Изкуство - Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 09 Danilo Kis

 

Интервю с Данило Киш

Г-н Киш, какво значение има историческото и духовно наследство на Европа за Вашето творчество?

В моя случай нещата всъщност са съвсем прости. Аз съм на първо място европейски писател, защото Югославия, страната от която произхождам, принадлежи към Европа, нейната култура и литература са европейски. В по-тесен смисъл обаче се чувствам длъжник на Централна Европа – унгарската среда, сред която живях в детството си и опознаването на унгарския език и литература оказаха решаващо въздействие върху мен. Така че в духовен смисъл аз от Югославия се преместих в Централна Европа. И оттук, естествено цялото европейско наследство, е и мое наследство – аз не съм сам по себе си. По мое мнение, всички европейски писатели са формирани от традициите на три литератури – френската, немската и руската.

Вашите книги са поместени главно в географското и културно пространство на истинската Средна Европа, простираща се от Триест до Краков. Именно тази Средна Европа отскоро предизвиква необикновен интерес у европейските интелектуалци и се превръща в модна тема. Какво според вас се крие зад това – носталгия или търсене на идентичност?

Аз се занимавах с темата Средна Европа още в първите си книги и далеч преди тя да стане модна. Така че е чиста случайност, че днес ме причисляват към движението, съживяващо културния и литературен мит „Средна Европа“. Причините за възникването на този мит се крият във факта, че преди няколко години Западна Европа изведнъж осъзна, че цяла една културна традиция слиза от историческата сцена и нейното културно наследство е изложено на опасността напълно да изчезне. Тук на първо място става въпрос за донякъде политически проблем, защото постепенното отмиране на тази културна традиция е предизвикано преди всичко от дълголетното присъствие на Съветския Съюз в страните от Централна Европа. От друга страна, самите тези държави не са предприемали нищо, за да възпрат подобен културен упадък. По време на комунистическата власт, културното и литературно единство, съществувало в Австро-Унгарската монархия, все повече се разпокъсвало. Сега нещата изглеждат по съвсем друг начин.

И за да може в Западна Европа, а след това и в страните от Централна Европа, в които комунизмът властва, този процес на събуждане на културното съзнание изобщо да започне, трябва да благодарим на писателите-емигранти от този регион, като например чеха Милан Кундера, който днес живее в Париж. Но за Кундера и за останалите не е важно политически да обединяват преоткритата културна Европа. За тях е важно, независимо от политическите граници, най-напред да създадат културно единство, да предложат доказателства, че цялостта съществува и че всички ние сме наследници на същата тази култура и литература.

Когато човек прочете Вашите книги „Гробница за Борис Давидович“ и „Енциклопедия на мъртвите“, изкушава се да Ви охарактеризира като енциклопедист на революционните утопии, появили се още през 1789. Каква роля играят в творчеството Ви документалните материали?

Убеден съм, че писателят няма право да се оставя на фантазията. Във всеки случай, аз поне не вярвам в писателската фантазия. В литературата от ХХ в. се случи една съществена промяна, изразяваща се в това, че литературата вече не е или не трябва да бъде романтична в историческия смисъл на понятието романтизъм. В романтизма движещата сила на литературата е фантазията. След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

Разбира се, може да е полезно, тръгвайки от реалността, историческите документи да бъдат използвани във фабулата на книгата, като доказателство за автентичността на съдържанието. От друга страна, историческите документи могат да служат и за мистификация – с тяхна помощ на читателя се предлага автентичност, те го карат да повярва, че всичко, което чете, е автентично, докато авторът всъщност преследва съвсем други цели. Затова за добрия писател е важно да „смеси“ своите идеи, съответно да измисли един „исторически документ“, но не и цялата история, да го „фалшифицира“, ако искате, за да може по този начин, чрез въображението, отново да идентифицира историческата реалност.

