От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 09 Ottoman Sultan
Wikimedia Commons  

„Защото беше той, защото бях аз.“
Мишел дьо Монтен

Случаят Вера Мутафчиева и Saeculum Aureum[1] на съвременния български роман

Граница, другост и двойничество

Съществува интимна връзка между паметта и границата. Освен всичко друго тя символизира и „непрекъснатото завоевание на цивилизацията срещу варварството“, тя „периодически служи за трамплин на националния подем“[2]. Защо тогава толкова драматично възприема преминаването ѝ Джем Султан в завръзката на романа „Случаят Джем“? Очевидно тя вещае някаква екзистенциална покруса? Дали защото, отново в плана на колективното възприятие, тя „е символ на миналото, олицетворение на историческото нещастие, свързано с националната съдба“[3]? В случая това е колективната ни обща европейска или балканска съдба.

В романа на Мутафчиева „Случаят Джем“ (1967), но и в „Бялата крепост“ (1985) на Орхан Памук границата – териториална или пък времева – е осмислена като съдбовна проекция и промяна. „Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни.“[4] – така започва романът на Памук. Това е границата, прокарана между идентичностите на Венецианеца и бъдещото му Пленичество. Тази граница е начертана от страха: „След години често си мислех: уплахата на капитана промени целия ми живот.“[5]

Героите на Памук много приличат на героите на Мутафчиева от „Случаят Джем“ по непреодолимия си фатализъм. След години Венецианецът ще си спомня другото си име, майката и годеницата си, които са останали някъде там, в света-сън, в пространствата на другото му Аз. Още на борда на похитената от турците галера, той започва да лъже и въобразява непрестанно някакви свои различни идентичности: ту е лекар, който чудодейно спасява болни (но целта му е всъщност за опази собствените си книги и живот), ту е учен, ту съвестно готвещ се за мюсюлманин праведник, който учи турски. Но никога „обикновен роб“. Подобно на Мутафчиева, и Памук с лекота преодолява векове и исторически обстоятелства (които историко-фактически разделят реалните герои Джем султан и поета Саади), срещайки героя си с непознат безрък испански пленник. Пленникът разказва позната нам история – за дядо си, попаднал в плен, но „след освобождаването си, успял с оцелялата ръка да напише рицарски роман“[6]. Алюзията със Сервантес е безспорна, а литературната мистификация, която разчита на разказа на Пленника („Дон Кихот“), на историята и съдържанието на уж неизвестен ръкопис или пък безкрайното множество измислени истории, които спасяват живота на своя разказвач, очертава двойствената природа на романа на Памук, но и на самия романов жанр. В друг, метатекстов дискурс, самият Орхан Памук ще разсъждава върху персоналната си обреченост да съпреживява непрестанно темата за двойничеството: бидейки сам зодия Близнаци[7] или мислещ себе си като медиатор между литературата и езиците на Изтока и Запада.

Първата среща на Ходжа с Венецианеца е покъртителна, защото и двамата разпознават себе си в другия: „Влезлият в стаята дотолкова приличаше на мене, че направо не беше за вярване. Това там бях аз! Но без брада.“[8] Абсолютното двойничество предстои тепърва да бъде преживявано – двамата с Ходжа ще бъдат съмишленици в проектите на пашата и султана („Щели сме да се допълваме!“[9]). Отношенията между двамата се задълбочават, но в тях непрекъснато има нещо недоизказано, някакво дебнене и скрити помисли („наблюдаваше ме така, сякаш искаше нещо от мен, (…), сякаш си играеше, сякаш експериментираше с мен,… тревожех се, че не долавя нашата прилика, … усети моята резервираност,… разбрах, че ме презира и се ядосах.“[10]). Двамата са обвързани от далечна близост, подобна на земята и Луната, накъдето отправят те своите фойерверки. Постепенно общите им интереси ги превръщат в „добри побратими“, от които Венецианеца се чувства като „по-големия брат.“[11] Което е съвсем естествено и близко до ума – Западът винаги е имал подобно самочувствие пред Изтока. Постепенно Ходжа научава италиански и изчита книгите му, след което Венецианеца губи своето превъзходство. Изповедният тон на героя, както и идентичните сюжетни маркери много напомнят за отношенията между Джем и Саади, в които има и любов, и лоялност, но и една скрита разделителна линия на двойничеството, в което се таи съперничество. То е болезнено и носи ревност, тъга, ярост, наслада. (За разлика от Ходжа и Венецианеца, Джем и Саади физически и визуално са пълни противоположности – високият русокос и синеок османо-сърбин и смуглият черноок персиец.) През подобни полюсни чувства и настроения преминават героите на Мутафчиева и героите на Памук. За да си разменят на финала и екзистенциалните роли.

Пред очите на пашата непрестанно се мержелеят, смесвайки се лицата на Ходжа и Венецианеца, подобно на „близнаците, дето били обърквани от собствената си майка“[12]. Тяхната физическа прилика, но и духовната им съ-посветеност ги превръща в съперници за вниманието на падишаха: „миловидно дете с червени бузки и ръст, съответстващ на възрастта му.“[13] То е обсебено от мъдрия и интересен чужденец, който знае всичко за небесните светила и стъклените сфери, за снега, за звездите, облаците и гръмотевиците, за болния лъв, за часовниците, за розовите летящи котки… Междувременно в султанската градина се раждат лъвчета-двойници и Венецианеца трябва да разтълкува тази поличба. Джем не разчита на поличби, а на своето друго Аз – на своя тълмач (преводач) Саади.


Small Ad GF 1

Венецианеца сънува сън – двамата с Ходжа разменят дрехите и местата си: „вместо мен в родината ми отива той, жени се за моята годеница, на сватбата така и не забелязват, че аз съм той, аз пък от своето кътче, облечен в турски дрехи, гледам веселбата…“[14] Родните му така и не го разпознават. Споделеният сън предстои да се сбъдне. Джем и Саади участват не на сън, а наяве в гротесковия карнавал на преобличанията и промените – на Изтока в Запад и обратно…

Венецианеца и Ходжа споделят мъжките си интереси, но никога не говорят за жени. „Гордеехме се с мъжките си връзки – пък казва Саади за източните хора – те ни издигаха над плебейската ни зависимост от жената.“[15] Затова пък и двете двойки се взаимозареждат с вдъхновение за творчество, изпитвайки злорадо чувство по неосъществения Друг: „ден подир ден с удоволствие наблюдавах как се топи вярата му…“[16] За да се открие нова идея, само негова, но оказва се, че това е въпрос който вълнува хората „там“. За Венецианеца „там“ е все още Изтока. „Защо съм, какъвто съм?“[17] Двамата ще потърсят отговор на загадката на загадките в огледалото (мотивът Нарцис), за да открият разковничето на бъдещето. За всеки от тях, то се крие в съдбовното решение на Другия да бъде себе си или не. Венецианеца е откровен пред своя Ходжа и му разказва опасни сънища: как се споразумява с двойника си съзирайки лицето му сред мрака, как преживява смъртта на своя приятел от детинство, за ужаса от писането и мисленето „заедно“. Проявеното към Ходжа любопитство обаче го кара да избухне – Изтокът не обича да навлизат в непроницаемостта му. Но загадката на мисленето по аналогия е патент на аналитичния Запад: „така, както човек наблюдава своя външен вид, вглеждайки се в огледалото, по същия начин може да открие и своето естество, наблюдавайки дълбините на собствените си размисли.“[18]

