Изкуство – Литература

Много съвременни автори пишат на езици, които са си избрали в зряла възраст, повечето от тях пишат на няколко езика и по този начин смесват езиковите светове и опита на използваните езици, обогатявайки както изходната, така и „приемащата“ литература. В някои случаи дори е трудно даден автор да се причисли само към една литература и в това отношение енциклопедичните матрици с тяхното причисляване на даден автор към определена национална литература вече са остарели и ще трябва да се коригират. Дали Елиас Канети е еврейски, немски, австрийски, швейцарски, испански или български автор, дали Кафка е еврейски, чешки, немски или австрийски, и дали Иво Андрич трябва да се дели и цепи на сръбски и хърватски периоди, а нобелистката за 2009 г. Херта Мюлер – на румънска и германска принадлежност: всички тези случаи показват смесени съдби, мобилност и  един нов начин на живот и на писателска самоидентификация в пресечните точки на културите.

Авторите, с които европейският читател свързва България със сигурност не са същите, които в България се смятат за национални автори, както канонът ги определя. Естествено е, че през последните няколко години интересът към България значително нарасна и в Западна Европа бяха преведени и някои съвременни български автори. Опознаването и „доближаването на културите“ най-естествено става чрез изкуствата. И все пак преводът е трудно и рисковано предизвикателство, особено при „малките езици“ и при по-малко познатите култури, където културният фон е трудно преводим или изисква допълнителни обяснения и социокултурни познания.

Един от пътищата към световната литература минава през немския език, както още в началото на миналия век се случва с някои норвежки автори. Това е „другият“ и малко по-пряк път към световната литература. Затова тук решавам да се спра на трима автори от български произход, които пишат на немски език и вече са признати не само от немскоезичната публика. И които и в България получават необходимото признание: Илия Троянов, Димитре Динев и Цвета Софрониева. Това са автори с доста обхватно творчество от различни жанрове – романи, разкази, повести, репортажи, поезия, драма… Затова в този предначертано кратък обем ще се спра само на отделни характеристики на тяхното творчество, с които по мое мнение те стават характерни посредници и носители на някаквъв български топос.

Ще започна с това, че топосът „България като родина“ беше въведен в немскоезичната литература през седемдесетте години от Елиас Канети в неговата автобиография „Спасеният език“.  Естествено, че до тогава беше писано за България, но това винаги е било гледна точка отвън, гледната точка на чужденеца от друг културно-исторически фон, който се среща с другостта, който търси и представя потвърждение или опровержение на своите очаквания, за който посещението или престоят в този регион е свързано с екзотика или литературни топоси. „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.“[1] – това е гледна точка на повествовател, осмислящ опита си в контекста на своето детство и търсещ връзката и континуитета между места и събития, тръгвайки от детските преживявания в крайдунавския град

Илия Троянов, към който спокойно може да се приложи заглавието на собствената му книга – „Събирачът на светове“ – с дългогодишен опит от три континента и с многобройни международни награди и преводи на чужди езици, напуска страната също като Канети на шестгодишна възраст, но запазва недвусмислен ангажимент към България, който граничи с много голяма отговорност и болка. Четири са книгите, в които той вгражда „топоса България“: „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“, „Кучешки времена“, „Менте революция[2]„ (Die fingierte Revolution. Bulgarien, eine exemplarische Geschichte), и „Разкрепостеният глобус“ (Der entfesselte Globus). Докато романът „Светът е голям“ излезе на български още през 1998 година, макар и в много малък тираж и лошо разпространение, „Кучешки времена“[3] трябваше да чака почти десет години, за да бъде публикувана в обновената си версия. Тогава не се намери българско издателство, което да издаде книгата, а преводачката, към която издателството на Илия Троянов се е обърнало, го попитала с родна черноока наивност: „Как можете да пишете така за България?“ За България или добро или нищо. Особено пред „чужденците“. Това всяко дете го запаметява от най-ранно детство, обвързано със задължението, да се гордее, че е българче, защото освен гордост, българската идентичност не допуска други чувства.

Когато тази книга се чете в България, тя се възприема като история и това е заслугата на Илия Троянов, че тази история се запазва в споменната култура – с наглите цитати на Тодор Живков и опортюнизма на българската преса. Когато се чете в Германия тя създава впечатлението на сюрреалистична литература – същите тези нагли цитати и опортюнистично поведение се възприемат като литературни похвати: за чуждестранния читател е трудно да си представи, че това не е измислица или авторов хумор. Един колега, професор от (западно)германски университет например беше убеден в умението на Илия Троянов да преувеличава – литературен похват в немскоезичната литература от последните няколко десетилетия. Самият Троянов определя книгата си като репортаж.