Когато става въпрос за споменатия период, започвал през 1789 г., аз не придавам никакво значение на автентичните документи, освен ако не става въпрос за свидетелски документи, каквито са например тези на Солженицин, или свидетелствата на Карло Щайнер, авторът на потресаващата книга „7000 дни в Сибир“. Автентичността тук е просто осезаема и тя определя реалната историческа стойност на тези книги. И тъкмо защото този период от историята особено ме е занимавал като решаващ за голямото предателство, извършено от човека, аз се захванах да документирам по свой начин определени събития от историята на ХХ в., с други думи да въвеждам в своите истории лъжливи документи и в процеса на писане чрез въображението си да ги преобразувам в „истински“. Вероятно никога не бих успял, използвайки исторически автентични документи да постигна в своите книги онази степен на литературна убедителност, която под тази форма ми е удала, ако съдя по получените критики,.

Къде според Вас се крие причината за утопичните и идеологически копнежи на човека от ХХ век?

С изчезването на фашистската, съответно националистическата идеология и все по-очевидния упадък на марксистко-комунистическата идеология, ситуацията до голяма степен изгуби остротата си. Светът, и това сега е съвсем очевидно, се връща към различни форми на вярата. Това важи не само за мюсюлманските държави, но и за католическите и православните страни. В западните индустриални нации, освен това се забелязва и обръщане към мистицизма. На човека изглежда му трябва едно тотално и тоталитарно обяснение на света. Марксистката идеология му даде такова тоталитарно обяснение като се опита да дефинира механизма на екзистенцията и на самото съществуване чрез тезата за „класовата борба“. Междувременно хората все повече виждаха, че марксисткото обяснение не е достатъчно, и дори е погрешно, и се обърнаха към различни религии с надеждата, че от тях ще получат приемливо обяснение. Деветнадесети и двадесети век са били епохи на големи идеологии, време, когато религиозните и мистичните утопии са заменени от уж единни философско-политически концепции. Този подход се е появил като последица от Просвещението и трябва да го смятаме за неуспешен. Сега отново се връщаме към религиозните утопии и мистицизма.

Понякога не Ви ли изглежда безнадеждна тази литературна борба с утопичния и идеологически потенциал на нашето време, дори и когато, както казвате, този потенциал губи своето значение в полето на политиката?

От гледна точна на вечността всичко е безнадеждно. Но, както Йонеско каза неотдавна: има две големи метафизични опори – любовта и смъртта – те са субстанцията на нашата екзистенция и литературата ни помага да ги осъзнаваме.

Що се отнася до идеологията, тя поначало е извън поезията, извън литературата. Голямата заблуда, характерна за ХХ век, се състои в преплитането и смесването между литературата и политиката. Дори и когато пиша книга като „Гробница за Борис Давидович“, държа от това да извлека най-доброто – не политика, а поезия за един политически въпрос. Разбира се, по този начин не искам да извършвам предателство спрямо истината, напротив – аз свидетелствам за истината, такава, каквато я търсих и открих в документите. Когато „Гробница за Борис Давидович“ се появи, навсякъде пишеше как това е предимно политическа книга. Но аз твърдя, че това не е политическа книга. Исках (и мислех, че след Солженицин и другите автори на книги за съветския ГУЛАГ и историята на руската революция, това ще бъде ясно на всички) да напиша едно поетично произведение, едно литературно произведение за тези известни политически факти. Най-малкото съм искал да предавам каквото и да било „политическо послание“, каквото моите критици и читатели вярват, че са открили в книгата.

Един от Вашите критици Ви беше определил като „християнски атеист“. Вие съгласен ли сте с това определение?

Моят дух е настроен гностически, в смисъла, описан от мен в „Енциклопедия на мъртвите“. Същината на моята духовна нагласа е недоволството ми от света. Аз съм един вид бунтовник против Божието творение.

Във романа си „Пясъчен часовник“ на едно място пишете: „Нито една религия не е толкова съвършена, че да даде на човека причина да я променя с друга. Единствената религия е вярата в Бог.“ Дали това в крайна сметка е вашето вероизповедание?

От моя гледна точка, за вярващия и за всеки, който търси Бог, няма приемлива религия. Затова за мен не съществуват „добри“ или „лоши“ религии, нито пък „по-висши“ или „по-низши“. Иначе, Бог не е някаква идея, която особено ме занимава.

