Изкуство - Кино

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

И тъй от час на час ний зреем, зреем,
а после век след век ще гнием, гнием.
Такава е играта!

Както ви харесва

Едно лято полската ми леля дойде в Чикаго на гости от Варшава. Неспокойна по душа и вдъхновена от широтата на американските равнини, тя реши да направи обиколка на големите американски индустриални градове от Средния запад. Върна се обратно изумена. Най-силно впечатление беше ѝ оставил Детройт. „Не можеш да си представиш в какво състояние се намира градът“. После започна да ми показва снимките, които беше направила там: празни фабрики, оплескани фабрични комини, опустошени къщи, цели улици, на които всяка къща е или закована с дъски, или полусрутена. Мисля, че от всичко най-много бяха я впечатлили пустеещите места – усещането, което те оставяха, за град, в който животът малко по малко пресъхва, който минава през някакъв вид обратна еволюция, превръщайки се стъпка по стъпка в купища отломъци и зелени поляни.

„Но как са могли да го оставят в такова състояние – да напуснат цял един град?“

Не знаех какво да ѝ кажа. Не исках да ѝ разказвам, че вече съм виждал всичко това, че и много повече, и то отдавна, по страниците на списания, в Instagram, на снимки по Flickr, като филмови теми или в лъскави фотоалбуми като Разглобеният Детройт на Ендрю Моор и Руините на Детройт на Ив Маршан и Ромен Мефр. И със сигурност не ми се искаше да ѝ обяснявам, че на снимките, които беше направила, в наши дни вече се гледа като на нещо морално и политически съмнително, че те са примери за онова, което тук се нарича „порнография на руините“.

 


Ендрю Моор – Разглобеният Детройт

 


Ив Маршан и Ромен Мефр – Руините на Детройт

 

Порнографията на руините третира реални, живи места на социално взаимодействие като сцена за меланхолични размишления. Правейки това, тя естетизира бедността и измества на заден план социалното насилие, без да прави нищо, за да освети подлежащите исторически процеси – като например упадъка на индустрията, оттеглянето на държавните субсидии и институционалния расизъм от страна на градските плановици и държавните агенции – които са допринесли за създаването на тези съвременни „руини“ на първо място.

Всичко това изглежда справедливо и разбираемо. Но въпреки това в самото естество на руините има нещо дълбоко завладяващо. Картини на руини и развала се виждат навсякъде. Обикновено те са някъде на заден план, за да създават определена атмосфера или настроение. Напуснати училищни сгради, разпадащи се къщи и пейзажи на разруха придават на True Detective настроението на южняшки ноар [от френското „черен“ – вид криминален филм, бел. пр.]. Руините на Атланта придават на The Walking Dead привкус на пост-апокалиптична грандиозност. Понякога самите руини заемат центъра на сцената, както става при фотографиите на Робърт Полидори от Ню Орлийнс след урагана Катрина или снимките на Ричард Мисрач, представящи болни стада, оставени да се раздуват в пустините на Невада.

В литературата руините – сгради, намиращи се в процес на деградация – обикновено функционират като метонимия, представяща някакъв по-голям процес. Домът в Падението на дома Ашър на Едгар Алан По се разпада заедно със самите Ашъровци. В разказите на големия полско-еврейски писател Бруно Шулц развалата регистрира състоянието на един провинциален свят, в който модерността все още изглежда като мираж, като „хартиена имитация, монтаж от илюстрации, изрязани от мухлясалите миналогодишни списания“. Отначало постепенното, а след това много внезапно разрушаване на почти необитаемия хотел „Маджестик“ в центъра на романа на Дж. Г. Фарел Неприятности подсказва за разпадането на английското управление в Ирландия.

