От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Предполагам, че всички познаваме това чувство. Мъчително пулсиращата топка в гърлото, очите, които започват да сълзят напук на всички опити да ги удържим, предупредителното – и напразно – чукане в главата: „Не се оставяй да те манипулират! Някой отсреща ИСКА твоето разнежване и размекване, някой само чака да се оставиш в ръцете на емоцията, за да те поведе натам, където му е удобно. Не се оставяй в ръцете на другиго, момче! Нали вече знаеш накъде води всичко това!“

Но, разбира се, нищо не помага. Емоцията ви надвива, гневът или състраданието замъгляват очите и разума ви, не след дълго вие преставате да се съпротивявате и се оставяте да ви водят – пък да става, каквото ще! В края на краищата (а може би и за щастие) ние всички си оставаме деца на Балкана, на Юга – а това, както е добре известно, си има своята цена, както и всяко друго истинско нещо на тоя свят.

Онова, което всъщност се опитвам да направя тук, е да опиша по някакъв начин чувствата, които ме изпълваха (къде ти, по-скоро разкъсваха!) докато гледах новия филм на Майкъл Мор, Sicko (произнася се „сико“, а не „сайко“, може би за да не се бърка с филма на Хичкок).

И така, след около три години на мълчание и потайност, кавгаджията от Детройт отново излиза на сцената – този път с филм, който поставя под лупа американската система на здравеопазване. Отново документален филм, разбира се. Тоест, документален филм, доколкото може да се говори за документалност при Мор. Че така добродушно изглеждащият дебеланко всъщност е един изключителен майстор при подбирането и представянето на факти вече е всеизвестен факт – и аз съм последният човек, който ще се впусне в спор относно допустимостта на неговите методи. Безспорното в „случая Мор“ е, че той очевидно знае повече от добре какво иска – филмите му се отличават с полемическа яснота и сила, която никакви сравнения с Гьобелс или Сталин не могат да намалят. И, ако човек е склонен да се вслуша в тезите му (или по-скоро да се вчуства, защото Мор винаги се позовава повече на емоциите, отколкото на разума), то понякога може и да се стигне до ситуацията, която се опитвам да опиша тук – една изначална съпротива „по принцип“, която, след преживяването на съответния филм, се превръща в толкова по-силно възхищение, дори известно преклонение пред силата на убеждението, която се излъчва от работите на този майстор.

Но за какво става дума всъщност? Казано накратко – за един страстен опит да се убедят американците в това, че собствената им система на здравеопазване е безнадеждно out of date. Изпъстрен със сцени, които ви прехвърлят като топче между привидно несъвместими емоции, между смях и сълзи, гняв и възхищение, патос и омерзение, Sicko, както вече твърдят немалко критици и обикновени зрители, е най-доброто постижение на Мор до момента. Посланието, както обяснява самият Мор по време на филма, е изпратено не толкова до петдесетте милиона американци, които не притежават здравна застраховка, а по-скоро до останалите двеста и петдесет милиона, които мислят, че притежават такава – до момента, в който им се наложи да установят, че са били измамени. Историите се редят една след друга: майката, която е изгубила детето си, защото в болницата са й отказали помощ – поради недостатъчна покритост на застрахователната полица; възрастното семейство, което е принудено да продаде къщата си и да се нанесе в дома на дъщеря си – поради размера на медицинските си сметки; героите от 11-ти септември, които не получават медицинска помощ, защото са били доброволци, а не държавни служители; канадците, които не смеят да прекосят границата дори за час-два, без да са сключили здравна застраховка у дома, тъй като и при най-малкия медицински проблем в Щатите сумите могат да достигнат астрономически висоти … Тъжни картини – само няколко измежду онези 25 000, които Мор е получил в резултат от молбата си да му бъдат изпращани истории, свързани с проблемите в американското здравеопазване.

Но защо пиша всичко това? Проблемите на Америка, колкото и големи да са, не ни засягат директно. Защо тогава би трябвало да се интересуваме толкова от тях?


Small Ad GF 1

Поради една много проста причина, драги мои. Защото полемиките и аргументите, които стоят зад тази система, изключително силно ми напомнят за съответните полемики и аргументи в България, днес и сега. Защото когато вместо аргументи на здравия разум при решаването на проблеми като тези започнат да се използват аргументи на една или друга идеология, то нещата обикновено свършват зле. И Америка е повече от ясен пример в това отношение, както го показва филмът на Мор.

„По-малко правителство!“ „Да сложим край на социалистическата диктатура!“ „Частната собственост е единствената гаранция за качество на услугите!“ „Държавната медицина означава единствено още повече неефективност и бюрокрация!“

Да сте чували наскоро такива или подобни лозунги? Нека се разберем още отсега: аз няма да се опитвам да ви убеждавам в противното, поне не чрез логични аргументи. Логиката, в края на краищата, не е нищо друго освен един определен начин на представяне на фактите – а фактите на моя емигрантски живот, не ще и дума, са много по-различни от тия на сънародниците ми, живеещи в България.

