От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 11 georgi-markov

 

Прочетох с интерес в „Либерален преглед“ статията на Жана Цонева и Георги Медаров „Георги Марков: към една археология на отсъстващото“,[1] публикувана на 12 ноември т.г. Ако заглавието на статията не бъде прието единствено като напън за оригиналност, а в него упорито и настойчиво се търси някакъв смисъл, най-вероятно „археология на отсъстващото“ трябва да ни внуши, че десните антикомунисти, към които се осмелявам да причислявам себе си, провеждат археологически разкопки в опит да намерят отсъстващото, да открият нещо, което всъщност не съществува, а това нещо, както разбираме от по-нататъшния текст, е антикомунизмът на великия писател и публицист. Изрази като „картонената митология“ и нескопосаните шегички от рода на „поздравителната еуфория на честванията „25 години свобода“, „кухи идеологически лозунги като „25 години свобода“ и особено „днешното антикомунистическо чучело от „25 години свобода“ у хора като мене предизвикват не гняв и дори не възмущение, а единствено погнуса, защото доказват единствено, че двамата автори (а ако те са твърде млади, то най-малкото семействата им) са били и са се чувствали свободни не по време на и не след въпросните 25 години, а единствено преди тях. И тъй като „битието определя съзнанието“, тяхното битие преди 25-те години закономерно е определило и отношението им към Георги Марков. Какво ли не биха дали такива люде, за да докажат тезата си, че Георги Марков изхождал от позиции, „по-леви от самия социализъм“, от позициите на добрия „демократичен социализъм“ (моля да бъда извинен за този оксиморон), а това, което разобличавал, били „изкривяванията на реалния социализъм“. Че и се посочват ранни западни дисиденти и ревизионисти, които правели същото. Случайно някой от тях да има международното признание на Георги Марков; случайно някой от тях да е убит като него? Нали, като изхождащи от „левицата“, тези хора били по-опасни от разобличителите на комунизма „отдясно“?

Прочитът на коментарите към статията не ме изненада особено – има такива от едната до другата крайност. Политически и емоционално моята позиция е най-близка до тези на Емил Войников и Манол Глишев. Но силно се надявам, че няма да бъда обвинен нито че веднага съм размахал „голямата балтия“, нито пък, че съм написал този материал под мотото „Казвам, но нямам време да доказвам“. Затова се постарах да мотивирам (и да документирам) всяка своя теза. Не мога обаче още тук, в самото начало, да не споделя разочарованието си от някои части от текстовете на г-н Златко Енев. Като уважавам стремежа му да дава трибуна на противоположни, понякога и определено спорни, позиции, как бих могъл да се примиря с текстове за Георги Марков като този: „едно оправно момче-българче, което „и в клозета да го затвориш, магазин ще отвори“, но инак от философии и идеи много-много не отбира…“ и следват извинителни обяснения защо Георги Марков е именно такъв, а не инакъв. Това снизходително потупване по рамото показва липсата на нужния респект и чувство за дистанция, когато се говори за толкова голям автор. Тази липса е щедро „компенсирана“ с подчертания респект към радикалната европейска левица, която „винаги е била силно интелектуална“. Още навремето западни писатели (някой ги беше нарекъл „роменроландчетата и луиарагончетата“) успяха да опетнят имената си на „леви интелектуалци“, като след завръщанията си от „страната на победилия социализъм“ се задавяха от възторг от видяното там. Завинаги се опозори един (с извинение!) Нобелов лауреат (Джордж Бърнард Шоу, персонално поканен от Сталин), който след завръщането си от СССР, изморен до смърт от обяди и коктейли със Сталин и неговите съратници, заяви публично: „Глад в Русия ли? Че аз там всеки ден преяждах!“. А доста по-рано самият Владимир Илич, при всичката си катастрофална липса на чувство за хумор, с изненадващо проникновение наричаше тези хора „полезни идиоти“.