Джем и Саади проникват един в друг по интуиция. Ходжа и Венецианеца – по логиката на рациото, на блестящата аналогия на равнопоставеността. Ако Джем и Саади възпроизвеждат куртоазния модел Рицар-Оръженосец, то Ходжа и Венецианеца са аналогични на античния модел Учител-Ученик. Плътските хетеросексуални желания ги разделят, духовните им интереси ги сдвояват. Отричането от себе си ги води към другия: „Вече не презираше мен, понеже презираше себе си; струваше ми се че най-после съм открил усещането за равенство помежду ни…“[19] – откровеничат героите на Памук. Това равенство е схванато порочно като близначество, обратност, а провидението не закъснява да изпрати и наказание – чумата. „Ще умрем заедно!“ – е логото на тази странна любов на Памуковите герои, която не е по силите на здравия западен разум, но безкрайно много изкушава и плаши двамата. Въпреки, че за източния човек тя е обичайна, за западния – несвойствена.

Изследване, изпитание и страдание; пленничество и свобода; бягство и завръщане – Ходжа и Венецианеца, подобно на Джем и Саади преминават като инициации в живота си. До толкова, че да постигнат идеала на духовното сливане и телесна идентификация. В плен и изгнание Саади вече не може да пее, Джем не пише стихове без Саади. Тяхната раздяла се превръща в реална физическа смърт. Венецианеца вижда бъдещето си не във Венеция, а в Истанбул: „Знаех, че завърна ли се във Венеция, не бих могъл да продължа живота си оттам, дето бях го оставил.“[20] Майката и годеницата са квалифицирани като „тях“, а неговата споделена мъжка двойка с Ходжа – „нас“. „Аз станах Ти.“ – обобщава Ходжа. Диалектиката на двата образа – Ходжа и Венецианеца – извървява паралелна контрапунктна линия на възходящо и низходящо развитие. Реакциите на Ходжа напомнят на Венецианеца за първите години на робството му, непрестанно единият иска да прилича и подражава от другия. Подражанието (и признатото превъзходство над другия) води до крушение – империята непрестанно губи територии, а героите са поставени пред перспективата за оцелеят и да се спасят ако изобретят „невероятното оръжие“, поръчано от падишаха. (Начинание, толкова амбициозно и утопично, каквото е и възвръщането на султанския престол на Джем.) Подобно изпитание Аллах изпраща на надменно самозабравилите се – героите сами не съзнават, че тяхното двойничество е вече такава стигма. Сред „сътворените от Аллах чудеса, призвани да сломят надменността на човешкия род са и близнаците, приличащи си като две капки вода.“[21]

Ходжа и Венецианеца са Учителя и Ученика, които взаимно се надминават, които разменят ролите и местата си. Ходжа означава „учител“, венецианският човек се учи на мъдрост от него. Изтокът учи Запада? (В „Случаят Джем“ началото е именно такова – персиецът учи османеца-сърбин. Преподава му мъдри житейски уроци, чиято прагматика ще се сгромоляса.Учи го и на поезия. На финала Джем учи Саади на пораженчество. На горчивата мъдрост, че човек е априори жертва на историческата си съдба.) Венецианеца изземва личността и славата на Ходжа в султанския двор, заемайки мястото му. Ходжа обаче влиза в главата и сънищата му, изземвайки му миналото. В тази игра на подобията и приемственостите се включва и самия падишах: „Веднъж ми бе споменал, че всеки живот всъщност е подобен на другия. Незнайно защо думите му ме уплашиха… Аз съм аз.“[22] Мантрата на себеидентичността обаче не му пречи да си поръча портрет и да започне да свири на уд. Поантата на историята на двамата е провалът на чудното оръжие и опасността пред Венецианеца – падишахът ще поиска главата му. Тогава двамата с верния Ходжа правят следното: „мълком и без тревога разменихме дрехите си. Връчих му пръстена и медальона си, който години наред криех от него,… портрет на баба ми и поизбледнял кичур на годеницата ми.“[23] Ходжа се отправя към Венеция, за да заеме миналото му, Венецианеца ляга в постелята му и обсебва сегашността. Заема длъжността на Ходжа – главен астролог в двореца. Охотно говори за миналото си с Него. За Неговата, а всъщност Своята Италия, минало, случило се. „Тъгувах за Него“[24] – казва той, а всъщност – за себе си. „Познаваме ли себе си? Човек добре трябва да знае кой е. Смятах, че падишахът бе усвоил тези изнервящи въпроси от проявилите интерес към гръцката философия умници из средите на шутовете, обкръжили наново султана.“[25] Върховната мъдрост на Изтока обаче гласи друго: „Необичайното и смайващото … трябвало да дирим не в душите си, а в света! Ровенето в душите и продължителното взиране в себе си ни правело нещастни!“[26] Щастието е игра, познанието би се превърнало в щастие, тогава, когато се осмисли като игра. Колко е трудно това за западния човек, а колко постижимо близко е за източния! От дистанцията на времето и пространството и двамата герои ще разиграят собствените си съдби разказвайки и описвайки ги. Ходжа ще напише книга, озаглавена „Турчинът, когото познавах“. Венецианецът ще прелиства наново своите стари, спасени на галерата книги, в които е заключено минало познание.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Саади ще се върне към себе си, оказвайки се, че това е неистинната му същност. Поетът Саади се самообрича и предава доброволно на своя убиец. Аз съм Той. А животът започва отначало и огледално наобратно.

Любов и идентичност. Любов-двойничество.

Хомо- и хетеросексуалната любов и нейната оптика са специална тема на изследване в романите „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева и „Бялата крепост“ на Орхан Памук. Какво е любовта обаче, отнесена към Историята и как се вписва темата за любовта с друговерец-друговерка в полифонията на романите „Случаят Джем“ и „Бялата крепост“? А как пък темата за монопроявите на любовта се обвързва с просвещенския концепт за любовта-фúлия, приятелската любов-радост като „най-съвършеното въплъщение на добродетелта“, бележеща „пълния разцвет на индивидуалната самоличност“[27]? Това е любовта, възхвалена от Аристотел и Цицерон, но и от Монтен, любовта, която може и да не споделя най-високите християнски морални норми, но която е върховно проявление на хуманистичния идеал. Безпричинната любов към Човека, любовта, в която Аз съм Ти, която не се основава на страданието, жертвата, сливането. Любовта, чиято крайна цел и основание е Ти, Другият.

