Бурните обрати от последната година вероятно са накарали всички ни да търсим собствени културни механизми за откриване източници на издръжливост. За мен такъв ключов механизъм беше именно четенето на романите на Джейн Остин. След като в по-младите си години бях отписвала творчеството ѝ като наивно и заплетено, с героини, на които никога не бих могла да съчувствам, сега изведнъж се оказах привлечена от творбите ѝ по начин, който никога досега не бях предполагала.
Данните за продажби подсказват, че аз далеч не съм единствената, която се осланя на нейния хумор и сърдечност като източник на сили упование в тези странни дни. В Обединеното кралство, както отбелязва Кийра О‘ׄБрайън, редакторка на класациите и данните на сайта Bookseller, между 15 юни и 7 ноември миналата година продажбите на нейните романи са се повишили с 20% в сравнение със същия период от 2019 г. През миналия декември отбелязахме 245-ата годишнина от рождението ѝ – а популярността ѝ сякаш нараства все повече.
Но защо именно нейните романи ще са толкова подходящи за тази пандемична ера? На едно определено ниво нещата могат да изглеждат очевидни: в резултат от множество лъскави телевизионни и филмови адаптации техният образ в общественото въображение изглежда е изкристализиран до степен, при която те предлагат перфектния образец за романтично бягство от действителността. (Изглежда ми съвсем неслучайно, че телевизионният мегахит на момента, Бриджъртън на Netflix, е романтична драма, поставена в периода на регентството на Остин, макар и с определено по-анимационна и сексуално-експлицитна чувствителност). Но когато се задълбочите в реалното ѝ писане, изведнъж откривате, че Остин предлага и по-неочаквани утехи. Отвъд загрижеността ѝ за неща като любов и романтика, в нейните книги има един слой от стомана, те са истински химни на устойчивостта и издръжливостта, от които можем да почерпим вдъхновение докато ги четем в собствените си дълбоко несигурни и ограничени времена.
Образец на упоритост
Самият живот на Остин е урок по търпение и въздържание. Тя публикува шестте си известни романа в хода на седем години и почива само на 41-годишна възраст. „На хартия изглежда, че е имала сигурен живот, но на два пъти я изпращат в училищен интернат, където тя почти умира“, казва д-р Хелена Кели, авторка на биографичната книга Джейн Остин: един таен радикал. „Първо, цялото училище е било застигнато от епидемия на тиф. Леля ѝ, която е дошла да се грижи за нея, умира. Опитайте се само да си представите психологическите щети от нещо такова, ако би се случило на самите вас – а след това тя е била изпратена отново.“
Общото състояние на нестабилност, от което Остин страда през голяма част от живота си, се възпроизвежда в съдбите на много от нейните героини. През 1800 г., когато тя е на 25, баща ѝ, енорийски пастор, се пенсионира, като предава енорията на най-големия си син, „което е нещо наистина необичайно“, казва Кели. Самата Остин, сестра ѝ Касандра и родителие ѝ прекарват следващите осем години в непрестанни пътувания между все по-малки имоти в Бат, домове на роднини и морски курорти. „Време е да осъзнаем, че тя не е писала много, защото е била навсякъде и никъде“, казва Кели. „Семейството се връща обратно в Чаутън, Хемпшир през 1809 г. и едва когато тя е донякъде психологически осигурена, [в] къща, за която знае, че няма да ѝ бъде отнета, [Остин] започва да публикува.“ Разселването и раздробяването на семейния живот е основна тема на голяма част от творчеството ѝ, като например в Разум и чувства, който започва, когато сестрите Дашууд и майка им трябва да напуснат семейния си дом, а след това са лишени от наследството на баща си от своя полубрат и неговата манипулативна съпруга. „Остин е много, много точна по отношение на парите в романите си“, казва Джон Мълан, автор и професор по английски език в Университетския колеж в Лондон. „Тя знае отлично какво означава финансовата несигурност.“
Усещането, че се чувстваш впримчен/а и хванат/а в мрежа от семейни търкания също е преобладаващ елемент в творчеството на Остин – и то е нещо, с което мнозина от нас могат да направят директни асоциации сега, особено в наши дни, когато разходките често са най-освобождаващото нещо, с което човек разполага (и както е при много от нейните герои). Изглежда че Елизабет Бенет от Гордост и предразсъдъци всъщност се стреми към свобода, когато върви пешком из полята на родния си край и се окалва „до уши“, наслаждавайки се на минутка спокойствие далеч от пренаселения си семеен живот. „Налице е постоянен психологически стрес на ниско ниво, на който са подложени всички нейни герои“, казва Кели. „Като цяло те са доста добри в справянето с проблемите на живота, дори и когато няма особено много неща, на които човек може да се облегне.“ Тя смята, че освен това Остин е първопроходка в начина, по който представя семействата в романите си като несъвършени. „Преди Остин майките и бащите обикновено са били или перфектни, водещи живот на съвместно семейно блаженство – или мъртви. Остин е една от първите, чието творчество показва ясно, че това съвсем не е така“.