Но метонимията и метафората не изчерпват [темата за] привлекателността на руините. Линеещите места притежават чар сами по себе си, независимо дали преживявани лично или в изкуството. Аз обичам фотографиите на боклуци от Уолтър Еванс, грозните украински базари на Борис Михайлов, както и Синди Шърман, когато е груба. Но не съм много сигурен защо. Знам, че обичам миризмата на гниеща трева и гледката на тараби, покрити с лишеи или покривни керемиди, покрити с мъх, както и това, че отворената врата на някоя полусрутена къща е изкушение, на което обикновено не мога да устоя.

 

01 Ewans
Уолтър Еванс – Боклуци, 1968

 

01 Michailov
Борис Михайлов, из „Конкретни случаи“, 1997-98, Kunsthalle Wien

 


Синди Шърман – експонати от изложбата в музея Метрополитън, Ню Йорк

 

Повечето от нас си имат руини, които мислят като свои. Може да става дума за някоя порутена хижа или изоставен сред горите автобус. Моите са една изоставена тухлена фабрика в Клиърфийлд Каунти, близо до железопътна линия в дъното на една теснина на река Жуниата. Ходех там с приятелите си през зимата. Влизахме през един счупен прозорец. Фабриката беше на три етажа. Покатервахме се на един гредоред под тавана, над старите тухлени пещи. Сградата беше пълна с плевели. Някои от тях си бяха направо дървета. Стигаха почти до върховете на пещите.

Но в какво се състои привлекателността на руините? Не мисля, че днешното очарование от местата на развала произлиза от просто злорадстване по повод икономическия упадък или някакво по-абстрактно „скърбене по загубата на самата естетика“, както твърди [английският критик] Брайън Дилон. Мисля, че това е нещо, което е свързано с усещането за време и копнежа ни по такова негово преживяване, което да се простре отвъд обичайния човешки опит. Времето на развалата живее извън културата и историята. То игнорира човешкото съществуване, но не всява страх. Възвишено е, но в минорен ключ, който допуска тленността и баналното. По някаква причина тези две неща – смъртта и боклука – са именно онова, което си желаем от изкуството докато се придвижваме към едно безупречно чисто, безшевно дигитално бъдеще.

Една от функциите на изкуството е да върне обратно онова, което ни отнема технологията. А онова, което технологията отнема най-много днес е усещането за старост. Различни видове технологии започват да се изживяват все повече така, сякаш идват отникъде. Изчезват в забвение в течение на няколко години. Бидейки временни, те придобиват статуса на изказване. Вместо като писание те изглеждат като реч; увисват във въздуха за миг, а след това ги няма. Същото е вярно и за голяма част от изградената околна среда. Същото е вярно и за голяма част от съвременното изкуство.

Но всичко това е ужасно абстрактно. По-добре да започнем с някакъв [конкретен] обект.

Хиноки

 

01 Hinoki
Чарлз Рей – Хиноки (Институт за изкуство в Чикаго)

 

Скулптурата на Чарлз Рей Хиноки заема цяла една зала в Модерното крило на Института за изкуство в Чикаго. На пръв поглед тя изглежда като много голям, красиво чворест, перфектно кух дървесен ствол. При по-близко разглеждане се вижда, че скулптурата е нещо напълно различно. На първо място, цветът ѝ е изцяло погрешен. Направена е от някакъв вид дърво, което човек би използвал, за да направи лодка на някое дете: леко, светло и свежо, приблизително в оттенъка на дървесни стърготини. Покрита е с дребни следи от длета, остроумно подредени така, че да наподобяват естествените неравности на отдавна гниещо повалено дърво – преплетени корени, чепове, подутини, напукана кора и дори следи от термити, които го маркират като продукт на дълъг растеж и дълго гниене. А всъщност Хиноки е копие – той е образ на дървесен ствол, създаден в течение на четири години усърдна работа от екип японски майстори. Направили са го от един вид кипарис на име хиноки, традиционно използван за скулптури на Буда и други религиозни фигури.

Историята, която Чарлз Рей разказва за Хиноки е, че е открил оригиналния ствол (от секвоя) докато една зима карал колата си по централната крайбрежна магистрала в Калифорния. Видял го от пътя, по средата на малка поляна, където изглежда е лежал в продължение на поне двадесет години. Поразен от красотата и целостта на формата му, Рей веднага осъзнал, че иска да използва ствола като основа за скулптура, но още не знаел как.