Книгата на Илия Троянов „Кучешки времена“ е репортаж, в който е документирана информацията от последния половин век, въз основа на наблюдения и интервюта както с успели, така и с неуспели политици, с работници, селяни и с жертвите, които и до ден днешен биват „криминализирани“ от българската политика, за да не се допуснат до политическата сцена и до решаващите институции и съвети, които биха могли да разкрият престъпленията на извършителите и тяхната приемственост. Въпреки документалния характер книгата притежава характерната за Троянов строга художествена структура, преминаваща през всички прослойки  на обществото и създаваща панорамата на едно обезверено население, изоставено на произвола на вчерашната диктатура и днешна олигархия. Отворената рамкова структура, започваща с „лебедовата песен“ на бившия тоталитарен главатар съдържа антиципиращ характер на предстоящата история и внушава по структурен път властовата конспирация.

Това е репортаж за България и българския политически живот през последните пет десетилетия, написан в най-добрата традиция и с понятийния апарат на немското антитоталитарно – това ще рече антинацистко и антикомунистическо – мислене. В традицията, създадена от философи като Хана Аренд и Адорно, навлязла в образователната система на немските училища и университети, формирала езика на германската демокрация. Две характерни понятия има в този език, формиращи отношението към миналото, които би трябвало да намерят своя адекватен превод и в другите езици, защото няма страна, която само да се гордее с миналото си, в чиято история да няма и срамни, престъпни периоди. Обаче в националистичните дискурси твърде рядко се разсъждава и се рефлектира по този въпрос.

Това са понятията за преодоляване на миналото (Vergangenheitsbewältigung) и опозицията  извършител-жертва. В немската традиция преодоляването на миналото става по критичен начин като осмисляне и справяне с това минало. И това критично осмисляне формира споменната култура на даден народ. Книгата на Илия Троянов е опит и призив към такова преодоляване на миналото в манипулираното и завоалирано от митове българско настояще. В българския език ня­ма­ опозиция „Извършител-жертва“ (Täter-Opfer), обичайната опозиция е „престъпник-жертва“, която създава непреодолима пропаст между двете понятия. В общественото съзнание престъпникът трудно се осмисля като жертва. Това, че тази опозиция липсва в бъл­гар­ския език, не означава, че тя не съществува, това означава само, че в об­щественото мнение това състояние на нещата се манипулира и за­воа­ли­ра – факт, благодарение на който извършителите от времето на комунизма можаха да навлязат и сформират мафиите на из­вър­ши­те­ли­те по времето на фасадната демокрация. А жертвите си остават същите и биват криминализирани. За осмисляне на миналото е необходима и нова понятийност, един нов свят трябва да намери своя нов език.

„Погледът отвън“ на Илия Троянов подрежда и изважда информацията „отвътре“, от „авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност“ (Милен Радев), в чийто топъл оборен уют едно цяло общество все още продължава да преживя старите митове, да се изживява като жертва и да не търси отговорност от извършителите.

В „Разкрепостеният глобус“, сборник от репортажи, Троянов поставя „опита“ от посттоталитарна България в постколониалния дискурс на освободилите се, освободените, разкрепостени и разюздани сили на произвола в глобален мащаб.

С текстовете си и филма[4] за България Илия Троянов проявява своята писателска отговорност и гражданска съвест на световен гражданин и писател. По този начин е формулирана професията на писателя и от Елиас Канети: „Щом чрез думи може да се постигне толкова много, защо да не може също чрез тях то да се предотврати? Не е изненадващо, че хора, които боравят повече от другите със словото, разчитат повече на силата му.“[5]

Силно се надявам, че тази книга ще внесе свежа струя в българската споменна култура, ще насочи интереса към близкото минало, към неговите извършители и жертви. Тъй като истината е документарна и тя трябва да се събира от живите свидетели. Останалото са митове.

Димитре Динев напуска България на двадесет годишна възраст, минава през бездомството и тегобите на имигрантския живот. В едно интервю разказва, как някакъв друг бездомник в годините на скитане го попитал откъде е, и той решил да отговори с въпрос, като описал границите на Дунава, Черно море, Гърция и Турция. „Но там няма нищо“, отговорил бездомникът. Това „Нищо“ става топос в литературата на Динев.  До сега е публикувал два сборника с разкази, един роман и три драми[6].  Тематиката на разказите и на романа му може да се определи като типична емигрантска литература с много голям успех в немскоезичния регион. Романът „Ангелски езици“ беше избран за учебна литература в някои виенски училища. В този смисъл Динев в творчеството си представя „другостта“, балканската другост на непознатите съседи.

