Автобиография на Марк Твен: Том 1
Редактор: Хариет Елинор Смит
(University of California Press, 736 стр.)
Трудно е да се помисли за някой друг писател, толкова велик колкото Марк Твен, който да е извършил толкова много неща, които дори и просто добрите автори не трябва да вършат. От великите писатели не се очаква да пишат лоши книги, а още по-малко да ги публикуват. Твен не само е публикувал множество лоши книги, той изглежда дори не е забелязвал разликата между добрите и лошите си. От великите писатели не се очаква да се грижат за парите повече, отколкото за изкуството. Твен се е грижил толкова много за парите, че малкото, което пише за изкуството в автобиографията си, се отнася почти изцяло, и обсебено, до бизнес-аспектите на нещата му: неговите сметки, рекламните му пътувания, финансовите му спорове с издателите, вложенията му в различни бизнес-проекти, свързани с издателски и печатарски технологии. Той спира и започва Хъкълбери Фин отново и отново, за да вложи огромни количества от времето и енергията си в губенето на 190.000 долара (около 4 милиона в днешни долари) в една осъдена на провал машина за типографски набор, в резултат на което почти фалира. От великите писатели се очаква да се интересуват от идеи; те би трябвало да се обвържат с поне няколко убеждения. С изключение на пограничното си усещане за свобода, Твен никога не е срещал идея, която да не може да сведе до виц. Изглежда, че дори не е бил предан на собствения си скептицизъм.
Като минимум, от великите писатели се очаква да мислят, че писането е важна, ако не и свята, дейност. Когато Твен се заема да напише историята на живота си, той открива, че писаното слово е недостатъчно („твърде литературно“), и вместо това решава да я продиктува. Въпросната книга е била рекламирана и продавана като автобиографията, която Марк Твен е написал, но отказал да публикува приживе, защото материалът е бил прекалено шокиращо откровен. В това твърдение има достатъчно измами, за да накарат дори Том Сойер да се изчерви. Твен не я е написал; почти никоя част от нея не е шокиращо откровена; почти целият материал от нея вече е бил печатан в една или друга форма – или в биографиите на Твен, или в собственото му журналистическо творчество. Книгата обхваща 736 страници, напечатани в микроскопичен шрифт, което й придава усещането за сериозно и дълбоко преживяно приключение. За редакторите то със сигурност е било такова. За Твен – не съм чак толкова сигурен.
Диктовките на Твен съставят едва около една трета от книгата; останалото са извадки от вестникарски статии, които той е намирал интересни, преписи на негови речи от приеми, забележки, бележки под линия, бележки към текстове, обяснителни бележки и т. н. Дори предполагаемо автобиографичните части са не толкова автобиографични, колкото един изкусен опит на изключително умел писател да избегне писането на автобиографията си. Невъзможно е да си представим да я прочете от край до край някой, комуто не е платено за това. Дори и аз, който все още се надява да му платят, влачих книгата със себе си в продължение на около шест месеца, по бизнес-пътувания и ваканции, и прекарах огромни периоди от време, зверейки се на твеновите произволни бълнувания в дребен шрифт, чувствайки се гневен и някак странно прекаран – долу-горе така, както се чувствах след десетина страници от Личните спомени на Жана Д’арк – преди да събера енергията да се впусна по-надълбоко в тях.
Но, взета като онова, което всъщност е, а не като онова, което претендира да бъде, книгата е великолепна. Онова, което имаме тук, е всъщност съдържанието на тавана на Марк Твен: всички онези неща, които не са се побрали в жилището и които човекът е захвърлил на тавана, където в продължение на един век те са събирали прах, паяжини и слухове. Екип от редактори от университета Бъркли, Калифорния, движени от страст към точността, напълно чужда на техния обект, са се захванали с тая бъркотия и са я подредили по един ако не разбираем, то поне прегледен начин. Ето ви и заглавието: ако сте намирали характера на Марк Твен неправдоподобен за велик писател, то почакайте само, докато видите какво човекът е насъбрал на тавана си. Или, казано другояче: ако всичко, което познавате от Марк Твен, е тази любопитна себе-презентация, то никога не бихте повярвали, че някой възрастен човек би могъл да се интересува от неговото литературно производство цял век след смъртта му.
Като начало, самият Твен никога не е бил възрастен – не и по собствено желание. Той е създал името си като журналист с история за храбростта на оцелелите от едно корабокрушение, прекарали четиридесет и три дни в открито море. Най-добрите си книги е написал за речни капитани, златотърсачи и момчета, търсещи приключения. Ако някъде наблизо до Ханибал, Мисисипи, би имало пирати или канибали, Твен без съмнение би писал и за тях. Той е имал способност, подобна на онази на хората от „Пиксар“, да превръща неща, изглеждащи като приключенска история за деца, в произведение на изкуството за възрастни – но е запазвал, като един вид извинение, преструвката, че не е написал нищо повече от история за деца.
