От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Тина Браун: През последните години при вас ние сме свидетели на един най-невероятен творчески взрив – „Американски пасторал“, „Заговор срещу Америка“, „Човешкото петно“. А сега сте написали тридесетия си роман, „Усмиряването“. Откъде този творчески изблик, как мислите самият вие?

 


Филип Рот: Не знам. Не знам. Правя същите неща, които винаги съм правил. Работя също толкова, колкото винаги съм работил. И не мога да обясня факта, че от мен се появява серия от книги, излизащи доста регулярно. Аз работя през повечето дни, а ако работите през повечето дни и пишете поне по една страница дневно, това означава 365 страници в края на годината. Така че страниците се насъбират и аз публикувам книгите.

Мисля си, че вашето писане вероятно е най-добро именно в този момент, защото изглежда по-директно, по-просто. То притежава една напористост – особено тези кратки романи, които правите, и които човек може да изчете почти наведнъж, с усещането, сякаш те са подхванати в едно настроение и завършени на един дъх, за което съм сигурна, че не е така. Колко често преработвате тези кратки книги?

Преработвам късите си неща по същия начин, по който преработвам и дългите – а това означава много. Всъщност книгата започва да живее едва когато бъде преработена. Първият вариант е изключително груб, но поне е готов. Така че, когато имам първи вариант, аз имам под краката си основа, по която мога да вървя. А освен това, преработването е толкова по-лесно с помощта на компютъра, много по-лесно, отколкото беше с пишещата машина. Така че книгите преминават през множество варианти.

Тоест, вие значи не продължавате да пишете един абзац. Вие правите нещо подобно на онова, което аз наричам „повърната чернова“, където човек просто изхвърля всичко на страницата, а след това се връща обратно и прави цялото нещо.

Да. Това е добър израз – повърната чернова. Да, аз пиша повърната чернова. А освен това може да направя и по няколко повърнати чернови. Писането си иска време. Онова, което искам, е да нахвърля историята и да знам какво се случва, докато описвам пътя си през познанието за тази история.

Обикновено с някаква тематична идея ли започвате или по-скоро с някакъв герой или ситуация?

Ами, ще ви дам един пример от Усмиряването. Започнах с един ред, първия ред от книгата. „Той беше изгубил магията си“. Мислех си за един актьор – не някакъв конкретен актьор, а просто актьор, който не може да играе повече. Идеята просто ме заинтригува.

Някой, когото сте познавали, или някой, за когото сте чели?

Не, някой, за когото чух. Да. Не знаех много за него, но ми харесваше идеята, че човек се качва на сцената и внезапно всичко го е напуснало, че е изгубил силата си. Така че ситуацията беше много обещаваща. И първият ред беше „Той беше изгубил магията си“, и така аз започнах да пиша от този първи ред нататък, за да разбера какво се е случило.

Тоест, страхът от представянето сигурно засяга писателите също както и актьорите. Искам да кажа, изпадали ли сте сами в тази ситуация, при която – щях да кажа сядате, но вие пишете прав, нали така? – при която вие стоите изправен пред катедрата си и сте изгубили магията си? Случвало ли ви се е такова нещо?

Да, да. Това се случва постоянно между отделните книги. Струва ми се, че аз публикувам толкова много, защото мога да търпя и ситуациите, при които нямам книга, над която да работя. Но обикновено, когато завърша една книга, аз си мисля „Какво ще правя сега? Откъде ще намеря нова идея?“ И в мен се насажда една такава низка паника. А след това обикновено се случва нещо, не знам какво. Ако знаех как се случва, щях да го повтарям всеки път, но не знам. Просто нещо се случва с мен.

В „Усмиряването“, героят, Саймън Акслър, актьорът – той се впуща в тази много саморазрушителна афера с това много заплашително, някак хищно, момиче. Искам да кажа, разкажете ми нещо за появата на тази героиня, на тази жена, която всъщност е една хищна лесбийка.