Становища за Георги Марков като тези в „археологията на отсъстващото“ не са нещо ново. Навремето проф. Тодор Абазов, без да крие „левите“ си убеждения, твърдеше, че Георги Марков е третиран едноизмерно и опростенчески като политически памфлетист в опозицията „комунизъм – антикомунизъм“.[2] Авторът се позовава главно на едно писмо на писателя до приятеля му Димитър Бочев, публикувано в сборника „Аз съм той“ (1999). Според автора на статията, „…категоричното му отрицание на комунистическата система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата система, по понятни причини носил го мълчаливо в себе си“. Без особено да се съгласявам със статията на Т. Абазов и особено с подзаглавието ѝ: „Той не се побира в антикомунистическите клишета“, (което подзаглавие само по себе си е клише, обединяващо двете статии), все пак не мога да не отбележа, че и по интелектуалното си равнище, и по по-умерения си тон неговата статия далеч превъзхожда статията на двамата автори, която е обект на настоящия материал.

Както казах в началото, опитах се да отгатна кое е нещото, което (според Цонева и Медаров) е отсъстващо в случая „Георги Марков“. Затова пък нещото, което убедително присъства – от убийството му, та до ден днешен, и което отбеляза нов позорен връх покрай неотдавнашното откриване на паметника му на пл. „Журналист“ (бивш „Йорданка Николова“ и още по-бивш „Йорданка Чанкова“) – това са опитите творчеството му да бъде отречено, принизено, изопачено, и (най-важното!) лишено от антикомунистическия му патос, и то от потомците (в буквалния и в преносния смисъл) на ония, които отнеха живота му. Ето за това постоянно присъстващо и за неговата патология искам да кажа няколко думи.

Ограбването на труповете на загиналите на бойното поле датира от векове и се нарича мародерство – позорно деяние, което, при всичкото варварство на всяка война, винаги е било преследвано и строго наказвано, дори и със смърт. Но не по-малко мерзко от него е духовното мародерство – изопачаването и преиначаването на творчеството на покойни автори, за да им се припишат идеи, които не са изповядвали, с цел да бъдат те причислени към политически доктрини, с които нито са имали, нито биха могли да имат нещо общо. Георги Марков в никакъв случай не е първата, а по-скоро е поредната жертва на такова мародерство, срещу което, лаская се от тази мисъл, винаги съм правил всичко, което е било по силите ми. Точно преди 20 години в. „Дума“ публикува статията на проф. Александър Атанасов „Ще преоткрием ли Достоевски?“. Поводът беше наближаващата 120-годишнина от излизането на романа „Бесове“. Авторът твърдеше, ни повече, ни по-малко, че християнството и социализмът имали един и същ социален и духовен корен, че това, което ги обединява, било много повече от това, което ги разделя, че трябвало най-сетне да си подадат ръка и че Достоевски бил безсмъртният рицар на единната християнско-социалистическа идея. Незабавно отговорих на това посегателство, като цитирах самия Достоевски – че социализмът е съвременното превъплъщение на атеизма и затова не може да има нищо общо с християнството, че обещавайки на хората равенство, социализмът заменя капиталистическото неравенство с ново, „лошо“ неравенство, основано не върху естествените различия в таланта, предприемчивостта и трудолюбието на хората, а върху насилието, организирано от „бесовете“ на социализма. Статията ми[3] завършваше с думите: „Докато комунистите търсят в „Бесове“, според израза на господин професора, „единната християнско-социалистическа идея“, вместо нея те винаги ще намират пророческия антикомунизъм на гениалния писател. Така те няма да преоткрият Достоевски. Ако пък някога някои от тях се покаят, повярват в Бога и с пречистени души прочетат внимателно Достоевски, те могат наистина да го преоткрият. Само че, ако успеят да сторят това, те няма да са вече комунисти“.


Small Ad GF 1

Авторите на „Археология на отсъстващото“, очевидно млади социалистчета, твърдят, че десните антикомунисти, борещи се за „правилна“ памет, били „принудени постоянно да я изфабрикуват за настоящи свои политически цели“. Аз нямам нито нужното време, нито пък най-малкото желание да ги уча на правилен български език, след като учителите им очевидно не са успели да сторят това. Но ще отбележа, че глаголът „изфабрикувам“ е от свършен вид, не може да означава повтарящо се действие и е несъвместим с наречието „постоянно“. Би могло да се каже: „постоянно да я фабрикуват“. Но много по-важна е съдържателната страна на този абзац. Какво представлява „правилната“ памет, в чий арсенал от политически средства тя влиза и – съответно – кой по традиция я „изфабрикува“ е отдавна известно. Но двамата автори очевидно не са имали време да прочетат „1984“ на Дж.Оруел.

