(Рецензия за книгата на Хюсеин Мевсим „Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“, Изд. Жанет-45, Пловдив, 2012)
Представете си следната картина:
Около петдесетина български учители, водени от депутат, главен инспектор и двама професори, при това не кои да е, а археологът и ректор на СУ Богдан Филов (съпровождан от младата си съпруга Евдокия на сватбеното им пътешествие) и историкът Васил Златарски, заедно с немския лектор д-р Йенг и съпругата на Александър Балабанов, се качват в ранна пролетна утрин на кораба „Бургас“ от едноименното пристанище, за да поемат към Босфора. Предишната вечер на пристана е акостирал от Варна каботажният кораб „Евдокия“ (дали не станахме множко Евдокиите?), с който пристигат още около тридесет учители, и общият брой нараства докъм осемдесет. Тази весела и вдъхновена група заминава на двуседмична научно-образователна методическа екскурзия (тривиалното название е обмяна на опит) в Турция – проект, организиран и финансиран на държавно-правителствено ниво. Групата се подчинява на строги финансови и поведенчески правила – всичко от поведението и темите на разговорите (никакви политически коментари), през дрескода (носете със себе си поне един класически тъмен костюм), та до джобните пари, туристическите покупки и храната за път е предварително уговорено. Вече сформираният самодеен хор репетира на борда акапелни изпълнения на българския и турския химн (естествено в оригинал). Капитанът на кораба В. Филев доволно отбелязва, че отдавна не е плавал с толкова интересна група (принципно корабът изпълнява търговски и поклоннически курсове до Йерусалим, което си е пълна скука). Та как иначе – нали в същия този момент един талантлив художник от учителите скицира неговия удивително балкански колоритен анфас?
А младият корабен стажант-механик пише вдъхновени импресии за черноморските и мраморни води, … когато крадне от съня си. Художникът е Димитър Чорбаджийски от Казанлъшкото Смесено Педагогическо училище и само след броени месеци ще бъде вече популярен с прозвището Чудомир. А младият механик на кораба е Никола Йонков Вапцаров. След 12-часово удивително спокойно плаване от Бургас (предишната вечер „Евдокия“ преодолява истинска морска буря) скромният поклоннически кораб навлиза в турски води и пред смаяния поглед на експедицията изплуват очарователните силуети на бленувания провлак… Сред посрещачите домакини са министърът на образованието Есат бей, един депутат, ректор, декан, няколко училищни инспектори (сред тях и съименник на Харун ал Рашид) и вече достатъчно известният писател Решат Нури. Поздравителна телеграма от Мустафа Кемал Ататюрк приветства скъпите гости, а събитието попада в челните страници на всички турски вестници.
Всичко описано дотук не са удиалъновски фантазии (а ла Полунощ в Париж), а съвсем реален литературно-исторически сюжет, случил се между 27 април и 11 май 1932 г. и описан в книгата на Хюсеин Мевсим „Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“[1].
Тази книга, обилно илюстрирана с факсимилета на ръкописи, скици и документи, подробни бележки под черта (а цивилизацията, знаем от Бродски, се крие в бележките под линия) е плод на няколкогодишните търсения на своя създател. Тя е резултат от множество извороведски и архивни изследвания, текстологични анализи и събиране на музейна информация. Тази книга, според мен, е и един от малкото реално появили се аргументи в последно време в родното ни литературно пространство за това как трябва да се донапише българската литературна история, как да се попълват празнините ѝ и да се наваксват белите, необследвани полета в нея. Защото литературата ни може да е малка, но науката за нея, водена понякога от грандомански амбиции, твърде избирателно употребява фактите и генерализира наблюденията си в преднамерени изводи и дефиниции. Тази книга доказва, че никак не е излишно да потърсим идентичността си посредством конкретни литературни факти и явления първо в собствения си балкански контекст. Да се поогледаме в собствения си двор и дом и след това да реем поглед в отвъд уралските или алпийските, скандинавските и прочия далнини. Да обработим по Монтеновски първо „недовършената/несъвършена градина“ (Цветан Тодоров[2]) на индивидуалната и литературната си идентичност. Да погледнем към литературата си именно като към екзистенциален проект, овладяем върху координатната система на собствената ни национална (колкото и плашеща да е в последно време тази дума) историческа география (би казал Бродел).