Изпитанията, които Остин е принудена да преодолее, докато творбите ѝ стигнат до публикация могат да се разглеждат и като урок по устойчивост. Тя изминава дълъг път, застлан с поредици от отхвърляния и фалстартове. След като започва да пише на около 12-годишна възраст, тя прави първите си сериозни опити през 20-те си години, но публикува едва в средата на 30-те си години. Когато е на 22 години, през 1797 г. баща ѝ изпраща на лондонските издатели Cadell & Davies един ранен вариант на Гордост и предразсъдъци, който е отхвърлен и върнат обратно чрез наложен платеж, докато шест години по-късно, друг неин роман на име Сюзън е приет от издателите Crosby and Co (срещу могъщото заплащане от десет паунда), но никога не е публикуван от тази лондонска фирма. „Разочарованието от всичко това сигурно е било осакатяващо“, казва Кели. „Очевидно е, че тя е мечтаела [за публикуване] в продължение на години и години.“ През 1809 г. Остин пише огорчено писмо до Crosby and Co – „което едва ли може да се приеме като образец за това какво трябва да пишете на собствените си издатели“, според Кели. [Естествено], то се оказва контрапродуктивно. След това, през 1816 г., само година преди да умре, тя най-накрая изкупува обратно ръкописа си – което води до посмъртното му публикуване под заглавие Абатството Нортангър (придружено от недоволния „Предговор на авторката“, в който тя се оплаква от по-ранното непубликуване). „Необходим е бил много кураж, за да се продължава, особено когато братята ѝ започват да настояват, че тя трябва да се грижи за момчетата им без майки“, казва Кели.
Израстването на героините ѝ
Също както в собствения ѝ живот, от героините на Остин често се изисква да упорстват, макар и по-стоически, да страдат в мълчание, дори и след като са повярвали, че шансът им за постигане на щастие е бил изгубен завинаги. Сцената, в която Елинор Дашууд се вцепенява, преди да види любовта на живота си Едуард Ферарс, погрешно убедена, че той се е оженил за друга: „Ще бъда спокойна, ще бъда любовница на себе си“ – е колкото сърцераздирателна, толкова и вдъхновяваща. Силата на нейния характер е представена особено мощно от Ема Томпсън във филмовата адаптация на Анг Лий от 1995 г., на която тя е и сценаристка. В Доводите на разума [Persuasion] главната героиня Ан Елиът се среща с капитан Уентуърт, когото е обичала и отхвърлила преди девет години, и който очевидно не успява да я разпознае, тъй като е толкова променена („толкова променена, че той не би трябвало да я познае отново“). Тя е унижена, тъй като все още го обича. Някои твърдят, че това е най-романтичното повествование на Остин, донякъде поради начина, по който Ан се научава да разкрива истинските си чувства, за да може Уентуърт да я „познае“ истински – нещо, което води до една от най-вълнуващите развръзки в световната литература. Както самият той казва: „Ти пронизваш душата ми. Аз съм наполовина в агония, наполовина в надежда“.