А как стои въпросът с Вашето еврейско наследство? Какво значение има то за Вас?

Моето еврейско наследство ми донесе страдание. Живях в семейство, в което еврейската религия практически не съществуваше. Майка ми следваше един вид православие, което обогатено с нейните собствени идеи, би могло да се нарече езичество. След това, по време на войната, в училище, благодарение на добрината на една учителка, която искаше в онези трудни времена да се погрижи за мен, опознах католицизма. Но, ако съм страдал по време на детството си и целия си живот, то е, защото винаги са ме разглеждали като евреин и са постъпвали към мен съобразно с това. Унгарските фашисти и германските нацисти са ме дискриминирали като евреин. И когато станах писател, започнах да пиша за евреи, защото познавам тяхната среда. Сартр бе казал: „Не е евреин, онзи който се ражда евреин. Евреин се става благодарение на другите.“ Така че аз съм евреин в такава степен, в каквато другите ме смятат за такъв.

В някои Ваши книги, еврейските интелектуалци, еврейските революционери и еврейските анархисти са главни действащи лица…

Имате предвид „Гробница за Борис Давидович“? Известно е, че руската революция, до голяма степен, е задвижена от руската еврейска интелигенция и еврейските интелектуалци от Средна Европа. И тук, според мен, евреите са били в плен на огромна заблуда. Били са обладани от илюзията, че е възможно – разбира се, според постулатите на Маркс – да бъде изградено праведно комунистическо общество, по-силно от всички национални и националистически стремежи, чисто интернационално общество. Днес виждаме, че крахът на съветската и другите марксическо-социалистически системи изглежда води до това, че при отделните народи все по-силно започват да пробиват националните чувства и националистическите нагони, които, както когато се скъса дига, заплашват да пометат марксическата идеология. И ние в момента наблюдаваме това елементарно чувство – усещането за принадлежност към дадена нация, при съветските народи.

Голяма част от руските еврейски революционери, по-късно при Сталин, или са разстреляни или са прекарали остатъка от живота си, вегетирайки из лагерите на Гулаг, а еврейските революционери от Средна Европа, които не са избягали навреме извън обсега на Хитлеровата мощ, са загинали в нацистките концентрационни лагери. В този смисъл не виждам разлика между съдбата на еврейските интелектуалци при Сталин и еврейските интелектуалци при Хитлер. Еврейските образи в моята книга са в нея просто, за да документират приликата между двете системи.

Идеологиите на този век са унищожили живота на стотици хиляди, милиони индивиди. Как Вие виждате метафизичната определеност на човека?

Изхождам от това, че нищо не знаем Метафизиката е един вид поезия в прозата. Човек е неизвестна величина. Не знаем откъде идваме, не знаем накъде отиваме и не знаем защо съществуваме. Религията, философията и поезията се опитват да дадат отговор на този въпрос. Като казвам поезията, имам предвид литературата в цялост. Но и религията, и философията, и поезията не са убедителни в своите отговори. И в трите случая се занимаваме единствено с формата на поетичната трансформация при нашето търсене на отговор за тези екзистенциални въпроси. В този случай, оставям науката настрана. Но, дори и науката, за която мнозина все още мислят, че рано или късно ще разреши всички същностни проблеми, в крайна сметка представлява само един поетичен опит хората и нещата да бъдат разбрани.

Ние пребиваваме в непознатото, както в началото на света или в началото на човешкото съществуване. Идеологиите се появяват, за да запълнят тази празнина. Те са най-простият начин у човека да бъде създадено впечатлението, че всички проблеми на екзистенцията и съществуването са овладени. На това се основава големият успех на идеологиите, или по-точно върху това се основаваше големият им успех. Защото днес, както вече казах, отново се връщаме към религията и мита.

В този контекст бих искал да разговаряме за още един „аспект на вярата“, за Вашата вяра в „мощта на книгата“. Как стоят нещата с тази „мощ на книгата“? Кои са решаващите фактори за това една книга да „има мощ“?