Амбициите на Хюсеин Мевсим са доста по-големи от тезисната заявка на тази книга – да публикува (забележете – на български и на турски) за първи път с пояснения и коментари неизвестния бележник и ръкописен доклад на Чудомир от пътуването му в Турция през 1932 година – едно рутинно квалификационно пътуване на група провинциални и столични български учители. Простете за овехтялата квалификация, но това дело на Хюсеин Мевсим освен литературно-добросъвестно е и родолюбиво. Защото (ще се върна отново към нашата несъвършена литературна градина) докато дълги години литературно-образователният ни канон се държеше високомерно пренебрежително към творчеството на Чудото – провинциалния и маргиналния разказвач на хуморески, чието творчество било лишено от хуманистичен размах и социални дълбини (но пък популярно, може би именно поради това?), студентите в специалността Българска филология на Анкарския университет от много години го изучават в учебната програма по българска литература на ХХ век.
Фактите са пространно пред-говорени от първа глава, посветена на турско-българските културни контакти от 30-те години на ХХ век, след което пунктуалното проследяване на отделните епизоди и спирки на пътуващия сюжет (Истанбул-Бурса-Одрин) е съпроводено с общи наблюдения върху впечатленията на Чудомир от образователната система на младата турска република, от художествения потенциал на писмата, бележника, доклада, пощенските картички, шаржовете и акварелите, в които вече се генерира новият образ на Димитър Чорбаджийски – Чудомир.
Екскурзията не е с частен характер, не е „обикновено пътуване из съседна страна“, а плод на един колективен проект и дълготрайна държавническа стратегия, част от поредица събития, благодарение на които българската култура, образователна система и обществен живот се отварят съм външния свят. „Без съмнение – отбелязва авторът – тя се явява резултат на процъфтяващите турско-български отношения в културната сфера от началото на 30-те години на миналия век.“[3], а безспорно факт като този е „най-високата точка сред тези интензивни контакти“[4]. Може би и защото има малшанса да бъде сред последните от тях предвид близостта си до едно задаващо се тревожно историческо навечерие? От изложението на Мевсим – впрочем, силно изкушено от художественото повествование в собствения си иначе строго документален и позитивистично съвестен литературно-исторически разказ – стават пунктуално ясни, първо, целите на екскурзията. Не само нейните, а и на такива, превърнали се в практика за времето си, начинания (много преди „Еразъм плюс“, „Коменски“ и пр. проекти днес). Ще ги обобщим така: политическо-комуникационни, образователно-методологически и професионални, информационно-образователни. Българите съвсем резонно се дивят на чудото, наречено съвременна републиканска Турция и отиват там със съзнанието, че ще се сравняват, ще черпят опит от една десетгодишна република. Съвсем коректно казано, наблюденията и изводите за предимствата обаче, оказва се, не винаги са в наша полза.
Годината е 1932, след броени месеци Хитлер ще дойде на власт, а културно-политическата конюнктура на континента и в света радикално ще се промени. Изводите от този конкретен, на вид маргинален литературно-исторически сюжет (пътуване на учители с цел обмяна на опит в съседна Турция), в който има и политика, но има и хедонизъм, и артистизъм, и скрита литературна перифраза на мотива нашите зад граница (от Алфонс Доде и Марк Твен през Алеко, Лейкин и пр.), ще бъдат доста интересни. С удивление възприемаме една картина на предвоенна, но достатъчно стабилна, доволна, мултикултурно-отворена, толерантна и любопитна към другостта Европа. При това Европа тук, на Балканите, където образът на пътуващия интелектуалец, трескаво търсещ преки контакти между съседи и култури, съвсем не е изключение. Това е балканският интелектуалец от началото на 30-те години, толериращ различията и манифестиращ пиетета си към познанието и общуването на различни езици – на литературата, изобразителното изкуство, музиката, дидактиката.
Съвсем не рисуваме една измислена идилична картина на златното време на стабилитета между двете големи войни. Но пък е предвидима логиката на историческата диалектика и в тази яснота прозира суеверието много хубаво не е на хубаво… След културен разцвет и политическа стабилност следват кризи и упадък, следват катастрофи и катаклизми. Наратологията определя този етап като нарушаване на изначалната или вече постигнатата хармония. Нарушаването обаче завързва сюжета, случката ескалира разказа. Сюжетният разцвет се захранва с кризисни фабулни ситуации. А какво друго е историята освен (литературен) сюжет?