В „Нрави и обичаи – Любовта на Мехмед ІІ“[28] Жан Антоан Гюе разказва една история, странно вписваща се в обичайните версии за личността на страшния Мехмед, наречен още Завоевателя. Бащата на Джем султан. А именно, че самият той е син на християнка – сръбкинята Мария, която е амбицирана да наложи християнството в империята. Затова тя влиза в колаборация с Ирина, дъщерята на Палеолог, в която Мехмед е лудо влюбен. „Целият свят трепери от него, а той живее в обятията на една християнска робиня“ – негодуват еничарите. Преди Гюе, в един сборник със симптоматичното заглавие „Трагични истории“ (от самия край на 14 век) пък е разказана подобна примамлива история за любовта между византийска принцеса и султан. Има нещо нездраво, но изключително примамливо и плътно еротично в подобна констелация, която е продукт и на компромис (исторически), и на нагон, и е знак за витално утвърждаване на силата на расите (посредством смесването им). Нездраво е, защото е грешно – съединяването с другостта е опасно. Рисковете от разминаване и неразбиране, от размиване на етични и нравствени принципи, обичайно правни закони, неписани правила е много голям. Рискът от разминаване в темпераментите и емоциите, от непремерените жестове и знаци също. („Отело“ на Шекспир е показателен пример). Как завършва историята с любовта на Мехмед ІІ ли? След като е обещал да се ожени за Ирина, той показно я екзекутира пред разбунтувалата се еничарска войска. И тази игра на любов и съдба ще се тиражира във времето, само ролите ще се менят, маските ще се обръщат, ще се влиза и излиза до безкрай от Едипови ситуации. Мехмед ще има наложница-сръбкиня (каквато е и майка му), а Джем, синът на сръбкинята, ще стане жертва на любовта си към католичката-французойка Елена дьо Сасенаж – единствената любима жена в живота му.

Какво е животът, а какво смъртта? Вторият план на романа „Случаят Джем“ затваря параболата на разказа. Но да се върнем към първия план на романа „Случаят Джем“, преди да потъваме в многопластовата му оптика. Оригиналното му мото гласи: „Този някой друг не можеше да е жена. А бяхме поети и духът ни би измръзнал в самота…“. И въпреки, че паратекстовите структури проникват опосредствано, вече на интерпретативно равнище в посланията на творбата (в началото е текстът), ще си позволим да потърсим генералната провокация на този български роман, сътворен във времена, когато е недопустимо от соц-доктрината да се интерпретира историята през подобна гледна точка, а именно: на другостта и двойствеността – и политико-идеологическа, и културна, и хомосексуална. Мъжката любовна двойка в романа „Случаят Джем“ е всъщност творческата двойка, в сдвоената ѝ фигура е проектирана съвършеността на хомосексуалната комуникация. На персонажно ниво подобно композиционно решение провокира Орхан Памук в първия роман, с който той става световноизвестен писател – „Бялата крепост“. Ходжа и Венецианеца се оглеждат и милват пред огледалото – влюбени в другия, а всъщност в собствения си образ и подобие. Затова вероятно те оцеляват и животът им започва отначало. Но и те са потопени в имагинерното неисторично време (неслучаен е лайтмотивът на потъването, изчезването в мъглата) на някога, на спомена, на намерения ръкопис. Впрочем, подобна е и самата история на романа „Случаят Джем“. Продукт на вдъхновение за писателката е един случайно намерен и прочетен католически ръкопис-хроника в библиотеката на университета в Санкт Петербург, по време на нейна специализация в средата на 60-те. Тези два ръкописа – имагинерният, на Памук и документалният на Мутафчиева претендират да въведат читателя и героите си във водовъртежа на късно средновековната европейска и османска история. И в проблематиката на човешката идентичност.

Трагичният ракурс на гледната точка към проблема за идентичността у Мутафчиева е зададена в романа ѝ от поета Саади – той е този, който не знае кой е, който търси себе си. Джем си задава този въпрос един единствен път. Подобна е и ролята на Венецианеца на Памук. В думите им се таи неизбежността на съдбата, която е срещата еднаквите души. Двамата свои, двойници поемат недоброволно пътя на странничеството, към чуждостта. И вероятно няма нищо по-естествено от това (такива са духовните проекции на мъжката двойка и степените на любовта в Древна Гърция). Героите не се противопоставят на този принцип на сдвояването, тъй като няма нищо по-естествено от това две души, затворени с един и същи пол да се разбират и обичат съвършено. Изтокът е видян като въплъщение на естествеността, Запада – на противоестествеността (интересно е, че такава е формулировката и в двата романа). Различно преживява колизията на отчуждението и престъпването на границите човекът от Изтока в сравнение с човека от Запада. Саади и Джем така и не успяват да бъдат Други, да излязат отвъд Себе си. Затова умират. Ходжа и Венецианеца постигат тази метаморфоза и оцеляват. Впрочем и двата романа – на Мутафчиева и Памук – интерпретират двойствено темата за двойничеството. Двойникът е драматичната карма на човека въобще. Но двойничеството е продукт на хитрост, на самозванство. Такъв е Джем. Такъв е Венецианеца. Такъв е бил и Мохамед – поне така се схваща според философията на ориентализма Пророка спрямо Исус. Той е като Него. Западът живее свой собствен живот. А „ориенталските фигури се изчерпват с тяхната функция и образи, които създават на сцената“[29] – в случая, дори когато са западни, техните сенки са ориенталски (Венецианеца-Ходжа).

Другостта и двойничеството са основни тематични проекции на романа за Изтока и Запада[30] въобще. Те имат своите главно културни и екзистенциални измерения, които включват равнопоставено и религията, и бита, и културата, и историята. Фернан Бродел отбелязва, че „в сърцето на цивилизациите религията е най-силната черта, едновременно тяхно минало и настояще.“[31] Което влиза в противоречие пък с тезата му за „угасването“ на просвещенския пламък на арабския Изток след 12 век, когато Европа поема факела на прогреса.“Всеки ден дадена цивилизация заема нещо от своите съседки и е свободна да претълкува, да асимилира това, което е взела от тях.“[32] Това се случва именно на Балканите и то в сложните територии на верското-религиозното поведение и общуване. Романът на Мутафчиева е хванал най-травматичната точка от това общуване – неговата среща, неговото начало, когато османците стъпват на Балканския полуостров. Бродел споделя една скандална (от наша и днешна гледна точка, тук на Балканите, скандална и спрямо гледището на Самюел Хънтингтън) идея и сам я определя като „прекалена, но не неточна“. Ето какво твърди той: „при превземането на Константинопол от турците през 1453 г. … православната църква е предпочела вместо съюза с латините, който единствен е можел да я спаси, да се подчини на турците. …(Това се дължало на – бел. моя) отвращението на гърците от сближението с латините, от които ги разделяли теологически различия. (…) те предпочели да се противопоставят на нещо равностойно“.[33] Следователно това, което се случва на Балканите след идването на османците, не може да се определи точно нито като заробване, нито като колониализъм защото, според Бродел „колониализмът е съвършеното удавяне на една цивилизация от друга. Винаги победените отстъпват пред по-силния, но тяхното подчинение остава временно – винаги, когато има конфликт на цивилизациите.“[34] Такава е логиката и на романистката и османистката, на специалистката по балканска история Вера Мутафчиева. В този план разсъждава и Орхан Памук.

