„В една далечна, студена и неприветна ноемврийска нощ [през 2001] се връщах у дома. Бях потиснат, бях преживял крушения в личния си живот, ръмеше ситен, всепоглъщащ и размиващ всичко като човешката скръб дъжд. Тогава забелязах скитника, беше се изправил до кофите ни за боклук и бъркаше в тях. Беше се надвесил над боклука, сякаш в него имаше заровено тайнство – загубен в нощта, гологлав, брадясал, напуснал себе си човек. Вгледах се по внимателно в него и ми се стори някак неясно близък, познах го… това беше един от любимите ми учители в моето юношество. В боязънта си да не го обидя, извърнах глава, затичах се към дома и, преди да се съблека, седнах зад компютъра и написах заглавието на новия си роман: Разруха.“
Спомен на писателя
Разговорите и пререканията, които се водят в българската електронна сфера, по кафенета и кръчми, у дома на ракия или вино, в сериозни интелектуални среди, на плажа край плясъка на вълните и – много рядко или изобщо не – в списанията, се свеждат до едно и също нещо без участниците да си дават сметка за него: българският национален характер. А същевременно те са резултат от него.
Националният характер – многолик и етнически пъстър в Америка; самочувствен и ксенофобичен във Франция; непохватен и срамежлив, но иначе горд и обременен с постоколониална вина в Англия; брутално честен и все още непростен за холокостния геноцид в Германия – е визитната картичка на всяка нация, отпечатана и утвърдена от националната литература. На националния език! Национален характер значи, че музиката на Шопен не може да бъде друга освен полска, а картините на Моне – френски, както и че Война и мир е възможно да бъде написан само от руски писател.
Хората от тези нации се съобразяват с известните черти на националния характер – във всички сфери и нива на междунационалното общуване. Най-важно с оглед нашата тема: гражданите на всяка от тези нации, със или без желание, припознават себе си като част от всеприетия обобщен национален характер. Литературата на тези нации е изтъкала словесния портрет на нацията чрез критично утвърждаване на националния характер – не чрез отричането му.
Американците четат френски автори, англичаните се интересуват от немската литература, канадците – вземете една световна писателка като Алис Мънро – пишат за себе си на езика, на който пишат англичаните, американците, индийците, австралийците, новозеландците и още много други, но на семантично ниво те пишат на канадски английски и рисуват канадския национален характер, такъв какъвто се е оформил при съответните географско-климатични и исторически условия в северните земи на Северна Америка. В света се говори за латиноамериканска литература, която се пише на испански, но във всяка отделна страна – Аржентина, Мексико, Чили и т. н. – тя отразява национални характери много различни от испанския или от другите страни на Южна Америка.
Българите[1], съзнателно или не, не се отъждествяват с националния характер. Но кой е той? Българската литература обрисувала ли го е чрез критичното му утвърждаване? Ако да, българите четат ли онези автори, които са показали най-неоспоримите му черти? А ако не, значи ли, че той е още в зародиш и поради това недоловим? Литературният канон, който всички сме изучавали в училище, не е ли в противоречие със собствените ни представи за националния характер, включително и за нашия индивидуален характер? Кои са българските литературни герои, на които се оприличаваме и които са моделът, по който формираме своята морална система?
Не се съмнявам, че ако в този момент читателите на тази статия бяха събрани в една и съща зала, щеше да избухне взрив от противоречиви мнения и нямаше да се намери арбитър, който да разтърве спорещите и да успокои врявата.
Арбитър нямаше да се намери, според мен, по две много важни причини. Първата е, че, дори при наличието на литературен канон, колкото и несъвършен да е той, българите признават различни имена или книги от него и отхвърлят други, особено когато става дума за литературата след 1944 г. Няма критика или друга сила, която да наложи канона. А не е в нрава на българина да си служи с нюанси, т. е., когато някой автор не допада на вкуса му, той го отрича напълно без да се опита да признае, че обективната цена на автора значи нещо повече от неговия собствен вкус.