Изглежда е нареждал нещата така, че през по-голямата част от времето да бъде третиран като дете. Ролята, която е избрал за жена си например, е била по-малко онази на съпруга, отколкото на попечителка: той си е играел на Том Сойер със своята собствена леля Поли. Главната й функция, ако може да се съди по описанието, което ни е оставил тук, е била да не му позволява да се измъква безнаказано с онова, което по природа е бил. Той й е позволявал да премахва от книгите му всички вицове, фрази и усещания, които според нея са били проява на лош вкус. Прякорът, с който го е наричала, е бил „младежът“, защото „аз имах определени мисловни и материални особености и навици, подходящи за човек, много по-млад от мен.“ Един такъв навик е бил да оставя след себе си пълна какофония, с която да се оправят други. Той не може да отиде на пътешествие до езерото Тахо, без да подпали гората. Когато дава на един пияница от местния затвор клечка кибрит, пияницата я използва, за да изгори затвора до основи, със себе си вътре. Когато се впуска в инвеститорски капитализъм – финансирайки създаването на ножици за кастрене на плет с една ръка, вечни календари, плат, направен от торф – той по правило създава търговски хаос. Един богат приятел-бизнесмен е привикан, за да оправя нещата.
Твен никога не изпада в състояние на забрава; той винаги заявява, че осъзнава щетите, които е нанесъл. След всяка от злополуките, които е причинил, той е в състояние да осъзнае последствията от действията си. Но не изпитва нужда да стигне до корена на проблема, дори и когато последиците са трагични:
Аз бях причината за болестта на това дете. Майка му го довери на моите грижи и аз го взех на дълго пътуване в открит файтон, за да се поразведрим. Беше сурова, студена сутрин, но той беше добре завит с кожи и, в ръцете на някой по-внимателен човек, не би му се случило нищо лошо. Но аз скоро изпаднах в захлас и забравих отговорността си. Кожите се разтвориха и откриха голите му крачета. По едно време файтонджията забеляза това и аз отново го завих, но вече беше прекалено късно. Детето беше почти замръзнало. Втурнах се към къщи с него. Бях ужасен от това, което съм направил и се боях от последствията. Винаги съм изпитвал срам за онази коварна сутрин и не съм си позволявал да мисля за нея, когато ми е било възможно. Съмнявам се, че съм имал куража да направя признание по онова време. Най-вероятно е, че никога досега не съм го признавал.
Този смразяващ разказ е началото на историята за смъртта на първото му дете, единственият му син. Това е най-искреният израз на разкаяние в една автобиография, изпълнена с моменти на фалшиво разкаяние. Но дори и този абзац ми се струва, не знам, някак несмлян – по-малко израз на дълбока мъка, отколкото на желание да се отхвърли един неприятен спомен. Може би това е несправедливо.
Във всеки случай Твен изглежда е мислел за себе си, и се е наслаждавал да мисли за себе си, като небрежен човек. За писател от неговия калибър той показва учудващо малко интерес към приемане на една истински зряла роля в света, отчасти защото зрелостта му се е виждала малоценно състояние. Размишлявайки върху смъртта на най-голямата си дъщеря, Сузи, той пише: „Сузи умря в подходящия момент, в щастливото време на живота – на двадесет и четири години. На двадесет и четири, едно такова момиче е видяло най-добрата част от живота – животът като щастлив сън. След тази възраст започват рисковете; идва отговорността, а заедно с нея и грижите, горестите и неизбежната трагедия. Заради майка й аз бих искал да я върна обратно от гроба, ако бих могъл, но не бих го направил заради самия себе си.“ Когато Твен е в късните си шестдесет години, след смъртта на жена си, той намира компания при поредица малки момичета. Взема дванадесетгодишни момичета като компаньонки на приеми за възрастни и забавлява единадесетгодишни през уикендите в дома си. Рибката-ангел, така нарича той младите си приятелки – макар и да не говори много за тях в мемоара си. И, макар това да звучи напълно перверзно, то изглежда и съвсем характерно за него. В тези връзки не е имало дори и намек за сексуалност, поне от негова страна. Човекът просто е предпочитал да се чувства като момче.