И все пак, позволете ми тук да ви разкажа една кратичка история, подобна на онази за двамата остаряващи хора, принудени да продадат дома си, защото ги е напуснал късметът. И в моята история става дума за рязък поврат в едно съществуване, което до този момент е било белязано от всички външни признаци на успеха. Моето собствено съществуване, а не нечие друго. Което, надявам се, ще ме избави поне от упреците в теоретизиране. Онова, за което искам да ви разкажа, преживявам на собствения си гръб.

И така, преди малко повече от година семейството ми се разпадна. След кратка и сравнително безболезнена процедура на изясняване на новите отношения аз и жена ми се разделихме, като децата останаха при мен. Настоявах за това – и го получих. Не обичам патетичността, но някак не мога да си представя живота си без децата. Бившата ми съпруга очевидно може. Бог с нея.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всъщност, това беше единственото лесно нещо в цялата история. Много скоро, за мое огромно удивление, ми се наложи да установя, че финансовият принос на жена ми е бил значително по-решаващ за семейния бюджет, отколкото съм предполагал. Две подрастващи деца, по-малкото от които е със сериозно психическо увреждане, не са товар, лесен за носене. Доходите ми спаднаха с около две трети, физическото и психическо натоварване пък се утрои. Наложи ми се да се справям с купища проблеми, чието съществуване дори не бях предполагал – от готвене и кърпене на чорапки до възпитание и намиране на топлота и нежност за двете мъничета дори и когато единствените неща, които се въртят из главата ти са: „А сега да ревна ли или да се напия?“

Така. Стига толкова. Казах, че искам да дам само пример, а не да разказвам надълго и нашироко една лична история. И тук стигам до нещото, което исках да посоча.

Става дума за един безкрайно прост факт: въпреки всички безобразни трудности аз се справям. И това не защото съм някакъв герой или безкрайно силен човек. (Нищо подобно – откак се разделихме изгубих контрола над маса неща, включително и над собственото си тяло, което бавно, но сигурно започва да се разплува). Не, справям се просто, защото живея в страна, която наистина се грижи за нуждаещите се. Наречете я капиталистическа, социалистическа или анархистка, за мен това е без значение. Но Германия е страна, в която човек може да съществува нормално и след като го е напуснал късметът, след като го е застигнал онзи неочакван поврат, за който той винаги е мислил, че съществува само в сълзливи романи и филми. Германия е страна, направена за хора, а не за свръхчовеци.

Ако започна да изреждам всички помощи, които получавам, със сигурност ще изчерпя търпението ви. Дъщеря ми, която е със забавено развитие, ходи на най-модерното училище, което мога да си представя – оборудвано със средства и техника, напомнящи за високотехнологична фабрика – и това не ми струва нито стотинка. Без да се намирам в категорията на социално нуждаещите се (слава богу, все още имам работа, която се числи към сферата на развитите технологии), аз получавам комбинирани помощи, чрез които напълно покривам разходите по петстайното жилище в центъра на Берлин (не пожелах да го напусна след раздялата – къде заради децата, целият живот на които е протекъл тук, къде заради собственото си удобство, а и просто защото мога да си го позволя, по дяволите!) Когато преди известно време синът ми си счупи крака единствената ми грижа беше как да му осигуря спокойствие и подкрепа в трудната за него ситуация, а не откъде да намеря пари за лечение. Дори и ако, както ме съветват приятелите, ми се наложи да потърся помощта на терапевт (което за мен, извинете перченето, е глезотия – човек се оправя както може и това е); та дори и това биха ми подарили ако бих решил да рева на кушетката на някой терапевт. Слава богу, за сега поне изглежда, че ще мина и без това.

Та така. Гледах филма на Мор, в който се описваха човешки съдби, руинирани от проблеми не чак толкова по-тежки от моите собствени – и тихичко благодарях Богу, че не успях да попадна в Америка, към която преди години се стремях с цялата сила на младенческата си наивност. Слава Богу, слава Богу!

А вие, мили мои, си мислете добре когато избирате пътя, който трябва да поеме България. Защото капитализмът съвсем не е само и единствено онова, което гледаме по сапунените опери откъм Америка. Той може да носи и едно човешко, удивително човешко, състрадателно лице. И какъв ще бъде той, зависи от нас, от хората, които го правят.

Така че мислете добре – и не бързайте да променяте всичко! В Куба, оказва се, здравеопазването е по-добро, отколкото в Америка. Ако не ми вярвате, гледайте филма на Мор.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...