Едва ли е нужно да подчертавам, че деленето на паметта на правилна и неправилна (независимо от използваните кавички) е, от една страна, абсолютно антинаучно и, от друга страна, дълбоко аморално. Паметта, ако я има, може да бъде единствено правилна, всичко останало е безпаметство. Затова преди години използвах като метафора средновековния ритуал да се забива заострен ясенов кол в сърцето на погребвания престъпник, за да не може той „да се вампиряса“ и отново да причинява зло на хората.[4] Тогава подчертах, че ясеновият кол, който трябва да бъде забит в гроба на комунизма, е паметта за него и за неговите престъпления. А едно от тях е прокуждането на Георги Марков от родината му и подлото му убийство.

Ако понякога (напр. в спомените си за написването си на документалната пиеса „Комунисти“) Георги Марков проявява симпатии към младите антифашисти – не към опитните партийни функционери и агентите на Коминтерна, а към ученици и студенти, мечтаещи за основно преустройство на света, за установяване на справедливост, равенство и братство между хората на нашата планета, той прави това не само (и дори не толкова) защото симпатизира на тяхната чистота и идеализъм, а за да покаже, че комунизмът омърсява всичко, до което се докосне и че на първо място той погазва мечтите и идеалите на тези, които са се борили и умирали за него: „Те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници“.

Радват се двамата автори, че Георги Марков се възхищавал на „самородния социализъм на силно развитото кооперативно движение“. Само че неговият „самороден социализъм“ няма нищо общо нито с комунистическата диктатура, нито с „победилия“, „зрелия“ и „развития“ социализъм, при които, по неговите думи, се установиха „съветската антиработническа и античовешка практика на нормирания труд“ и изобщо „хищния държавен капитализъм по съветски образец“. А „силно развитото кооперативно движение“ е израз на отколешния стремеж на българските селяни и занаятчии да се обединяват в сдружения и кооперации и няма нищо общо нито с насилственото „коопериране“ в ТКЗС, нито с още по-насилствената „масовизация“ на последните, нито с изкуственото им обединяване в злополучните агропромишлени комплекси. Защото Георги Марков винаги е поставял на много висок пиедестал човешката личност, човешката индивидуалност и свещеното човешко право на личен избор. А каква беше стойността на тези ценности при социализма мога да илюстрирам с един собствен спомен, който фокусира в себе си много и много човешки съдби.

На ул. „Лавеле“, недалеч от Съдебната палата, имаше един „Музей на революционната бдителност“, а всъщност музей на Държавна сигурност. Дрехи, раници и документи, някой и друг компас и някоя и друга карта, а тук-там по някое оръжие – все принадлежали на горяни, шпиони и диверсанти, дръзнали да се опълчат срещу народната власт, но своевременно обезвредени благодарение на революционната бдителност на местното население. Един от експонатите ми направи огромно впечатление. Един класически кремъклия пищов, и – както всички оръжия от този тип – не само еднозаряден, но и намиращ поне една сериозна причина да не произведе изстрел в решаващия момент. Един от тези, които са служили не чак толкова зле на българските хайдути, но – изместени отначало от капсулното, а след това и от игленото оръжие, още към Освободителната руско-турска война са заели местата си или на дъното на раклите като семейни реликви, или по таваните като ненужни стари вещи. А сега – внимание! Обяснителният надпис под този експонат гласеше, че с този пистолет кулакът еди-кой си от еди-кое си село е застрелял партийния секретар на селото по време на масовизацията на ТКЗС. Че как да им стигне интелектът на тъповатите полковници от ДС да съобразят, че не бива да включват този пищов в експозицията, че един такъв експонат ще работи със страшна сила НЕ ЗА, А ПРОТИВ тяхната кауза. Защото всеки нормален посетител веднага ще си помисли: „Господи, какво ли ще да му е било на душата на този селянин, за да посмее, в защита на честта и имота си, да извади този пищов срещу местния комунистически шеф!“. След като със сигурност е виждал, че сакото на последния е издуто от масивен и сигурен 9-милиметров германски „Люгер“ (у нас по-известен като „Парабелум“).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А иначе статията за археологията на отсъстващото гъмжи от елементарни (пост)комунистически клишета, някои от които се повтарят неколкократно: „насилието, необходимо за изфабрикуването на антикомуниста Георги Марков“, „изобретяването на „Георги Марков“ като еднолинейна икона на антикомунизма“, „изпразненото от съдържание антикомунистическо знаме Георги Марков“ и т.н. Като стана реч за Георги Марков като знаме – и в други медии, далеч не от най-чистоплътните, е използван този символ. Тези дни небезизвестният Кеворк Кеворкян (иже нарицаем агент „Димитър“ от Държавна сигурност) изписа в „Уикенд“ следното: „Тия дни откриха паметник на Георги Марков, нищо лошо – той отдавна е знамето на Примъкналите се“.[5] И малко по-нататък въпросният агент продължава: „А аз очаквах да напишат (на паметника – Г.К.): „Марков – писател, навреме откъснал се от комунистическата заблуда, убит от Държавна сигурност по заръка на Живков“. Но не го написаха. А нали тази лакърдия въртят от години. Защо тогава не са написали истината? Защото и те не вярват в нея“. Кое в крайна сметка е истината и кое не е, защо е трябвало да я напишат и защо не са я написали, в кое да вярваме и в кое – не? Ако от горния цитат нищо от това не ви е станало ясно, тогава знайте, че точно това е целта на занятието – да се посее съмнение в цялата цитирана „лакърдия“. За разлика от несъмнените за агент „Димитър“ истини – като тази например, че навремето поканването от негова страна на акад. Лихачов като събеседник по желание във „Всяка неделя“ изведнъж е преобърнало хода ако не на световната, то поне на европейската история.