Тя наистина ли е хищна?

Така я чувствам. Тя е толкова зловеща.

Хм. Е добре, вие сте читателка. Засега книгата има само неколцина читатели и до този момент никой не е казвал нещо такова за нея. Не съм искал тя да изглежда хищна. Исках да направя ситуацията да изглежда несигурна. Тоест, той се впуща в една несигурна ситуация. Не мисля, че тя е по-хищна от всеки друг. Тя просто се пази. И притежава определен чар. Определен сексуален чар, еротичен чар. Тя го прави щастлив. Така че, преди да я наречем хищна, ние трябва да си припомним, че за известно време той е изключително щастлив – този човек, който е изключително нещастен в началото на книгата, и тя премахва страданието му. А след това, когато го напуска, тя отново го изоставя в страданието му, но аз ще запомня това, че вие я наричате хищна.

В кой момент започнахте да чувствате, или може би това винаги е било в мисълта ви, че тя ще бъде хомосексуална? Не е задължително тя да бъде хомосексуална, за да бъде ненадеждна.

Това беше от самото начало. Мислех си, че това е необичайна ситуация. Исках да мисля за нея. Не си спомням никой да е писал за нещо такова. Сигурно има някоя книга, която съдържа тази ситуация – познавате ли вие някоя?

Не. Това беше много изненадващо.

Да, значи имаме тук един хетеросексуален мъж – силно хетеросексуален. И тази млада жена, тя е на четиридесет – а това е млада. Та тя идва при него директно от една дълга любовна връзка – била е с тази жена, мисля, в продължение на шест или седем години. И нейната любовница решава да се превърне в мъж, ако си спомняте. Така че тя я напуска и се среща със Саймън Акслер, когото познава, защото семейството й го познава от времето, когато всички те са били млади актьори в Ню Йорк.

Много поразителен е моментът в книгата, когато то си завързва това дилдо – едно зелено дилдо. Кажете ми как написахте тези сцени. Трудно ли се пише една секс-сцена за жена, носеща зелено дилдо?

Не. Искам да кажа, не по-трудно, отколкото е да се пише секс сцена за жена без зелено дилдо. Повечето от моите секс-сцени са били за жени без зелени дилда. Това е пръв път и за мен, нали разбирате? Всъщност беше много интересно да си го представям – да си представям какво би се случило, как той ще реагира на това, какво тя ще прави с това нещо и каква ще бъде сцената помежду им. Така че за мен всичко това беше много свежо.

По-трудно ли се пишат секс-сцени от останалите? Или е същото?

Ами, човек просто не иска да се повтаря. Не иска да изпада в едни или други клишета. И всъщност не му се иска да изглежда разпуснат. Човек иска да бъде описателен, ако може. И не си поставя за цел да възбужда когото и да е. Един мой приятел прочете книгата и ми каза, че е бил страхотно възбуден от тези сцени, така че не искам да ви разправям какво мисля за него, но не съм възнамерявал точно това да бъде казано.

В едно интервю казахте, че не мислите, че след 25 години все още ще се четат романи. Да провокирахте ли се опитвахте или наистина мислите така?

Всъщност аз бях прекалено оптимистичен, говорейки за 25 години. Не, всъщност мисля, че това ще бъде нещо култово. Мисля, че винаги ще има хора, които ще ги четат, но това ще бъде малка група хора – може би повече хора, отколкото ония, които в момента четат латинска поезия, но някъде в този обхват.

Мислите ли, че това е нещо, срещу което писателите могат да се противопоставят, или просто разказната форма ще отмре? Или може би става дума за дължината им? Това ли ви кара да пишете сега по-кратки книги?

