Струва ми се, че едно от все още незапълнените полета в българските литературоведски изследвания представлява, най-обобщено казано, недостатъчното третиране на проблематиката за отношението на българския писател към чуждото, към другото, към съседското културно или религиозно наследство. В настоящата разработка, представляваща частица от обхватната тема с работното заглавие „Анатолия през българските очи“, се прави опит за изследване на начините, по които джамията „Селимие“ в Одрин е била представяна в българската литература. На базата на примери от творби от различни жанрове и видове (разкази, стихотворения, но предимно спомени, дневници, пътеписи и очерци) на автори с неравностойно място в ценностната йерархия на националната литература, ще се постарая да намеря отговор на въпроса с какви очи българският творец гледа, вижда, възприема, осмисля и отразява този безспорен връх в османско-турската култова архитектура[1].
Поради причини от военно-стратегическо, историко-географско, демографско и културно естество Одрин (от 1361 г. в границите на Османската империя) сравнително често попада по страниците на българската литература, в нея се натъкваме на множество свидетелства за града край Марица, Тунджа и Арда. Ако трябва да се подходи хронологически към темата, например в „Житие на Стефан Лазаревич“ (1431) от Константин Костенечки името на Одрин се споменава поне десетина пъти, но без някакви сведения за него или описания. И в други творби на старата българска литература – от хроники през жития и похвални слова до дамаскини – градът е упоменаван, но основно поради теоцентричния характер на средновековната литература, не се натъкваме на подробности.
Едва в различни образци на възрожденската литература намираме конкретни сведения за града. Например в „Дополнение к книге: Денница новоболгарскаго образования“ (СПб, 1842), по-точно в „Примечания к примечаниям“, Васил Априлов (1789-1847), след като подчертава романтичното му месторазположение и че 94 г. е бил столица на Османската империя, отбелязва, че в Одрин съществуват 15 главни джамии, сред които се слави със своята изящност тази на Селим II, чийто купол превишава купола на „Света София“ в Истанбул с два фута; 380 стълби водят към връхния етаж на четирите й минарета. (Априлов, 1940: 133).
Константин Фотинов (1790-1858) в преведеното от гръцки, но и допълнено с личните му наблюдения и впечатления „Общое землеописание вкратце за сичката земля“ (Смирна, 1843), запознавайки читателя с областта Тракия, веднага след описанието на Истанбул приковава вниманието си върху Адрианопол – вторий град первенствующ, в който поставиха султаните престол свой. Споменал за разположението на града между Марица, Тунджа и Арда, и респективно – за великолепните мостове над тях, той изтъква, че значително созидание адрианополско е Султанселимската джамия, която има 380 степени (басамаци) до минарето. (Възрожденски пътеписи, 1969: 49). И тук се потвърждава, че най-голямата забележителност на града е джамията „Селимие“, а самата тя пък покорява всички с високите си минарета.
Видната фигура в обществено-политическия и културния живот на България от втората половина на XIX и първата половина на XX в. Михаил Маджаров (1854-1944) в своя изключително ценен пътепис „На Божи гроб преди шестдесет години и днес“ (София, 1929), в който от нравите, почти всекидневните пожари в султанската столица през пощенските услуги до търговията намираме твърде интересни наблюдения върху живота в Османската империя в 1868 г., когато четиринадесетгодишен той тръгва със семейството си на поклонение от родната Копривщица през Пловдив, Одрин, Родосто (Текирдаг), Истанбул, Измир, Александрия, Кайро в Йерусалим, предава следните наблюдения за Одрин:
Бях слушал от наши абаджии, че Одрин, макар да е голям от Пловдив, по търговия стои по-долу. И наистина, когато пристигнахме в него, аз видях, че той е обширен, но търговското му движение не е тъй силно. Преди да влезем още в града, останахме удивени, като гледахме високите минарета на „Султан Селим“. При влизането ни в града зачуди ни голямата река и каменният мост, въздигнат над нея. И за двете тия знаменити сгради още в Копривщица бях слушал преданията за дадените човешки жертви: едната за хвръкналия от последното минаре майстор, който по нещастие паднал в реката, а другата за вградената подранила майсторова съпруга. И двете предания действаха много силно на въображението и правеха от тия великолепни постройки две чудеса. (Книга за българските хаджии, 1995: 39).