Разказът на Хюсеин Мевсим подсъзнателно залага именно на подобен литературно-исторически каламбур. Историческите кризиси рефлектират върху персоналната криза. Бъдещата драматична голяма история ще сполети малката история на самия Чудомир. „Скоро след завръщането си от екскурзията 42-годишният тогава учител и музеен деец е съкратен по бюджетни причини, но по-важното е, че под псевдонима Чудомир започва да обнародва карикатури и разкази във „Весела страница“ на в. „Зора“, което му открива пътя към високото признание на талантлив майстор на хумористичния разказ в българската литература.“[5] И започва онзи, най-щастлив и плодотворен етап от живота на славния казанлъчанин-туриец като журналист, фейлетонист и карикатурист, който той маниерно-артистично нарича тежък каторжен труд. Ами, да си го кажем по Чудомировски – тъкмо го квалифицирали и го… съкратили. Като в добрия стар виц – вече обменил опит и, уж съкращенията щели да бъдат само петдесет процента, пък него го съкратили на сто процента. Съкратили го и… минал в нелегалност (симптоматична е смяната на името).
Тази екскурзия до Турция през 1932 г. (ако трябва да бъдем по-точни: Цариград-Бурса-Ялова-Цариград-Одрин) се оказва твърде важна за Чудомир или, ако поиграем отново с езика на сюжетологията, тя е решаваща за „пътя на героя“ (по Кембъл) към неговото израстване. Димитър Чорбаджийски преживява нещо подобно на това, което се случва на всеки културен герой от мита или юнак от вълшебната приказка: инициация и посвещение, влизане в нов културен и духовен статус. Фейлетонът и анекдотът ще дадат формален израз на вдъхновението на художника и ще съпровождат творческото битие на великия смехотворец, който тепърва ще Чуди-мира със своите акварели, карикатури и шаржове, смешно-тъжни разкази и етюди, гротески. Посветен в пътуването, той съвсем по логиката на вълшебната приказка именно оттук насетне ще преодолява препятствия, перипетии и несгоди. Знаем какви.
Може и да интерпретираме турското пътешествие на Чудомир като приказно посвещение, но, поглеждайки отвъд частните литературни интереси към изучаването на нечие конкретно творчество, екскурзията е изключително интересно историческо свидетелство – от една страна, на модернизираща се републиканска млада Турция и променящите се Балкани, от друга страна, на културно-политическите стратегии на една мъдра българска държава. А тя сравнително рядко е мъдра в историята ни. В този наглед незначителен епизод с уж маргинални обстоятелства (учители отиват на обмяна на опит, посрещат ги сърдечно турските им колеги, има и обилни трапези, и почти скечови ситуации в общуването, и инциденти, и загуби, и клоунадни разминавания, разпознавания, разбирания-неразбирания и пр.) прозира нещо много важно. Това е и духът на времето (Морен); и естетиката на всекидневието (Бродел); и всекидневните очевидности (Шютц), които конструират всъщност идеологическия център на света-световете, в които живеем; и срещата на култури и цивилизации – на озападняващия се Изток и все така ориентализирания Запад. Ако, естествено, Ние сме Запада?! Но самочувствието, че ние сме западната цивилизация, модерността, напредъкът, в този сюжет нерядко ще се пропуква драматично. А наслояваните със столетия стереотипи на мисленето ще се срутват, подобно картонени кули. Литературно-историческият подход на автора Хюсеин Мевсим, съчетан с документална прецизност, позитивистична добросъвестност, но нелишен от проникновена критичност, е инструмент за анализ на литературната ситуация в много по-широк план. Той осветява онези „съприкосновения или разминавания на българските творци с Истанбул, Турция и Изтока“, които биха разкрили „черти и кодове в националната характерология на българина и светоусещането му, но и биха доказали екстравертността на българския творец към всички географски, културно-цивилизационни посоки.“[6] В този план книгата отваря в последните си страници много нови първи страници на бъдещи книги: за Фурнаджиев, Вазов, Багряна, Далчев, Бръзицов, Каралийчев и техните балкански, истанбулски литературни превъплъщения. И авторът не крие амбициите си в тази посока.