Печатното слово. Това е проблемът. Книгата е. Самият предмет. Да се чете една книга е нещо, което изисква определена концентрация, фокусиране, отдаденост на четенето. Ако четете един роман в продължение на повече от две седмици, вие всъщност вече не четете романа. Така че аз мисля, че този вид концентрация, фокус, внимание, е нещо трудно за постигане. Трудно е да се намерят голям брой хора, или значителен брой хора, притежаващи тези качества.

Имате ли усещането, че Kindle[1] ще бъде нещото? Искам да кажа, когато летя напоследък, през цялото време гледам хора с Kindle. И много хора, с които разговарям, имат Kindle – даже и аз имам един, но не го ползвам много, защото все още обичам книгите. Кажете ми, че хората четат повече на Kindle, отколкото на хартия.

Може би. Самият аз не познавам Kindle. Виждал съм един, но не съм го ползвал. Четох статията в NewYorker, от Никълсън Бейкър, която беше много добра. А и той си имаше свой собствен скептицизъм. Не мисля, че Kindle ще доведе до каквато и да е разлика, което означава, че книгата не може да се състезава с екрана. Тя не можеше още с киноекрана. Не можеше и с телевизионния екран, сега не може с компютърния. А сега ние имаме всички тия екрани, а срещу тях книгата не може да се изправи. Но може и да греша.

В „Театърът на Сабат“ вие казвате, „някакъв удар ги разваля около 60-те. Плочите се размърдват, земята започва да се тресе и всички картини опадват от стената.“

Аз съм казал това?

Да, казахте го.

В книгата?

Да, очевидно. Да, направихте го. Този цитат тук. Може би не разпознавате собствените си книги, след като сте написали толкова много – 30.

Не, вече не.

Ами сега вече сте в 70-те си години. Каква е разликата, която изпитвате по отношение на самия себе си? Ако сте минали през сътресението на плочите от 60-те, то как изглеждат 70-те?

О, страхотни са. Страхотни. Не мога да им се наситя. А освен това очаквам с огромно нетърпение 80-те. За мен те просто не могат да дойдат достатъчно бързо. Това е странно, защото човек обикновено не асоциира цифрите с нищо друго освен номера на къщи. 76. Аз съм на 76. Това е номер на къща. Не е възраст. И е трудно да се свикне с този факт. Трудното, разбира се, е близостта на смъртта. Цифрата няма значение докато сте в добра форма и здрав. Но знаете, че ви остава само толкова и толкова време, и не знаете колко точно. Може да е много кратко. И това е малко като повик за пробуждане.

Колко много умувате над всички тия неща?

Не бих казал ежедневно, но по веднъж седмично сигурно ще е правдив отговор.

И като писател, мислите ли долу-горе така: „Искам да напиша още Х книги? Имам толкова много да кажа?“ Или просто продължавате с творческите идеи; това просто не е част от уравнението.

Не се интересувам от Х повече книги. Интересува ме да съм зает с писане. Искам времето ми да е заето с писане. Рядко, ако изобщо някога, съм мислил за следващата книга, докато съм писал предишната. Всяка книга всъщност започва от нищото. Така че, не, нямам усещането, че имам това или онова да кажа, да разкажа тази или онази история, но искам да съм зает с процеса на писане докато съм жив.

Вашият изблик на творческа енергия се появи след като бяхте живели в Лондон в продължение на 12 години. Мислите ли, че това изгнание в Лондон е разтърсило нещо във вас, след като сте се върнали?

Да. Така мисля. Точно това се случи. Живях в Лондон от 1977 до 1989, по около седем месеца в годината, мисля. А когато напуснех Лондон, аз се връщах обратно и заживявах в къщата си в северен Кънетикът, който се намира извън американския свят, така че имах много малко Америка през всичките тези години. И когато се върнах, аз жадувах за Америка. И онова, което открих, беше една нова тема, която всъщност беше стара тема. Това беше, когато започнах да пиша Американски пасторал, Аз се ожених за комунист, Човешкото петно – всички онези книги, които имат силно американски теми. Така че преоткрих собствената си страна. Това беше благословение. Не мисля, че някога бих стигнал до това, ако не бях бил надалеч толкова дълго време.