Втората причина е, че дори и канонът да беше признат от всички, днешните българи не приличат почти по нищо на героите, с които този канон ги характеризира. Или ако приличат, то е с отрицателните му герои – сещате се, нали, става дума за бай Ганьо и Андрешко – а на никого не му се иска да бъде отъждествяван с тях. Днес ги няма нито героичните Бойчо Огняновци, нито меките селяни от разказите на Йовков, нито лиричните герои на Яворов и Дебелянов, нито вярващите комунисти от поезията на Вапцаров. Няма хора като Борис Морев и Ирина от Тютюн. Изключено е някой да се държи като Левски или Ботев. Хората отдавна са престанали да си спомнят за Иван Хаджийски и неговия тритомник Бит и душевност на нашия народ. Децата на Строители[те] на съвременна България не са чували за Симеон Радев, а и къде ще чуят, когато са ги изпратили да се учат в чужбина с цел да останат там (казвам това без осъждане).
Може да приемем априори защо литературните герои от комунистическия период нямат своя еквивалент в днешна България. Градовете ни не са пълни с Иван Кондаревци или с „мъжете“ на Георги Марков. Литературата тогава изгуби своята нормална посока, еволюцията й беше спряна. В Радичковите „врабчета“, „крави“ и цялата негова „суматоха“ нямаше характери – това беше опит на един хитрец с голям писателски талант да създава литература „на ръба“ на допустимото, но понеже беше твърде домашен, той не можа да се издигне до ранга на един Кафка, чиято проза също използва метода на притчата и абсурда. Литературата на България беше изпаднала в летаргия. Исторически погледнато това беше дълготрайна криза, понеже на писателите не се позволяваше да отразяват истинския живот на хората, нито те имаха куража да заобиколят или срещнат челно цензурата на режима. Най-доброто, което добрите писатели успяха да създадат, беше подчинено на отрицанието. Петдесет години литературна история преминаха без да се появи книга, която да утвърждава основни български ценности и пълноценни, т. е., противоречиви, трагични характери!
И все пак! Все пак български национален характер не може да няма, дори и да не сме в състояние да го дефинираме еднозначно. Както не може да няма талантливи български писатели, които са се опитвали да го намерят и синтезират, дори и литературният канон все още да не им е отредил заслуженото място. За жалост това, което все още го няма е българска аудитория (включително и специализирана такава) освободена от предразсъдъците на комунистическото време, когато не книгата имаше значение, а кой я е написал.
Една обективна трудност при определянето на българския национален характер е невъзможността той да бъде съпоставян с други народи. Българският е рядък език и чуждите народи могат да опознаят българската книжнина само чрез преводи – поради това тя е практически непозната и до ден-днешен. Българите също зависят от преводите, за да опознаят характерите на другите народи чрез тяхната литература. Българските автори, които пишат на чужд език, пък не могат да достигнат до своята родна аудитория, чийто характер познават най-добре.
Един печален резултат от съчетанието на гореизброените фактори – неясен национален характер, при това неприпознат от хората, чийто роден език е българският; прекъснато историческо, а оттам и литературно развитие; и език, който се говори от не повече от 10-15 милиона души по света, само половината от които са в България – е провинциализирането на България, на българския национален характер и българската литература.
Кризата е разруха: състояние на разпад на ценностите – материални и духовни в еднаква степен – съпроводен с объркване за посоката, по която трябва да се продължи. Излизането от разрухата може да бъде подпомогнато отвън, но става окончателно и необратимо само с мобилизиране на вътрешните ресурси. А когато става дума за криза на националния характер и националната литература, проблемът е изцяло домашен. Той няма да бъде решен нито с емиграция на гражданите или писателите и прописване на небългарски езици, нито с отричане на онова, което все пак съществува. В националната история няма такова нещо като започване на чисто.
Като в часовниците, във всяка литература има малки колелца и големи колела-маховици и всички те са необходими за нейното развитие. За да се излезе от кризата, трябва да бъдат внимателно отглеждани и уважавани както отдавна несмазаните гигантски зъбчатки, така и дребните свързващи чаркове. Както в природната хранителна верига, напънът трябва да бъде системен, за да се върне естественото състояние. Въпросът е всеки да бъде разпознат според истинската му стойност.
