От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

– Пърл какво?

– Пърл Джем.

– Що за име е това, „Сладко от перли“? На български сигурно трябва да се преведе като „манджа с грозде“.

– Не бе, тия са страхотни. Най-великата гръндж-група за всички времена. Дори и „Нирвана“ надминаха, ако щеш и защото успяват да оцелеят вече двайсет години.

– Хм, те затова ли пеят Im still alive“?

А, виждаш ли как вече започваш да усещаш нещата? Хайде сега, напъни се малко и се опитай да забравиш цената на билета.

– Да, да, опитай да забравиш. За толкова пари можехме пет пъти да заведем детето на зоопарк, или каквото там иска … Че и за Макдоналдс щеше да остане.

– Ей, стига. Писна ми от тебе.

Протягам мислено ръка и натискам копчето, което запушва устата на дребното човече вътре в мен, дето винаги е недоволно, винаги мърмори и винаги брои стотинките. Уф, тишина. Искам да кажа, тишина в главата ми. Инак наоколо е лудница, истинска пъстра, вълшебна, магическа лудница, сред зеленината на берлинската Вулхайде, където се намира една от по-големите открити сцени в града. Наоколо всичко ври и кипи, хората – повечето от тях надошли от цяла Европа, все пак това е единствен концерт в Германия, от тазгодишното европейско турне на групата – лудеят, реват и пеят заедно с Еди Ведър, чиито текстове очевидно знаят наизуст. Самият той, в противоположност на обичайния си имидж, днес наистина е необичайно ведър, усмихнат и щастлив, между отделните парчета отпива делово от бутилка червено вино, която не се свени да споделя с публиката. Готин пич – красив, спокоен, някак много, много завършен, лишен от напъни за себедоказване. Ех, да можехме и ние така …


Small Ad GF 1

– Айде бе, какво си се заплеснал? Като им слушам музиката, тия ще вземат заложници след концерта, помни ми думата …

(Отново онзи, моичкият, отвътре.)

– Не ми се барай много отворен, знам откъде си го копирал тоя ред. И хайде, чупката. Нали ти казах да се пръждосваш вече. Стига си ми развалял вечерта!

Той се умърлушва за миг, аз пък използвам момента, за да се отдам на магията, която буквално засища въздуха наоколо с някаква могъща, свежа, положителна енергия. Еди и бандата продължават своето пътуване към нирваната, ние пък – юнаците на гърба на ламята – се оставяме да бъдем носени, въобразявайки си за миг, че също сме много завършени, много спокойни, много груви. Кърт, предполагам, гледа някъде отгоре и се радва на успеха на приятелите си. Дано да е намерил спокойствието, където и да е сега, милият.

А музиката се лее около нас като … – като какво, всъщност? – Нещо пенливо, вино например? – Пфуй, тъпо, не пасва. – Какво тогава? Нещо енергично, взривоопасно? Бензин, да речем? – Боже, опази ме от глупост! – Добре де, кажи го ти тогава, като си толкова ентелигентен. – Въздух, глупако, лее се като въздух. Може и да не го забелязваш, но без него продължителността на живота ти е около пет минути, средностатистически погледнато. – Я ходи се таковай …

Двамата вътре в мен са се счепкали яко, към тях май се присъединяват и други навлеци, изпълзяват като плужеци някъде откъм дълбините на съзнанието ми, спорят, перчат се, опитват се да се избутат по-напред, да се изживеят като звезди, пък ако ще и само в градинката пред градската баня, само за миг, само за милисекунда …

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Аз използвам паузата, за да направя няколко бързешки снимки, да огледам крадешком съседката отдясно, която през цялото време отвлича вниманието ми от онова, което се случва на сцената. Пред мен цяла банда мускулести типове с фланелки Харли-Дейвидсън и татуировки до уши, пеят заедно с Еди. Брей, гледай какви типове разбирали от поезия, от истинска, изстрадана поезия.

„Son, she said, have I got a little story for you …“

Очите ми се насълзяват автоматично, нищо не помага, още повече, че онова дребното отвътре и то се е скрило някъде – сигурно и на него му се реве, ама се срамува, затова не смее да си покаже носа.

What you thought was your daddy was nothin but a...
While you were sittin home alone at age thirteen
Your real daddy was dyin, sorry you didnt see him, but I’m glad we talked...

И тук идва мощният припев на химна, свободен, спокоен, широк, необятен. И жизнеутвърждаващ, ах колко жизнеутвърждаващ!

Oh i, oh, I’m still alive
Hey, i, i, oh, I’m still alive
Hey i, oh, I’m still alive
Hey...oh...

„Чуваш ли ме, Кърт“ – пее Еди и публиката реве заедно с него, споделяйки за миг частица от тази котешка жизненост, която инак е дадена само на малцината избрани. – „Аз съм още жив, стари вагабонтино, почти двадесет години след теб!“

А Кърт се усмихва мълчаливо отгоре, отпива от бутилката на стария си приятел и продължава да слуша.

I’m still aliveI’m still aliveI’m still alive

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...