Прочетох романа с голям интерес и бих казала „на един дъх“ доколкото това може да се твърди за романна сага от 600 страници. Но той с нещо поддържа напрежението и те кара да притаиш дъх и да следиш съдбата на двама младежи от едно загубено за България поколение, потърсило веднага след превратния ни поврат от 89’ късмета си в най-близкия пристан и прибой на български съдби, Виена.

Но това също е и един роман на обществото и за обществото: роман, който представя две фамилни саги, обхващащи от началото до края нашия кратък и все пак достатъчно дълъг за всичките престъпления срещу човека и човечеството двадесети век. Роман, който представя както историята, така и важни моменти от народопсихологията на българина на 20 век. Романът е написан на немски и е предназначен за немскоезични читатели и се вгражда както в естетиката, така и в информативното поле на немскоезичния и по-точно австрийски роман на края на хилядолетието. Тук обаче се срещаме и с един автор от съвсем нова традиция и ново поколение и за българската литература. За българския читател това е първият роман от десетилетия, който с един неподозиран епически замах представя историческата панорама на няколко поколения. Тук не липсва Войнишкото въстание и режима на Стамболийски, българските псевдореволюции и освобождения. За първи път тази панорама не се разиграва на фона на селска идилия, а притежава чисто урбанистичен характер, разиграва се в един от големите градове на България с подчертано урбанистична традиция. Слава богу не се разиграва и на фона на оспорвано етнически население – нещо, което се беше превърнало в мода за известен период от време: да приобщаваме малцинствата чрез романни трилогии. В този смисъл този роман  и в българската литературна традиция е новост.

Балкански магически реализъм: не нагласен, не изкуствен, а нещо, което си е чист натурализъм за България, а извън България се възприема странно, забавно, чудновато: безбожие, клетви и суеверие. Религията забраняваха, но Ванга не. И една твърда вяра в магическата сила на словото. Тук се появява духа на починалия поп и не дава мира на настанилите се в къщата му цигани, докато не си намери тесличката, бродят ясновидки и екстрасенски, четящи на кафета, на ръце и на други крайници, чудотворства, баятели, лечители – всичко това са мозайки от мила родна картинка, каквато си я знаем. И изведнъж с един замах се разкрива едно ново времево измерение, черна дупка във времето, която ни всмуква и запраща при Францискус от Асизи и Григорий Распутин: новият посткомунистически светец е бившият комунистически престъпник и криминален убиец, носещ на врата си изсушения език на любовника на жена си. Не е ли това някакъв нов вид християнско примирение, че хората, за които нямаше съд, ще бъдат съдени от собствената си съвест? Или надежда в един лишен от трансценденция и от общовалидна ценностна система свят, че все пак има някаква справедливост в отвъдността на съзнанието, там докъдето разумът не стига, но и там, за проумяване на което разумът не стига. В този морален и ценностен вакуум, отворил се като черно небе над цялото ни общество проблясва малка надежда, но и още по-голям скептицизъм към моралната квадратура на дяволския кръг: какво е това общество, което се нуждае от светци, които преди това са предизвикали нещастията, за които след това са нужни чудеса, за да ни излекуват?

Също толкова повратно се вижда в този ракурс и пародията на мита за освободителя, за вечната българска надежда за помощ отвън: срещата на двамата протагонисти пред надгробния паметник на сърбина Миро, който с GSM в ръката на собствения си паметник се превръща в ангел-хранител и ангел-спасител на загубилите и последна капчица надежда бежанци: Сърбите на себе си не могат да помогнат, а ние сме тръгнали от един мъртъв сърбин помощ да търсим.

Изключително многообразен хумор, стигащ от загадъчната ирония до жизнен цинизъм.

Този роман не случайно предизвика огромна положителна реакция в немскоезичния свят, той е интересен и не по-малко четивен и за българския читател и за българската литературна традиция и по следите на Елиас Канети проправя пътя ни към световната литература.

Цвета Софрониева отива в Германия едва на 28-годишна възраст. През САЩ и Канада. Тя е авторка на свободна професия, която сега живее в Берлин и пише поезия на български, английски и немски, а прозата и есеистиката си – на немски. От представените тук трима автори Цвета може би е най-ненемска, взела е със себе си най-много от българската литература, на подметките й се е залепила твърде много „земя“, която след това е поела прашинки от англоезичния свят. Авторката, която е следвала физика и е запазила силен интерес към квантовата механика, която е писала научен труд по наукознание  и философия, осмисля тази земност по един недвусмислено философски и езиковофилософски начин, рефлектирайки границите на езиците и търсейки мостове и бродове между тях. По един уникален начин тя свързва югоизточното митологично мислене с просвещенското осмисляне, свързва в творчеството си Mythos и Logos.