А още много преди появата на статията за археологията на отсъстващото и съветите на г-н Кеворкян какво трябвало да пише на паметника на Георги Марков, цитираният по-горе „Уикенд“ щедро предоставяше трибуна на мерзавци от всякакъв вид и калибър да се упражняват по темата за творчеството на Георги Марков и за неговото убийство. Ето например едно заглавие от броя от 12-18 декември 2009: „Виктор Вълков със сензационно разкритие: Георги Марков ловуваше с Тодор Живков“. Като се знаят две от малките слабости на Първия ни партиен и държавен ръководител – да се огражда с всеотдайни актриси на банкетите си и с видни писатели на ловните си излети, човек наистина се чудом чуди какво сензационно има в това да покани на няколко от тях Георги Марков. За тогавашните му настроения си спомня приятелят му от онова време Йордан Василев: „Тъкмо през тези месеци той бе изпаднал в особено социално и психическо положение – ползваше се с несъмнено доверие от най-високопоставените политици, а вътрешно се бе крайно разочаровал от тях като хора и като представители на система, непоносима за човека на изкуството и за човека изобщо“.[6] Всъщност много по-сензационен от това „разкритие“ за ловните излети с Тодор Живков е кралимарковският замах, с който г-н Виктор Вълков (alias – агент „Пенчо“ от Второ Главно на ДС) прави на пух и прах заблудата за Георги Марков като писател: „А всъщност какъв писател е той? I am sorry! Написал „Жените на Варшава“, романа „Мъже“ и записки от някъде си… Три книги – чудо голямо!…Ама да, бил писател… Глупости!“. Ех, защо, защо не е жив художникът Апел да изреве в лицето на доблестния „монтереец“: „Sutor, ne supra crepidam!“. Другаде научаваме, пак в същия достолепен вестник[7] че някаква идиотка не повярвала на „официалната версия“ за убийството на писателя, скалъпена от Скотланд Ярд въз основа на няколкогодишно следствие и на няколко десетки експертизи. Тя провела собствено разследване и установила истината – че котката на писателя го одраскала и той получил тетанус. „Английските доктори обаче (нали са си учени-недоучени! – Г.К.) объркали диагнозата му и в резултат на грешката им той починал“. Своята версия авторката развила в книгата си „Убийте котката на Георги Марков“. Един съкрушителен отговор на „Убийте Скитник!“ на Христо Христов! Към същата абсурдна теза за лекарска грешка през всичките години на прехода се придържаше цялото лоби на ДС, чиято основна цел беше да омаловажава резултатите от следствието, добросъвестно водено от основния следовател по делото през 90-те години Богдан Карайотов и бившия зам.-директор на НСлС ген. Коста Богацевски. Обаче през 2005 г. следователят от НСлС Андрей Цветанов, който поведе следствието от 2001 г., се изяви като адвокат на въпросното лоби.[8] Обществено известно е и саботирането на следствието от страна на двама последователни шефове на Националната разузнавателна служба – генералите Димо Гяуров и Кирчо Киров.