След разглеждането на града семейство Маджарови остава с впечатлението, че Одрин е по-турски от Пловдив.
В спомена „Одрин преди петдесет години. Как одринци празнуваха решението на черковния въпрос (28 февруари 1870 г.)“, поместен в кн. III, IV и VII-VIII на сп. „Светлина“ (1920), но отнасящ се за 1870 г., веднага след обявяването на независимостта на българската църква, Добри Минков от Сливен, подписващ се с инициалите Д. М., ни дава интересни сведения за Одрин и интересуващия ни мюсюлмански храм. Авторът проследява историята на града от основаването му, описва махалите и жителите му, като се спира и върху култовите съоръжения в неговите предели. След като отбелязва, че „Селимие“ е най-великолепният турски паметник, чиито четири минарета, с по три викала, красиво се издигат и се виждат многоотдалеч, той заключава: подобна джамия няма другаде, уверяваха, че имала 999 прозорци. Д. Минков разказва и преданието, което го впечатлява силно:
Нейният архитект Синан бил по рождение българин. Вътре в джамията ние видяхме на няколко места софти (студенти по теология), седнали поотделно пред разтворена книга с големи размери – Алкоран – и с глас и особен напев четяха в нея стихове на арабски език, като придружаваха четенето със силно клатушкане на главите си. За тази джамия на онова време беше разпространено преданието, че султан Селим останал възхитен от нейното устройство и, за да не би архитектът да построи друга подобна, заповядал да бъде той погубен. Архитектът като узнал заповедта на султана, тайно в джамията си изработил криле от дърво, с които хвръкнал от едно от минаретата, но тъй като в бързината си забравил теслата на пояса си, тя прерязала връвта, с която било превързано едно от крилата, и той паднал, та се убил. (Илюстрация „Светлина“, 1920: 3).
Последните два примера показват, че сред народите на Балканския полуостров битуват множество легенди за джамията, породени от нейната изумяваща с хармонията и размерите си архитектура.
Интересен очерк под заглавие „Одрин“ е поместен и в третата годишнина на сп. „Читалище“ (Цариград, 1872). След като анонимният автор, който по всяка вероятност е редакторът Петко Славейков (1827-1895), споменава за вътрешното окаянство на града: улици тесни и криви, пълни с нечистотии, се извиват навсякъде, и на места съвсем непроходни, зле държаните гиризи и 70 до 80 гробища, които се намерват вътре в градът, заразяват още повече атмосферата му и правят климата му болничав, той продължава така: Другите паметници, особено джамии, броят годините си от турското господствование. От тях по-значителна е джамията на Селим II, съзидана в началото на XVI в. Тази джамия, която се слави като една от изящностите на турската архитектура, кубето й, както уверяват, е по-високо от това на „Света София“; четири сумакиени диреци поддържат туй кубе, и четири височайши минарета с по три викала, чудни по изкуство, украсяват краищата на джамията, на която вътрешното украшение е пребогато; казват, че 999 прозорци дават светлина в нея. (Читалище, 1872: 467).
Сведения и впечатления за Одрин и „Селимие“ се откриват и в „Пътни бележки“ на Димитър Моллов (1846-1914) – лекар-хирург, деятелен общественик и политик в следосвобожденска България, които се отнасят за периода след Руско-турската война (1877-1878):
В Одрин – навсякъде голотия и мизерия. Нашите градове не са твърде чисти, но Одрин може да се вземе за образец на мръсотията по улиците, особено по чаршията. Калдъръмите вандалски, покрай дюкяните натрупана смет, дворът на великолепната султан Селимова джамия нечистен кой знае от колко години. (...) Над входната врата на джамията стои от чер мрамор мавритански рисунък, твърде художествен, вътре високото и грациозно здание е без всякакви украшения. Ние разгледахме, разбира се, повърхностно вътрешността, няколко турци се молеха и за да не ги безпокоим с присъствието си, излязохме из другата врата, защото бяхме влезли без всякакво позволение от някого, та можеше да си намерим белята. (Периодическо списание, 1888: 166–167).