 


Чарлз Рей – скулптури

 

В течение на няколко години Рей се завръщал, за да разглежда ствола и поляната му. В началото си играел с идеята да го пресъздаде като надуваема скулптура, да улови идеята за живо дихание – или pneuma – която вглеждането в централната кухина му внушавало. Когато му станало ясно, че това няма да проработи, се опитал да го купи, но собствениците не искали да продават. В края на краищата се върнал на поляната с автоматична резачка, нарязал ствола на парчета и ги закарал в студиото си в Лос Анджелис на каросерията на голям пикап.

Направил отпечатъци на всички парчета, излял ги във фибростъкло, натъкмил ги обратно в първоначалната форма, а след това изпратил цялото до Осака, където група майстори-дървари се заели със задачата да пресъздадат ствола парче по парче. Дърварите били специалисти по възстановяване на стари скулптури от будистки храмове. Веднъж една от фигурите била толкова прогнила, че не било възможно да бъде реставрирана, поради което се наложило да направят копие, с което дали на оригинала нов живот. Водачът на дърварите, Юбоку Мукойоши, казал на Рей, че същият процес на гниене ще се получи и при Хиноки. В продължение на 400 години дървото ще си остава стабилно. След това ще навлезе в период на криза – 200 години на постепенно напукване и разцепване. Това ще бъде последвано от друг 400-годишен период на бавно разпадане, след което скулптурата ще престане да съществува.

Снабден с предварителен срок на годност, Хиноки се носи в попътната струя на времето подобно на бавен викингски погребален кораб. Едва ли ще може да разчита на великодушието на странници в течение на много дълго време. Никой няма да си даде труд да го спасява в сегашната му форма. А ако някога музеят се превърне в руини, той също ще се разпадне, освен ако от скелета му не възникне нов живот.

Библиотеката на праха


01 Dust


Дейвид Майсъл е фотограф. Специализирал се е в снимане от въздуха на пейзажи на разруха: чисто прорязани гори, потоци от лава, открити мини, солни полета и изоставени сметища. Това са места, които са били опустошени от най-различни катастрофи – химическо замърсяване, суша, безогледно индустриално ползване, дори изригвания на вулкани. Но от разстоянието на няколкостотин вертикални метра всички те изглеждат красиви.

Картините му нямат апокалиптичния привкус на Desert Cantos на Ричард Мисрач – съсухрените картини на американския запад, пълен с петролни пламъци и мъртъв добитък, или серията му Петролна Америка, в която петролопроводи и газопроводи се разпростират из низините на Луизиана като зараза от паразити. За разлика от монументалните фотографии на кариери, мини и сметища за метал на Едуард Буртински, картините на Майсъл не се възприемат като директно осъждане на човешката дейност. Перспективата му е прекалено висока и отдалечена за нещо такова. Неговите солни полета, изпъстрени в розово и зелено от популациите на соленоводни скариди и водорасли, изглеждат като пищни наслоения от скъпоценни слюди – онзи вид неща, които човек би очаквал да открие в подробностите на някоя византийска мозайка. Откритите му мини и изоставени сметища притежават меките, сияйни градации и светлосенки, достойни за картина на [Марк] Ротко или [Джорджо] Моранди. Разглеждани от достатъчно високо, пейзажите му се превръщат изцяло в нещо, свързано с красотата, а не с обстоятелствата около тяхното разпадане. Но естетическите им качества не ни освобождават от морална отговорност. В творчеството му упадъкът, колкото и красив, си остава нещо, причинено от нас.