„И още: Цивилизацията е зависела от владетелите, от просветените деспоти. Бързата разруха на Багдатския халифат… не наврежда на мисълта, тъкмо напротив.“[35] Именно тази идея на Бродел експлицира художествено романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“. Въпреки нейният саркастичен отговор на хипотезата какво би станало ако… Нищо по-различно от станалото вече. Джем Султан е Баязид. В историята всичко е временно и никога неслучайно. Още по-малко лично.

Идентификации и литературни влияния.
Случаят Вера Мутафчиева и Saeculum Aureum[36] на българския роман

И за финал отново ще се върнем към проблема за идентификациите. Този път – не на литературните творби и героите на Мутафчиева и Памук. А спрямо това как се оглеждат образите и идеите на творбите им една в друга? А как отглеждат в тях нашите читателски и литературно-критически рецепции?

Възможен или не за нас, българите, е идентификационният проект на Изтока? А на Запада? Трябва ли да избираме? Принудени ли сме били въобще някога? А днес? И дали ще продължаваме да пребиваваме между заплахата, нежеланието, чуждостта, враждебността, но и безкрайно силното им привличане. Романът „Случаят Джем“ задава въпроси, отговорите ще прочетем между редовете.

Вероятно така ги чете твърде интелигентната, впрочем, цензура от времето на социализма. (И силно пристрастна при това цензурно-корективна позиция на литературната история и критика по онова време, която ревниво отчита, например, че: „българското отсъства от „Случаят Джем“, и това е недостатък, който трябва да се поправи.“ [37]) Още с излизането на романа, литературната критика забелязва, например, че той „преодолява описателността и поставя не само пластико-изобразителни, но и сериозни философски задачи“[38]. Че притежава „оригинална форма“ и представя „социалната действителност“ чрез „индивидуализираната съдба в богата гама от образи“ и въплъщава в „сюжет от миналото трагизма на безотечествеността“[39]. Че романът-хроника на Мутафчиева демонстрира „дълбоките познания на историк и дарбата на психолог, вникнал в сложната и противоречива душа на ориенталеца“[40] и „дава обобщена позиция към нашата история, като търси талантливо по-широки паралели с миналото ни(…) като аргумент за настоящето“[41] и пр.

В повечето от престижните литературни класации на времето си (годината е 1968) Мутафчиева изобщо не фигурира. Например в оценките на Павел Вежинов, Максим Наимович, Камен Калчев и др. За разлика например, от широко разхвалвания роман на Антон Дончев „Време разделно“ или пък на Емилиян Станевия „Антихрист“, които излизат по същото време. Авторите-критици са обсебени от клишетата на историческата обективизация, историцизъм и психологизъм на личността като изразител на общата воля. И са склонни, превръщайки думата „задача“ в ключова в оперативната си критическа фразеология, да търсят единствено патриотико-дидактическия и идеологическия ефект на романа. Този патос завладява и самата млада авторка Мутафчиева, която обаче с присъщата си интелектуална ирония се самообявява твърдоза историческия роман като „бягство от действителността“, същевременно внушаващ доверие.[42] Как може да стане това във времето на соц-а е загадка, а илюзиите на Мутафчиева няма да ѝ бъдат простени. Вече от позиция на изминалите десетилетия, след т.нар. промени от 1989, тя оголва именно онзи, дълбоко скрит идеологически заряд на романа, за да идентифицира логиката на средновековната спрямо следвоенната история на ХХ век. Тук и сега, Западна Европа предлага романовия разказ на Запада, а Изтокът и Ориентът по аналогия визират съдбата на Източния блок. „Къде е тук мелодрамата, в съдбата на Джем?“ – възкликва почти по вапцаровски Вера Мутафчиева. И продължава: „пишейки романа за Джем, бях провокирана от аналогията, която трябваше да отнеме всякакви илюзии на милионите, включени в лагера на социализма.“ И на събитията на времето на 60-те: войната във Виетнам, надпреварата във въоръжаването, студената война, Карибската криза. „Не напомня ли това ситуацията от Джемово време, когато посред шумно проектирани кръстоносни походи… султанът и папата си подават ръка за сметка на Джем и милиони европейци от изтока“[43]? Демонстрираната отговорна позиция на историчката-романистка съвсем не отрича всъщност дълбоко лично-преживяната история на емигранта-невъзвръщенец Джем и аналогията с личната на съдба на собствения ѝ брат, емигрирал в средата на 60-те във Франция. Романа си Вера преживява и като лична карма, като собствена интимно преживяна стигма. От същото време датират и първите ѝ съприкосновения със службите на ДС.

Критиците са склонни да критикуват романа ту за изкривяване и подмяна на историческата истина, ту за липса на художественост. Историческата, а и географско етнографската коректност на романа самата авторка подлага на безмилостната си иронична автооценка: „Повествованието течеше през устата на едного или другиго свидетеля, в чиито кожи влизах и излизах без препятствия… Описвах с лека ръка пейзажи, никога несъзирани … Анадола видях по-късно…“. Едва след години, сприятелявайки се с големия турски писател Яшар Кемал, той я упреква, но щедро скроено, с усмивка: „Описанието на Киликия е съвсем невярно – тя е зелена, тучна, няма нищо общо с твойта безводна пустиня…“.[44] Романът и авторката му дори са замесени в скандал за плагиатство[45]. Не харесват съвсем и неговата „форма“, търсейки „еднообразност в монолозите на свидетелите, които не са индивидуално очертани“.[46] Дори във видимо най-задълбочената българска оценка на Тончо Жечев върху „Случаят Джем“, според която романът е „най-високото постижение и явление в съвременния български роман“, се промъква подозрението, че „историците са престанали да бъдат писатели, а писателите – историци“.[47] Всъщност Жечев нескрито харесва поетиката на романа в сложните преплитания на доста повече от две гледни точки (както е и при „Време разделно“, впрочем), които безспорно „обновяват историческата ни проза, осъществявайки по-чувствителен контакт с модерната“, в преплитането на ракурси към събитията, демонстративно отказали се от класическия епически разказвач и абсолютната истина. Оригиналното вплитане на „свидетелствата на герои-духове пред съда на историята“ за Жечев звучат твърде странно, още повече, че говорят на неорганичен език, а „на езика на авторката“[48], който е подчертано ту сказов, ту фалшиво интелектуалски. Но затова пък колко очарователна е поетическата линия на повествованието ѝ, която на финала превръща мотивите в лирически болезнени откровения (например в думите на Саади за „песента на изгнанието“).[49] Тончо Жечев очертава диалога между романа на Мутафчиева и романа на Андрич „Прокълнатият двор“, отбелязвайки (и тук е безкрайно прав) далеч по-сложната и интересна постановка на нашата авторка, чийто повествовател-герой(и) е (са) „антипод“ на Андричевия Кямил, а търсенето на собствената историческа истина е концепцията на нашия български роман. Между критическите редове на Жечев четем и скритите послания на Мутафчиева в едно време, когато дори за историческите сюжети е оперативно приложим тайният код на Езоповия език. От днешна оценъчна гледна точка парадоксално твърдим, че е било за добро.