По време на Балканската война (1912-1913), когато градът се превръща в кървава арена, се натъкваме на множество свидетелства за Одрин и респективно за джамията „Селимие“. Тогава в София дори се учредява комитет от тилови офицери, който апелира за трансформирането на джамията в църква. Ето какво четем в дневника на командирования от Министерството на просвещението да издирва и описва етнографски и археологически старини в Тракия Богдан Филов (1883-1945) „Пътувания из Тракия, Родопите и Македония (1912–1916)“ за 3 април 1913 г.:
При влизането в Одрин срещнахме царицата [Елеонора], която слезе от автомобила и вървя с нас до известно място пеш. Каза ни, че в София се образувал комитет, който искал да обърне джамията „Султан Селим“ в църква, против което нещо тя, разбира се, въстава и иска да я подкрепим. Аз мисля, че най-добре ще бъде важните в архитектурно отношение джамии да се обявят собственост на държавата, но да се разреши на турците да се ползват от тях като бъдат достъпни за посетители. (Филов, 1993: 55).
Впрочем преди това, на 1 ноември 1912 г., в качеството си на директор на Народния музей в София Филов пише заявление до началника на Генералния щаб на действащата армия, в което между другото изтъква: Предвид предстоящето падане на Одрин чест имам да Ви моля, господине генерале, да разпоредите да се направи всичко възможно за запазването на джамията на султан Селим, която принадлежи към най-важните паметници на мохамеданската архитектура. Според Филов особено внимание трябва да се обърне на опазването на библиотеката на мюсюлманската светиня.
Непосредствено след Балканските войни се издават литературни сборници, сред които непременно би следвало да се споменат „Одрин-Чаталджа“ (под редакцията на Ив. Вазов, К. Христов и Ал. Балабанов, издаден от Софийския дамски благотворителен комитет за подпомагане на сираците на загиналите във войните през 1912-1913 г., под покровителството на Нейно Величество царица Елеонора; София, 1914); „Одрин“ (за сираците на героите, в памет на падналите герои, София, 1914); „Одрин“ (под редакцията на К. Гълъбов и Й. Стубел, в памет на падналите през двете войни; София, 1923 г.), в които са поместени множество материали за Одрин, предимно документални очерци и възпоминания.
В споменатия първи сборник е публикуван и разказът „Когато Одрин беше наш“ (Пресни спомени за едно незабравимо поклонение) на Иван Вазов (1850-1921), с дата 20 март 1914 г., в който авторът описва пътуването си с група народни представители до Одрин броени дни след падането на града:
Беше ден вече, когато спряхме пред Одрин. Джамията „Султан Селим“ възвишаваше своя висок свод и четири източени минарета в синьото небе. (...) Но ние бързаме да видим „Султан Селим“, едничката забележителност на Одрин, едничката му красота и слава, защото почти всички останали сгради в него са вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, оттласквателен – турски град.“ (Одрин-Чаталджа, 1914: 8).
През 1920 г. патриархът на българската литература отново се връща към това пътуване от София до току-що превзетия Одрин, предлагайки този път повече подробности. Мемоарът е озаглавен „Айвазбаба“ (Поклонение на една слава) и доказва майсторството на Вазов с няколко щриха на създаде плътна и жива картина:
Безконечна верига от празни полета, от безлистни още дърволяци, от телеграфни стълбове с митинги от врани по жиците летеше бързо пред стъклата на прозорците ни. Цели часове тъй. На едно място – големи гъсталаци от високи дървета, а зад тях, далеко, в студеното небе четири бели минарета. След трагедията на един длъгнест остров лежат или седят сега на купове около димящи огньове турци, кадъни, турчета, изпокъсани, нещастни, с лица оглупели от страх, може би и от глад...“ (Вазов, 1977: 261-262).