Той се е наслаждавал и на извиненията на детството: правото да върши и казва неща, които едно дете може да върши или казва, и все пак да бъде обичано, докато един възрастен човек не може. Нямам пред вид това като някаква оригинална критика. Оруел отдавна го е нарекъл „основната слабост в характера на Твен“, в едно есе, което по-нататък го обвинява в много по-сериозна измама:
Марк Твен описва приключенията си като лоцман по Мисисипи така, сякаш по онова време е бил момче на около седемнадесет години, докато всъщност е бил млад мъж на почти тридесет. За това си има причина. В същата част от книгата [Живот по Мисисипи] се описват и подвизите му по времена Гражданската война, които са определено безславни. Нещо повече, Марк Твен започва като борец, ако изобщо може да се каже, че се е борил, на страната на Юга, а след това сменя страните преди войната да е завършила. Този вид поведение е по-извиним при едно момче, отколкото при зрял мъж, оттук и промяната на датите.
Когато и Твен да пише за себе си, и особено когато пише за детството си, читателят изпитва усещането, че е бил поканен да участва в някаква развлекателна измислица. В тези диктовки Твен на няколко пъти казва неща, звучащи като „когато хората пишат спомените си, те само лъжат и се надуват. И тъй като аз ще ви говоря директно откъм гроба, без да имам какво да губя, това ще бъде първата дълбоко честна автобиография.“ Но в смъртта той се интересува от простата, безизкусна честност не повече, отколкото се е интересувал от нея през живота си. Честността не е била добродетел за Твен и със сигурност не е била най-добрият подход. Тя е била инструмент в инвентара му, използван от време на време, когато го е изисквал случаят.
Когато четете дори и най-невинните сред смешните истории, които Твен разказва за себе си, и се размислите за момент, вие разбирате, че нещата не само не може да са се случили по начина, по който ги разказва той, но и че истинският смисъл на историята е да се реши, евтино и безболезнено, въпроса за това що за човек е Марк Твен. Ето тук една типична твенова история, разказваща за първите дни в първата му истинска работа, като чирак в местния вестник в Ханибал:
Беше летен следобед, тъкмо онова време, което едно момче предпочита за екскурзии по реката и други забавления, но аз бях затворник. Всички други бяха отишли на пикник. Бях сам и тъжен. Бях направил някаква дяволия и това беше наказанието ми… Имах само едно утешение, и то беше щедро, докато го имаше. Това беше половината от една дълга и широка диня, прясна, червена и зряла.
Младият Клеменс излапва динята и му остава кора „достатъчно голяма, за да може да послужи като люлка“. Той седи с гигантската си динена кора на прозореца на един от горните етажи, докато му хрумва нещо: той ще я хвърли на нечия глава. Изчаква малко, докато се появи подходящият човек. Най-после съзира съответния кандидат, брат му Хенри:
Той беше най-доброто момче в целия регион. Никога не причиняваше вреда никому, никога не обиждаше никого. Беше дразнещо добър. Разполагаше с преливащо изобилие от доброта – но не достатъчно, за да го спаси този път. Наблюдавах с жив интерес как той се приближава… Фигурата му започна да се очертава все по-добре. Когато беше почти под мен, от високото си място можех да видя кажи-речи само върха на носа му и равномерно движещите се крака. Тогава се прицелих с динята, изчислих разстоянието и я пуснах, с празната страна надолу… Той имаше да прави още около шест крачки когато пуснах онова кану, и беше приятно да се гледа как двете тела постепенно се приближаваха едно към друго… Кората се пръсна точно върху главата му и го заби в земята до шия. Парчетата от онази натрошена диня се разлетяха във всички посоки като спрей и изпочупиха прозорците до третия етаж наоколо. Трябваше да докарат кран от ония, с които се строят къщи, за да могат да го изтеглят. Искаше ми се да сляза долу и да го утеша, но това едва ли щеше да бъде безопасно.
Всичко е толкова хубаво и толкова перфектно съвпадащо с начина, по който очакваме младият Клеменс да се държи, че почти не ни интересува какво точно се е случило, или пък защо. Каквото и да си е позволил, то е украсило не само историята, но е подобрило и самия Твен. Той е бил майстор в изкуството да продава себе си като героя, който се държи лошо, подбирайки недостатъците си внимателно, така че да бъдат приемливи за една по-широка аудитория. Той е онзи престъпник, който очарова ченгетата като си признава дребни престъпления. „Точно такъв си е!“, можете да чуете аудиторията му да казва, докато той разказва следващата история, уж разкриваща характера му, а всъщност прикриваща го. А може би това наистина е той: по някое време в живота човек става онзи, който се преструва, че е. Толкова трудно е да се каже дали това действително е Твен, или просто онзи, за който той е смятал, че ще получи най-голяма награда от хората. В края на живота си Твен толкова очевидно се е интересувал повече от известността, отколкото от занаята си, че занаятът му вече не изглежда като инструмент за поддържане на известността. Колкото повече е имал да губи, толкова по-малко е имал да каже.