И така – за пътуванията, които инспирират творчество. Не случайно Мевсим (сам преживял инспирацията на пътуващия пишещ човек) отделя специално внимание в книгата си на пътуванията на Чудомир. Факт е, че пред прелестите на Цариград писателят ще занемее и безмълвно ще възкликне по Алековски – Какво, Париж ли? Бил е в Париж и Италия през 1927 година. Париж и Франция са единствената му (но пък каква!) база за сравнение и младият Димитър Чорбаджийски ще погледне към Истанбул първо с очите на художника („за художник е рудница безкрайна“ и „мечта на всеки културен човек“[7]), но и неминуемо с методологията да добрия стар стереотип. Това е като онова: Пера е като Монмартр, но по-хубава, залезите над Златният рог – като над Сена, но по-хубави, а Бююкдере – като Канале Гранде, но твърде по-занемарено; Цариград е като Париж, но по-хубав. Нещо повече, градът край Босфора е онзи „фокус на националната ни история“, в който бихме могли да търсим и „смисъла на отечествената история“(цитат от Доклада на Чудомир[8]). Във фокуса на променената, но не по-комплицирана и сложна от някогашната, днешна социокултурна и политическа ситуация, мисля, че аналогиите които бихме направили по отношение на мисловните ни стереотипи, не са особено обнадеждаващи.
Няколко приносни, значими откривателски ядра можем да фиксираме в книгата на Хюсеин Мевсим. Там за пръв път са публикувани ранни скици и шаржове на Чудомир, разшифровани са записките от бележника и доклада (със съответните бележки, които ги обговарят). Защото бележникът е онзи рудник на творчество (той е сам по себе си и сюжет и фабула на пътешествието в Турция), в който ще открием артистичното заиграване с анекдотичната ситуация, с цитата и перифразата на литературната история боравенето с вече познати и обиграни скици и поведенчески модели, с (авто)литературни и фолклорни мотиви. Чудомир гледа към Босфора с очите на художника, писателя и критично мислещия интелектуалец, изкушен от историята. Изключителен интерес за бъдещия изследовател на творчеството му имат за публикуваните тук пръв път няколко негови шаржа: профилът на Богдан Филов, на Васил Златарски, на капитан В. Филев и на писателя Решат Нури, на турски учител и на Делибаши[9].
Всички те спокойно могат да бъдат включени в прословутия му цикъл Нашенци, чиято слава тепърва предстои. Тези графични портрети са своеобразни ескизи към Нашенци. Амбициозното усвояване на профилите на няколко видни български интелектуалци и, впрочем, световноизвестен турски писател, редоположени до два неизвестни профила (турски учител и делибашия), след което – до поредицата колоритни полуселяни-полуграждани, похотливи свещеници и ренесансово закръглени свенливи невести, хитреци и масалджии, е симптоматичен егалитаристки жест на бъдещия автор-еретик. Това е безподобният Чудомир, у когото ренесансовата дионисиевска стихия се съчетава с инстинктивно предчувствие за постмодерността, той тепърва безогледно-смело ще руши всякакви литературно-естетически предразсъдъци, чинове, касти, партийни конюнктури, авторитети, стереотипи[10].