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева така и не се превръща в христоматиен, не влиза в никоя златна колекция, не става тяло в литературния канон. Дори и тогава, в собственото му съвремие (края на 60-те и началото на 70-те), когато романът е обявен за книга с „универсално значение“, основана на „героизъм и психологизъм“, но и на смело експериментаторство, обаче „с чувство за мярка“[50]. А и по-късно, в 80-те, когато е видян като проникнат от дълбок „психологически казус, чрез който трябва да бъде постигната философия на историята“ именно чрез героя му, „ориентиран към свръхземните въпроси, в плен на времето и извечната самота и безсилие на индивида“. Също както героите на големия Иво Андрич.[51]

Романът продължава да бъде четен по този начин дори и след 1989 година, когато е мислен вече в призмата на интелектуалното приключение и метафоризма на историята, на естетическата игра и провокиращата със своята горчивина интелектуална ирония. Така за него се изказват възторжено много наши и чужди автори като Ерик Дескод, Виеслава Бояджиевеч; Добри Вичев, Магда Карабелова[52], София Ангелова-Дамянова, Николай Чернокожев, Албена Хранова и др.[53] В главата „Изток-Запад: власт и притежания във властта. За скритата и тайната история „Случаят Джем“„, която е част от амбициозния литературен проект „Романът Мутафчиева. Дебат за играча в историята“[54] Магда Карабелова прави директна психо-биографична връзка между раждането на образа на изгнаника Джем и емиграцията на брата на писателката във Франция, заради което двете с майка си имат немалко проблеми с властта и службите. Личната драма се преплита с фикционалната историческа, но отново персонална драма. От едната страна е трагедията на невъзвращенеца, емигранта-безродник. От друга – на изоставените завинаги. Личната си съдба писателката явно припознава със съдбата на така любимия си Изток (поне така формулировка предлага във вече цитираното интервю на Карабелова с Мутафчиева). Карабелова мисли върху проблема за „излишния човек във властта“[55], но е пропусната от нея аналогията с литературната тенденция за образа на излишния човек въобще. Изследователката ще се опита да прочете логиката на романовия сюжет през логиката на ренесансово-карнавалното и хедонистичното[56], но и на хазарта и хазартното живеене въобще (на рулетката и залаганията), а образът на Саади ще бъде маркиран през критическата и философска парадигма на Декарт и картезианството. През Тургеневската призма на „родители и деца“ (като родителят е Саади, а детето – Джем, една констатация, върху която може да се спори). През идеалистическата постановка за несъвместимостта на красотата с властта (та нали и Куатроченто, и Просвещението спори именно с подобна средновековна илюзия). Джемовото погребение е прочетено през устойчиво повтарящия се балкански мотив от „Баладата за Мъртвия брат“[57] (и тук претенциите ни са по същество, а въпросната теза е твърде съмнително издържана, вече стана дума за аналогиите с християнския житиен модел).

Особено внимание сред новите изследвания представляват анализите на Мари Врина-Николов, Камила Данилченко и Несрин Тадзиджаде-Караджа, освен защото предлагат чуждата културна гледна точка и претендират за безпристрастност, и поради факта, че правят няколко много ценни интертекстуални наблюдения. А те именно имат отношение към тук формулирания проблем за Граничността и Другостта.

Ирониите на съдбата не приключват със смъртта на Джем. Несрин Караджа[58] се опитва да разкаже историята „пост мортем“ през погледа на трима автори. Показателна е критическата формулировка на изследователката от Изтока Несрин Тадзиджаде-Караджа: „Романтичната жертва Джем Султан в три западни произведения (Иво Андрич „Прокълнатият двор“, Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ и Едуард Саблиер „Затворникът от замъка Бурганьов“(2000))“. В ролята на Запада, в равнопоставена позиция се оказват и френската, и… балканските литератури. Години след смъртта на Джем, малкият му син Мурад – разказва тя – заминава за Кахите, а по-късно за същия онзи Родос („който се беелеше като мъртвешки череп…“) и се похристиянчва. Ирониите на съдбата, а всъщност оръжията на възмездията, не се изчерпват дотук. През 1522 г. след завладяването на острова, Мурад е осъден на смърт, заедно с малкия си син, когото е кръстил Джем. Чичек султан, сръбкинята-султанка и майка на Джем загива по време на чумната епидемия в Египет, а малката ѝ дъщеря се омъжва за сина на последния египетски султан Каитбай – Мехмед. Ирониите на съдбата… Така приключва залезът на мамелютите, събирайки сетните издънки на двете славни султански фамилии. „Използваният от Вера Мутафчиева термин Другия – отбелязва Тадзиджаде-Караджа – сочи знанието за съществуването на две култури, които са в конкуренция, но и в постоянно взаимодействие“.[59] А нуждата от информация за Другия всъщност бележи желанието за господство над Другия. Изследователката развива вече позната теза на Цветан Тодоров за Другостта. (Интересно е, че никъде не го цитира.) Акцентът в романа според нея обаче, попада върху проблема за осмислянето на родината и пристрастеността на човека към нея – драмата на Джем е липсата на родина. Защото „географията остава винаги извън човешката съпротива“– това го разбират, съчувствайки, дори враговете. Въпреки, че „много добре знаем, че в историята няма място за чувства. Няма как да приемем, че някой с добро сърце е приел историческата съдба и се е нагърбил всички мъки.“[60] С мъките и на Европа, и на османците, и на… Балканите.