„Ако разгледаме внимателно всяка от героините на Джейн Остин, то с неизбежност ще открием, че те винаги стигат до някакъв етап от развитието на историята, на който смятат, че няма да получат желания от тях човек“, казва Мълан. „В няколко от тях главната героиня се убеждава, че мъжът, когото обича, ще се ожени за някоя друга, макар че читателите са по-добре информирани от нея. В този прост смисъл това са истории не просто за постигането на онова, което си желаем, но и за приемането, че щастливите окончания може и да не са нещо, достъпно за самите нас. Така че самосъжалението не е вариант.“
Което пък ни води до темата за емоционалното израстване на персонажите на Остин – друга тяхна страна, която може да ни вдъхнови в моменти на несигурност, когато може би сме принудени да преценяваме отново кои са нещата с истинско значение. Психолози като Анджела Дъкуърт, авторка на Кураж: Силата на страстта и постоянството, говорят за „умонагласа на растежа“ – начин на мислене, основаващ се на принципа, че животът трябва да се живее като постоянен процес на адаптиране към предизвикателствата, на приемане и учене от собствените грешки. Това е мислене, което много от нейните героини придобиват: освен че се справят с несигурността по отношение на парите и статуса, те често се борят с чувството на срам за миналите си действия – преди да са се поучили от тях и да са били променени от опита.
Разглезената и хубава Ема [от едноименния роман] например е толкова отегчена и надута в малкото си село, че приема хората като „проекти“ и се надсмива на хора като любезната и сравнително обедняла госпожица Бейтс, преди да осъзнае погрешността на собствените си действия. „Ключов момент в повечето романи е онзи, в който героинята осъзнава, че е сгрешила по отношение на друг човек“, казва д-р Джилиън Дау, доцентка по английски език в университета в Саутхамптън. „Ние чувстваме срама на Ема, след като се е подигравала на госпожица Бейтс на Бокс Хил, тъй като изживяваме събитието чрез мислите на Ема, а Остин ни го показва; от ключово значение е да разберем как Остин развива героите си. По същия начин моментът, когато Елизабет Бенет осъзнава, че е грешила в преценките си за Уикъм, а оттам и за Дарси, е ключов в нейното лично развитие: тя ‚започна ужасно да се срамува от себе си‘, [пише Остин], а ние се чувстваме засрамени заедно с нея.“
Може би това, че преживяваме емоционалната трансформация на героите толкова силно, се дължи на новаторското използване на авторския глас, което е вдъхновило по-късни писатели като Гюстав Флобер, Хенри Джеймс и Франц Кафка. Специфичният вид повествование на Остин ни позволява да се вселяваме в съзнанието на героите, но заедно с това да притежаваме и знанието, което споделя разказвачът – че вярванията им често се оказват погрешни. „Тя [авторката] прави нещо невероятно: измисля начини за водене на разказ, при които можем да видим героите и техните грешки, но заедно с това да живеем в мислите им“, казва Мълан. Той вярва, че нейният революционен стил наистина резонира сред съвременните читатели – над и извън темите за нейното писане. „Преди [нея] [романите са се пишели] или от първо, или от трето лице, докато тя довежда до съвършенство един новаторски, косвен стил, който комбинира двата предишни… човек чете романа през очите на героите, така че това е напълно изключителна техника, която никой преди това не е опитвал.“
Това е стил, който позволява особено интимно читателско преживяване, което според д-р Пола Бърн – авторка и експертка по Остин – е една от причините, поради които мнозина наричат писателката просто „Джейн“. „Понякога намирам това отношение за покровителствено, но мисля, че то идва и от факта, че хората наистина я възприемат като приятелка. Намирам това за психологически интересно – всички тези брилянтни неща, които тя прави в технически смисъл, ви карат да мислите ‚Чувствам се наистина спокойна и утешена‘.“
Бърн толкова се интересува от утешителните аспекти на Остин, че посвещава цяла книга на темата. „Опитвам се да разбера защо се връщаме при нея, защо тя е нарицателна за утешителното писане и хората казват, че срещата с нея е като да се пъхнеш под топла завивка в студена нощ. Има нещо наистина утешително в книгите ѝ, но онова, което ме интересува е да разчопля нещото, което се крие зад това усещане.“
Остин по лекарско предписание