Схематичните пътни бележки по дати (от първия ден 27 април до 11 май 1932 г.) от бележника и пощенските картички на Чудомир носят характерния заряд на пътеписно-очерковия дар на бъдещия (но защо бъдещ?, вече настоящ) художник на словото. Пред очите на читателя се редят характерни платна от чудесния профил на Босфора: Бююкдере, Румели Хисаръ, Арнауткьой, Роберт колеж, Чираан сарай, Долмабахче и пр. Роят се и множество исторически сюжети…, а пък какво ли е да ти е гид-екскурзовод в историческия и археологическия музей на Истанбул не друг, а Васил Златарски и да разглеждаш древни археологически находки в компанията на Богдан Филов? Сензитивността на художника-писател е впечатляваща особено по отношение на паметниците на културата, поразителен е например анализът-описание на саркофага и бюста на Александър Македонски в Археологическия музей[11]; или пък архитектурната забележка: „стамбулските джамии се стремят да наподобят Света София, а бурсенските – не.“[12] Още по-фина сензитивност демонстрира художническото му око: „тъй идеално гладко и спокойно беше морето, че сякаш кроткото течение на Дунав ви влачи или сте в тихите води на Канале Гранде; вишат стройни станове тъмни кипариси и замислени пинии, вилите оглеждат дантелени фасади в зеленикавите води на Пролива,… тайнствения Йълдъз кьошк с двойните зидове, които като смокове го опасват и бранят сънищата на подозрителните султани…“[13]. Не, това определено не е стил на отчетен доклад по проект, нали? Това, което обаче най-много впечатлява, е неизчерпаемото Чудомирово сатирично-анекдотично вдъхновение, което превръща в сюжет, разиграва в картина и всеизвестния факт, и дребния исторически детайл. Над всичко – и над художническото, и над лирическото вдъхновение, и над критичния патос към историята и настоящето – над всичко тържествува вицът, анекдотът, гротеската. Ето няколко незабравими сцени от пътуването, които могат да съперничат и на най-смелите скечове от „Бай Ганьо пътува“, „Тартарен Тарасконски“, „Наши за границей“ или „Глупаци в чужбина“:
Снабдени с безплатни карти за трамваи и кораби, за вход в музеите, и разквартирувани на далечни разстояния, екскурзиантите разглеждат всевъзможни училища, дворци, музеи, забележителности. В телеграфен стил Чудомир делово докладва пред своята скъпа Мара Чорбаджийска: „Движим се по програма, наредена от турците. Нямаме време да пикаем. Отличен прием.“[14]
Екскурзиантите слизат към Скутари, към историческия полуостров и някогашна Пера, където пред очите им се разкрива приказката, наречена Константинопол. Напускайки корабчето, нашият герой се озовава в позната Алековска ситуация: „Слизаме тъй бързо, че моят куфар не успя да ме догони, а артиса, та стана нужда да се връщам.“[15] В друга подобна ситуация, любувайки се на прелестните мраморни води, една от учителките изтървава дамската си чанта с близо 3000 лева в нея – което значително помрачава празничното настроение на екскурзиантите. Слава богу – за кратко.
От разглеждането на множество джамии и красоти в главите на всички цари пълна каша. При излизане из един от последните храмове учителка се обръща към колегата Чорбаджийски с въпроса „как се казваше“, а той отвръща „Имам баялдъ джамиси“ – тя тъй и си записва в бележника.[16]
„В Стамбул има квартали, където има толкова много джамии, че минаретата им стърчат като праси из кайнарджанска бахчия“[17] – възкликва, уж наивно, художникът, за да развихри след това критичния си патос, насочен срещу религиозно хипнотизирания турски народ във времето до Ататюрковата реформа. Все сме чували и помним красиви и лирични, изпълнени с възхита метафори на островърхия профилен пейзаж на града на падишасите (виж Флобер, Нервал, Лоти, Еко) или пък респектиращи, немалко зловещи и дори неприязнени, направо плашещи сравнения (Мутафчиева, Фалачи) на минаретата – от островърхи свещи, кули, през ракети, кинжали (дори на жаби оприличава джамиите Бродски)… Но чак пък стръкове праз?! Какво друго е това освен проява на безкрайната карикатуристка фантазия, съчетана, колкото и странно да прозвучи, с непреодолимия пиетет към структурите на всекидневието, към одомашнения балкански уют. Толкова мило и родно е в пустия му да опустее Стамбул! Като в Париж, ама по-хубаво. Като у дома.
Във Военно-историческия музей (някога разположен в черквата „Св.Ирина“) пък, Чудомир разглежда разкошните сбирки от оръжия, облекла, етнографски експонати – „от везир до чибукчия“. И почти радостно възкликва: „Там видяхме и нашите стари приятели от историята еничарите, делибашиите и всевъзможни зейбеци, тюлюмбеци и пр.“ Както и нашите „нещастни черешови топчета“ – малко тъжно добавя накрая.[18]
В Бурса посещават култови места – гроба на Джем Султан, „пак джамии, джамии и най-после гробът на Мара, хубава българка – жена на Мурад, ама тя ли е или Тамара – дъщеря на цар Вълкашин, и това не се знае. Наука ли е – не ми я хвали! – с приблизителност работи…“[19] – заключава снизходително нашият герой. (Само след няколко десетилетия последният му трагикомичен самоубийствен жест ще бъде адресиран отново към… немощната наука: „медицино, ядец!“.)