„Балканите, твърди от своя страна Камила Данилченко, са в допир с Изтока и със Запада, но те не са нито Изток, нито Запад, затова и тук, Балканите невидимо присъстват.“[61] Както впрочем присъстват и в „най-балканската“ книга – „Прокълнатият двор“ на Андрич. Данилченко съзнава дълбокия съвременен подтекст и майсторство на Вера Мутафчиева в „рязкото разграничение между повествователен от философско-исторически и рефлексивен дискурс“.[62] Този български роман според нея може да бъде сравнен с епосите на Томас Ман („Доктор Фаустус“), Стефан Жеромски („Пепелища“), Иво Андрич („Прокълнатият двор“) и дори Маргьорит Юрсенар („Мемоарите на Адриан“). Интелигентното повествуване в един едновременно дискурсивен, но и пластично-изобразителен (без това да пречи на философския) аспект на този роман на Мутафчиева – твърди Данилченко – говори за ясно радикализирана поетика на тази, правеща чест на славянската романова белетристика въобще, българска творба. Ако си позволим да отворим малка скоба по повод на това проникновено наблюдение на Данилченко (изказано единствено от нея), ще трябва да отбележим, че между „Мемоарите на Адриан“ на Юрсенар и „Случаят Джем“, но особено „Алкивиад Велики“ на Вера Мутафчиева могат да бъдат открити множество прилики. Още повече, че Алкивиад се появява като герой в спомените на възрастния Адриан. Нека ги наречем инспирации, ефекти, родени от вдъхновението на чуждата творба. Самата Мутафчиева мълчи по този въпрос. Защото пък директни повествователни прилики в наративните концепти трудно могат да бъдат откроени. В сравнение с моноепоса „Мемоарите на Адриан“[63], „Случаят Джем“ притежава несравнимо по-сложна и пъстра наративна структура, това е полифоничен роман. Ако в „Мемоарите…“ прокънтява онази абсолютна самота на човека от времето, когато по думите на Флобер „вече нямаше богове, а Христос все още не се беше появил… – от Цицерон до Марк Аврелий“[64] (романът завършва именно с възцаряването на осиновения от Адриан Марк Аврелий), то самотата в „Случаят Джем“ е от особен порядък. Това е щастливата споделена самота на сродните души на поети, дръзнали да мислят за земната суета. Общите травматични места в двете творби като: сближението с чуждостта и хомосексуалната любов (юношата-грък Атиной и застаряващия римски император Адриан); мотивите за посвещаването и сливането на концептите Аз съм Ти; темата за властта и самообречението (личната загуба и историческите загуби – самоубийството от любов на Атиной; фактическото самоубийство на верния Саади); персоналните просветления на героите, попаднали „на границата“ (жертвата на Джем, жертвите на Адриан); темата за вярата в логиката на езичеството, но и в безпощадната яснота на християнството; проблематизирането около темата за красивата смърт и страха от смъртта („малцина откриват смисъла на живота преди смъртта…“); проблемът за търсенето на истината в мъдростта; хуманистичната визия за византийския-гръцки свят (апологията на Византия и в двата романа) и ролята на изкуството и жените; проблематизираната концепция за сложния Ориент и жестокия Запад, около центъра на света („Този престой в Британия ме накара да разгледам възможността за една държава, чийто център би бил Западът.“[65]) и др. са сред множеството допирни точки в повествователната интелектуалска тъкан на философско-историческите романи на двете авторки. Романи, посветени на личността в историята и ролята на големия исторически разказ в персоналната съдба на човешката личност. Общуването между световете на техните романи може би трябва да остане в завесата на мълчанието. Или, както мисли султанът (на Мутафчиева), както обаче откровено дефинира императорът (на Юрсенар): „Има повече от една мъдрост и всички са необходими на този свят; не е лошо ако се редуват.“[66] По странно идентичен начин и двете писателки преживяват своите коронни-короновани герои като лични съприкосновения. В едва ли не лични любови и странно осмислени хомологични двойничества. Разсъждавайки върху принципа на границата, Юрсенар пише в бележките по историята на романа си: „Има книги, до които човек не бива да се домогва, преди да навърши четиридесетте… Има опасност да не разпознаеш големите естествени граници, които разделят хората… и вековете… Необходими ми бяха години, за да се науча да измервам точното разстояние между императора и мен.“[67] В предсмъртно откровение Вера Мутафчиева ще сподели, че Джем е мъжът на нейния живот, уви, имагинерен, защото ги разделят векове. Сребърен пръстен с тюркоаз е нейното любовно признание към него, което Антонина Желязкова отнася в тюрбето на Джем като посмъртен дар от неговата авторка и възлюбена[68]. Вече са минали четиридесет години от сътворяването на „Случаят Джем“ – пределното време за узряване на публиката за този многополюсен текст.

Друга проникновена тълкувателка на „Случаят Джем“ (и не само – тя е буквално влюбена в съвременната българска литература) е Мари Врина-Николов. Тя преназовава „Случаят Джем“ (или на френски „Странстващият рицар“ – „Le Prίnce errant“, Stock, 1987, trad. Klod Gillo) като творба в духа на класическите рицарски романи, спрямо които иначе Мутафчиева стои в ироническо отстранение. (Доказателство за това е едноименната ѝ творба „Рицарят“.) „Случаят Джем“ дефинира „човекът, изправен пред историята“.[69] Това е човекът, който потъва в размишления за историята, за пиетета към историята и мъртвите, от които живите трябва да почерпят мъдрост и поука. Смъртта – твърди Врина-Николов – именно е сюжетно-фабулното колело, което задвижва повествованието, а „солидарността между живи и мъртви“ осигурява фактическия разказ, както и диалога върху историята. Това е един „модерен роман с неправолинейно послание“[70], нелинейно повествование с необичайно избран повествователен ъгъл, в който непрестанно се наслагват минало и настояще. В тази гонитба на времена и гледни точки читателят е поредният свидетел и съдник, който застава във въображаемия съдебен процес ту от едната, ту от другата страна. А като читател-съпреживяващ – добавяме ние – той застава и от третата, влиза в кожата на героите-страдалци, плаче и е щастлив заедно с тях. Защото романът е силно кинематографичен.

„Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева е български роман, написан в далечната 1967 година, който иначе би бил достоен за Нобелова награда, но не носи заслужената слава на авторката си в България, въпреки, че се оказва най-превежданият български роман зад граница въобще (на общо 13 езика в изключителни тиражи). Само за сравнение ще проследим съдбата на нейните колеги по сюжет: Андрич (1961) и Памук (2006) стават литературни Нобелови лауреати. Маргьорит Юрсенар става първата жена член на Френската академия (1980). Едуард Саблиер получава най-престижната литературна награда на Френската академия на науките (2001), след което получава и ордена Кавалер на Почетния легион. Този орден притежава и Иво Андрич.

Романът на Мутафчиева остава тера инкогнита и за българското кино, при това в годините, когато се снимат мегапродукции и когато самата Вера Мутафчиева е активно привлечена като сценарист и консултант в този бизнес. Той, обаче идеологически легитимира само удобните на партийната и политическата конюнктура исторически митове.[71] Митът Джем се оказва неудобен тогава, в далечните години от края на 60-те до края 80-те. Неудобен спрямо контекста на българския тоталитаризъм, въпреки удобната теза за „лошия“ Запад, превърнал в изкупителна жертва съдбата на християнските Балкани в името на собственото си спасение. Впрочем този сюжет не е особено удобен и днес, пред безпощадния поглед ту на заслепения великобългарски шовинизъм, ту спрямо глобалистичната концепция за политическа коректност. Оказва се, че всякак сюжетът на Вера Мутафчиева ще подава геополитически компрометиращи сигнали в посока изток, запад, север или юг. А името на писателката ще се превърне в „случай“.

Модерен като техника и смел като идеи не само за времето си, романът „Случаят Джем“ претърпява цели седем издания в Турция, първият превод от които е още в далечната 1971 година[72], три години след същинската му премиера: „Cem Sultan Olayi“, (terg. Naime Ilmaer), Istambul, „May“, 1971. Веднага след това и още има четири издания в Германия, две в Полша, три в Русия, в Чехия, Унгария, Франция. „Случаят Джем“ се превръща в най-превежданият български роман през ХХ век. Колкото до въпроса за вдъхновенията и влиянията върху самия Орхан Памук, както и върху формираната, по думите му вече тенденция да се говори за жанра „роман за Изтока и Запада“, отговорът би трябвало да търсим от самия него. И тук вероятно, както в случая с Юрсенар и Мутафчиева, трябва да цари мълчанието? Факт е, обаче, пред съда на Голямата История и нейното справедливо следствие ще дадат показания вече отдавна мъртвите свидетели и герои, взели участие в историята на Джем Султан. Или – в живота на великия император Адриан. Пред съда на Приватната История пък героите на Орхан Памук (от „Името ми е Червен“) ще разказват ту за съдбата на миниатюристите, дръзнали да нарушат един естетически (оказал се всъщност верски) закон: рисуването по подобие на западните майстори в перспектива. Ту за чудното побратимство между един османец и един венецианец в двора на падишаха. Героите на Памук ще разказват всъщност чудната история за разказвача, който се усеща непрестанен странник-обитател на Границата между Изтока и Запада (пишещ едновременно и на турски, и на английски език), живеещ в кожата на своя двойник. Почти четири десетилетия след Мутафчиева Памук ще организира композицията на романите си „Бялата крепост“ (1985) и „Името ми е Червен“(1998) именно по начина, по който разказва Вера Мутафчиева. Но възторжената критика ще каже: „Памук разказва като Шехерезада“, „като Калвино или Борхес“, „като Умберто Еко“. Не и като Вера Мутафчиева. Мотивът за двойничеството, като осмислена другост и близост (вече видян в „Случаят Джем“) е рефлектирал в първия „световен“ роман на Памук „Бялата крепост“. Историята за Джем Султан обаче е вече прозвучала и в по-далечното ехо на „Прокълнатият двор“ (Иво Андрич) и откънтяла в модерните структуралистки сводове на дръзката по женски българска романова традиция. Която все още преодолява Граници, преследва истината за своята прокълната Другост. И дири своя Двойник.

 


[1] Букв. от лат. „Златният век” – правим алюзия с озаглавяването на част от романа на Маргьорит Юрсенар „Мемоарите на Адриан”, за който тук ще стане дума.

[2] Нора, Пиер. Нацията. Въведение. В: Места на памет, т.І, От републиката до нацията. София, 2004, с.185.

[3] Пак там.

[4] Памук, Орхан. Бялата крепост. Роман, Еднорог, София, 2005, с.13.

[5] Пак там.

[6] Пак там, с.23.

[7] Такъв е и неговият герой, поетът Ка от романа му „Сняг”.

[8] Пак там, с.25.

[9] Пак там, с.27.

[10] Пак там, с.28-29.

[11] Пак там, с. 39.

[12] Пак там, с.47.

[13] Пак там, с.50.

[14] Пак там, с.56.

[15] „Случаят Джем”, с.301.

[16] „Бялата крепост”, с.70.

[17] Пак там, с.75.

[18] Пак там, с.87.

[19] Пак там, с.92.

[20] Пак там, с.140.

[21] Пак там, с.156.

[22] Пак там, с.169.

[23] Пак там, с.200.

[24] Пак там, с.204.

[25] Пак там, с.205.

[26] Пак там, с.213.

[27] Тодоров, Цветан. „Несъвършената градина”, София, НБУ, 2004, с.175.

[28] Цит. по: Заимова, Р. Пътят към „другата” Европа. Из френско-османските културни общувания ХV-ХVІІІ век, София, Изд. Кралица Маб, 2004, с.205.

[29] Саид, Едуард. Ориентализмът, 1999, с.86.

[30] Според формулировката на теоретика Орхан Памук – Виж: Памук, Орхан. Наивният и сантименталният писател, София, Еднорог, 2012, с.113.

[31] Бродел, Фернан. Граматика на цивилизациите, София 2014, с.67.

[32] Пак там, с.75.

[33] Бродел, цит.съч. с.75, 76.

[34] Бродел, пак там, с.79. Но на Балканите се наблюдава рядка спойка, органично всмукване на различните (може би защото се оказва, че генетически са твърде близки?) култури: славянска, албанска, гръцка, номадски, арменска, еврейска, селджукска, и арабско-персийска. Това например не се случва със завладяването на Индия, Пакистан, Индонезия. А също и със Северна Америка (останали са само топоними от индианците – Сиатъл, Масачузетс и пр., без лингвистичното и етнологично, всекидневно битово, литературно, изобразително и пр. проникване).

[35] Бродел, цит.съч., с.127.

[36] Букв. от лат. „златният век” – правим алюзия с озаглавяването на част от романа на Маргьорит Юрсенар „мемоарите на Адриан”, за който тук ще стане дума.

[37] Жечев, Тончо. Българският роман след 9 септември 1944, София, 1980; и още – Виж: Мутафчиева, В. Не/Бивалици, Избр. Произв., 2008, т.ІV, с.22.

[38] Свиленов, Атанас. Под знака на творческите търсения/ Литературен фронт, г.ХХІV, бр.1, 28.12 – 1.01.1968. с.2.

[39] Давидов, Нешо. Осмисляне на историята./ Литературен фронт, г.ХХІV, бр.1, с.2.

[40] Лачева, Цилия. Година на разнообразно творчество. Преглед на белетристиката за 1967./ Литературен фронт, г.ХХІV, бр.11, 7.01.1968, с.2.

[41] Добрев, Чавдар. Белетристика и съвременност./ Литературен фронт, г.ХХІV, бр.5, 5.12..1968, с.2.

[42] Тя илюстрира това противоречие по следния начин: „ако в роман на съвременна тема е трудно да аргументираш един удар, то в историческия роман десетина убийства са напълно функционални”, той „допуска едрите черти и крещящите цветове.” – намига ни лукаво тя. – В: Мутафчиева, Вера. Корените на родолюбието./ Литературен фронт, ХХІV, 20.04. 1968, бр.26, с.2.