А да губи е имал много. Той е бил известен по начин, по който писателите вероятно не бива да бъдат, ако биха искали да си останат полезни. Ако в тези диктовки има нещо шокиращо, то е колко лесно и леко Твен е носел своя възвишен статус. Където и да е отидел, включително и в Белия дом, той винаги е бил най-голямата звезда в стаята. В една подхвърлена забележка относно упадъка на пощенските служби в САЩ (след като не са успели да му доставят писмо, отправено към погрешен щат), Твен споменава доброто старо време, когато пощата му е доставила в дома му в Хартфорд, Кънетикът, писмо от Европа, адресирано по следния начин:
Марк Твен
Бог знае къде
Оруел, който е имал остър нюх за моралните недостатъци на другите, подушва и този: „Той се е превърнал в това съмнително нещо, „публична фигура“, ухажван от паспортни чиновници и развличан от кралски семейства.“
Но както във всяка сила има слабости (например дарбата да се откриват моралните недостатъци на другите), така и във всяка слабост има сила. Да се пише с едно око накъм публиката е със сигурност пречка; но пък тревогата, че аудиторията може по всяко време да стане и да напусне залата, принуждава писателя да бъде ясен, кратък и очевидно заслужаващ да бъде изслушан. Той е принуден да обръща специално внимание на звука на думите си. Един характерен литературен глас е малко като таланта да мърдаме ушите си, или да задържаме дъха си под вода в продължение на цели две минути. Не е честно, че някои хора просто звучат съвсем като самите себе си, а други – не, и наистина не е честно колко отчетливо като самия себе си звучи Твен, дори и когато лежи в леглото и говори на някоя стенографка. Но гласът на Твен е причината, поради която хората все още го четат. Гласът му е причината, поради която имате усещането, че говори именно на вас. А тълпите, за които е играел в своята жажда за слава и богатство са му помогнали да създаде този глас.
От друга страна, изискват се много усилия, за да се поддържа един глас без човек да изпадне в негов плен. Недълго преди той да се самоубие, се срещнах с Хънтър С. Томпсън в дома му, късно през нощта. Той седеше в кухнята, опъвайки направо от бутилката – двулитрово шише Текила – заобиколен от гигантски плакати, представящи различни свирепи неща, които той е казал или написал. Беше станал по-малко писател, отколкото актьор, опитващ се да не забравя героя, който трябва да играе. В края на живота си Твен очевидно се е борел със същия проблем. В тези диктовки се прокрадват изблици на един дразнещ, неблагозвучен глас, който той никога не е допускал до такава степен в писането си:
Пейдж [съвършено приятният млад човек, изобретил типографската машина, която е струвала на Твен цяло състояние] и аз винаги се срещаме при изключително приятелски обстоятелства; и все пак той знае напълно ясно, че ако бих могъл да сложа топките му в стоманена преса, то бих забравил всякакво човешко съчувствие и бих наблюдавал онази преса, докато той умре.
Или:
Опитът ми с хората отдавна ме е научил, че един от най-сигурните начини да си създадеш враг е да извършиш някому някакъв странен акт на щедрост, който да положи върху му дразнещото усещане за задълженост.
Или:
Всички същества убиват… Човекът е единственото същество, което убива за удоволствие.
Но гневът, който Твен е изпитвал към края на живота си – горчив, отмъстителен, болезнен гняв – не пасва на характера, който той си е създал, за да го играе. Той е погребал не само жена си, но също и три от четирите си деца. Той се е чувствал измамен или подведен от голям брой от бизнес-партньорите си. Изгубил е вяра в почти всичко и не се е интересувал повече от каквото и да е обвързване със социални или политически каузи. Носел е белия си костюм навсякъде, но вътрешният му живот е бил изпразнен от съдържание. Един писател, инвестирал по-малко в собствената си карикатура, може би е щял да реагира по-адекватно на мъката, причинявана от отминаващото време. Един идеален Твен може би щеше да изгуби момчешкостта си и да стане по-разбираемо зрял.
Нека обобщим: ако би имал по-добър характер, той би могъл да бъде по-велик писател. Такава поне е теорията. Но аз не съм толкова сигурен. Ако Твен би бил по-малко хлъзгав характер, той никога не би бил писателя, който е. Той не би развалил края на Хъкълбери Фин, но само защото никога не би го написал, на първо място.