Още един любопитен детайл от „археологията на отсъстващото“: „Десните употреби вземат думите му (на Георги Марков – Г.К.), за да докажат, че тъкмо това е комунизмът и да подсигурят консенсусното му отхвърляне не просто като съществувал режим, а и КАТО БЪДЕЩА ВЪЗМОЖНОСТ (к.м.-Г.К.) – нещо, което отсъства в критиката на самия Марков“. За сведение на двамата автори, а и на вдъхновено подкрепящите ги в „Либерален преглед“ коментатори, консенсусното отхвърляне на комунизма, включително и като бъдеща възможност, отдавна е постигнато. У нас е в сила Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (Д.В., бр.37, 5 май 2000). Да не говорим за другите страни от бившия съветски блок, където разпространяването на фашистки и комунистически идеологии може да осигури на извършителите от няколко месеца до няколко години затвор като време за размисъл върху съответната идеология. Въпреки че, реално погледнато, само носталгичните вкаменелости от „Джурасик“-парк, любими гости и събеседници на предавания като „Всяка неделя“ и „Отечествен фронт“, могат да хранят надежди за реставрация на комунизма, няма съмнение, че върви интензивна и целенасочена кампания в тази насока. При това досега никоя държавна институция не се е притеснила, че става дума за манипулации и пропаганда в полза на режим, осъден от българския Парламент като престъпен.[9] Наистина, патологична е наглостта, с която бивши съветници и сътрудници на Първия и негови близки роднини го прославят на шир и длъж, патологична е жаждата на повечето медии за всяко отронено тяхно слово, патологично е доверието, с което по-възрастните поколения се отнасят към всичко това и свещеното невежество на по-младите за станалото между 1944 и 1989 г.; и само с психопатологични механизми могат да се обяснят последните резултати на Алфа-рисърч за познанията и становищата на сънароднициге ни по новата ни история. „Сглобката“ от всичко това формира патологията на присъстващото, на чийто фон особено ярко изпъква творческият и гражданският подвиг на Георги Марков.

Друг интересен мотив от „археологията на отсъстващото“ е развит в следния абзац: „Целта на този текст не е да отвоюва „истинския“ Георги Марков от десните и да го направи годен за (нова) употреба. Това би било абсолютно същият пропаганден жест и насилие, както при антикомунистичесдката експлоатация на образа му“. Ако започнем откъм края – с „експлоатация“, значението на тази дума варира от „употреба, използване“ до „използване на чужд труд от собствениците на средствата за производство“. Като се знае, че Георги Марков не може да бъде свързан с използването на чужд труд, остава единствено значението „използване“. А замяната на тази дума с „експлоатация“, особено в контекста на „антикомунистическата“ създава силно негативна конотация – точно пропагандния жест, който авторите уж искали да избегнат. Ето ги антикомунистите, ето ги експлоататорите! Също като един популярен Алеков герой, който „прави избори“, а шайката му спори с политическия опонент с ревове: „Дръжте го, Княза попържа!“. Но много по-важна от лексикалната е съдържателната страна на цитирания пасаж. Ако искаме да вникнем в същността му, трябва да сравним внимателно двете му изречения. Отвоюването на истинския Георги Марков от „десните“ щяло да е същият пропаганден жест и НАСИЛИЕ (к.м.- Г.К.), както антикомунистическото тълкуване (?!) на творчеството му. Щом като двете необходими насилия трябва да бъдат еднакви, значи Георги Марков е бил някъде по средата, еднакво близък до (и еднакво отдалечен от) комунизма и антикомунизма. Е, дойдохме си на думата! Както казват руснаците в такива случаи: „А вот где зарыта собака!“.

Наистина, като чете фокуси като горния, човек започва да се чуди дали двамата автори не са чели произведенията на Георги Марков, или пък са приели тази възможност за по-голямата част от читателите си. В зависимост от това кой вариант ще предпочетем, тълкуването на Георги Марков почти като симпатизант на социализма може да изглежда от трогателно-наивна до злоумишлено-провокативна част от сегашната прокомунистическа пропагандна вълна.

