От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 09 KseniaБащи Ксения имаше много. „Колкото са звездите в небето“, казваше майка ѝ, Зинаида Петровна, „колкото са луничките по кръглите гърди на Василиса“. Ксения често се чудеше откъде майка ѝ ще знае толкова за Василиса, като всички на площадката казваха, че е измислена. Но пък тя знаеше всичко за всеки, така че щом казваше, значи беше истина. И ето – бащите на Ксюша се сменяха като сезоните – носеха своите дарове и оставяха по някоя следа зад стъклетата витрина на секцията в хола.

„Ксюша, гълъбче, това е баща ти!“ Всяко начало обикновено се случваше в неделя след пазар. Зинаида Петровна влизаше в дома си с царствена походка, а след нея с увиснали по ръцете торби ситнеше поредният Серьожа, Митя, понякога дори Артьом. Той винаги беше омагьосан, в погледа му се четеше топла преданост. Той Обичаше. Обожаваше. Приемаше с готовност всяка молба, всяка заръка, всяка тежест от плещите на своята богиня и беше отдаден баща, за да може на Зинаида никога да не се налага да бъде майка.

Ксения имаше и брат. Като нея и той беше риж. Живееше под наем в Питер, учеше и често ѝ пращаше малки колети с моливи, небесносини тетрадки № 10 и дълги писма със сгънати 20 рубли в тях, ей така – да си има. Скоро след като се бе записал в университета, си беше намерил и съквартирант, някой си Данило, който по думите му си нямал нищо и за него нямало какво да се говори. Затова пък често ѝ разказваше за преживелиците си в универмага, където помагаше със стоката след лекции, както и за слепия просяк на Малцевския пазар, на когото носеше по някоя запазена стара дреха. Писмата му бяха цяло съкровище за Ксюша. Вечер, преди да заспи, тя ги препрочиташе отново и отново, докато не ги запомнеше наизуст, а и още няколко пъти след това.

После сънуваше мечок. Във всеки сън, който помнеше, мечокът беше един и същ. Кафяв и малко мършав, винаги щом я видеше, той се изправяше на задни лапи и тромаво танцуваше около нея. Не беше говорещ мечок, в него нямаше нищо специално, освен, разбира се, неизменното му присъствие. Често се питаше дали помни само сънищата с мечока, или това просто са всичките ѝ сънища. Понякога опитваше да му говори, проверяваше го за скрити таланти, но мечокът явно можеше само две неща – да се присънва и да танцува.

– Това е почти толкова, колкото мога и аз – казваше си Ксения и му се усмихваше приятелски.


Small Ad GF 1

Дните на Ксения минаваха монотонно, като че ли Наявето ѝ бе покрито с дебел пласт прах. Майка ѝ дирижираше прашинките, бащите ѝ с доволство се въргаляха в тях, а Ксюша само кашляше и чакаше нощта. Вечеряше в стаята си. Изгасяше лампата. Затваряше очи. Отваряше ги и той беше там: безименен танцуващ мечок, ням и някак смътно познат. Успокояващ като ръб на пропаст, той беше категоричното доказателство за нереалност. Ксения с удоволствие отбелязваше в ума си, че сънува. Това ѝ даваше свобода, каквато нейните дни не можеха да ѝ предложат. Сънят беше нейното кралство, тя се разхождаше без страх в него и само навикът на Наявето я караше да намята на раменете си връхна дреха – винаги една и съща меча кожа. Ксюша се сгушваше в топлото си палто, а мечокът танцуваше около нея и сякаш не се вълнуваше от него.

Сънищата винаги започваха като отглас на живия живот. Ксения се изправяше в леглото си, протягаше боси крака към студения под и пукаше пръстите си (видяла бе дядо си да го прави веднъж и ѝ се стори подходяща подготовка за приключение). После ставаше, измиваше лицето си, намяташе кожата, мечокът се появяваше от нищото и започваше нелепия си танц…