През 2005 Майсъл е започнал да се занимава с един по-различен вид пейзаж. В онази година той чул, че Държавната болница в Орегон – същата, в която е заснет Полет над кукувиче гнездо на Милош Форман – действала в ролята на попечител на кремираните остатъци на хиляди бивши затворници. Прахът на хората, останали непотърсени, бил съхраняван в отделни медни кутии. Именно подробността с медта сграбчила вниманието на Майсъл за пръв път. В хода на десетилетията кутиите преминали през драматичен процес на корозия. Медните цилиндри реагирали с водата и пепелта вътре в тях, произвеждайки удивителни плетеници на химически цъфтеж, в блестяща киселинна дъга от цветове: азур, малахит, синьозелено, охра и бледомораво. Един от членовете на затворническите групи, натоварени със задачата да държат болницата чиста, нарекъл помещението, в което се държали кутиите, „библиотеката на праха“.

 


Дейвид Майсъл – Бибилотеката на праха

 

Майсъл заснемал всеки цилиндър поотделно, на черен фон, сякаш ставало дума за оброчен храм. Във фотографиите, както изглежда, се преплитат две масивно-различни скàли на времето. Първата е времето на самото тяло, измервана в десетилетия живот и години на разпад, а втората е геологическото време, простиращо се в епохи. Двете измерения се сливат в едно докато телата се трансформират в процеса на минерално разцъфтяване, в нещо, което Майсъл нарича „алхимично уравнение“

Конкретният ход на корозията придава на всяка кутия абсолютна индивидуалност. По щатско разпореждане болницата е започнала да издирва семействата на починалите затворници, за да връща останките на близките им. Едно такова семейство, когато получило останките на отдавна мъртвата им роднина Ада (изпратена в болницата, защото била „неудобство“), с разочарование открило, че кутията ѝ била излъскана и полирана преди да бъде върната обратно. Лишена от орнаменталното си разлагане, кутията приличала на гигантска гилза или хранителна консерва, и за тях изглеждало така, сякаш Ада отново е изгубила идентичността си.

Зимел, гора


01 Simmel

 

Ето какво се случва когато умре дърво. Първо изсъхва живата му тъкан. След това то пада. Ако е секвоя, чиято дървесина е твърда и чуплива, може да се натроши. А там, на най-долния етаж в гората, за дървото започва нещо като нов живот. Докато е било живо, по-голямата част от тъканта му вече е била мъртва. Сега то се превръща в дом за множество организми. Първи пристигат гъбите, които разпространяват мицела си под разпукващата се кора. След тях идват дървоядните насекоми, които пробиват тунелите и галериите си в твърдата дървесина, където се хранят и отглеждат малките си. А след тях идва потопът: паяци, псевдо-скорпиони и кърлежи, всички възползващи се от пътищата и алеите, прокарани за тях от дървоядите. И така, докато се разлага, дървото се превръща в един вид град. Поне за известно време, докато влагата навлезе във вътрешността му и дойдат специалистите по разлагането, сапротрофите, които започват да превръщат дървото в почва. В който момент то окончателно изчезва.

В едно влиятелно есе германският социолог Георг Зимел твърди, че руините са привлекателни, защото въплъщават разрешаването на един конфликт между противоположни сили. Онова, което се е опитала да издигне човешката воля, природата се е опитала да разруши. Някъде по средата между съвсем новия град и полето от отломъци е постигнат красив синтез. В идеалния случай, смята Зимел, една руина трябва да се вписва в обкръжението си, като продукт и на дизайн, и на случайност. Подобно на избледнял гоблен или бронзова статуя, покрита от зеленясал окис, крайният резултат трябва да придобие някаква мистериозна хармония. Руините са красиви само когато разрушението им идва не безсмислено, отвън, а по-скоро като „реализация на една тенденция, вътрешно присъща на най-дълбокия пласт в съществуването на разрушеното“.[1] Това е много, много хегелианска идея, елегантна и оптимистична по собствен начин, благоухаеща с атмосферата отпреди Първата световна война. Но самият аз си мисля до каква огромна степен това разбиране за руините зависи от присъствието на човешки наблюдател.