И сега сте вкъщи в продължение на други 12 години. Искам да кажа, какво изпитвате към Америка сега? Живеете тук вече 12 години. Все още ли сте така запленен от нея? Имате ли усещането, че ерата Буш е променила Америка? Какво изпитвате към сегашното състояние на нещата в Америка?

Ами аз бях тук и в годините на Клинтън, и в годините на Буш, нали? Върнах се в 1989. Наистина ли трябва да има отговор на този въпрос?

Можете да се опитате. Или да го избегнете.

Вижте, аз съм привърженик на Обама. Вие също сте привърженик на Обама, което означава, че сте имали трудно време в годините на Буш.

Да. А как мислите, как се справя той сега като президент?

Мисля, че той прави най-доброто, което може.

Какво мислите за него като писател?

Това е добра книга, Мечтите на баща ми, нали така се казва? Четох я с голям интерес, отчасти защото тя е написана от този човек, който се кандидатираше за президент, но я намерих много добре написана, много убедителна и запомняща се, също.

Изминали са вече 40 години, откак написахте „Синдромът на Портной“. Успяхте ли да се отърсите от онова, което веднъж бяхте нарекли „репутацията на откачен пенис“?

Не знам. Вие ми кажете. Какво казват хората?

Ами, в известен смисъл вие се оттеглихте от онази известност. Как гледате на онзи период – като един вид регрес, или като необходимост за вас като писател?

Просто го преживях. Беше само четвъртата ми книга. Както казахте, това сега е тридесетата, така че това е било преди 26 книги. Тя определи възприятието за мен като писател в продължение на много дълго време. Струва ми се, че тя оцвети възприятието и на някои от другите ми книги. Мисля, че ако по някакъв начин извадите Синдромът на Портной от творчеството ми, хората биха ме чели малко по-различно. Но Синдромът беше голям маркер. Не съжалявам, че съм я написал или публикувал. Не можех да предскажа онова, което щеше да се случи – което е, че тя се превърна в огромен, скандален успех. Но мисля, че хората, които се нахвърляха върху книгата по онова време, днес в по-голямата си част са мъртви.

Това удовлетворение ли е?

Да. А освен това тя е много по-малко подстрекателска за по-младите поколения.

Чели ли сте „Портной“ напоследък? Искам да кажа, какво е усещането, когато я четете сега?

О, даже и не помислям за това. Чели ли сте я вие напоследък?

Не съм, но мисля, че след като стана от тази маса, веднага ще го направя.

Добре. Не, не мисля, че аз бих могъл да я чета, наистина. Това е една младежка недискретност.

Разбира се, със „Синдромът на Портной“ преди 40 години, вие бяхте най-големият младотурчин (в смисъл, революционен автор, бел. пр.) в литературата. И ето ви сега тук, абсолютно най-възхваляваният американски писател и най-великият американски писател, днес всички го признават. Какво е усещането да преминавате под тази арка сега?

Ами, аз не реагирах особено добре на това да бъда младотурчин, така че, струва ми се, предпочитам сегашното пред онова. Да, това е добре, Приятно е.

И какво мислите, че бихте искали да напишете през следващите 10 години? Надявате ли се да имате отново една такава гореща отсечка, като тази, която имахте току-що?

Онова, на което наистина бих се радвал, е ако би ми дошла някаква идея, която да ме занимава докато умра, така че да не ми се налага да измислям нова книга. Но не бих имал нищо против и да пиша една много дълга книга, която да ме занимава до края на живота ми.

Благодаря ви много, Филип Рот.
 

Източник


[1] Малък електронен уред, подобен на MP3-плейър, но предназначен специално за четене на книги. Бел. пр.

 

Филип Рот е известен американски романист, считан от мнозина критици за най-големия сред живите америкаснки писатели.

Pin It

Прочетете още...