Навсякъде, където ходят – ядене, пиене, чайове, калмари, сладкиши, пилета, пилафи, млека и ошафи… „Спукват ни от ядене любезните турчуля“, въздъхва разнежен нашенецът. И заключава – „където щом се наядем здравата, изпеем по веднъж турския химн и „Шуми Марица“ и се наплащаме.“ Само дето на едно място един от видните турци се озадачил: „Втората песен, дето я изпяхте, разбрах, че е вашият химн, но първата не можах да разбера коя е.“[20] На един от Бурсенските приеми обаче номерът не минава, та се наложило да платят, „от което някои от нас едва ли не припаднаха“[21]. А българинът, знае се още от Алековите времена, не обича твърде да плаща.
Съзерцавайки Едирне капъ и крепостните стени, дето Крум поръсил с вода от Мраморно море своите воини, както и Космидиум до самия Златен рог, дето те натопили рошавите си опинци, „дядо Златарски“ разказва следната история: „Тук българите като стигнали до Златния рог, изули и натопили в морето коравите си цървули. Някои ги изтървали в морето, та гърците ги уловили и като мислели, че са октоподи, почнали да ги ядат.“[22]
Така се увлича в разкази и приказки професорът, че остроумният зевзек Чорбаджийски припява нецензурния шлагер: „Златарсики, касапски, истерсе ешексики.“[23] И за владеещите, и за поназнайващите турски е вече ясно: макар да не е твърде за хвалене, родната наука е снабдена със завидния потенциал на упоритостта и плодовитостта (в случая сексуална, магарешка).
В този Чудомировски полуфолклорен-полулитературен вакханален дискурс се вписват и анекдотични паремии, и лирично-пътеписно вдъхновение, и отново фолклорно-мистични мотиви:
В Бурса, отбелязва Чорбаджийски, „аз мислех, че маймуни ще се катерят по оградите (според известната пословица „Отивам в Бурса за маймуни“) и камилски птици ще кудкудякат из полозите и нощите да тръпнат от лъвски рев, а то нещо като Кюстендилската долина, само че освен тополите има гори от маслини, бадеми и кипариси, мирише на цъфнали акации, а канарчетата пеят ли пеят… А вместо лъвове – смирената фигура на нашенското магаре. Нощес сънувах, че един нашенец определи датата на смъртта ми. … Не бягай! – ми каза той. –Къде ще идеш? Между 28-30 или 2 и 4-ти ще напуснеш този свят…“[24]. Хайде де? И възкликва – „А не ми е до мрене сега. Такава просторна градина е долината на Бурса. Тъй хубаво пеят славейчетата, тъй мирише на акации.“[25]
На никого не му е до мрене. Още повече, че най-вълнуващото препятствие, „най-страшният пункт от всички задгранични екскурзии – българската митница“ [26], тепърва предстои…
Предстои да бъдат преодолявани много неща – комплекси, страхове, насложени стереотипи. Успокояващото е, по думите на Хюсеин Мевсим, че „съществуват мимолетни периоди, когато … задухват освежителни ветрове… на опознаване, сближаване и установяване на диалог, контакти и непредубеденост“[27] между културите. Приключението на Чудомир е може би най-подходящият повод да заговорим в общокултурен и литературен порядък за това. Разбира се, тази книга не може и не иска (а и не трябва) да избяга от Мита Ататюрк, но на практика самият ѝ литературно-исторически сюжет сбъдва заявената от самия Мустафа Кемал непреодолима симпатия и обич към България и българското. Книгата на Мевсим респектира с компетентните и задълбочени паралели между конкретния литературно-исторически сюжет и бекграунда на голямата история: създаването на нова републиканска Турция. Цитирани са както български, така и множество турски документи, рапорти, журналистически и архивни материали, договори, закони и пр. Оказва се, че страстта към пътешествия и взаимно опознаване протича в две посоки. Турски интелектуалци, учители, журналисти също организират обменни пътувания към България. Само през 1931 има няколко такива гостувания: на Софийската мъжка гимназия в Одрин, на Девическото педагогическо училище на Одрин – в Пловдив, Русе, Варна; на Висшето инженерно училище на Истанбул – в София и т.н. През същата 1932 година Зеки Месуд инициира създаване на съюз на балканските журналисти. А какво да кажем за шумния успех на турнетата на ансамбъл „Българска китка“ (през 1932) или на Кооперативен оперетен театър (през 1931) в Истанбул, когато не друга, а самата Мими Балканска очарова сърцето на Мустафа Кемал. Факти и факти, културно-исторически сюжети. Понякога смешно-тъжни, възвишени, сензационни или пикантни, скандални или пък битово-всекидневни, те са равноценна част от големия културно-исторически и социално-политически разказ за времето, който ни предлага книгата на Хюсеин Мевсим.