[43] „Случаят Джем” – интервю на Магда Карабелова с Вера Мутафчиева. – В: Литературен форум, бр.12, 30.ІІІ-5 ІV.1999, с.6.

[44] Виж: цитираното интервю на Магда Карабелова.

[45] Преподавателят й от университета по османски език Гълъб Гълъбов открито я обвинява в плагиат, след като проучва пътя, по който Вера се добира до историята за Джем чрез една католишка хроника, открита в съветска библиотека. Любопитното е, че след това подобен фарс е разигран и по повод на „Летопис за смутното време”. Тази неприятна и абсурдна в основата си история Мутафчиева си спомня в цитираното интервю на Магда Карабелова.

[46] Виж отново цит. съч. на Нешо Давидов.

[47] Жечев, Тончо. Българският роман след 9 септември 1944. София, изд. Наука и изкуство, 1980, с.195-197.

[48] Пак там, с.198.

[49] Пак там, с.196.

[50] Жечев, Тончо. Българският роман след 9 септември 1944. София, изд. Наука и изкуство, 1980, с.195-197.

[51] Беляева, Сабина. Време, литература, човек. Наблюдения върху съвременната българска проза. София, Наука и изкуство, 1986, с.185-186.

[52] В главата „Изток-Запад: власт и притежания във властта”//Карабелова, Магда. „Романът Мутафчиева. Дебат за играча в историята. Модели на историческите случвания и варианти на балканските спомняния”. София, 2006.

[53] Ангелова-Дамянова, София.   Жените за/в историята . Част І. Вера Мутафчиева. Историята и историите. Част ІІ. В: Неслученият канон: Български писателки от 1944 година до наши дни. София: Алтера, 2013, с. 223−250; Чернокожев, Николай. Историята като метафора. – В: Литературен вестник, 1992, бр.39, с.3;Karabelowa-Panova, Magda. Literatura piękna jako źrơdto informacji historycznej. - P a m i ęt n i k S l o w i a ń s k i (Bаршава), 1986/ 1987, N 36/37, p. 161-170.; Witschev, Dobri. Einleitung. [Увод]. - B: L i t e r a t u r B u l g a r i e n s 1944 bis 1980. Berlin, 1981, p. 13-97. ;Bojadziejew, Wieslawa. - P a n o r a m a b u l g a r s k a (Warszawa), 1975, № 2, p. 22-25. И др.

[54] Карабелова, Магда. „Романът Мутафчиева. Дебат за играча в историята. Модели на историческите случвания и варианти на балканските спомняния”. София, 2006.

[55] Пак там, с.233.

[56] Във фиксацията си върху ориенталското наслаждение на живота като философия в романа, изследователката явно е повлияна от тезите на Едуард Саид върху ориентализма и патоса на „Персийски писма” на Монтескьо. Джем обаче е граничен образ, по-скоро неуловимият, двулик Янус, отколко богът Пан на насладите.

[57] Пак там, с.255.

[58] Tagizade-Karaca, Nesrin. Batılı Üç Eserde ‘Romantik Kurban’ Cem Sultan (İvo Andriç ‘Uğursuz Avlu’, Vera Mutafçıyeva ‘Cem Sultan’ ve Eduard Sablier ‘Cem Sultan - Bourganeuf Mahpusu’) (Sultan Djem As Romantic Victim in Three Western Works: ‘The Damned Yard’ by İvo Andric, ‘Sultan Cem’ by Vera Mutafciyeva and ‘Djem Sultan: The Prisoner of Bourganeuf’ by Eduard Sablier.) Bilig-Türk Dünyası Sosyal Bilimler Dergisi, Kış / 2006 sayı 36: 167-186. // http://yayinlar.yesevi.edu.tr/files/article/11.pdf.

[59] Пак там, с. 176.

[60] Пак там, с.177.

[61] Данилченко, Камила. Случаят Джем. – В: Литературен форум, 2002, 3.04., бр.21 (505), с.1, 12.

[62] Пак там.

[63] Маргьорит Юрсенар замисля тази своя творба още в далечните 1924-29 години, пише я след това цели 28 години. Романът “Mémoires d`Hadrien” излиза на френски през 1951. Хипотезата Мутафчиева да познава и особено да е повлияна от този текст е повече от възможна.

[64] Юрсенар, Маргьорит. Мемоарите на Адриан, (бележки по историята на написването…) София, 1998, с.249.

[65] Юрсенар, Маргьорит. „Мемоарите на Адриан”, София, 1998, 119.

[66] Юрсенар, пак там, с.228.

[67] Юрсенар, пак там, с.251.

[68] Маркова, Генка. Вера Мутафчиева насели историята с хора. – В: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=152167. 10.06.2009.

[69] Врина-Николов, Мари. Българският роман в преломните 50-те и 60-те години на ХХ век. Срещата на историята, догматизма и художествената измислица. – В: Литературна мисъл, 1999, кн.2, с.147. От същата авторка по въпроса виж още: Vrinat-Nikolov, Marie. L’Affaire Džem et Moi, Anne Comnène de Vera Mutafčieva: de l’Histoire-héros à l’Histoire-prétexte. - La R e v u e des Etudes slaves, Paris, Institut d’Etudes slaves, 2001, t. 73, fasc. 1, p. 185-195.; Vrinat, Marie. La littérature bulgare au cours des siècles: quand le verbe cimente la nation. – In : Les b e l l e s étrangères. 14 écrivains bulgares. Paris, 2001, p. 7-17.; Vrinat-Nikolov, Marie. Lorsque l’histoire et le dogme rencontrent la fiction: le roman bulgare au tournant des années 50/60, communication pour un colloque sur roman et histoire dans les pays d'Europe centrale– Les A c t e s de Centre Interuniversitaire d'Etudes hongroises (CIEH), Paris, 4-5 décembre 1999. ; Deschodt, Eric. Vera Moutafchieva. Le prince errant. (Romans). - V a l e u r s A c t u e l l e s, N 23, 11 юли 1988, с.8. (Рецензия за “Случаят Джем”.)

[70] Врина-Николов, пак там.

[71] Великолепни доказателства в този смисъл на мегапродукциите: „Хан Аспарух” (1981) на реж. Л. Стайков по романа на Вера Мутафчиева „Предречено от Пагане”, а самата писателка е сценарист и „Време разделно” (1988) на реж. Л. Стайков, с консултант на сценария самият А. Дончев.

[72] Веднага излиза и първото интервю на писателката във вестник Миллиет (22 март, 1971), а само за 2 месеца първото издание на романа е вече изчерпано. – Виж: Байкър, Хасан. Българската книга по света. – В: Народна култура, 1971, бр.16 (743), с.2.

 

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...