И като контрапункт на тази зловеща картина: Далеч в небето се дигаха минаретата на „Султан Селим“. Самият град (О, тоз Одрин, каква вехтост, каква изпадналост и нищета! Дрипав,дрипав до отчаяние.) като че ли представлява антипод на култовата сграда – слава на мохамеданската архитектура. След кратките официални и протоколни срещи всички членове на делегацията бързат или буквално са устремени към един обект: Трябва да видим джамията „Султан Селим“, най-голямата забележителност в Одрин. Въпреки хилядите гранати, прохвърчали от обсадните войски над тоя величествен паметник, той е останал невредим. Само една граната се измамила и пробила стената до един горен прозорец. През тая дупка се гледа небето.
По-нататък специалните гости се настаняват в отредените им квартири: Аз съм в конака на някой бей, избягал за Цариград преди падането на Одрин. Скъпи европейски мобили, персийски килими, копринени завеси, копринени юргани, мраморни мивници, кристални чаши. И нищо не е побутнато. От прозорците се гледат минаретата на „Султан Селим“. Да, именно този последен детайл е най-голямата забележителност на квартирата, всичко останало е битова подробност.
На другия ден се посещава „Айвазбаба“. На този форт, грозен пущинак, олицетворяващ безумието и безсмислието на войната с хилядите човешки жертви, ярко контрастира религиозната светиня: На юг – Одрин – с четирите минарета на „Султан Селим“, заболи се в небето.
Във въпросния сборник е поместена и творбата на Любомир Владикин1 „Градът на подвига“, впечатляваща с умението на младия автор да описва пластично и да прави интересни съпоставки и сравнения:
Селимие! Колко месеци ти мамеше погледа на обсадителите. Нейните гиздави минарета се издигаха като млечно бели хубавици и всяко българско сърце копнееше да види над тях българско знаме. Върху най-високата част на града, в мраморно мълчание стои Селимие. Тя пленява с тънка и оригинална грациозност. В Одрин има и други джамии не по-малки от нея, но тям липсва именно тая грация, която предава толкова очарование на Селимие. Четири минарета, опасани подобно венци, с по три викала, се забиват в небето. Посред тях мощно се издига гигантски купол, украсен със златен полумесец. Около него на вълни се редят в странна хармония десетки куполи, подпирани от мраморни колони. (...) Когато влязох, облъхна ме същата величествена каменна хладина, която лъха от готическите колони на Миланската катедрала. Това се двете най-величествени сгради, които съм видял. И двете градени в средните векове – епоха на велики пориви и мистицизъм – те всмукаха мрачната сила на своето време и сега стоят отчуждени от всичко ново. Днес ние влагаме в своите паметници повече наука и по-малко дух. А те – Ил Дуомо и Селимие – не са ли само душа, не са ли символ на оня размах, който доведе султаните до Виена и кръстоносците до Ерусалим? (Одрин-Чаталджа, 1914: 153).
Във втория сборник капитан А. Димитров в очерка си „Одринското съкровище“, написан в дълбока покруса в 1914 г., когато Одрин излиза от български ръце, окачествява джамията като безценното съкровище на града и завещава на бъдещите поколения да не забравят, че те от най-горните викала на тези гиздави минарета радостно са гледали широките граници на бащината земя. (Одрин, 1914: 66).
В излезлия значително по-късно едноименен сборник „Одрин“ попадам на стихотворението на Людмил Стоянов (1886-1973) „Султан Селим“, чието начало привеждам:
На твойте тъмни минарета
Прозрачно-сините игли
Пробождат здрача на небето
И шепнат в късните мъгли,
Че и над тия бедни хижи,
Поля и друмища и прах
Всенощно се е нявга грижил
И е защита бил Аллах.