* * *
„1933 година един почти неизвестен казанлъшки учител, художник и шегаджия изненадващо неочаквано и изненадващо плодовито“ започва да пише разкази и фейлетони, за да замлъкне също така „изненадващо рязко,“ изведнъж през 1940. Така започва литературно-критическото и политическо есе „Път към Европа ли? Не съм от тях“[28] на Никола Георгиев, посветено на творчеството и стогодишнината на Чудомир. Тази внезапна поява и промяна на родния жанрово-стилистичен и естетически вкусов релеф през 30-те, твърди той, е обусловена от „големите обрати върху малкото поле на българската литература и по-широкото поле на българската и световната история“[29]. Защото чувствителната промяна на „типа литературност и художествена условност“ в плана на т.нар. „издребняване и офейлетоняване в белетристиката ни от 30-те години“, на „сваляне на равнището на литературност“ и „ироничното насмешливо отношение към високата литература“[30] резонира в творчеството на Чудомир. Този, когото и до днес официозният български литературен канон високомерно брои за маргинален, провинциален, регионален, нелитературен автор. Писател-вестникар. Какво, вестникар ли?! Да, Чудомир е и вестникар, и художник-живописец и карикатурист, и белетрист, който не просто се пробва в късия разказ – уж най-лесният, а всъщност висшият пилотаж изкуството на нарацията. Но той пребивава, твърди в книгата си „Пътуването на Чудомир в Турция“ Хюсеин Мевсим, и в териториите на престижния, овладян в родната ни литературна традиция жанр, какъвто е пътеписът, негово е и „едно от най-хубавите описания на Босфора в българската литература“[31]. Като че ли собственото ни критично-литературоведско мислене все още не може да преодолее себе си и да прогледне в същността на „тези – по думите на Н. Георгиев – вътрешно литературни напрежения и насмешливото сваляне на много други ценности“[32] по отношение на Чудомир и неговите разкази. Между които и „Европата“. И прословутото „поевропейчване“ – първо на турчина, комуто се смеем ние, в качеството си на изпълнени със завидно самочувствие, някога поробени българи. И после – поевропейчването на самите нас?! „Българите са част от тази умираща империя, в която се чувстват и се държат като най-жизненият, най-енергичният, най-пригоден за развитие народ (имало е времена и на такова самочувствие, колкото и да не ни се вярва днес). И тъкмо защото са част, и то такава част от Империята, българите от последните десетилетия на своята зависимост живеят в сложно и допълнително усложнявано раздвоение между себе си и Европа, себе си и Изтока, себе си и себе си.“[33] – отбелязва прозорливо Н. Георгиев. Дневникът от турското пътуване на Чудомир аргументира тези наблюдения. Показателен в този план е разиграният от Чудомир етюд с турчина-земляк (родом от Мъглиж) в Бурса на тема българско и турско земеделие: „По-питомно е там, даскале. И хората по-акъллии са по вашенско, тука – простотия ти казвам!“[34]
„В създадения в България образ на Европа, продължава Н. Георгиев, има и друга притегляща черта – цивилизованост, култура, духовност.“[35] Обратно, балканският югоизток (Турция) е еквивалент на посредственост, изоставане… Да, ама не. Дневникът на Чудомир разколебава подобни представи и наложени стереотипи. И сбъдва едно, простете, иначе само по себе си меркантилно и лицемерно политическо послание от близкото минало: пътят към Европа за българите минава през… Босфора. Парадоксално, но извадено от демоничния контекст и положено в конкретни литературни условия. Имаме предвид и Чудомировите странствания, но защо не и Дядо Славейковите и пр., това звучи доста разумно. Дали пък не е заради самото странстване като такова? Защото пътуването, пътните картини и впечатления винаги зареждат с вдъхновение за писане и философстване. Най-трудното нещо е да знаем какво всъщност виждаме и въобще какво виждаме, когато гледаме (Мерло Понти). В пътуването към Изтока откриваме Запада. Понякога трябва да тръгнеш към Индия, за да откриеш… Америка.
