Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Ние не го признаваме лесно, но в наше време очевидно е налице един широко разпространен рефлекс против всеки вид прекалено разхвалване (hype) – не само сред критиците, но и сред „обикновените“ потребители. Вероятно той може да бъде изчислен дори математически: колкото повече са похвалите за една книга, филм или театрална постановка, толкова по-висока е вероятността четенето или гледането им да бъде последвано от едно леко разочарование, под мотото „е, чак пък толкова“. Само малко от възприеманите като шедьоври филми или книги са имунизирани срещу този рефлекс. Но американската телевизионна серия The Wire изглежда е нещо точно такова. „Вярвайте на шумотевицата, това е феноменална серия“: така един американски критик завършва рецензията си за DVD-изданието, в началото на която е резюмирал оценката на зрителите по следния начин: „Най-висококачествената телевизионна серия в наше време“. Човек неволно се чувства изкушен да го предупреди да бъде малко по-сдържан.

Трудностите се увеличават от това, че увлечението по The Wire е от вид, леко присъщ на някакъв затворен клуб. Серията е продукт на американския PayTv-канал HBO. Излъчена в САЩ между 2002 и 2008, тя все още до голяма степен е непозната в Германия, тъй като никога не е била излъчвана по някой от свободните канали (а платената телевизия има само маргинално значение тук). Независимо от това известността й постепенно се покачва, най-вече чрез устна пропаганда и пиратски копия, натоварени от Интернет. Всичко това й придава нещичко от онази привлекателност, която някога беше запазена единствено само за самиздат-литературата.

Но за какво все пак се разказва в The Wire? В поредиците от първия сезон се започва с работата на специално полицейско отделение в Балтимор, което разследва една банда, търгуваща с дрога. Чрез използване на специални разузнавателни средства (откъдето идва и името на серията – „the wire“: „жицата“), те трябва да съберат достатъчно доказателства за повдигане на официално обвинение. За разлика от обичайните полицейски серии, на преден план тук обаче стоят не неща като екшън или разкриване идентичността на престъпниците, а ежедневните трудности на толкова желаната от политиците „война срещу дрогата“: боричкането около бюджети и разрешения, конфликтите с колегите и шефовете. Увлекателно, но едновременно и объркващо, е това, че тук с изключително познаване се представя не само светът на полицията, но и онзи на дилърите на дрогата. И то не така, както го прави киното – чрез повече или по-малко свободни инсценировки на гангста-романтика, а чрез детайлно разкриване на баналните низини на бизнеса с неговите брутални йерархии и потайни, кодирани начини на комуникация.

The Wire е по-малко полицейска серия, отколкото роман на един град. Всеобхватната, епическа широта, с която ни се представят различните обществени групи и институции, донася на серията множество сравнения с Дикенс, още от самото начало. Гледането на The Wire действително носи със себе си повече усещане за четене на литература, отколкото за телевизия. Точно така, както при Дикенс или Достоевски човек трябва да се пребори с първите 70 страници, за да попадне „вътре“, той трябва да изгледа и две-три серии от The Wire, преди да стигне до момента, в който вече не може да се откъсне от тях. Авторът и шеф-продуцент Дейвид Саймън с гордост нарича творбата си „broadcast literature“, тоест „излъчена литература“, при която отделните епизоди се възприемат също като отделни глави в голям, епичен роман. Разглеждана прецизно, серията обаче се различава твърде силно от дикенсовата игра с емоциите и противоречията – тя се отличава преди всичко с изключителна трезвост и много прецизно представяне на характерите. Героите не могат да бъдат разделени на добри и лоши, а по-скоро на такива, които се намират в различно конфликтни ситуации. Едни от тях успяват да останат верни на себе си, други успяват да се променят, а над всички тях се носи заплахата от провал поради прекалено големи амбиции, суета или просто скованост на институциите. Онова, което в началото изглежда като война на идеализма против корупцията, започва да се размива все повече и повече. Идеалистите биват принудени да се съгласяват на корумпирани сделки, а сред корумпираните се оказват не един и двама, които успяват да постигнат важни неща не единствено за собствена облага.

Не особено скромно Дейвид Саймън сравнява ситуацията на героите си с онази от гръцките трагедии, като мястото на олимпийските богове се заема от модерните институции на демокрацията и капитализма. Може би в това изказване се съдържа едно нелошо обяснение за завладяващата динамика на цялото, но позоваването на древните гърци при всички случаи отклонява вниманието от най-съществената и важна черта на поредицата: нейният голямоформатен реализъм. The Wire е великолепна белетристика – но почти нищо от нея не е свободно измислено.


Small Ad GF 1

Откъде идва изключителната реалистична прецизност не е никак трудно да се обясни. Дейвид Саймън дълги години е бил репортер за Baltimore Sun, където е пишел преди всичко за войната срещу дрогата в града. Негов партньор през цялото това време е бил един полицай на  име Ед Бърнс, който по-късно напуска полицията, за да започне работа като учител – малко преди Саймън да го привлече като съавтор за своите първи телевизионни проекти. Дали става дума за войната срещу дрогата, за полицейската работа или за образователната система – двамата познават нещата, за които пишат, не от втора ръка, а от собствен опит. И много често именно най-невероятните подробности, например напомнящият за Робин Худ разбойник, ограбващ дилърите (Омар Литл, любим герой на президента Обама), са онези, които произхождат от личния опит на авторите.

Именно това е нещото, което придава не серията нейното особено напрежение: абсолютно реалистичният разказ за Балтимор, за безполезността на войната срещу дрогата и западането на пристанището, за безпомощността на училищата и фиксациите на американската политика, за отслабването на ангажираната журналистика поради медийната криза – и всичко това представено в прецизни, специфични детайли, които се претопяват в една обща и правдива картина на най-неотложните проблеми на настоящето. С което се постига една въздействаща сила, запазвана до този момент единствено за „добрата“ литература.

И може би именно затова The Wire – със своето мрачно и реалистично съдържание – никога не се превръща в бестселър. Въпреки еуфоричните реакции на критиката, серията никога не постига високи зрителски квоти – и остава с празни ръце и при големите американски телевизионни награди. В това някои хора виждат само потвърждение на нейните литературни качества: The Wire не пасва в никоя телевизионна категория; може би ще бъде по-удачно, ако Дейвид Саймън би получил Нобеловата награда за литература. За разлика от повечето телевизионни серии, от The Wire може да се очаква това, което не е постигнала още никоя телевизионна серия – да бъде гледана дори и след 20 или 50 години.

Източник

Брабара Швайцерхоф е немска киножурналистка и сътрудничка на множество немски вестници, списания и онлайн-издания.

Pin It

Прочетете още...