С този въпрос съм се занимавал още в „Енциклопедия на мъртвите“. Не е опасно да четеш много книги, опасно е да четеш само една книга – била тя Библията или Корана, или Mein Kampf – най-жестоки са фанатиците с религиозни или политически вярвания. Обаче възниква проблем и ако погледнем цялостното въздействие на литературата върху човека. Да вземем например немците – историята показва, че те спадат към народите с най-високо културно ниво. Но така както са имали Гьоте, Шилер, Хердер, Лесинг, Хайне и Кант, така при тях е възникнал нацизмът, те са създали унищожителните концентрационни лагери, убивали са евреи и други хора, принадлежащи към „низшите раси“. Това, че са чели споменатите автори и че са възпитавани в хуманистичен дух, не им е представлявало никаква пречка да пропаднат обратно във варварството.

Крайно проблематична е и тезата, че в своите книги писателите по начало служат на някакъв добър идеал. На какъв добър идеал служат? Много поети и писатели в своите поеми и романи отново и отново са извършвали предателство спрямо хуманистичните идеи и идеали – и в Германия, и в Русия. Писали са лъжи, породени от техния революционен романтизъм. Този революционен романтизъм раздухва в техните мозъци въображение, което им помага да показват лъжата като истина.

Вярвам, че за самия себе си мога да кажа, че в своите книги никога не съм предавал истинските човешки цели. И за да не ги предаде, всеки писател, осъзнаващ своята отговорност трябва да търси формите (били те автобиографични или документални) на художествен изказ, които ще му дадат възможност да намери истината. Той трябва добре да се пази от въображението, върху което е въздействала идеологическа или революционна вяра.

Господин Киш, веднъж бяхте говорили за „поетичния поглед към света“, за своето „трагично усещане за живота“. Смятате ли, че животът е абсурден, както може да се предположи по съдбите на образите, които обрисувате в своите книги?

За живота на един човек сигурно не е много вдъхновяващо да се оставя на песимистични усещания. Но за мен е вън от всякакво съмнение, че над човешкия живот тегне сянката на дълбока трагичност. Както вече казах – ние не знаем откъде идваме, и още по-малко знаем накъде отиваме – от едно небитие към друго. А между едното и другото небитие, трябва да се примирим с проблемите на екзистенцията, остаряването, болестите и куп други неща. Съществува само едно нещо, което ни дава известна утеха – това е любовта. Дори и трагичната любов ни предлага утеха.

Ние писателите сме привилегировани, за нас съществува и литературата, художественото творчество, то ни дава илюзията, че не живеем напразно и безсмислено, и че в своя живот създаваме нещо стойностно. Може би съществуват и други решения, други илюзии, например религията. Що се отнася до мен, аз в никакъв случай не оспорвам твърдението, че гледам на света с песимизъм, а и знам, че част от този песимизъм извира и от моите книги – въпреки техния ироничен аспект, читателят често усеща страх. Може би именно този песимистичен отзвук плаши слабите и е причина моите произведения да не са така популярни, както произведенията на други автори.

Предвид опита Ви с тоталитарните идеологии и системи през нашия век, във Вашите книги вие пламенно защитавате уникалността и неповторимостта на човека. Съгласни ли сте, че човешката индивидуалност днес и на Изток и на Запад е еднакво застрашена от надмощието на колектива?

За този проблем днес разсъждавам малко по-различно, отколкото преди десет години. Позволете ми да изложа становището си колкото се може по-ясно. Всяка тоталитарна идеология разрушава човечността, а историческият опит ни учи, че човек, поставен в условията на не-свобода развива съществено по-радикални и егоистични механизми за реализиране и запазване на своите интереси, за разлика от либералната държава, където всичко функционира нормално. От друга страна, при хората, принудени да живеят под властта на тоталитарни режими, често се развиват качества и ценности, които никога не биха се развили без натиска от екстремните ситуации.