Нека, прочие, препрочетем няколко части от текстовете на Георги Марков. Цитиранията са от времето преди излизането и преди изчерпването на двутомника с „Репортажите“, така както са излезли за първи път в българската преса с любезното съгласие на г-жа Анабел Маркова.

„Не без сериозно основание извествният руски философ Бердяев заяви, че всички революции са по принцип реакционни, защото не само задържат, но и тласкат назад действителното развитие на хората. Това означава, че не само не се стига до обещаната щастлива промяна, но със сигурност се осъществява злощастна промяна…

Не съм чул и не съм чел нито едно що-годе смислено описание на предполагаемия човешки живот при комунизма. Всички представи, които ни се внушават, са нескопосани имитации на Божия рай. Обещаната човешка хармония при комунизма, ако се вземе сериозно, означава само едно нещо – смърт. Комунистическото общество е такава наивна и вулгарна безсмислица, че ако наистина всички хора се превърнат в душевно осакатени, полуумни добродетелни партийци, които разговарят с клишета и се обясняват в любов с лозунги, аз съм един от тия, които предпочитат пиратите, бандитите, гангстерите и цялата ужасна смет на нашата история…

А какво да кажем за онова, което комунистическите режими твърдят, че е заветна цел на тяхната борба – премахване на експлоатацията и икономическото равенство на гражданите. Това е най-голямата лъжа, защото не само не се стигна до премахване на класовите различия, а до тяхното узаконяване. Никога в историята на България не е имало повече търтеи, високоплатени лакеи, привилегирована върхушка, която живее на гърба на народа“.[10]

Ето как Георги Марков описва едно от най-карикатурните постижения на социализма по отношение на свободата и демокрацията – празничните първомайски, деветосептемврийски, седмоноемврийски и т.н. манифестации:

„Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат и която са взели, без да ви питат…

Много пъти, наблюдавайки отблизо всички тия самопроизвели се светци, съм се питал дали те взимат на сериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва човек да им се кланя като на божества?

За съжаление, отговорът е ДА.

По своя характер всички тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище за страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум, за да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора и настояваха да бъдат смятани за повече“.[11]

По повод смъртта на Сталин, Георги Марков наблюдава и описва едни от най-отвратителните проявления на човешкото стадно чувство – на преклонение пред злодей, натрупвано и утвърждавано в продължение на много десетилетия и като че ли събиращо във фокус в себе си цялата уродливост на социализма:

„Темата за Сталин е може би най-голямата тема на нашето време. Тя никак не се ограничава до живота и делото на този ужасно примитивен злодей, а се разпростира до цели човешки общества и навлиза дълбоко вътре в самите нас. Може би тя е съвременното издание на вечната тема за Злото, за Дявола.

Нищо друго не ми се е струвало по-деградиращо от насилственото преклонение пред него. Величаенето му беше отвратителна провокация срещу ума и достоинството на всеки що-годе нормален човек“.

А най-концентрираният израз на тази „отвратителна провокация“ става фактът, че по ирония на съдбата Сталин и Сергей Прокофиев са погребани в един и същи ден, но погребенията им са много различни:

„Три милиона са вървели след човека, който остави най-грозните и отвратителни дела, извършвани някога на нашата планета. Трима души са вървели след човека, който остави може би най-чудесната музика на века“.[12]

Много от истините, изречени от Георги Марков, звучат страшно, но понякога звученето им е по-скоро трагично. Такива са например истините, до които той стига в анализа на „остадяването“, на чудовищната готовност на много хора да се лишат от своята индивидуалност и достоинство, за да станат част от „колектива“, т.е., от стадото. И никак не е случайно, че именно в това есе, озаглавено „Собственият фашизъм“, едновременно гневно и трагично, авторът дава много ясен израз на отношението си към комунизма:

„Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без ИЗМАМНОТО ОЧАРОВАНИЕ (к.м.-Г.К.) на думата „комунизъм“. И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в аморфна част от нечие стадо, със стаден характер, стаден глас, стаден тип. За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделната човешка личност – дали в името на една велика нация, или в името на едно въображаемо щастливо бъдеще…Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора прегръщат идеята за остадяването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото…Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие нямате за какво да мислите – има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина – истината на мнозинството, няма значение дали това мнозинство е реално или фиктивно. Трето, стадото не търпи изключения – опитът да се отделите от него се нарича измяна или предателство. Опитът да не блеете колективно, а да изразите собствения си глас, се нарича индивидуализъм и се наказва. Четвърто, стадото се ръководи от овчаря и никой няма право да обсъжда посоката, в която той води стадото, иначе ще си има работа с кучетата…“.[13]

През 2008 г., по повод 30-годишнината от убийството на писателя, Цвета Трифонова публикува едно чудесно есе, в което писа, че дори онези, които за първи път ще поемат „Репортажите“ в ръцете си, са наясно, че пред очите им е една от големите български библии: „Съдбовни са „Задочните репортажи“ – струват един човешки живот, един прекършен полет на свободния човешки дух, една угасена Божия искра на смелостта и таланта… Есетата на Г. Марков облъчват ефира на Европа с истината за тиранията на просъветския режим в България върху всички сфери на живота. Огласяват с конкретни примери корупцията, покварата и лицемерието на управляващата партийна шайка, разказват подробно за лукса и фараонските ѝ привилегии, скрити зад лозунги за „светло комунистическо бъдеще“.[14] За всеки истински българин това наистина е една от големите български Библии. Заслуженото ѝ място във всеки дом е редом със „Записките“ на Захари Стоянов, „Строителите“ на Симеон Радев и „Видрица“-та на поп Минчо Кънчев. Без да се връщам към словоблудствата на агента „Димитър“ какво трябвало да се напише на паметника, тук ще добавя само, че какъвто и конкурс да беше обявен за текст на този надпис, каквито и съблазнителни награди да бяха определени за победителя, никой и никога не би намерил по-добро решение от сегашния надпис – безсмъртната сентенция на Уил Роджърс:

„Живите затварят очите на мъртвите,
мъртвите отварят очите на живите“

Накрая не мога да не цитирам две писма, написани от Георги Марков, до двама български поети. Естествено, колкото тези двама поети са различни помежду си, точно толкова са различни и писмата до тях.

Първото писмо е знаково за патологията на присъстващото, буквално негов символ, защото показва докъде може да стигне един поет в присъстващото (и унищожаващото поетите) битие на българския социализъм, след като веднъж е поел по дяволската стълба на Христо Смирненски и по нея се е изкатерил до председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на БКП:

„И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във в.“Народна култура“ под заглавие „Верую на новия човек“. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето… Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка“. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш…Неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайка“-та, в която се возиш, в твоя катафалка…Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се скриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза…“.[15]

А второто писмо е знаково за самия Георги Марков. В „Задочните репортажи“ има много конкретика, има и дълбоки, проникновени анализи, но все пак тези репортажи са по-скоро документалистика за социалистическото ни битие. За разлика от тях, произведения като писмото до Христо Ботев (16) са истински експлозии на таланта, вулкани от чувства и тържества на интелекта. А най-разтърсващото в това писмо е пророческата му сила: през целия текст, говорейки за съдбата на Ботев, Георги Марков като че ли е провиждал своята собствена… Писмото започва с датата и мястото на написването му – „Втори юни 1976 г. Далеч от България“. Датата бележи стогодишнината от гибелта на адресата; а мястото на подателя може да бъде където и да било из Европа, единственото важно е, че то е „далеч от България“. А сто (или малко повече) години преди Г. Марков да напише това писмо, едни други хора, също като него истински патриоти и също като него изгнаници и страдалци, са имали тъжната привилегия да виждат отблизо, но недостъпно за себе си, поробеното си Отечество:

„И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоменанията им, мечтите им…Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само – и в нея са; един вик само – ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!“[16].

Само като препрочитаме понякога тези редове, можем напълно да осъзнаем величавия трагизъм на Георгимарковото „Далеч от България“.