Всъщност писането на Остин е толкова силно свързано с получаването на утеха, че, както открива Бърн, по време на Първата световна война тя е била предписвана на войници, страдащи от тежки травматични шокове, тоест онова, което днес наричаме ПТСР [посттравматично стресово разстройство]: в писмо от 1984 г. до литературния отдел на в. „Таймс“, озаглавено „Мисията на английската литература“, [английският автор и преводач] Мартин Джарет-Кер пише: „Моят стар оксфордски преподавател, Н. Ф. Брет-Смит, е бил освободен от военна служба, но е работил като консултант на различни болници по въпроса какви четива трябва да се предлагат на ранените във войната. За тежко травматизираните той е избирал Джейн Остин.“
Тази военновременна асоциация се отбелязва и в разказа на Ръдиард Киплинг Почитателите на Джейн [The Janeites] от 1924 г., в който става дума за група войници, свързвани от любовта си към Остин, чийто главен герой открива произведенията ѝ, докато се възстановява в Бат от т. нар. „окопни крака“[1]. „Никой не може да се сравнява с Джейн, когато се намирате в трудности.“)
Бърн е открила историята за войнишките вкусове докато е подготвяла книгата си Геният на Джейн Остин. Тя е научила, че в самия разгар на Първата световна война те са държали в джобовете си класически текстове, директно в окопите. Например авторът на Мечо Пух А. А. Милн се е чувствал свързан с другарите си по оръжие заради любовта си към Остин, по време на участието си във войната. Друг фен на Остин, ефрейторът Грейнджър, е последвал Милн на фронтовата линия, само заради споделения им интерес към книгите – жест, описан от Милн в мемоарите му като „най-голямата почит към Джейн Остин, за която съм чувал някога.“ Друга забележителна фигура, която е разчитала на Джейн Остин по време на война, е Уинстън Чърчил, който по време на болестта си през 1943 г. е търсел утешение в нейните творби, като дъщеря му е четяла на глас Гордост и предразсъдъци.
Обратно в наши дни, [споменатата по-горе] Д-р Джилиън Дау е съпреживяла терапевтичната сила на Остин чрез преподаването на безплатния онлайн курс Джейн Остин: Мит и реалност на платформата за дигитално образование Futurelearn. „През март към нас се присъедини медицинска сестра от някакво интензивно отделение в САЩ, а много от участниците споделиха, че се намират в състояние на [принудена] самоизолация, възстановяват се от болест или търсят начини да се разсеят и облекчат. В края на курса един от тях ми писа ‚Ще ми липсва моя локдаун с Джейн‘,“ казва тя.
Разбира се, всеки читател си има свои собствени причини да търси оживление чрез Остин. От своя страна Кели вярва, че има нещо особено успокояващо в начина, по който романите на Остин обикновено се простират в рамките на една календарна година: чрез този график те някак несъзнателно внушават идеята, че „слънцето отново ще изгрее и животът ще се подобри“, казва тя. Или, както казва лейди Ръсел в Доводите на разума: „Времето ще обясни всичко“. Междувременно за Бърн има някаква възстановяваща сила в самия ритъм на изреченията на Остин. „Начинът, по който тя пише, има забавящ ефект, който насърчава бавното четене. Тя не може да се чете бързо“, казва тя.
Бърн използва Остин в своята организация с нестопанска цел ReLit, създадена през 2016 г., за да насърчава допълнителното лечение на стрес, тревожност и други травматични състояния чрез бавно четене на висока литература в училища, затвори, хосписи, както и за здравни работници, страдащи от преумора. „Понякога, когато посещавам училища и затвори, просто чета пасажи от Доводите на разума или Мансфийлд парк, след което им казвам: „Просто помислете за това как всичко това ви кара да се чувствате“, обяснява тя.
Малко срамно ми е да призная, че самата аз не успявах да чета Остин чак до 30-годишна възраст. Но след като най-накрая я прочетох и се насладих на богатството на писането ѝ, с неговата смесица от социална сатира, трогателност и прочувствени откровения, си намерих сигурно убежище, в което мога да се връщам отново и отново до края на живота си. За мен ключът към Джейн Остин е в това, че тя едновременно ни утешава и предизвиква, като приема тъмните и самотни аспекти на живота, но го прави с особена лекота на допира и специфичен хумор – все неща, необходими в трудни времена.
Мълан разкрива, че и той не винаги е посягал към Остин и е открил нейните прелести едва чрез преподаването на творчеството ѝ. „Бях важен тийнейджър от мъжки пол. Бях глупаво убеден, че тези романи са все едни и същи. Те са за момичета, които си търсят съпрузи“. Геният ѝ ми стана достъпен едва чрез много вече забравени студенти, които реагираха на нейната изобретателност със собствени идеи, при което ми ставаше ясно колко сложни и безкрайно четивни са тези на пръв поглед толкова прости истории.“
[1] Гъбично заболяване, свързано с постоянното седене в пълните с вода окопи, при което краката на практика започват да гният на живо. Бел. пр.