В следващите строфи поетът като че ли възсъздава цялата история на Османската империя, протекла бурно и профучала скоростно край тази легендарна джамия, пред нямото й свидетелство. В стихотворението се споменава за това как
слушали баща и син,
в полето мирен труд познали
гласа на морен муедзин, как стар свирач край друма
за Стамбул пял и за Багдад
за старовремска страшна чума,
за мореходеца Синдбад, как беден е дервиш
за къшей хляб от праг на праг –
разказвал е много песни, много още
благочестиви чудеса
на нечии пресвети мощи, как пощада без да дирят,
минавали са през града
робини клети – три синджира –
чада на вечната беда, как често, в дни на мъст, свещени,
на смут, и ярост и пожар,
башибозуци и сеймени
препускали със дива жар,
заплашения полумесец
от срам и гибел да спасят.
Финалните стихове ситуират мюсюлманската светиня като обект, който е вън от „врявата и злобата на деня“, тя принадлежи на друг свят:
Но вдаден в тайната на Бога,
Стоял си ти, Султан Селим,
Далеч от земната тревога,
От щастието, що е дим.
(Стоянов, 1923: 20).
В същия сборник е поместен и разказът „Град-гробница“ на Георги Райчев. Падна ми се през първата Балканска война да бъда с войските при Одрин – така започва творбата си авторът, служил в последната малка гара на десетина километра преди града.
Героят, припокриващ се със самия автор, често се изкачва на височините, от които в далечната синева се показваше като мираж градът. Тази тайнственост, призрачност на Одрин е загатната и по-нататък:
В далечната низина ту проблясваше, ту гаснеше призрачен град. Под слънцето минаваха облаци и спроти тях тайнственият град ту се разкриваше с четирите високи стройни минарета на бялата Султан-Селим джамия и десетките други по-ниски, като гора от тополи, ту чезнеше засенчен в мътната синева – далечен, неясен, недостъпен. (...) Булото на някаква тайнствена легенда. Мълчалив, загадъчен, горд и непристъпен сред легендарните си бойници. (Райчев, 1923: 23).
Никола Попов в дневника си, обнародван под заглавие „Превземането на Одрин – апотеоз на българския героизъм“ (1936, Хасково), на 13 март, денят на падането на града, отбелязва:
Озовах се и в двора на прочутата джамия „Султан Селим“. Великолепна архитектура, каквато другаде не съм виждал. Вътре разкошът е неописуем. Само кандила има цял вагон. А там има две огромни свещи, които щели да изгорят, когато света се свърши. Четирите тънки и стройни минарета с по три викала високо се издигат и, сякаш, забиват върхове в ясното синьо небе. Качих се на северо-западното от тях, което има 360 стъпала. Гледката от тука е вълшебна. Одрин като черна птица е кацнал върху трите реки. (Попов, 1936: 28).
Бъдещият виден български историк, публицист, държавен деец, дипломат и участник в македонското революционно движение Никола Милев (1881-1925), който по време на войната служи в Разузнавателната секция при Щаба на II-ра армия и се намира в състава на делегацията, водеща преговорите за примирие, в дневника си „Под стените на Одрин“ (Велико Търново, 1993) подчертава следното: по едно време ми посочиха четирите минарета – четири стрели – на Султан Селим джамия, станала знаменита в телеграмите на кореспондентите. (...) Гледах към Одрин, невидим, тайнствен, с проведрено небе, което го правеше да изглежда далечно осветлен площад. (Милев, 1993: 33).
Във „военните“ разкази на прекия участник в двете Балкански войни Йордан Йовков (1880-1937), включени във втория му сборник („Разкази“, т. 2, 1918), също се намира материал по въпросната тема. Например в „Първата победа“, публикуван за пръв път в сп. „Народ и армия“ (кн. 5, 1914) Одрин е само на петнайсетина километра от с. Провадия, в което е разположена бойната част: Някои бяха излезли и по скалистите върхове над самото село. Там се трупаха големи групи, протегнати ръце показваха нещо на юг. Гледаха Одрин и всички търсеха едно: Султан Селим. И наистина, далече в леката синкава мъгла виждаха се четирите минарета на чудната джамия. Стройни и тънки, те се изправяха грациозно и леко право нагоре, сякаш застинала молитва, задушевен зов към небето и към бога. (Йовков, 1970: 288). Тази картина е толкова чудна и разведряваща, че Войната беше забравена.