Какво ли биха казали термитите, тези безподобни експерти по разрушаването и гниенето, за представата на Зимел? Термитите са първите същества на земята, които практикуват земеделие и живеят в градове. Те дори са изградили първите небостъргачи и са овладели изкуството на вентилацията петдесет милиона години преди вентилатора с перки. Но без език – без символи – те не притежават способ да изразят разрешаването на антитезите в собствения си труд. Освен това термитите са уникални, тъй като в хранителния им тракт живее микроорганизъм, който им позволява да смилат целулоза. А това ги прави майстори на гниенето. Питам се как ли изглежда за тях тази къща. Или този град?

Чернобил

 

01 Chernobyl

 

За познавачите на развалата Чернобил се е превърнал в нещо като място за поклонение. Закритата зона около Реактор 4 днес е била напусната в продължение на тридесет години. На света няма по-добро място за наблюдаване на онова, което се случва с материалната субстанция на човешкия живот когато хората я изоставят. В Припят – град, който се намира изцяло в закритата зона – дървета растат по средата на улиците, а дивата растителност овладява бившите паркове за развлечения. Разпадащи се газови маски изпълват класните стаи на изоставени училища. В една от болниците боята по стените се лющи на големи листове. Вестници от 1986 се валят по пода.

Посетителите на Припят неизменно повтарят, че тук времето сякаш е спряло. Днес градът преживява един вид втори живот като фон на компютърни игри от рода на Call of Duty и S.T.A.L.K.E.R.: Shadow of Chernobyl. Но, разбира се, времето не е спряло; спрял е човешкият живот. А междувременно гората си продължава да расте. Мутирали птичи видове продължават да се плодят. Гъби продължават да извличат от почвата хранителни вещества – а заедно с тях и радиоактивни елементи, същите елементи, чийто разпад някога е бил използван като база за поддържането на най-точните часовници на света.

 


Чернобил, 2017

 

В определени отношения времето наистина протича по-различно в закритата зона. Припят е град, който се връща обратно при дърветата. Чернобил е място, управлявано от периодите на полуразпад на радиоактивни изотопи. Но имено в гората странните следствия от взрива на реактора се регистрират най-дълбоко. Малко след катастрофата от 1986, всички дървета непосредствено от подветрената страна на Чернобилската централа са умрели незабавно. А в смъртта си са добили зловещо-червен цвят. Червената гора, както се нарича днес, се е превърнала в символ на способността на човечеството да отрови не само въздуха и водата, но и цяла една околна среда – да зарази самата земя с онова, което Емил Чоран сигурно би нарекъл „нашата проклета човешкост“.

В последно време учените се завръщат в Червената гора, за да видят дали и как тя се възстановява след двадесет години. С истински шок те са открили, че естествените процеси на разпадане тук са спрели напълно. Макар и мъртви, червените дървета не гният. Нито пък го прави шумата в гората. Микроорганизмите – бактерии, гъби и насекоми – които заедно рециклират хранителните вещества в гората и я освобождават от купищата боклуци, просто са изчезнали. Тимъти Мусò, биологът, който ръководи изследването, описва изумлението си при ходенето из една гора, в която шумата се е натрупала в пластове, дебели цели метри.

В отровената гора дори времето на природата е спряло.

Сол

 

05 Salt

 

Там, където Майсъл фотографира [човешки] тела в процеса им на трансформация към първични елементи – химическа сол с очевидно сродство към веществата на фотографския филм – Рашел Райхърт прави изкуство от и за самата сол. Творбите ѝ имат вид на нещо антично. Дори и когато са нови, те изглеждат така, сякаш са били изложени на влиянието на елементите в продължение на години. Това усещане за старост, за активна, продължаваща развала, ги прави да изглеждат някак живи.