Тъй като в настоящата статия фокусирам вниманието върху българския топос в немскоезични текстове, тук ще се спра на текстовете  „Утеха“ и „Други слова, други места“ на Цвета Софрониева. Текстът на есето „Други слова, други места“ е пряко свързан с инициираната от Цвета Софрониева в средата на деветдесетте години международна писателска и изследователска мрежа за паметта на езика и междукултурните недоразумения ,Забранени думи“, която е представена в тематичната електронна антология „Какания“ на Виенски университет: www.kakanien.ac.at/beitr/verb_worte^[7], а на английски и френски в www.transcript-eview.org. Issue 26/27 С тази инициатива Цвета Софрониева постави една тема, която се оказа болезнено актуална за комуникацията между културите: проведоха се множество симпозиуми, четения и дискусии по нея от Калифорния до Япония и от Нова Зеландия до Швеция, и най-вече в Централна Европа.

Банална е истината, че не може да се превежда дословно. Но когато авторът, пишещ на даден език се сблъска не с непреведимостта, а с невъзможността на дадeни думи, с тяхната политическа и историческа натовареност, тогава проблемът става екзистенциален. С този проблем се сблъсква всеки чуждестранен автор, пишещ на чужд език и всеки преводач, който не желае превеждания от него автор да попадне в кохортата от автори от противоположен идеологически профил. Това е междукултурен проблем, който в нарастващата глобална мобилност става все по-актуален. Цвета Софрониева рефлектира и пише по този въпрос, тя търси „следи в думите“, оставени от предни употреби. Може би основният проблем, поставен в тези текстове е формулиран най-точно от протагонистката на „Утеха“ Анаани:  „в крайна сметка човек има право да използва думите и в по-различен смисъл от Маркс, Фройд и Хитлер, тези немскоговорещи мъже“. Това е проблем, засягащ както културата на паметта, така и отношението към нея, политическа коректност и политическа култура – и не на последно място: историография и образователни съдържания и методи. В конкретния случай Цвета Софрониева се движи на границата, по границите на двата езика, търсейки място за своите думи. Как да намерят общ език два езика, които градят върху два противоположни национални мита, върху два противоположни комплекса: комплекса за вината на „извършителите“ (германците) и комплекса за „жертвите“ (българите) на всякакви конспирации. Как да се съчетаят протестантска етика и православна ортодоксалност? „Границите на моя език са граници на моя свят“, беше казал Лудвиг Витгенщайн. Границите на българския език са традиционно твърди и непропускливи, те са канонизирани с присъщата за православието вярност към словото. Стереотипите, създадени още от детството за „Език свещен на моите деди“ и свещената земя, за която се е ляла толкова кръв и в безпрекословното „НИЕ“, което присъства в описанията на всички исторически събития: ние през първото, второто, третото българско царство, ние във войните и т.н.. Немският език за никой германец не е свещен, а споменаването на „Земя и кръв“ (Blut und Boden) е пределно ясно и болезнено свързано с прословутия мит от Третия райх. Това всяко дете го знае! „Родина“ в просветените германски кръгове също е обвързана с „Heimatliteratur“ от времето между войните или филмите от петдесетте години, с обвързаните със селската идилия романи, които поддържат мита за здравия немски дух и свещената земя. А това, че социологията отдавна е открила, че понятието народ няма денотат, освен в предизборните речи на политиците, че обществото е съставено от много общества или е „хора във фигурации“ (Норберт Елиас), това за немския език е по-познато – понятието „народ“ и „народностен“ няма голяма честота на употреба и по-скоро е историзирано.

В този смисъл в българския език няма „забранени“ думи, говори се свободно и спокойно с една смесица от едновековен национализъм и с речниковия запас от комунистическо време и една смесица от фашистка и расистка терминология, който както е свикнал, който както се чувства освободен в някакво постмодерно измерение, в което времето от 7 до 21 век е някакво непрекъснато настояще, подхранвано от „славното минало“, разпределено между субектите „НИЕ“, „ВИЕ“ и „ТЕ“.  А най-близкото минало се изтласква от колективното съзнание именно по описания от Зигмунд Фройд начин. За българския език е характерен патоса на принадлежността, заучен още от началното образование. За немския език е характерен антипатоса на игривостта.