* * *
През пролетта на 1983 година, помня много добре, беше сред най-гъстото безвремие и безпътие на Живкова България, ми попадна една книга с неочакваното заглавие Битието. Не просто Битие, а членувано, сякаш става дума за библейската история – официално отречена и слабо позната на населението. Прочетох книгата с небивал интерес. Онова, което не можеше да не ме порази, беше нейният език: сочен, жив, пълен с миризми, метафоричен и тлъст като земя, от която се е оттеглила голяма вода. Книгата беше отпечатана през 1978 и аз я намерих, понеже през 1983 беше излязъл един много по-тънък роман, озаглавен Изходът, за който се казваше, че е втора част от трилогия. Тогава си отбелязах като важно името на младия автор: Владимир Зарев. Някъде през 1987 или 1988 ми попадна едно тънко книжле, озаглавено Изборът, трета част от трилогията, което не дочетох. Стори ми се само смътно пожелание за роман, но не и сериозна литература. Но помня със сигурност, че до 1992, когато напуснах България, не видях нито една критична рецензия нито за Битието, нито за трилогията. Пълно мълчание.
Оттогава изтече много вода и, понеже навремето романите за Хрътката на същия автор (излезли през 1987 и 1990) някак се изгубиха в хаоса на събитията, а литературните издания, които четях, си мълчаха за трилогията, бях забравил за Владимир Зарев. През 2006 бях в България и на сергиите на пл. Славейков си купих две негови книги, препоръчани от приятели: Разруха (2003) и Светове (2006). Изчетох ги още в самолета и докато чаках на летищата. Преоткриването на писателя Владимир Зарев беше едновременно щастие, че в родината ми има такъв писател, и самоупрек, че съм се поддал на мълчанието, което в България беше метода за унищожаване на всичко ценно, което противоречеше на догмата.
Но нима и днес, повече от 20 години след падането на режима, мълчанието и произтичащата от него забрава продължават да бъдат метод за оставане в разрухата?
Започнах да следя внимателно какво става с романите на Владимир Зарев, както и с появяващите се като гъби след дъжд книги на нови български автори. През 2007 излезе преработеното второ издание на Битието, от издателство Сиела. През същата година немското издателство Кипенхойер и Вич публикува превод на Разруха като Verfall. През 2009, австрийското издателство Дойтике публикува превод (от същия преводач, Томас Фрам) на Битието като Familienbrand. През есента на 2010 в София издателство Сиела пусна на пазара основно преработеното второ издание на Изходът. Третата книга от трилогията, романът Законът, е завършена и се очаква да излезе, пак от издателство Сиела, в края на 2011 година.
През тези пет години в българските медии се появиха двата отзива за Битието и Изходът на Борислав Гърдев на сайта „Разказите“; „Из лабиринтите на битието. Творчеството на Вл. Зарев“ от Николай Димитров, студия публикавана през 2007 от малко известното търновско издателство Фабер и очевидно забравена там (търсенето в Гугъл не показа книгата в нито една от българските книжарници, рекламиращи книги за продажба); и моята статия в малко четеното и неприсъстващо в Интернет пловдивско списание „Страница“ (май, 2010) озаглавена „Приемствеността – кръвопреливна система за националната литература“, впоследствие препубликувана в онлайн изданието „Либерален Преглед“, ноември 2010. През същия период в немскоезичните медии – централни издания като „Фракфуртер Алгемайне“ и „Ди Пресе“, както и специализирани литературни списания и сайтове – се появиха десетки рецензии, които възхваляваха писателя като съвременен Балзак, сравняваха го с Достоевски и Булгаков, с една дума вдигаха необходимия утвърждаващ автора и книгите му пазарен шум. Продължават да вдигат шум и днес.
Тези сравнения може и да са верни, но те се консумират от чуждестранна публика. И не те са важни, когато говорим за национален писател, който се е посветил да опише националния характер. Важно е Владимир Зарев да бъде припознат като автор, който помага на българската литература да се изправи на крака след дълготрайната разруха.