Рашел е започнала като изобразителна артистка, формално образована в рисуване с маслени бои. Трябвало е да изучава анатомията отвътре – как се свързват мускулите, как влияят върху изгледа на окото. Образованието я е накарало да осъзнава и разбира тялото. Освен това я е накарало да се интересува и от медицина: първо в областта на анатомията, после неврологията и накрая биохимията. В хода на практиката си тя отново и отново се завръщала към солта. Тя е необходима за мускулите и синаптичните процеси. Солта запазва, но и разрушава. Рашел започнала с правене на тънки слоеве от солни кристали като смесвала лепило и вода, прибавяла сол, а накрая оставяла сместа да изсъхне и се втвърди. Научила се да запазва кубичната форма на солните кристали. Научила много за корозията.

Много от творбите на Рашел включват потапяне на парче стомана в химически разтвор, след което се оставя да изсъхне. В горещи дни солните кристали се получават по-големи. Стоманата в тях обикновено е старо желязо. Солта идва от блатата в Южния залив, [Флорида]. Самата тя няма представа кога ще се разпаднат. Според нея те наподобяват развоя на един човешки живот: „Ще се разпаднат и няма да съществуват никога отново. Парчетата ръжда евентуално ще бъдат разядени и ще се превърнат в прах“.

 


Рашел Райхърт – Сол

 

За нея разпадането е форма на трансформация. Когато говори за работата си тя цитира редове от романа на Пат Баркър Възстановяване, в който един доктор описва начина, по който оздравяването може да наподобява процес на влошаване: „Разрежете един пашкул и в него ще намерите гниеща гъсеница. Онова, което никога няма да намерите е това митично същество, наполовина гъсеница, наполовина пеперуда – подходящ символ за човешката душа, за хората, чиято умонагласа ги кара да търсят подобни сравнения. Не, процесът на трансформация се състои почти изцяло от разлагане“.

Наскоро Рашел е посетила [гигантския художествен обект] Спирален кей от скулптора Робърт Смитсън в Голямото солено езеро в Юта. Култово произведение на т. нар. land art от 1970-те, кеят е преминал през своя собствена серия от трансформации в десетилетията откак е бил изграден. В хода на времето Голямото солено езеро се е отдръпнало от него. Когато Рашел го посетила, през зимата, езерото било почти на пет километра разстояние. Но заедно с това оставило и следите си, под формата на солни кристали, растящи върху камъните на кея. Кристалите са розови и почти скриват оригиналната форма на скулптурата на Смитсън.

 

01 Spiral Jetty
Робърт Смитсън – Спирален кей

 

Спиралният кей се разпада. Солта разяжда костите му. Той бързо се превръща в руина. През 1967, когато Смитсън отишъл в Ню Джърси по поръчка на [списание] Artforum, откривал навсякъде руини. В есето си Паметниците на Пасаик [гард в Ню Джърси. бел. пр.] той описва един пейзаж от сондажни кули, канализационни тръби и недовършени строителни площадки. За него предградията в Ню Джърси не са места, намиращи се в процес на изграждане, а руини наопаки, където „сградите не се разпадат на руини след като са били построени, а по-скоро израстват в руини преди да са построени“.

Близо до Ръдърфорд, на ръба на [блатната област] Медоуландс, той открива „една утопия без дъно – място, където машините мълчат, а слънцето се е превърнало в стъкло“.

Дроубридж, Калифорния

 

02 Drawbridge

 

Единственият град-призрак в залива на Сан Франсиско се намира на остров в най-южната му част. Островът – Стейшън Айлънд – е разделен от сушата от една страна чрез [реката] Койот Крийк, а от другата, от доста прозаично нареченото Кално тресавище. За да се стигне до него човек трябва да мине по дъсчена пътека, изградена през Новото чикагско мочурище (един оптимистичен строител от края на деветнадесети век се надявал да го превърне в „Нов Чикаго“; не се получило), а след това да върви около две мили по тесен насип, докато стигне до рахитичен мост, водещ през голям ров до железопътни релси. А след това се минава по железопътен мост, докато човек стиска палци да не го изненада някой скоростен влак.