С тъжна насмешка авторът описва целия кух патос, цялата лицемерна тържественост на второюнските тържества, на които най-гръмките речи се произнасят от тези, които не биха се поколебали да убият Ботев, ако беше техен съвременник:

„Тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контрапункт да ти напиша това писмо“. И, малко по-нататък: „Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат“. Не е можел да знае авторът на писмото колко скоро, само след две години, ще се отправи за там, където всички неизбежно се срещат. Ако знаеше, може би нямаше да напише това писмо, пълно с толкова много горчилка – че всички партии и власти се мъчат да присвоят гениалния поет, да го превърнат във „свое знаме, символ, светец“: „Ти си вероятно единственото име в цялата ни история, което обединява всички тях с едно желание – да те имат…“Да живеем и да се борим по ботевски“ стана лозунг за изкореняване на всичко ботевско и за ликвидиране на всички горди и чисти чела…Защото, нека още веднъж повторя – ТЕЗИ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО ПОНЕ МАЛКО БИ НАПОМНЯЛ ЗА ТЕБ“.[17]

Централната идея (и кулминацията) на това писмо е първият от двата въпроса, които Георги Марков задава на Ботев. Много еретично звучи на пръв поглед този въпрос, но колкото повече вникваме в него, толкова повече проумяваме страшната му истинност:

„НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?

Не смяташ ли, че е трябвало да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толкова полезната легенда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорната грижа да те обесят те самите. Физически да те обесят. И така името ти, вместо швейцарска картичка на всеки режим, да стане огромен черен камък, който да тежи върху всички поколения и зловещо да им напомня за страшния позор и така може би да спаси мнозина бъдещи Христо-Ботевци“.[18]

Георги Марков не повтори „грешката“, в която упреква Ботев. Той създаде на комунистите „позорната грижа“ да го убият и, колкото и да се гърчиха след това, целият свят научи истината. А ето, че днес някои от престарелите му убийци все още се радват на достойни старини, а техните деца и внуци се опитват не просто да го присвоят, а да оспорят най-святата и най-неприкосновената чест, която той заслужи с творчеството си и със смъртта си – да бъде знаме на всеки антитоталитаризъм. И на първо място, разбира се, на антикомунизма.

 


[1] Цонева, Жана; Медаров, Георги. Георги Марков: към една археология на отсъстващото. Либерален преглед, публикувана на 12 ноември 2014.

[2] Абазов, Тодор. Георги Марков между двата свята. „Гласове“, 10-16 окт. 2008.

[3] Карев, Георги. Ще могат ли комунистите да преоткрият Достоевски. 120 години от излизането на романа „Бесове“. Литературен форум, бр.1 (183), 5-11 януари 1994.

[4] Карев, Георги. За безпаметството и за ясеновия кол. „Про & Анти“, бр.9 (740), 3-9 март 2006.

[5] Кеворкян, Кеворк. Примъкване на мушиците. Как Плевнелиев и такива като него превръщат историята в Парцал. „Уикенд“, 15-21 ноември 2014.

[6] Василев, Йордан. Ироник и страдалец. „АБВ“, бр.2 от 9 януари 1990.

[7] Петкова, Първолета. Георги Марков убит от котка? „Уикенд“, 22-28 май 2010.

[8] Христов, Христо. Следствие в сянката на ДС. „Гласове“, 31 март-6 април 2006.

[9] Русева, Любослава. От реабилитация към реставрация. reduta.bg/v2/article/от-реабилитация-към-реставрация.

[10] Марков, Георги. Промяната. Блян и илюзия. „Демокрация“, бр.235 (1121), 8 окт. 1993.

[11] Марков, Георги. Култът. „Уикенд“, 20-26 юли 2013.

[12] Марков, Георги. Сталин умря. „Уикенд“, 27 юли-2 август 2013.

[13] Марков, Георги. Собственият фашизъм. „24 часа“, 20 септ. 1993.

[14] Трифонова, Цвета. Задочни репортажи за България. Био-библиографски сюжети. „Гласове“, 5-11 септ. и 12-18 септ. 2008.

[15] Марков, Георги. Писмо до Любомир Левчев, поет. Из „Литературни есета“, Български писател, София, 1990.

[16] Вазов, Иван. Немили-недраги. Събрани съчинения в 22 тома, том шести „Повести“. Български писател, София, 1976.

[17] Марков, Георги. Писмо до Христо Ботев. „Гласове“, 2-8 юни 2006; Liternet.bg, 13 февр. 2008.

[18] Пак там.

По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).

Pin It

Прочетете още...