В един друг разказ – „Пред Одрин“ – се натъквам на интересно сравнение. Мирът е противоставен на войната, животът на смъртта, изкуството на стихията:
Зловещият тоя хълм сега мълчеше. Ярко блещяха там червените покриви и белите стени на някакви здания, навярно казарми. Зад тях беше градът. Той не се виждаше, но там високо се издигаха, все тъй мистично замислени, минаретата на Султан Селим. Върху далечната, загадъчно хубава сграда падаше нежният пурпур на утрото. Безпомощност и нежно смущение имаше сякаш в красотата на тая източна хубавица, около която в смирена покорност се обвиваше грамадното и огнедишаще чудовище на фортовете и ревниво я пазеше. И имаше защо. Рядко може би е имало защитници на една крепост, които да са имали постоянно пред очите си тъй ясен и тъй хубав лозунг на отчаяната си съпротива.“ (Йовков, 1970: 322).
Мрачният форт „Айвазбаба“, бълващ ужас и смърт, и олицетвореното като грациозна източна красавица „Селимие“ отново са противопоставени:
Той [Одрин] се вижда сега и всички гледат него. В блясъка на утрото, зад тъмната линия на фортовете пак се вижда Султан Селим. И линиите на минаретата, очертанията на цялата сграда са тъй тънки, тъй леки и стройни, че губят почти всяка реалност, вземат призрачните контури на далечен мираж, на загадъчно видение. Но все тъй ясно и зловещо се рисува тъмният силует на Айваз баба. (...) Еднообразна и мъчителна служба, ясни слънчеви дни в окопите, отпред зловещото мълчание на фортовете, мрачният гребен на Айваз баба и някъде по-далеч – грациозният силует на Султан Селим.
Обяснимо чувствителният на тема Тракия Петко Росен (1880-1944) в пътеписа си „От София към Одрин“, публикуван за пръв път във „Вестник на вестниците“ (1927), достига до самата българско-турска граница при Свиленград и разкрилата се пред него картина поражда в съзнанието му „кошмарни халюцинации“: Полето до Одринския укрепен пояс е голо, гладко. Шосето се белее като пришита ивица – пусто и безлюдно. Зад румените укрепени възвишения стърчат на възбог четирите минарета на султан Селимовата джамия. Прихласнал съм се в тях и някаква кървавотъмна завеса притули погледа ми. Отневиделица се понесоха видения.
Разбира се, приведените примери не изчерпват темата. Интересен материал по нея ни предлагат и различни произведения на Антон Страшимиров, Константин Петканов, Асен Разцветников и др., които ще бъдат обект на следващи наблюдения и изследвания.
В заключение би могло да се изтъкне, че в произведения от различни автори в българската литература „Селимие“ се възприема като най-забележителният и поразяващ със своите размери, пропорции и изкусност джамия, безценно съкровище и въобще паметник на архитектурата и изкуството в Одрин. Тя е обвеян в легенди обект, който говори и подсказва за присъствието на града много преди той самият да се е показал. Нейните минарета се виждат и забелязват от километри разстояние, те привличат като магнит погледите, придават тайнственост и загадъчност на града. В наблюденията на българските творци джамията представлява явен контрапункт и ярък контраст на Одрин, в чиито предели е построен във втората половина на XV в. Докато градът е уподобен на грохнал и немощен, одърпан и болничав старец, тесните, кривите и непроходните му улици и калдъръми тънат в кал и мизерия, отблъскват с нечистотията си, джамията е едничката му красота, слава и забележителност. Неслучайно тя е одухотворена в източна красавица, хубавица, която привлича с мраморното мълчание и грациозния си силует. Най-привлекателните и възхитителните, респективно добре описани и сравнени компоненти на джамията, върху които непременно акцентира всеки творец, са четирите й минарета (за купола и интериора на светинята не се дават много подробности). Те поразяват погледа и въображението със своята стройност, извисеност, изтънченост, източеност, като задушевен зов осъществяват връзката с небето, пробождайки го като игли или стрели. Дори през пролуката, причинена от паднала граната, се вижда небето.