Някога Дроубридж е бил оживено място. Първият му жител бил самотен стрелочник, който се установил там през 1870, когато Дроубридж станал спирка на железопътната линия Аламеда – Санта Круз, изградена като предизвикателство срещу Станфордския монопол. Постепенно селището започнало да се разраства. Превърнало се в популярен приют за бегълци от градовете и рай за ловци, привличани тук от изобилния блатен дивеч. В зенита му тук ежедневно идвали хиляди хора за игри на комар, стрелби и други удоволствия. Дроубридж бил пълен с домове за хазарт, бордеи и кръчми, издигнати на дървени пилони, за да остават над нивото на ежедневния прилив. Обитателите им ценели тукашното уединение, съчетано с близост до растящите градове Фримонт и Сан Хосе.

С времето обаче растежът се оказал съдбовен за Дроубридж. Блатата се превърнали в отточни ями за нечистотии и индустриални отпадъци. Проектите за пресушаване подкопавали ръбовете на залива. Най-лоша от всички била солната индустрия. Задвижвана от търсенето в сребърните мини, тя довела дотам, че голяма част от Южния залив била запълнена и превърната в езера за солници. Те смърдели и дивечът започнал да изчезва. Последният жител на Дроубридж си заминал през 1970, прогонен от вандализма и любопитството на посетителите, които идвали тук, привлечени от слуховете за град-призрак в самото сърце на Залива.

 


Дроубридж – градът-призрак

 

За град-призрак днес Дроубридж е доста популярен. В момента има деветнадесет рецензии за него на [уеб-мрежата за търсене и рецензии] Yelp (четири звезди, „определено куул“). Хората са си отишли, но солните езера все още са тук. Отблизо смърдят отвратително, но от въздуха изглеждат красиво. Докато водата се изпарява и постоянно увеличава солеността им, те се превръщат в дом за различни соленолюбиви видове – водорасли и скариди – които им придават брилянтни оттенъци на тюркоаз, розово и оранжево.

А какво има в Дроубридж днес? Най-вече тишина. Като се изключат спорадичните влакове, това е едно от най-тихите места, които съм посещавал в Залива, и със сигурност онова с най-голямото небе. На север се вижда фабриката на [електро-автомобилната фирма] Тесла във Фримонт. На юг е аеродрумът на изследователския център Еймес, NASA. Някъде пò на север се намират фирмените градчета на Гугъл и Фейсбук.

Солените езера около Дроубридж са били изкупени от фондация за запазване на дивите видове, а след това разтурени. Днес в старите басейни се излива прясна вода, която бавно ги превръща отново в мочурища. Водата е пълна с чапли, бели пеликани, диви патици и листокраци. Земята е покрита с плътна мрежа от растения, заплетени тук-там от кукувича прежда.

А междувременно къщите потъват в залива. Изпаднали от пилоните си, те все повече се забиват в мочура. Много от покривите са се срутили. Всички са покрити с дебел пласт от подобен на плесен хумус. В една от къщите стените са покрити с графити. На пода се виждат локви. А отвън някой е изписал думите. „Сънувахме. А след това се пробудихме“.

Полша – Варшава, Белзек

 

01 Belzek

 

Развалата ни дава време. Дава ни време отвъд човешкото възприятие или мащаб. Линейното време на тялото. Цикличното време на града. Времето на гората, подчиняващо се на свои собствени ритми. Но руините вършат и още нещо: те свидетелстват. И по тази причина, ако бих приключил това есе с Дроубридж, сред трипръстите брегобегачи и белите пеликани по бреговете на Залива на Сан Франсиско, всичко би изглеждало някак прекалено оптимистично.

Мислите ми се връщат обратно към леля ми и нейното гостуване в Чикаго. Продължавам да се чувствам силно впечатлен от удивлението ѝ пред руините на Детройт, особено когато знам, че Полша си има достатъчно свои. Полският писател Анджей Стасюк пише, че материалните символи от разпада на комунизма са „напукан цимент, ръждив метал и плевели, прорастващи от пукнатините на потрошен бетон“. Белезите на това комунистическо минало са навсякъде, но има и едно по-дълбоко ниво, което те прикриват.

