Режисьорът е искал да адаптира книгата на Франк Хърбърт още когато е бил тийнейджър. Сега той е завършил (първата половина на) нещото, което се надява да стане окончателният Дюн.
Денис Вилньов никога не е страдал от липса на амбиция. От борбата с наркотиците по границата между САЩ и Мексико в „Сикарио“ до общуването на Ейми Адамс с невербални извънземни в „Пристигане“, филмите му клонят към големи теми и мащаби. И точно когато изглеждаше, че последният му филм – Блейд Рънър 2049, продължение на любимия шедьовър на Ридли Скот – ще бъде най-смелият му досега, той обяви следващия си: Дюн.
Книгата на Франк Хърбърт, публикувана първоначално през 1965 г., е огромен том от философия, екология, политика и научнофантастично изграждане на светове, толкова сложно и епично, че изглежда почти невъзможно да бъде филмирано. Всъщност мнозина са се опитвали да го направят – със слаби резултати. Известен е опитът на чилийския режисьор Алехандро Ходоровски за адаптация през 1970-те години, но той така и не успява да го реализира. Дейвид Линч продължава там, където той е спрял, и въпреки че успява да направи филм за Дюн в кината, не успява да пренесе цялата сложност на историята на Хърбърт. (Все пак не е лош като един вид класическа шльокавица.) В началото на 80-те години Уилям Хърт участва в трисериен минисериал по книгата, но и той не успява да пробуди особено много добра воля.
А сега да го направи се опитва Вилньов. И наистина, ако има съвременен режисьор, който е в състояние да направи нещо, което да задоволи както критиците, така и верните почитатели на Хърбърт, това е той. Освен това той е уверен в себе си. „След като направих „Блейд Рънър“, вече бях сигурен, че имам нужните качества, умения и знания, за да мога да се справя с едно толкова голямо предизвикателство“, казва квебекският режисьор. „Знаех, че съм готов да се справя с това. Знаех, че съм способен да го направя.“
За да осъществи визията си, режисьорът е събрал редица таланти: Оскар Исак (бащата на Пол, херцог Лето Атреид), Ребека Фъргюсън (майка му, лейди Джесика), Зендая (Чани), Джош Бролин (Гърни Халек), Джейсън Момоа (Дънкан Айдахо), Дейв Баутиста (Глосу „Зверът“ Рабан), Стелан Скарсгард (големият и зъл барон Владимир Харконен), както и Хавиер Бардем (лидерът на фремените Стилгар). След това ги отвежда в Близкия изток, за да заснеме своята версия на историята на Пол Атреидски – млад мъж на пустинна планета, измъчена от дълги години на война за най-ценното вещество във Вселената (наречено „меланж“ или „подправката“).
Сякаш заснемането на Дюн не е достатъчно трудно, Вилньов се е сблъскал с допълнителното предизвикателство да завърши филма си в разгара на пандемията, което означава, че постпродукционната работа трябва да се извършва дистанционно, а снимките в последния момент да се правят внимателно. В разгара на всичко това, WIRED се свърза по телефона с режисьора, за да поговорим за разделянето на книгата Дюн на два филма (първият излиза на 22 октомври), за актуализирането на историята за съвременната публика и за това как огромните филми са „зверове“.
WIRED: Да започнем отначало. Изглежда, че Дюн е бил ваш страстен проект от дълго време. Какъв беше процесът на стартирането му?
Денис Вилньов: Да, прочетох книгата, когато бях на 13 или 14 години. Първата книга за [планетата] Дюн е огромно, мощно приключение на младо момче, което открива нов свят. В същото време бях впечатлен от това колко интелигентна е тя. Беше много актуална по отношение на това, което се случваше на Земята – от екологична и религиозна гледна точка. Тя остана с мен през годините, преследваше ме. И така, когато хората ме питаха: „А каква е най-голямата ти мечта?“, аз отговарях: Дюн.
А инак нещата започнаха по времето, когато [продукционната фирма] Legendary получи правата. Срещнахме се и сделката беше сключена за 45 секунди. Аз исках да го направя, те искаха да го направят с мен. Споделяхме една и съща страст и една и съща визия за това какъв трябва да бъде филмът. Докато стигна до този момент беше изминало много време, но след като бях готов, проектът се осъществи много бързо. Всичко си дойде на мястото.
Както Блейд Рънър 2049, така и Дюн са изключително амбициозни начинания. Особено Дюн изглежда почти неосъществим поради огромния си обхват. Имаше ли е някакви възражения срещу това?