Ето какво казва писателя за своята трилогия в интервю публикувано на българския сайт „Public Republic“, в отговор на въпроса защо романите му се харесват в немскоезичните страни:
„Трилогията Битието, Изходът, Законът е родова история, сагата на моя род. Действието се открива през 1890 година във Видин със смъртта на семейния патриарх Асен Вълчев и продължава до наши дни, до влизането на България в Европейския съюз. Предполагам, че за немскоезичния читател е интересно това безхитростно, епично разгръщане на повествoванието, което изтича през времето сякаш заедно с Дунава. Бавна, ласкава, опасна и величествена, попила мириса на тиня и на някакво несвършващо носталгично пътуване, реката всеки миг е различна и остава същата. Но точно това е и човешкият живот, той всеки миг е различен и остава същият. Предполагам, че привлекателно е и психологическото могъщество на образите, тяхната неопитоменост и автентичност, а също и наситената образност на изказа, магическата цветност и енергията на езика.“
Тази перспектива на писателя, обясняващ трилогията си на немскоговорящите читатели, придобива триизмерност, ако я съпоставим с перспективата на Томас Фрам, немския преводач, обясняващ Битието за немския й издател, но насочена сякаш към българските читатели:
„Битието е само на пръв поглед исторически роман. Той е замислен и създаден през 1975-77, годините, когато социалистическа България се е радвала на краткотраен икономически бум. Затова не е никак пресилено тази книга да се възприеме като бунт на един независим писателски дух срещу нарочно конструираната чрез езика изопачена версия на историята, предназначена да служи на интересите на властта: версия, която комунистите с всички средства набиваха в главите на хората като мономит, безалтернативна история, която единствено валидизираше тогавашното състояние на обществото. Тяхната пропаганда беше осъществявана главно с езикови клишета, в които бяха буквално зациментирани единствено допустимите от тях обяснения на историята. Истинското събитие в романа Битието и поради това причината той да стане забележителен повратен момент в българската литература, е езикът, който разчупва догмите и не се подчинява на ограниченията. На нивото на думите – отличителна черта на романа – езикът на Зарев е сам по себе си „осъществено освобождение”.”
Обновеният Изходът (Сиела, София 2010) е придобил плътността и жизнената достоверност на Битието. Сюжетът му обхваща времето от 1944 до 1989, времето на комунистическа диктатура, застой и безисторичност. Под блатната повърхност обаче синовете, дъщерите и внуците на семейство Вълчеви, повечето от тях преместили се в София, са живи и неукротими. Жаждата им за месо е същата както и преди. Видинските им имоти се превръщат в софийски апартаменти. Но там, край величествената река, където е останала фабриката за порцелан и където остава да живее най-яростния потомък на предишните страсти, Крум Марийкин, копеле и абсолютен комунист, продължава да тлее истинската трагедия, неизбежна за всеки човешки живот. Крум Марийкин е вътрешно трагичен герой, точно според законите на гръцката трагедия. Бившият терорист от Черните ангели Асен Вълчев сега е мастит професор, посветил се на изследване на философията на властта. Светицата Йонка е разпростряла крилата си над всички, без оглед на политика и икономически теории. Децата растат със своите таланти и любовни истории.
Ала някаква съдбовна неосъщественост тегне над всички. Бившият собственик на сладкарница „България“ срещу Двореца Гошо Пантов умира в дантеленото си легло. Вдовицата му преживява неосъществена любов към брат му Асен и накрая умира в състояние на някаква универсална меланхолия, в сцена потопена във вечната човешка тъга по отминалото време. Сашо Вълчев става послушен на властта професор в Софийския университет, задължен и подчинен на тъста си, академик от комунистическо потекло. Романът наглед описва разрухата и капитулацията на бившата буржоазия, неспособна да приспособи своя изтънчен вкус и благородни чувства към просташкия устрем на придошлите от село строители на социалистическа България. Но тази буржоазия се е трансформирала в комунистическа интелигенция, от която зависи много. Разкъсани между две епохи – буржоазна България и авторитарна България – хората от семейство Вълчеви всъщност носят дълбоко в себе си разрухата, която ще последва след падането на втората епоха.
Вълчеви са едновременно причинители и жертви на тази разруха. И това става трагично ясно в третия роман от трилогията, Законът, който за първи път в българската литература описва в епичен план времето след 1989.