* * *

Танцуваше без почивка цяла нощ. Сънуваше как танцува. Събуждаха го ударите по решетките. Сутрин винаги удряха по решетките. Той отдавна не се стряскаше, само бързаше да се изправи, преди да ударят и него. Трябваше да е бърз сутрин, ако не искаше да си изяде боя – момчето на собственика беше зло и само търсеше причина да използва тоягата, опряна до фургона с клетката. Докато примляскваше сухите комати хляб, мислеше за момичето от сънищата си. Мършаво едно, само кости под мечата кожа. Странно, но кожата не го изпълваше с погнуса. Интересно колко бързо сърцето спира да се свива пред чудовищното. Вълнуваше го момичето. Имаше нещо мило в него, напомняше му на дъщерята на собственика, преди да я пратят далеч да се жени. Някога, когато още пътуваха по селата, тя се разхождаше из горите, береше ягоди и му носеше. През лятото идваше с едно ведро и го поливаше, за да го разхлади. Минаха колко години оттогава, а ето, помнеше я, липсваше му. Момичето, момичето приличаше на нея! Добро беше. Успокояваше го. Само да можеше да ѝ говори! Сънуваше само нея, почти всяка нощ. Може би щяха да се разберат някой ден…

* * *

Чисто новият баща на Ксения беше дебел и дружелюбен, умееше да изкарва копейки иззад ухото ѝ и се смееше силно и чисто. Тази комбинация беше рядка, затова тя с удоволствие прекарваше всичкото време след училище с него. Майка ѝ вече трети ден лежеше на дръпнати завеси с мигрена и те трябваше да са изключително тихи. За да не я разстройват, решиха да се разходят до панаира долу в центъра. На връщане щяха да вземат цветя и виенски сладкиши, за да разведрят болната, но първо щяха да разгледат въртележките, да изпият по един сироп и да се изцапат прилично с розов захарен памук.

Опашката за цирка беше дълга, едно момче на края ѝ обясняваше как било ходило и вчера, местата свършили бързо и много хора си тръгнали омърлушени, без да са видели нищо. Опитваше се да я дразни. Бащата на Ксения само се усмихна на момчето, стисна ръката ѝ и прошепна: „Нас едни билети няма да ни спрат, нали? Ако няма, ще помолим пазача да ни пусне. Той ми е стар другар, Вадим се казва.“ Така и стана. Вадим (или Васка, както го нарече приятелят му) ги пусна през процепа между платнищата и с намигване им пожела приятно гледане. Шатрата бавно се пълнеше с хора, всеки дъвчеше, хрупаше или примляскваше нещо. Деца тичаха през редовете, привикваха ги, поступваха някои от тях. Ксюша и новият ѝ баща седнаха на първия ред, до стола на пазача, който се присъедини към тях малко след последния влязъл зрител.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Цирк като цирк. Клоуни се поливаха с вода, топчета и бухалки летяха в съвършени траектории, чинии се въртяха на прътове, прелитаха акробати, един мъж вдигна над главата си цяло оядено прасе… Толкова много за гледане, толкова малко време да се запомни всичко! И все пак нищо важно, нищо, което да накара Ксения да иска да е будна, вместо да заспи и да сънува…

Светът спря. Замръзна. Не можеше да е сън, всички бяха там, около нея, всички се смееха, мляскаха, тропаха с крака и подвикваха на мечока, който излезе на арената с танцова стъпка. Кафяв, малко мършав, ням танцуващ мечок. Ксения се изправи и се опря на преградата. Пазачът леко я докосна по ръката. Смътно чуваше как ѝ говори нещо, но това нямаше значение. С усмивка се вгледа в очите на мечока, кафяви и топли, като усещането за дом, като мириса на сън, на приключение. Ето, той се приближаваше към нея, танцувайки, все по-близо, разтворил лапи за прегръдка. Нито той, нито тя забелязаха виковете на пазача, който скочи на крака, хвана Ксения за рамото и се опита да я дръпне назад, докато вади пистолета си и стреля три пъти в мечока. Писъците на куршумите, писъците на хората, тропотът на множеството ужасени зрители, втурнали се да излязат навън, надалеч – всичко това се стопи в равен бял шум зад очите на момичето, което потъна в сънищата си, притиснато в прегръдката на мъртвия мечок.

Бащи Ксения имаше много. Би могла да сънува всеки от тях. Би могла да не сънува изобщо нищо.

Всъщност, кого вълнуват танцуващи мечоци?

Със сигурност не нас.

Източник

Елица Кирилова пише в работните почивки, пее след работа и живее в промеждутъците. Автор е на литературния блог When Nobody watches и участва в проекта писателибезкниги.

Pin It

Прочетете още...

Човек без глава

Етгар Керет 25 Фев, 2021 Hits: 3643
В храстите зад баскетболната площадка в…

Порт Мариел

Красимир Дамянов 30 Авг, 2010 Hits: 9281
Започвах да пиша това писмо два пъти.…