Пътуването в Турция (разбира се, и другите пътувания, които обаче едва тепърва ще му предстоят[36]) превръща Димитър Чорбаджийски в Чудомир. Провинциалния учител – в национален писател. Нещо като феноменология на духа в раждането на художника-писател. Симптоматичен е фактът, че той почти не говори след години за това свое пътуване. Вероятно го преживява като сакрално пътуване? За сакралните неща не се говори. Ние обаче твърдим, че то всъщност е симптоматичното му посвещаване в писането. Карнавално го разиграваме в критическия си разказ като пилигримство, като литературно странстване, което започва от… натопяването на рицарските доспехи (или рошавите Крумовски цървули) във водите на Босфора. Защото сме сигурни, че пътят Ни към големия европейски литературен контекст минава и през Босфора, и през Карпатите – до Егея бял, и от Албанската пустиня до Черноморските води… През Балканите, чиито рожби сме всъщност. И някак си ми се струва разумно Паисиевото знай своя род и език днес да звучи като знай своя път и съсед. И познай миналото си, за да се простиш с неговите сенки.
[1] Мевсим, Х. „Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“; изд. Жанет-45, Пловдив, 2012, 199 с.
[2] Книгата претърпява две издания на български, а заглавието се обосновава на различни трактовки в превода на просвещенската метафора на Констан, Монтен, Монтескьо за недовършеното, затова несъвършено Сизифово човешко битие и познание. Виж: Тодоров, Цветан.„Несъвършената градина“, София, Изд. НБУ, 2004 и „Недовършената градина“, София, НБУ, 2014.
[3] Мевсим, Х. Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“ ; изд. Жанет-45, Пловдив, 2012 г., с.11.
[4] Мевсим, Х., цит.съч., с.32.
[5] Мевсим, Х., цит.съч., с.8.
[6] Мевсим, Х., цит.съч., с.188.
[7] Мевсим, цит.съч. , с.177.
[8] Мевсим, цит.съч., с.187.
[9] Мевсим, с. 149-154.
[10] По въпроса повече виж в: Милчаков, Я. Другият Чудомир, Предговор// Чудомир, Съчинения в шест тома, изд. „Абагар“и фондация „Чудомир“, 2013 г.
[11] Мевсим, с.165.
[12] Мевсим, с.94.
[13] Мевсим, с.124.
[14] Мевсим, с.71.
[15] Мевсим, с.158.
[16] Мевсим, с.163.
[17] Мевсим, с.164.
[18] Мевсим, с.167.
[19] Мевсим, с.168.
[20] Мевсим, с.168.
[21] Мевсим, с.169
[22] Мевсим, с.171.
[23] Мевсим, с.144.
[24] Мевсим, с.180.
[25] Мевсим, с.95.
[26] Мевсим, с.175.
[27] Мевсим, с.13-14.
[28] Георгиев, Н. Път към Европа ни? Не съм от тях (Разказите на Чудомир някога и сега) – В: Нова книга за българския народ, // http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/nova/chudomir.htm).
[29] Пак там.
[30] Пак там.
[31] „Чудомир като пътеписец?“ – виж цит. съч. на Мевсим, с.54; Описанието на Босфора е цитирано по пътните бележки, разгърнати след това в Доклада от Чудомир. с.64.
[32] Георгиев, Н., цит.съч.
[33] Георгиев, Н., цит.съч.
[34] Мевсим, с.99.
[35] Георгиев, Н., цит.съч.
[36] 1937 – Венеция и Рим, Римини;, после Виена, в края на 50-те – Германия, Чехия, Унгария, Русия… „Къде ли не съм ходил?“- ще възкликне по Алековски Чудомир.