Има един признак, по който двете култури и двата езика си приличат: уникалността, която си приписват по отношение на злото, респ. на жертвената теория. Немският език не може да приеме названието „концентрационен лагер“ за комунистическите лагери, не допуска сравняване на комунистическото и националсоциалистическото зло. Българският език не познава по-изстрадал народ от българския, също не допуска никакъв поглед отвън. В България културата на паметта се осмисля предимно в университетски научни среди, а младите поколения са достоен пример за социална амнезия от най-близкото минало: в училищата те получават минимална информация за най-близкото минало. В немския език „забранените слова“ са преминали през чистилището на шестдесетилетно преосмисляне на езика на Третия райх и на „победоносния“ социализъм. В българския език това чистилище още не се е състояло. То се осмисля само от отделни автори, но не е получило обществена и образователна значимост.

Ето пред каква трудна дилема се намира протагонистката на „Утеха“, но също така и авторката на „Забранените думи“ и „Други слова, други места“.

„Повече от това, което може да каже един език, не може да се каже в родината на този език, докато не се разширят нейните граници“ (Ц.С.Други слова, други места)

„Утеха“ е кратка повест от две части. Действието започва на западната българска граница. „Седемнайсет извора, седемнайсет войни“ е заглавието на първата част, за всеки извор по една война, и обхваща почти един век – живота на Анани, родоначалника на рода, който никога не успява да се върне на родното си място. „Душата на Анани изчезна в историята, за която никой не искаше да говори, тъй като изведнъж се оказа, че била протекла некоректно. Душата на Анани повече не се обади. Един век явно й бе напълно достатъчен.“ Втората част, „Ареалът на богинята на съдбата“, обхваща няколко дни от живота на внучката на Анани, Анаани, живееща и работеща в Германия, която се опитва да осмисли границите и мостовете между езиците и своето място в тези погранични ситуации. И която преживява прераждането на дядо си в бездомно охлювче без къща[8], за което тя не съумява да поеме отговорност. Но поема вината за тази отговорност. Във тази втора част, посветена на богинята на съдбата, Ананке, по един рационално-мистичен начин се обхожда зоната на докосването на двата езика и двата начина на мислене, докосването на два типа литературен подход: земната привързаност на българската литература и език и граждански урбанистичното пространство на немската литература. Научни познания от физика и квантова механика, Ин и Ян, в ареала между античен мит и клониране, свързани със сетивни образи обхващат в тази повест „душата на спомена“, преосмислят забранените думи и търсят в тяхното прераждане една родина на бъдещето.

„Защото може би с думите, отвъд езика, бихме могли да се срещнем.“(ЦС, Утеха)

Есеистиката и прозата, както и поезията на Цвета е „земна“, чувствена, сетивна, образна. „Проучването на екзистенциалните хоризонти, на мострите в килима на живота е определено литературен стремеж на Цвета Софрониева. Тук се чувства сериозност, нехарактерна за съвременната немска литература, която си възвръща чрез „източната“ перспектива онова, което е изгубила поради прекалено голямата си coolness, ...И всичко това произлиза от обоснована обща концепция, от един топъл и стоплящ биотоп“ /проф. Михаел Шпаейр/.

Докато Илия Троянов колекционира и подрежда по един чисто рационален начин световете, Цвета Софрониева ги събира като на „семеен празник“ /както завършва друг неин разказ „Берлин-София-Берлин“/.  Поставя въпроси, поставяйки и себе си под въпрос.

Може би имигрантската литература носи това, на което в немската литература особено през втората половина на 20 век се гледа с недобро око – т.н. литература за родината. Една ниша, която за болните от носталгия имигранти е чудесно поле, в което все пак липсват алергогенния прашец, който в „родината“ предизвиква нетърпимост.

Наградата ‚Шамисо‘ е престижна награда за автори, за които немският език не е роден език. Самият Адалберт фон Шамисо е първият „гастарбайтер“ от френски произход в немската литература, обогатил поезията и езика с великолепното си творчество. Чуждестранните автори, които пишат на немски език дават своя принос не само към немската литература, те внасят нови бродове, нови топоси на глобалността в литературата, сближават менталните светове.

За българската литература тези автори са не по-малко важни, защото те обогатяват и българската литература с нови гледни точки, с нови езикови измерения и осмисляния. Те също така са и едно предизвикателство към понятието за българска литература: дали канонът приема само литературата писана в България, писана от българи или писана за България, а може би писаната само за възхвала на България???

Това което трябва да осмислим като българска литература е литература от и във, за и против, на български и на други езици, литература, която представя топоса България като родина, като онова заимствано и вродено добро и зло, което всеки носи в себе си от детството като преживяна радост, но също така и като мъка и болка. И което в пъзъла от светове не загубва своето значение.

Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.