Животът е кратък! Длъжни сме да се опитаме да направим невъзможното. В това е красотата на изкуството. Опитвам се да стигна до предела на възможностите си. Знаех, че съм готов да се справя, но да, това е голямо предизвикателство. И знаете ли кое е най-голямото предизвикателство? Да успея да достигна нивото на страст и образа, които имах като тийнейджър. Да се харесаш на този тийнейджър е много трудно. [Смее се] От самото начало бях заобиколен от хора, които бяха много ентусиазирани, но си спомням един разговор с [композитора] Ханс Цимер, когато говорех за това и казах: „Дюн е една от най-големите ми мечти. Това е филмът, който исках да направя от толкова дълго време.“ А Ханс ме погледна с много сериозни очи и каза, че е опасно да се опитваш да се приближиш толкова близо до слънцето.
Книгата е алегория за множество религиозни и политически теми. Когато я адаптирахте, опитвахте ли се да я осъвремените, за да може да се приложи към нашия собствен свят също толкова, колкото и към света на Хърбърт?
Добър въпрос. Всички неща – политическите, религиозните и екологичните теми – трябва да присъстват. Но най-важното за мен е да запазя чувството за приключение и усещането за епос. Не исках сложността на историята да пречи на развлекателната стойност, на силата на филма, на емоционалната му стойност. Исках той да бъде доста забавен.
Дайте ни някакъв пример за балансиране между темата и разказа?
Когато започнах да работя със [сценариста] Ерик Рот, той попита: „Кое би било най-важното нещо, което трябва да изведем на преден план в тази адаптация?“. А аз казах: „Жените.“ В книгата лейди Джесика, майката на Пол, е много, много важен персонаж, героиня, която задейства историята. Пол Атреидски е главният герой, но много близо до него е лейди Джесика. Тя го напътства, помага му. Бих казал, че филмът е проектиран и структуриран върху тези двама главни герои. Това би бил най-големият ми ракурс към пренасянето на Дюн в XXI век. Трябва да се направи така, че да има равенство между гласовете на половете.
Освен това планетологът Лиет-Кайнс, който в книгата е мъж, сега се играе от чернокожа жена – Шарън Дънкан-Брюстър.
Вече имах три силни женски персонажи: Лейди Джесика, Преподобната майка [Шарлот Рамплинг] и Чани [Зендая]. Но чувствах, че имам нужда от повече. Затова с Джон Спайтс имахме идеята да вземем един от персонажите и да го променим. И това се получи. Искам да кажа: мисля, че това е нещо, което би могло да бъде измислено от самия Франк Хърбърт, ако книгата беше написана днес. То е много близко до духа на книгата. Разбира се, когато правиш филмова адаптация, вземаш собствени решения, но те са взети в дълбока връзка с книгата. Идеята да направим Кайнс жена е напълно смислена и не променя същността на книгата.
А какво ще кажете за изобразяването на барон Харконен? Имам чувството, че този герой е нещо като карикатурен злодей. Всъщност той няма мустаци, но в книгата е представен като стереотип, който върти мустаци.
Това е вярно. Книгата вероятно е шедьовър, но това не означава, че е съвършена. [Смее се.] Тя има някои слабости и за мен това беше пространство, което да изследвам. Баронът е един от тези елементи. Исках да се уверя, че той не е, както казахте, карикатура или глупав злодей. Исках баронът да бъде заплашителен, да бъде интелигентен, да бъде изтънчен по свой собствен начин. Той има радикални възгледи за света, но колкото повече сме впечатлени и хипнотизирани от него, толкова по-силен ще бъде той. Ето защо положихме големи грижи да запазим същността на Барона, но да го пренесем в XXI век. Това беше и причината да избера Стелан Скарсгард. Стелан е брилянтен човек. В очите му се вижда тази интелигентност, тази дълбочина. Говорихме много за героя. Беше голямо удоволствие да работя с него.
Променихте ли много Пол Атреидски? В книгата той е почти прекалено съвършен.
Пол Атреидски е изключително човешко същество и е отгледан в изключително семейство. Той е истински герой. Но важното тук е хората да могат да се идентифицират с него, да се отнасят към него като към истинско човешко същество. Не исках той да бъде възприеман като принц, като разглезен млад човек. Исках да го почувствам истински. Във филма камерата е точно над раменете на Пол. Ние сме зад него, с него; следваме го в това пътуване. Първият филм всъщност е за едно момче, което губи илюзиите си за света. В началото той е просто травмирано момче, което е изпратено на нова планета, която ще бъде жестока; човек, който се опитва да разбере какво се случва със семейството, с народа му, който открива колко корумпирано нещо е политиката. Беше важно да се уверим, че разказваме за едно човешко пътешествие, а не за пътешествие на някакви супергерои; това е много важно разграничение.
Какво ви харесва в Пол?