Трите романа от трилогията се отличават с желязна структура и – вече споменатия – енергичен, вълшебен, епичен език. Където и да отгърнете Изходът, езикът веднага ви грабва и понася: „Първи май на хиляда деветстотин четиридесет и шеста година беше гальовен и тържествен, обкичен с цветя, с излишна суетня и с човешка глъч, ала най-вече с тръпни знамена и с природни знамения. В Кула се роди дете с шест пръста на краката и с ципи между тях, неизвестно откъде за седмица в града се появи негър, черен като лъснат кавалерийски ботуш, с ослепително бели зъби и убийствено самотна усмивка. Люляците закъсняха и цъфнаха в уморено лилаво, мътни и пагубни надойдоха черешовите води, Дунава се надигна и кипна, повлякъл горестния грохот на отминалата война и тишината на крехкия мир. Блатата се наляха с неподвижност, те обвиха в мистични изпарения залезите и огледаха в мазните си води възраждащия се живот.“ Или това: „Невена готвеше вкусно, с въображение и много подправки. Тя страстно переше Крум. Два пъти седмично независимо от настроението и желанието му тя го къпеше в голямото дървено корито. Вечер Невена го чакаше и поддържаше гозбата топла на печката. Мрачна и решена на всичко, тя можеше да го чака до зори. Никога не я свари заспала, тя чакаше будно, непристъпно, някак страстно и ненаситно да го посрещне. Сипваше му в порцелановата чиния, заставаше до него права и го оставяше спокойно да се нахрани. Докато дъвчеше, Крум се усмихваше, толкова красив мъж тя не беше и сънувала.“
Авторът използва метода на паралелното повествование, който му позволява да движи съдбите на многобройните си герои пестеливо и завладяващо – дотолкова завладяващо, че няма линия, която да е по-малко интересна от другите или която да се губи като ненужна декорация на останалите. Жизнената достоверност се превръща в метафора на исконни човешки състояния. Плътността на всеки образ предизвиква читателя към отъждествяване и съпреживяване, от които се ражда сигурността, че историята на семейство Вълчеви е истинска, всичко това се е случило в България, с българите и ще продължи да се случва, защото е генетично, невъзвратимо и съдбовно. Отъждествяването с някои от Вълчевите – палитра от български характери – става неизбежно. И в това е силата на сагата: че в някаква степен на приповдигнатост тя ти внушава колко властен е живота и колко важно е да имаш морални ценности, за да го преживееш по достоен начин – щастливо или трагично, но винаги красиво. В случая с тази българска сага: да го преживееш по някакъв български начин.
Не казах всичко дотук, за да противопоставям Владимир Зарев на когото и да било. Неговата трилогия е ценност, българска литературна ценност, сама по себе си. Тя обхваща трите исторически периода от след-османската история на България и ги представя чрез живота на едно пост-патриархално българско семейство. Нищо в тези герои или събития не е съчинено или замислено като предварителна теза. Събитията, които всички познаваме и в голяма част от които сме съучаствали, се проявяват с въздействието си върху тези живи хора, с това как променят техните съдби и доколко те им се противопоставят или подчиняват. И всичко това е създадено по един блестящ, рядко професионален начин. И с таланта на неоспорим владетел на българското слово.
Също така не ме вълнува как литературознанието един ден ще класифицира Заревата трилогия. Аз пледирам, че тя е в някаква съществена степен литературно утвърждаване на основни черти от българския национален характер. Тя помага на нас, българите, да се огледаме през сагата на Вълчевите и да видим къде ние сме били през тези смутни времена на загубена история и подготвяна разруха. Да видим къде сме сега, в гъстака на разрухата. И да повярваме, че въпреки разрухата, ние сме част от едно цяло, което живее и заслужава да надделее над себе си. Това цяло е българският национален характер.
юли 2011
[1] Необходимо е да се отбележи, че под „българи“ в тази статия авторът подразбира всички граждани на България, включително турските българи и циганските българи. По аналогия с терминологията на малцинствата в Америка (афро-американци, полски американци, български американци), авторът мисли за тези две малцинства в България не като български турци, а като турски българи; не като български цигани, а като цигански българи. Разликата е съществена: по този начин ударението се поставя върху националната принадлежност—българи—а прилагателното само окачествява техния етнически произход.