Във възприятията на българските творци джамията е откъсната от земята, тя като че ли не принадлежи на този свят, затънал във войни, страдания, разруха, глад и мизерия, а е извисеният символ на един друг свят, неслучайно излъчва величаво и епично спокойствие.
Макар и светиня на друга религия и вяра, в българската литература не е изразено негативно или враждебно чувство или отношение към нея, дори във военно време тя не предизвиква гняв, не поражда злоба или ненавист. Възприема се и се оценява като висше творение на човешкия съзидателен гений, като рядко произведение на изкуството, което поражда възхищение и преклонение.
Литература
Априлов 1940: В. Априлов. Събрани съчинения, под редакцията на проф. Арнаудов, С.
Вазов 1977: Ив. Вазов. Събрани съчинения, том десети. „Български писател“, С.
Възрожденски пътеписи 1969: Възрожденски пътеписи, подбор и редакция Св. Гюрова. „Български писател“, С.
Гюрова, Данова 1995: С. Гюрова, Н. Данова. Книга за българските хаджии. „Проф. Марин Дринов“, С.
Йовков 1970: Й. Йовков. Събрани съчинения, том първи. „Български писател“, С.
Книга за българските хаджии 1995: Книга за българските хаджии. Съставители: Св. Гюрова, Н. Данова. „Проф. Марин Дринов“, С.
Милев 1993: Н. Милев. Под стените на Одрин, дневник. „Аста“, Велико Търново.
Одрин 1914: Одрин, литературен сборник, С.
Одрин 1983: Одрин 1912–1913, спомени, Военно издателство, С.
Одрин-Чаталджа 1914: Одрин-Чаталджа, литературен сборник. Софийски дамски благотворителен комитет, С.
Периодическо списание 1888: Периодическо списание на Българското книжовно дружество, бр. 25/26, С.
Попов 1936: Н. Попов. Превземането на Одрин – апотеоз на българския героизъм, дневник, „Д. Дамянов“, Хасково.
Райчев 1923: Г. Райчев. Град-гробница. Одрин, литературен сборник. Армейски военно-издателски фонд, С.
Росен 1982. П. Росен. През гори зелени. „Български писател“, С.
Светлина 1920: Списание „Светлина“, кн. VII-VIII, С.
Стоянов 1923: Л. Стоянов. Султан Селим. Одрин, литературен сборник. Армейски военно-издателски фонд, С.
Филов 1993: Б. Филов. Пътувания из Тракия, Родопите и Македония (1912-1916). Съставител П. Петров, „Св. Климент Охридски“, С.
Mevsim 2006: H. Mevsim. Mihail Macarov’un 60 Yıl Önce Kudüs Yolculuğu Başlıklı Yapıtında Osmanlı Gündelik Yaşamına İlişkin Tanıklıklar // KIBATEK Gezi Edebiyatı Sempozyumu, Nevşehir, 195-204, 2006.
[1] Джамията „Селимие“ (или „Султан Селим“) е построена от 1568 до 1574 г. в Одрин по волята на султан Селим II, син на Сюлейман Великолепни. Архитектът на джамията е прославеният Синан. Тя притежава четири минарета, чиято височина достига 70,89 м (в други източници – 84 м), с по три викала и огромен купол с диаметър 31,25 м, подпиран от четири мраморни колони.
1 Любомир Владикин (1891-1948) – български юрист, белетрист, смятан за идеолог на фашизма.