Едно от нещата, които дълбоко обичам в него, е, че той е човек, който има любопитство към други култури, който има чувство за дълг и иска да разбере как живеят другите хора. Тези качества са много важни, защото по-късно ще му помогнат да се адаптира към новата реалност. У Пол Атреидски има една красива човечност, която се опитвам да развия в хода на филма и която според мен е ключова за бъдещето.
Една от критиките към книгата е, че той е нещо като герой-спасител, който идва от друг свят и казва: „Сега съм тук, за да ви спася!“.
Той не е искал това. Не го иска, но е принуден да го направи. Хвърлен е в ръцете на съдба, която не е избрал, както знаете, и това предизвиква някаква криза на идентичността. Той не е избрал да бъде това, в което ще се превърне. Трябва да се бори, трябва да помага. Това е нещо много човешко.
Толкова много неща от изграждането на света на Дюн са вече част от ежедневната ни иконография – пустинните скафандри, пясъчните червеи. Разкажете малко за визията си, докато се заемахте с този проект.
Първо, помолих за време. Време да мечтая и да проектирам всеки елемент от този филм с много близки партньори, които избрах в началото. Изградих много малко звено от хора, с които обичам да работя. Един от тях е старият ми приятел Патрис Вермет, мой сценограф от години. Исках дизайнът на филма да бъде възможно най-близък до реалността, в някои отношения. Намираме се далеч в бъдещето, но исках да има нещо много здраво стъпило на земята, нещо, което се усеща като истинско, и с което хората ще се свържат несъзнателно, което им е познато.
И сте го снимали в истински пустини.
Едно от нещата, които бяха много важни за мен, беше да снимам околната среда на планетата директно. Да, тази планета е планета, но освен това тя е и герой. Тя е главният герой на филма – тази планета, тези фантастични пустини. За мен беше изключително важно да отида там наистина, да прегърна природата, да прегърна силата на природата. Това е нещо много запомнящо се и в същото време силно. Исках да го уловя на живо пред камерата. Ето защо настоявах, а и студиото се съгласи, да отидем в реална среда. Повечето от нещата, които виждате във филма, са истински, защото това е нещо, което исках да почувствам. Тази планета, която не е Земя, а Аракис. Зрителите ще усетят светлината, вятъра, звука.
Колко време прекарахте в снимане на филма?
Това беше определено най-дългото снимане, което някога съм правил. Загубих представа за времето, но беше пет или шест месеца, нещо подобно. Дълго пътуване. По-голямата част от интериорите, а след това и от екстериорите, бяха заснети в Йордания. Йордания е страна, в която съм бил няколко пъти през живота си. Имам приятели там. Снимах там игрален филм – Incendies. Ходих навсякъде и видях пейзажи, които не бяха непременно полезни за филма, който правех по това време, но си спомням, че си казах: „Ако някой ден направя Дюн, ще се върна тук, защото тези места са просто идеални за него.“
Решихте да разделите романа Дюн на два филма. Мислили ли сте някога да ги заснемете едновременно?
Решението, което взех в самото начало, и всички се съгласиха с него, е, че книгата е – има толкова много за разказване. Беше твърде много за един филм. Или пък правиш петчасов филм и всички те мразят, защото е прекалено дълъг. Затова решихме да го направим на две части. Историята на първия филм се поддържа сама. Гледайки я сега, мисля, че е удовлетворяваща. Но за да завърши историята, трябва втори филм.
Написахте ли сценарий за втората част?
Начинът, по който работехме беше, че написахме този първи сценарий и оформихме пътната карта за втората част. Аз се съсредоточих върху първия филм, защото тези филми, разбира се, са скъпи зверове, чудовища. Смятахме, че е най-добре, по-приземено да атакуваме първия филм, да му дадем всичко, да вложим цялата си страст, а след това да видим как ще реагират хората. Ако има успех, разбира се, ще има и втори. Надявам се. Такава е логиката на тези големи филми.
Да се върнем към вас на 13, 14 години. Когато четяхте Дюн за първи път, кои бяха нещата, които наистина грабнаха ума и сърцето ви?
Онова, което наистина ме грабна по онова време, беше връзката на хората с пустинята, с околната среда. Фремените са създали собствен начин на живот, собствени технологии, за да могат да оцелеят в пустинните условия. Франк Хърбърт е очарован от природата и растенията [на Аракис]. По онова време учех естествени науки и за мен тази любов към живота означаваше всичко. Имаше нещо много силно в прецизността и поезията, в начина, по който той описва екосистемите и логиката им, както и сложността, и красотата. За мен Дюн е един вид почит към екосистемите и живота, тя е посветена на екологията. Това е красива поема за формите на живот и по онова време тя ме докосна дълбоко.