На няколко пресечки от Двореца на културата – гигантския сталински небостъргач, който маркира центъра на Варшава – се намира къса и неугледна уличка на име Прозна. Думата означава „празна“, странно име за улица. И напълно подходящо, като се има предвид, че улица Прозна е дом на шепата последни останали сгради, които са били част от Варшавското гето по време на войната. Те са четири – няколкоетажни наемателски сгради от края на деветнадесети век. Стареещите им фасади, построени от ронещи се, почти изгнили тухли, свидетелстват за дългия им живот. След години на занемареност те са силно неугледни. Хора почти не живеят. Входовете и стълбищата им обикновено миришат на смесица от урина и стар прахоляк. Когато живеех във Варшава ходех там от време на време. Никое друго място в града не напомня толкова силно за миналото.

Лелята на майка ми, Роза, е умряла тук наблизо, разстреляна в затвора, след като е била хваната в трамвая да излиза без разрешение от гетото. Като по-голямата част от старото гето, от онова време тук не е останало нищо. Германската армия е разрушила сградите в квартала след въстанието. А след войната от тях е останало толкова малко, че, по думите на един свидетел, кварталът изглеждал „като разорано поле“. Мястото, където пра-леля ми е била хваната, днес приютява будка за вестници и щанд за обувки. А самото място, където е била разстреляна, е погребано под сталинистки жилищни блокове. Гробът ѝ е неизвестен, но може би е някъде близо до местния мол. Останали са само тези стари наемателски сгради, но сигурно не задълго. Две от тях скоро ще бъдат съборени, за да направят място за хотел, строен с австрийски капитал.

 


Полша – Варшава, Белзек

 

Леля ми вече не живее във Варшава. Преди няколко години се премести в селска къща на североизток. Има малък частен пансион, в който подслонява най-вече украинските работници и швейцарските собственици на новата фабрики за прозоречни рамки. Мястото е изключително тихо. Най-вълнуващото нещо всяка година обикновено е идването на щъркелите напролет. Недалеч оттам, на около петдесет километра по хубави, обрамчени от дървета селски пътища, лежат останките на Треблинка.

Треблинка, като повечето концентрационни лагери, е руина още от момента на завършването си. Никога не предвиждани за дългосрочна употреба, лагерите са били изграждани набързо и как дойде. Дървените бараки са били издигани [без основи], направо на земята; покривите им течали още от самото начало. Много от сградите в Аушвиц са се срутили веднага след войната. Или това, или са били разглобени от хора, търсещи дърва за отопление и строителни материали. Много от сградите, които се виждат там днес, са реконструкции, построени през 1960-те, след като лагерът за пръв път е бил обявен за официален паметник.

Почти всеки знае за Аушвиц. Някои знаят и за Треблинка. Далеч по-малко хора знаят за Белзек, който е пò на юг. Практически всичко тук е било разглобено или изгорено до основи и заровено преди нацистите да евакуират лагера. Археолозите, копаещи там през 1990-те, са открили множество масови гробове.

Когато опитали да копаят по-дълбоко, инструментите им били блокирани от дебел пласт овъглени кости. Телата на дъното на изкопите били запазени, но са се превърнали в един вид човешки сапун, в хода на процес, известен под названието „трансформация на тлъстини във восък“ [adipocere]. Един друг вид алхимия.

Доколкото е известно, само двама души са оцелели след Белзек. Единият е бил убит от поляци година след войната. Другият е бил майстор на сапун от Лвов.

Източник


[1] Зимел смята, че привлекателността на планините, чиито форми в края на краищата са „тромави, артистично-блудкави“ също зависи от взаимната игра на противоположни тенденции – в този случай ерозията и вулканизма. Бел. авт.

Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е докторант в университета Бъркли, Калифорния, като заедно с това сътрудничи на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор
Посетители: 44

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 3 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 5 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 6 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 6 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 1 седмица
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 2 седмици
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици