От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 02 bestseller

 

„Хеликон“ публикува своята листа за най-продавани книги през 2015 година с обнадеждаващата сякаш констатация: „Български автори са на първите три места в годишната класация на веригата книжарници“. Информацията стимулира някои медии възторжено да ревнат за „повишения интерес към родната литература у нас“. Според мен обаче прибързано и некомпетентно изреваване: ако се доверим на Мартин Скорсезе, който на натиска на холивудските студия отговаря, че не иска да прави филми, а кино, то по същия начин бихме могли да заключим, че не всяка българска книга, фиксирана в класацията, е всъщност литература. Тоест, ако всяка литература е книга, то не всяка книга е литература. Наистина, вглеждайки се в списъка, трудно бихме могли да определим като литература книги като „Българ: Книга игра“(3 място) от Неделчо Богданов, „101 отбивки: Идеи за пътешествия до малко познати места в България“(5) от Иван Михалев и Елина Цанкова или „Прави така всеки ден. Закони, съвети, упражнения, формули, молитви“(12) от Петър Дънов.

Ясно е, че в класация за най-продавани книги влиза и предназначен за пазара ширпотребен продукт, и изящно творение за ценители. Но да не забравяме, че масовата литература също си има свои нива, а проблемът при българската е, че твърде често нивото ѝ все е най-долу. Дължи се, според мен, на няколко неща: първо, липсата на оригиналност: имитират се чуждоезични автори и то, за жалост, не най-добрите; второ, тоталното пренебрежение към стила, сиреч към толкова важната за всеки текст „работа с езика“. Марек Биенчик в „Книга на лицето“, за която през 2012 г. печели най-голямата полска награда за литература „Нике“, казва за Реймънд Чандлър: „На лошите изречения той реагира едва ли не физиологично, с отвращение“. Е, точно такава гнуслива физиологична реакция към бездарното слово липсва на нашите масови автори: смятат, че всичко е в екшъна/историята и нищо в езика. И грешат, фатално грешат. Третото е, че те твърде често бъркат книгата с вестникарска статия, тоест смесват литература и публицистика: пишат все едно не защото искат да споделят с читателите добре разказана история, а да изтъкнат пред тях идеологическите си вярвания – ха дано ги зарибят! Затова вместо добра кримка или любовна история, получаваме нещо като нищо: ни роман, ни репортаж, ни коментар, ни разказ.

И така изведнъж се оказва, че „Нещата, на които не ни учат в училище“(1) на Емил Конрад е по-добра литература от „Калуня-каля“(2) на Георги Божинов, или „Съвършената. Преподобна Стойна неканоничната светица“(38) на Неда Антонова – от „Физика на тъгата“(39) на Георги Господинов. Все едно да сравняваш килограм чушки с килограм диаманти – вярно, и двете тежат по кило, но ценността им все пак е доста различна.

Разбира се, лесно е да разграничаваш, когато очевидно книгата няма отношение към литературата като например „Хлебната сода – пепел от божествения огън“(24) на Росица Тодорова. По-сложно става, ако на базата на подобни класации някой от присъстващите вътре автори вземе да си въобрази, че е писател. Не са редки такива случаи, Иво Сиромахов, горкият, е живо доказателство. Неговата книга „7 жени“ е на 17 място в класацията, той се гордее с това, че читателите гласуват за него „с левчетата си“, само че двама от всеки трима, прочели книгата му, си искат левчетата обратно. Нормално: рекламата ти казва, че си купуваш златна верижка, пък то се оказва пластмасово синджирче – как да не се вбесиш: „Това нещо е добре да бъде на щанда за боза!“. И други подобни издания има в ранглистата за най-котиращите се като стока книги и тъкмо за тях ще отворим дума тук – доколко те като книги са литература и изобщо литература ли са? Но и нещо още по-важно – защо точно те са предпочитани от потребителите?

Георги Томов и Дейна Бренченс „Докато дишам“, „Сиела“ (94)

Това сякаш е най-близката до понятието литература книга от разглежданите, може би поради това е чак на 94-то място. Описва прехода и имиграцията български по един чисто наративен, сиреч обичаен начин, без да търси ефекти и езикови находки. Ако има такива, те са свързани с представата на авторите за това що ще рече свободно от предразсъдъци разказване, което значи клишета и по-хард думички: „торба с лайна“, „дъртия“, „долна пачавро“ и т.н. Ако носът се мръщи, то ще е гнусливо, ако ще вали дъжд, той ще цепи небето, ако ще се държи ръка, ще е по-дълго от приличното… „Докато дишам“ е пример за очакванията на масовата публика: от една страна, тя иска да бъде романизиран животът ѝ посред днешния свят и наскоро преминалото време, назовавано преход; от друга, не си пада по сложното разказване, с езикови находки – трябва да е просто, ясно, гладко, линейно, равно. Прилича много книгата на онези някогашни соцсериали като „Жената зад щанда“ или „Дом за нашите деца“, пренесени обаче в нови условия – обикновеният човек се бори за място под слънцето с гадните обстоятелства и силните на деня „докато диша(м)“. Прочее, те бяха доста популярни, така че мястото в класацията на „Докато дишам“ не е изненада. На нейните герои всякакви неща се случват, вътре в нея всякакви герои изскачат – книгата дотолкова иска всичко да разкаже, нищо да не пропусне, че става многословна и досадна, което всъщност е сериозният ѝ проблем. Редакторът къде е спал, не знам! Но може би от това се е водил – книгата е идеална за заспиване, действа като сънотворно…


Small Ad GF 1

Емил Конрад „Нещата, на които не ни учат в училище“, „Егмонт“ (1)

Според класацията „Нещата“ е най-купуваната българска книга. Което значи, че вероятно е и най-четената. Може, но литература тя не е. Прочее, и самият автор признава, че не е. Какво тогава е? За Конрад знаем какво е, определят го като „любимец на тийнейджърите“. Това определение ни дава в ръцете ключа към естеството на книгата, открехвайки вратите пред три съществени неща: първото е, че може би точно тийнейджърите са голямата потребителска пазарна група, към която един книжен продукт трябва да се прицели, ако търси печалба, а не следа в алеята на литературата. Това е като филм на Disney, който винаги ще е много напред по отношение финансов успех в сравнение например с „Осмият ден“ на Жако Ван Дормел. Второто е, че думата „училище“ в едно заглавие има вълшебно въздействие, особено ако авторът се противопоставя на тази институция. Бихме могли следователно да заключим, че в момента училището е толкова далеч от същностните потребности на тийнейджърите, че всичко, което му се опълчва, бива адмирирано. Децата живеят в него, но не го обичат, върху което, струва ми се, отговорните фактори не е зле да се позамислят и ако не могат да го сторят по-атрактивно, поне да го сторят с няколко идеи по-уютно. Накрая, но не по значение, е инфантилността. Конрад изглежда нарочно пише малоумно: „Марихуаната била пречела на паметта!?! Не съм чул някой да е забравил как се пуши“, защото съвсем основателно смята, че само така ще бъде разбран. Оттук многото удивителни и въпросителни – те задават емоционална окраска на изреченията, тоест написаното не се цели в интелекта, а в чувствата. С други думи, на инфантилността на времето Конрад отговаря с инфантилност на почерка. Което хич не вдъхва надежди за бъдещето: ако малоумието те прави успешен, защо е нужно да ставаш умен и знаещ? Кълчиш се, хилиш се – супер си, друго не ти трябва, стой си неук и глупав…

Иво Иванов „Кривата на щастието. За спорта, Вселената и всичко останало…“, „Вакон“ (62)

Тук предизвестието за това какво ще представлява текстът го има още в заглавието – ясно е, че ще бъка от труизми, баналности, клишета и тривиалности. Няма как да бъде иначе: авторът изпраща своите антрефилета за тукашни печатни и други медии, а – както е известно, българската журналистика не се слави с особена изобретателност, напротив. И независимо от интересните, понякога трогателни повествования, изрази като „по-висша форма на възприятие“, „необятната бездна“, „земята под краката ѝ сякаш се разтвори“ – всъщност ще спра тук, защото на всяка страница подобни изтъркани словосъчетания бодат очите, пък няма как да препиша цялата книга – разколебават читателското възприятие. Сякаш гледаш картина на Едуард Хопър, но в черно-бяло-сиво. „Американски трагедии“ – има книга с такова заглавие (но в единствено число) от Теодор Драйзер, в областта на спорта – това разказва Иво Иванов. За перипетии и мелодрами публика ще се намери винаги, а и няма спор, че някои от историите са разказани майсторски, с усет за драматизъм и поанта. Все едно робинята Изаура се е преместила на Западния бряг с топка в ръка. Няма лошо – българите обичат сълзливите сюжети, те им напомнят, че другите също плачат. Лошото е в скудоумния предговор на някоя си Мирослава Иванова, където – отново с едва поносима доза сантименталност, тя патетично пада на колене, съща „каеща се Магдалена“: „Моля те, напиши роман! … Просто българската литература все още очаква своя роман. Големият роман е повече блян или стремеж отколкото реалност“. Ох, какво ли, Боже мой, не прави криворазбраното схващане, че рекламата няма общо с действителността, че всичко е опаковка?! Защото тия думи са израз или на изтрещяла некомпетентност, или на безочливо мошеничество. Хич не чéло, а приказва; или чéло, ама лъже… Сякаш литературата е вестник „Телеграф“: буха ли, буха с бухалката, белким някой ѝ повярва. Няма кой, разбира се, ала я що се не изцепим, с’а ми e паднáло!… И лющи дивотии на цели 6 страници, и си мисли, че не ѝ личи. Личи, моме, личи, невежеството винаги си личи…

Иво Сиромахов „7 жени“, „Сиела“ (17)

Гледах в някакъв тв репортаж интервю с един от оцелелите след запоя с якорудската ракия. Както изчислява „24 часа“, 3+1+3 човека умряха от лютото питие, 5-ма едва се спасиха. Та един от тия петима споделя, че – независимо от всичко, ракията била блага-блага, влизала като уиски, „Много хубава ракия!“ Е, когато чета постинги под анотацията на „7 жени“, че: „Книгата е добра… разтоварваща и забавна“, се сещам тъкмо за този якорудец, дето здравето му разкатаха, ама питието пак си мязало на уиски, толкоз било баш. Всъщност, ако има нещо, което да е най-вярно за писането на Иво Сиромахов, то се синтезира в една-едничка дума – „менте“. Известно е обаче, че българите си падат по ментета, така че мястото му в класацията не е изненада. Разбира се, някой по-окумуш сиромахомилски почитател ще се хвърли матросовски да обяснява, че онова, което прави авторът, е пародия и затова е готино и файнско. Да, пародия е, вярно, но евтина, дори бих я нарекъл долнопробна: специално тази книга прилича на безвкусните илюзии на някой мизерник, въобразил си, че се намесва в глобалните планове на планетарната върхушка. Сещам се в тази връзка за бездарната пародия на филмите за Джеймс Бонд с герой Остин Пауърс или безчетните пародии на „Междузвездни войни“: всички те паразитират на гърба на оригинала, надявайки се поне частица от неговото очарование да облъхне и имитацията. Точно тъй на нашенския сиромах(ов) Ангела Меркел пържи мекици, а Путин стои едва ли не диван-чапраз; и тук нейде идат извикващите смях до сълзи авантюри на Рачко Пръдлето и Иванчо Йотата от „Чичовци“, но, за жалост, Иво Сиромахов не е Иван Вазов. И никога няма да бъде…

Иво Сиромахов „Слави Трифонов: За мен е чест“, „Сиела“ (32)

Подзаглавието на тази книга гласи: „Откровенията на Слави Трифонов, записани от Иво Сиромахов“. Да си призная, нямам представа какво вкарват в значението на думата двамата автори, но пък ще се обърна към „Български тълковен речник“, той да помогне. И ето, помага: „Внезапно откриване на важна тайна или спотаена истина“. Но не е, както си мислите: ключовата дума не е „откриване“, още по-малко изразите „важна тайна“, „спотаена истина“, ключовата дума е „внезапно“. Слави Трифонов прави концерт на стадион „Васил Левски“, на концерта идват 70 000 души и „внезапно“ шоуменът и екипът му са осенени, че цялата тази маса може още веднъж да бъде отръскана мангизно. И хоп! – книгата е налице. Неслучайно тя започва именно с тази шумна проява, с решението „да инвестирам мащабно“. Но ако концертът е резултат от явяването всяка вечер на екран (както гласи известната тв пословица: „И магаре да показваш всеки ден на телевизора, и то ще стане популярно“; прочее, ТВ 7 се опита с водещия предаването „На инат“ Марк О’Селски), то книгата е плод на друга пазарна стратегия, мърчъндайзингова се нарича – със страничен продукт да се поддържа интереса към шоуто. Затова вътре в нея кой знае какви откровения няма, но пък има много патетика: Слави Трифонов говори така, сякаш на всяка страница декламира „Опълченците на Шипка“. Прочувствен, екзалтиран, напомпан – фалш, фалш, фалш… Ако сред коментираните книги има най-изкуствена, това е точно „Слави Трифонов: За мен е чест“. Не зная колко чест има вътре в нея, вероятно героят ѝ си мисли, че е много, ала честност няма никаква. Просто търговски продукт, чийто мерак е да се продава, обаче свенливо се изчервява и не си признава. За сметка на това обаче раздава оценки наляво и надясно: мъжът от книгата непрестанно съди, забравяйки евангелското предупреждение. Типично по български. Но след като телевизията е Господ, то значи, че Слави е нейният пророк, а какво прави един пророк, освен да съди и поучава? В този смисъл това не е книга, това е катехизис; катехизис на шоумена, но не на кого да е, а на нашенския си, български шоумен…

Калина Паскалева „Дневниците на една курва“, „Апостроф“ (48)

Това е най-голямото недоразумение в класацията, истински скандал. И не защото в заглавието стои неприличната дума „курва“, а защото е някакво несвързано писание, все едно тийнейджър си въобразява приключения с пикантен привкус. Героинята ту е на мач на „Локо“ в Лаута, ту е от Варна, ту е „семейна с две деца“, ту се озовава в болница, откъдето бяга… изобщо пълна какофония, объркан и ошантавен разказ. Има и любопитен паралел с горното заглавие: Слави Трифонов води екипа си като награда на мач на „Манчестър Юнайтед“, героинята пък отива на мач на „Милан“ в Милано и – ти да видиш! – забива се със самия Балотели. Което само подсказва какво в масовото съзнание, отровено телевизионно, се счита за хай. Т’ва е бе, в шопинг, измишльотини и закачки времето минава… Да влагаш усилия да я нищиш книгата, е пълна загуба на време, не е загуба обаче да се опитаме да си представим публиката, посегнала към нея. Видно е, че това са хора, за които връх в българското писане (не казвам литература, ясно е защо от въвеждащите думи) са т.нар. „романи“ на Георги Стоев, когото жълтата преса без свян и грях набързо произведе в писател. Подобни бръщолевения за читателите на Калина Паскалева са просто потвърждение на фантазиите им за истинския български свят, за това, че всичко в него е поквара, блудство, оргии и престъпления. Тъй като всички са маскари, значи всичко българско е маскара. (Прочее, това значи, че и те самите, ама няма ум да го прозрат…) То е подмолно, криминално, бездейно и безидейно – въобще тия са людете, дето пишат в постингите, че България е територия, че всичко у нас върви на провала и банкрут. Е, не сме цъфнали и вързали, но то е и заради нас си: след като сме склонни да припознаваме такива диващини като четиво, което си струва да вземем в ръце, значи сами себе си сме изпуснали от ръце, изтървали сме се. Вярно, на тази земя за всичко има място, но с книгите е като с вредните храни – понякога е по-добре изобщо да не четеш, отколкото да четеш такива боклуци. Та в „Дневниците“ дори и еротика няма, единствено усещането, че всичко е мръсотия и безнравственост. Чалгетка пише чалга-книга за чалголюбци, които освен липсващата им друга хигиена, нямат и хигиена на четенето. Прочее, никаква хигиена нямат, изцяло са упадък и смет. Тази пишеща (представя се за журналистка), убеден съм, може да се сдобие със сливи за цяла петилетка, а ако продължава така, ще има да хрупа сливи цял живот…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Катерина Хапсали „Гръцко кафе“, „Колибри“ (8)

На фона на повечето коментирани тук книги (с изключение донякъде на „Докато дишам“ и „Кривата на щастието“) „Гръцко кафе“ ми се вижда Олимп. Но, както е известно, в царството на слепите и едноокият е цар. Книгата спечели наградата „Перото“, макар че имаше по-достойни от нея именно в литературно отношение, „Отклонения наесен“ например. Както и да е, оставям настрана наградата, хващам се за „Кафето“. Само да спомена, че вече съм обговарял книгата подробно в бр. 3 на сп. „Съвременник“ – доста критично; макар че днес, в този момент, след толкова изчетена плява, изобщо не съм сигурен дали пак ще бъда тъй взискателен. Не се разкайвам, просто осъзнавам колко отпадък се търкаля из българския книжен пазар. Пък няма и защо да се разкайвам, клишетата в „Гръцко кафе“ са си още там: евтината етно-балканщина, плеймейтският превзет лайфстайл, мелодраматичният беден речник… Но се вижда също, че е имало старание – Катерина Хапсали май неистово ѝ се ще да се прочуе като писателка, затова няма да се учудя, ако в скоро време по книжарските лавици грейне втора нейна книга. Първата е пазарен успех, втората може да е литературен, кой знае? Макар че много-много не ми се вярва: литературата е малко повече от елементарно писане, иска усет за езика, иска работа със словото, иска пот и вгледаност не в преходното настояще, а в изконното и вечното. Който пише за слава в България, който се подсурва по митологемите на масовото съзнание и им уйдисва на дръвнишкия акъл, изгаря като слама в пожар и се разсейва като прах по вятъра – днеска го помнят, утре хич. Преди време някаква авторка, ако не се лъжа, първото ѝ име беше Диа, издаде роман, „Попфолк“, за който дори се поразшумя. Днес ни тя, ни романът ѝ са запазени в паметта, изпарени яко дим. Дори в интернет не смогваш да ги намериш, толкова са потънали в прах. „Гръцко кафе“ го грози същата съдба, като за поне четири от книгите, коментирани преди него, тази съдба е сигурна. Просто защото те са книги там някакви, не литература. За този, който пита какво е литература, ще река: литература е това, което остава, когато излезлите през определена година и включени в пазарна класация книги, биват забравени. Книги като „Възвишение“, „Физика на тъгата“, „Пътуване към себе си“, „Калуня-каля“…

Другото е плевел, плевел, който плод не дава, само пречи на плодовете… Затова, ако ще даваме левчета, нека поне не ги даваме за плевели. Макар че, от друга страна, всеки има право да си харчи парите както ще. Само че после, като се усети преметнат, нека да не се жалва, че били го прекарали: човек, като види на пазара мухлясали картофи, не ги купува, нали? И плевелите плеви, не ги полива…

Източник

Митко Новков e психолог, културолог, публицист, литературен критик и медиен наблюдател, журналист. Роден е на 25 юли 1961 година в старопланинското село Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ „Д-р Иван Панов“ в град Берковица. През 1988 година завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност психология и философия. Работи известно време като училищен психолог, в периода 1994-2001 година е журналист в бургаския вестник „Черноморски фар“ като 13 години „пристанува“ в морския град. В момента живее в София. Публикува в местни и национални периодични издания от 1989 година. Неговите текстове са печатани във вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Литературен глас“, „Черноморски фар“, „Дневник“ и др., в списанията „Демократичен преглед“, „Витамин Б“, „Мост“, „Страница“, „Сезон“, „Български месечник“ и др. Носител за 1999 г. на наградата за белетристична книга „Пегас“ на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от „Литературен форум“ през 2001 г. по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Автор е на книгите „Изядената ябълка. 101 управител'ски истории“ (1999), издателство „Аб“ и на „Бартвежи. Разни и по-разни писаници по повод и без повод“ (2001) от поредицата „Тълкувания“ на издателство „Литературен вестник“. Книгата му "Подир сенките на литературата" беше сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008. Телевизионен наблюдател на вестник „Култура“.

Pin It

Прочетете още...