Доста добре познавам съветската култура и литература. Чрез примери от тях може ясно да бъде показано как тоталитарният натиск от една страна извлича на повърхността негативни човешки качества, онези варварските, но от друга – подбужда човека към най-героични усилия. Надежда Манделщам, вдовицата на поета Осип Манделщам, убит от джелатите на Сталин, по един величествен начин е пример за мнозина други руски писатели, поети и интелектуалци, които не са предали своите приятели, въпреки терора, който ги е заобикалял и който не е подминал собствените им техните животи. И аз се питам не са ли поезията, литературата и културата онези фактори, които са предпазили тези хора от предателството.

Но същевременно се появява и въпросът не е ли именно отсъствието на поезията, в метафоричния и в директния смисъл на тази дума, основният фактор да се роди свободният човек на Запада, макар и с цената на това, че му е отнета душата.

Във всеки случай, бихме опростили прекалено много нещата, ако твърдим, че угнетеният човек в същността си е зъл, докато свободният човек в същността си е добър. Нещата не стоят така. В реалността при дадени обстоятелства човешките качества често произвеждат съвсем обратни ефекти, така че при хората в тоталитарните комунистически общества можем да намерим в доста неща по-добри качества, отколкото при онези в свободната част на Европа или изобщо на Запад. Това означава, че определени негативни и позитивни качества се виждат в пълна степен само в условията на екстремен натиск. Литературата може би ни дава отговор на този човешки проблем, защото, ако не е тя да ни предостави свидетелство за висините и паденията на човешкото съществуване и човешката психика, смъртта на едно дете би била равносилна на смъртта на една овца.

Ние, разбира се, можем да изходим от това, че особено силната форма на гнет деформира и накрая убива човешката способност за човечност, но пък при някои хора би предизвикала неподозирани сили за отпор и бунт. Стига се до един вид „процес на химическо преобразуване“. И затова бих казал, че тоталитарните системи особено остро изкарват на бял свят позитивните и негативните качества на хората, над които властват.

Но когато проследявате хода на историята през вековете, можете ли да откриете в него някакъв напредък?

Не мога. Когато погледнем назад, виждаме, че човечеството е напреднало от техническа и научна гледна точка, но не и от гледна точка на антропологическото осъществяване на специфични хуманитарни концепции. По този въпрос съм напълно съгласен с Артур Кьостлер. Югославският писател Мирослав Кърлежа по един друг повод бе оприличил човека на ХХ век на маймуна, която управлява самолет. Това отлично дефинира ситуацията, в която се намираме. В своето развитие през познатата ни многовековна история човекът не е променил духовната си структура. Ако вземем за пример само периода след Втората световна война, ще се сблъскаме с безчетните човешки жертви, предизвикани от културната революция в Китай, с ужасите на войната във Виетнам, масовите убийства, извършени от червените кхмери на Пол Пот в Камбоджа, с ненормалната религиозна война в Северна Ирландия, в бруталната война между Иран и Ирак, с кървавите буйства на фундаментализма и т.н.

Всички тези сблъсъци в нашата епоха по нищо не се различават от войните в Античността или през Средновековието. Може би дори „класическите войни“ са били по-малко ужасни, защото човекът тогава не е разполагал със средства за масово разрушение, както сега. Трябва да сме много наивни, за да вярваме, че днешният човек е по-различен и по-развит. Аз по начало съм уверен, че историята се осъществява като история на нещастията, и че се повтаря винаги в своите най-лоши аспекти.

(1989)

Превод от сръбски език: Соня Андонова

Интервюто е част от книгата с избрани интервюта на Данило Киш – „Горчивата утайка на опита“, издадена от издадетлство „Архипелаг“ през 2012 г.

Първа публикация – „Ich glaube nicht an die Phantasie des Schriftsteller“ – Adalbert Reif im Gespräch mit Danilo Kis in Paris, Universitas, 8, 1989, pp.779-788

Превод от немски на сръбски език Дринка Гойкович

Източник

Данило Киш
Данило Киш (1935-1989) е сръбски писател от еврейски произход. Известен преводач и познавач на френската и руската литература. През 1989 г. е номиниран за Нобелова награда за литература.
Други статии от този автор
Посетители: 158

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 3 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 4 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици