(Читателски бележки на д-р Георги Карев, д. м. н., върху романа на Златко Енев „Реквием за никого“)
„Requiem aeternam dona eis, Domine
Et lux perpetua luceat eis“.
Първите два стиха от „Вход“-а към траурната
заупокойна литургия в римокатолическата църква.
„I would rather live my life as if there is a God and die to find out there isn’t
than live as if there isn’t and to die to find out there is“.
„Don’t wait for the Last Judgment. It takes place every day“.
Albert Camus
За нищо на света не бих повярвал, че има човек, който да се е опитал да напише читателска рецензия за „Реквием за никого“ и да не е изпитал почти непреодолимо желание да се откаже от това си намерение. Оттук нататък читателите на „Либерален преглед“ са се разделили на две групи, численото съотношение между които не се наемам да гадая: едни наистина са се отказали от рецензентските си мераци; други са продължили, понякога скърцайки със зъби, да пишат. В тази група попаднах и аз, защото „Реквием за никого“ се оказа едно от онези интелектуални предизвикателства, на които трудно устоявам.
Започвам с това, че „Реквием“-ът е един прекрасен, и в същото време много странен роман: казвам „странен“, защото необикновен, самобитен, оригинален и т. н. са определения, доста клиширани от употреба и звучащи като комплименти. Освен това окачествяването на романа като странен е опит да се оправдаят, поне отчасти, и някои от странностите на тази ми рецензия, въпреки че определянето на рецензията като „читателска“ само по себе си предполага подлагането ѝ на по-малко строги критерии в сравнение с „професионалните“ рецензии. Макар че всъщност тези разграничения са много условни.
Първата (дано да остане единствена) странност на моята рецензия се отнася до нейната подредба. Обичайно е първо да се анализира общата насоченост на разглежданата творба, да се правят съпоставки с други произведения на същия автор или сходни по нещо творби на други автори, да се очертават авторските успехи. По-към края се посочват явните и скритите недостатъци на рецензираната творба, а най-накрая се подчертава, че тези недостатъци не могат да накърнят общото впечатление и не намаляват стойността на авторовите постижения. Аз пък ще построя читателската си рецензия в приблизително обратен ред – ще започна с нещото, което определя най-съществения ми упрек към начина, по който е написан романът.
Въпросното нещо са езикът и стилът – на много места тежки и тромави, с натрупване на по няколко последователни прилагателни или наречия, които нито са в някаква градация, нито пък се допълват и обогатяват взаимно. Напротив, изборът на едно от тях и отстраняването на останалите би направило изречението много по-точно и по-силно:
– „Раната на бедрото му зееше грозно, почти заплашително“ (12). (Числото в скобите показва страницата, откъдето е взет цитатът. Удебеляването в цитатите е мое – Г. К.);
– „Ръцете ѝ се чувстваха непосилно тежки и някак тромави, захвърлени“ (32);
– „Колкото повече се отлагаше началото ѝ (на бурята, Г. К.), толкова по-заплашителна и опасна ставаше тя, при това в един напълно директен, съвсем непреносен смисъл“ (46);
– „…присвитата в единия ъгъл полугола мома, здраво притиснала колене пред лицето си, диво облещена, сгащена“. (75).
Понякога читателят има чувството, че е попаднал на черновата на романа – предложени са два алтернативни израза, които практически не се отличават помежду си, но вместо единият от тях да бъде елиминиран при редактирането, и двата са запазени в окончателната редакция:
– „Стефана подскочи назад и изрева, или обратно, изрева и подскочи назад…
За секунда, или по-скоро част от секундата, в стаята се възцари пълна, перфектна тишина“ (23).
Някои думи изглеждат повече от странно в контекста на изреченията, в които са употребени:
– „Рамката на бившия световен шампион все още си личеше под масивните пластове тлъстини, които беше натрупал“ (24).
Това се отнася с особено сила за употребата на неподходящи наречия:
– „Главочът се пресегна, сграбчи Васко за куртката и започна да го тресе небрежно“ (26).
– „Тя се показа през прозореца, помаха траурно с ръка“ (149).
Това несъответствие е особено драстично, когато действието, изразено чрез сказуемото, е в противоречие с начина на извършването му или на настъпилия резултат:
– „Той леко промени ъгъла и прасна вуйчо си по ухото с едно от хлебните топчета“ (20). „Прасването“ може да се извърши само с по-сериозно оръдие – юмрук, тояга, боздуган и т. н. – но не и с хлебно топче.
– „Стефана, раздаваща удари с първото нещо, което ѝ е попаднало под ръка…веднъж дори дилафа от печката – тогава успя да пръсне главата на Николчо, наложи се да го водят в болница…“ (157). Ако някому са пръснали главата, той вече не се нуждае от водене в болница.
При всичкото синонимно богатство на българския език, някои думи са използвани многократно, което създава впечатление за еднообразие и монотонност. Например, за резултата от алкохолното въздействие в българския език има много богата гама от синоними, някои от които доста образни: от невинното „пийнал“ до много по-осъдителното „кьор-кютюк пиян“ (тур., „пиян като сляп пън“). Да не говорим, че у нас се срещат дами, чиято толерантност към алкохолната употреба достига дотам да определят състоянието на любимите си съпрузи си като „почерпен“, дори и когато в резултат от „почерпката“ въпросните са принудени да се придвижват „на четири крака“. Затова читателят не може да не изпита досада от „подпийването“, към което авторът твърдо се придържа отначало докрай; единствената разлика е в степента му: „леко“, „умерено“ или „немалко“:
– „Ангел се прибра от работа подпийнал, непривично весел“ (18).
– „Мъжете от ловната дружинка…сега подпийвахаумерено, стараейки се да внимават…“ (44);
– „…почти човешки бой каца, от която стърчеше омазаното с гроздов сок лице на бай Денчо, ухилен до уши и комай немалко подпийнал“ (79);
– „Гостът, очевидно вече леко подпийнал, развеселен…“ (187).
Подобна трайна привързаност авторът проявява и към „изплющяването“:
– „Гласът ѝ изплющя предупредително… (21);
– „Тя го остави да изчака достатъчно, преди да го изплющи по врата“ (21). Между другото, глаголът предполага слухово възприятие и е непреходен, така че камшикът може да изплющи по гърбовете на конете, първият порив на бурята може да изплющи по клоните на дърветата, но Стефана не може да изплющи когото и да било по врата.
– „– Това няма да ти се размине – изплющя отново гласът на Стефана“;
– „Бай Ранко взе една от тънките върбови пръчици и заплашително изплющя във въздуха“ (41);
– „Беше стигнала почти до вратата, когато зад гърба ѝ изплющя друг глас, съвсем като камшик“ (148).
Срещат се странни изрази, чийто смисъл така си и остана загадка за мене:
– „…отвърна той уж на шега, но с онзи подтон на окончателност, който винаги караше майка ѝ да замлъкне“ (19);
– „Някой в залата изпъшка тежко, после мълчанието отново увисна, закачено на гвоздей“.
По подобен начин останах в дълбоко неведение какво може да направи нарицателни една забравена бомба, едно пиле без глава и една билярдна топка:
– „…избухна бай Денчо като нарицателната бомба, забравена години наред в някой прашен ъгъл…“ (47);
– „…защура се като нарицателното пиле без глава, само дето не се развика“ (134);
– „Гладко обръснатата му глава блести на светлината на електрическата лампа – нарицателната билярдна топка в телесен цвят…“ (151).
Не бих се спирал на тези детайли, ако нямах усещането на шофьор, който се носи към желана и привлекателна дестинация, в случая – дълбокото психологическо проникновение и затрогващото човеколюбие на романа. Въпреки, че водачът никак не е подпийнал, някое от предните колелета току изплющява в някоя нарицателна дупка. По моя преценка, на един добър редактор ще е напълно достатъчен половин работен ден, за да спести на водача (читателя) тези изживявания.
***
В един свой анонс авторът на романа заявява, че „Реквием за никого“ не е исторически роман, въпреки че описаните в него събития имат исторически измерения. Това е вярно само доколкото – и в смисъл, че – наративът на историческите събития per se не е обект на неговото повествование. Валидността на въпросното твърдение е доста относителна, защото романът се занимава с човешки съдби, някои от тях изпълнени със жестокост, кога идейно обоснована, кога абсолютно безсмислена, други от тях изпълнени със страдания и мъка; ако наречем първите палачи, а вторите – жертви, третата група бяхме ние – безмълвните свидетели на безумието, нагло наречено „възродителен процес“. И всички тези съдби, на хората от трите споменати групи, са неделими от историческото си време, те имат своите корени в него, тези хора са негов резултат и негови творци – творци и на доброто, и на злото в него. Затова казах, че твърдението, че романът не е исторически, може да бъде само относително вярно.
Някои от нас, от групата на „свидетелите“, намирахме начин, с приятелски поглед, жест или дума, да изразим подкрепата си към „новите“, към „възродените“. Мои студенти, които бяха вече решили, че могат да ми имат доверие, разказваха как в техните села разоравали с булдозери мохамеданските гробища, как трошали надгробните паметници или изстъргвали от тях османските надписи. Да лишаваш покойници от правото на всеки смъртен да има името си върху последното си жилище беше по-лошо от мародерство. Това ми напомняше една турска пословица, колкото мъдра, толкова и тъжна:
„НЕкадар ду олсУн шанЪ,
Еб-генЕ бир тАштър нишанЪ!“
„Колкото и да ти бъде самочувствието, в края на краищата един камък ще ти бъде знакът“. Ето от този последен знак лишаваха дедите и родителите на моите студенти-турци. По същия повод си спомних и един чудесен роман на френски автор (Анри Бордо, от Френската академия, „Язовир“. Мозайка от знаменити съвременни романи, изд. Юрукови, София, 1927), в който едно селце остава на дъното на новопостроен язовир и – въпреки че електрическата компания построява на жителите ново селище с много по-удобни и по-модерни къщи, чак когато водата нахлува в новото си лоно, а на повърхността ѝ плувват изпочупени дървени кръстове, от събралата се тълпа се разнася вик на ужас: „Мъртвите! Нашите мъртви се давят!“. При всеобщата покруса в районите „със смесено население“ и паническото му втурване към южната ни граница, надали е имало кой да извика: „Мъртвите! Унищожават гробовете на нашите мъртви!“. В стремежа да не оставят никакви следи от истинските имена на студентите-турци, във ВМИ-Варна издадоха разпореждане (по телефона, без писмена заповед) всички преподаватели да си направят нови дневници на студентските групи (с „възстановените“ имена), а старите да предадат в канцеларията. Естествено, не предадох моя дневник, занесох го вкъщи и на няколко пъти сменях мястото, където го криех; интересното е, че изобщо не си бях помислил какво ще кажа, когато ченгетата от Института ми поискат обяснение. Когато това се случи, казах първото, което ми дойде на устата – че съм го затрил някъде и в момента не мога да го намеря. Лъжата беше толкова глупава и нескопосана, че те направо занемяха, даже никой не се изсмя. Но обиск не последва, нито в кабинета ми, нито у дома, имали са си хората по-сериозни проблеми от моя дневник.
Дано „да не ми вържат кусур“ членовете на уважаемото жури, че не си гледам читателската рецензия за „Реквием“-а, а се отплесвам към други произведения и към собствени спомени. Но всяка трошица информация за онези времена, колкото и да е незначителна, си струва да бъде запазена, като приписките, писани по полетата на богослужебните книги…“Писахме да се знае…“
***
В атмосферата на романа авторът ни въвежда постепенно, макар и не особено щадящо. Тягостната, смразяващо потискаща атмосфера в семейството на Мария, майка ѝ Севда и отчима ѝ Ангел Братоев още отдалеч предвещава какво ще се случи с тези хора – в семейството и извън него. На Мария, особено след навършването на 15 години, всичко в родното ѝ градче изглежда празно, запуснато, умърлушено и жалко. В палещата жега тя като че ли за първи път забелязва „прогнилите, клатещи се зъби на паянтовите стари къщи, злите очи на бетонните блокове, напуканата, посивяла от прах кожа-земя“. Още по-мрачни настроения навява злощастният ѝ опит да напазарува месо от магазина, който съгражданите ѝ щедро назовават „ЦУМ-а“ и в който, при отварянето на щанда за месо, озверялата тълпа от клиенти се втурва към заветните продукти, погазвайки всички граници на нормалното човешко поведение. И на този смазващ фон бегло се промъква самотен светъл лъч – първата среща на Мария с циганчето Стамко, изначално проникната от инстинктивно недоверие и неприязън („И-и-и-и, мангал!“), постепенно заменящи се с доверие и чиста, все още почти детска любов. Още тук се усеща, че и в забавите със студентите-бригадири, и във все още епизодичните срещи със Стамко, Мария ще търси отдушник от мрачната и напрегната атмосфера вкъщи – невротичността на майка си и просташката грубост на милиционерския дознател, когото има нещастието да има за втори баща. Когато майка ѝ плахо се опитва да се застъпи за турците, знаейки, че мъжът ѝ е между техните инквизитори, другарят Ангел Братоев ѝ кресва безцеремонно: „Патка с патка, що ли не ми докараш някоя беля с тая уста, дето не знаеш как да я ползваш!“.
Не по-малко мрачна и потискаща е атмосферата в един друг дом, също в Преспан, също „някъде в България“, т. е., би могъл да бъде където и да е в тази тъжна страна. Само че в дома на съдията Богомил Карталов грубостите и ругатните идват от страна на жена му Стефана. Трудно е да се каже кое е водещото в пълната липса на обич и взаимно уважение в това семейство – дали съмнителната съпружеска вярност от страна на съдията Карталов, мерзавец и похотливец както повечето му колеги от онова време, дали нуждата да обгрижва сакатия си брат, дали първите прояви на социопатия у детето ѝ Николчо – или пък обратното, Стефана изначално си е изключително лоша съпруга, майка, сестра и домакиня. Но, която и от тези две групи фактори да е водещата, важното е, че именно в тази отровна атмосфера расте Николчо, бъдещият Никола, чиято съдба през целия роман мрачно ще се преплита с тази на Мария. По един закономерен и зловещо-символичен начин тези две съдби ще останат свързани дори и след жестоката им смърт, там – в Отвъдното.
Една от великолепните находки на автора са епизодите, свързващи Никола с животните. Неговите прояви варират от садизъм (калинката, жабите) до наченки на зоофилия (мухата, оплетена в клозетната паяжина). Тези изяви са незрели, но са отчетливо свързани със сексуалните фантазми на оформящия се социопат. Опитва се да увеличи броя на точките по крилцата на жива калинка, като прогаря по тях нови точки с лупата си: „Гледай я ти, пустата му калинка, не ще и не ще да умира!“. Единственият свидетел на противната му жестокост, дядо му Бончо, до преди малко се е чудил що щат толкова много калинки през онова лято и се е опасявал, че това няма да е на хубаво. Но дългият му жизнен път го е научил, че „Господ никоя животинка не създава напразно“. Затова безмилостно опъва ухото на насилника, когото смята за „калпазанин“, „магаре“ и „келеш“. И това не е първата изява на малкия „природолюбител“. Напротив, той си спомня за учителката си по биология, която „…бездруго го гледа подозрително, когато се опита да направи нещо интересно. Две-три изкормени жаби, голяма работа! Каква олелия вдигна, все едно, че хора е изкормил. Баща му трябваше да се обажда лично (к. м.-Г. К.), за да успокои откачената млада даскалица“. А в окаяния външен клозет, където се уединява, за да онанира, Николчо чува зад себе си някакво бръмчене: „В паяжината беше се хванала муха – блестяща, закръглена, с тънко кръстче и огромни сластни очи, изпълнени със смъртен ужас… (Ето я патологията – за нормалния човек не е възможно едни изпълнени със смъртен ужас очи да бъдат в същото време и „сластни“ – Г. К.). Мухата се правеше, че се съпротивлява, но за опитните очи на момчето престореността на съпротивата беше повече от очевидна, тя само се кипреше, за да си вдигне цената. Красиво, сладко, опияняващо“ (37). Причислих тази авторова находка към великолепните, защото тя обедини у мене възхищението на читателя с дълбокото удовлетворение на учения. Защото още около средата на миналия век се появиха първите публикации на колеги-психоантрополози и съдебни психиатри, че изключително висок процент от престъпниците, осъдени за тежки престъпления срещу личността, са имали в детството си тежки конфликти в семейството и училището във връзка с проявена от тях изключителна жестокост към животни. Тези първи статии повлякоха след себе си лавина от последващи проучвания, повечето от които потвърждаваха намерената корелация, въпреки че други я обявяваха за мит. Според една от последните монографии по въпроса (Brewster, Mary P. & Reves, Cassandra L. „Animal Cruelty: a Multidisciplinary Approach to Understanding“. Durham, NC: Carolina Academic Press, 2013, 452 p.) спорът вече е не толкова дали въпросната корелация между жестокостта към животните в детската възраст и престъпната агресивност – в зрялата, наистина съществува. В наши дни този спор е придобил едни по-академични, дори – бих казал – донякъде схоластични измерения: дали детската жестокост към животните е нозологично самостоятелно явление, което по-късно еволюира в агресивност спрямо хората, или пък това е една и съща нагласа за антисоциално поведение, което в детската възраст се изразява в жестокост спрямо животните (вероятно поради тяхната беззащитност), а в зрялата възраст се изявява в престъпления срещу личността. За мене, като психоантрополог, казусът „Николчо“ говори по-скоро в подкрепа на втората теза.
С риск да бъда обвинен, че превръщам Никола от литературен герой в медицински казус, не мога да не подчертая още една много ярка закономерност на неговото личностно формиране. На фона на общата отровна атмосфера, царяща в дома на съдията Карталов, на първо място по значение са враждебните отношения между Николчо и майка му. Само два пъти се намесва Стефана в защита на детето си: първият път, когато се разкрещява от прозореца, за да го защити от „санкциите“ на дядо Бончо след издевателствата върху калинката, а вторият път, когато посещава Ангел Братоев, за да измоли работа за сина си. Разбира се, екипът на Братоев прави нужното, за да превърне надеждния младеж в безпощаден бияч. Очевидно е, че и в двата случая майчината намеса води до злощастни последици за сина. А иначе, враждебността между тях води началото си много по-отрано, още от детството на Николчо: „…множество изпълнени с жажда за мъст, горчиви, но невидими за всички освен него сапунени мехури, изпълващи пространството между него и майка му с трептяща, интензивна омраза“ (35). И по-нататък виждаме, че Николчо възприема майка си като десетократно по-голяма заплаха от баща си: „…и се опита да си представи какво наказание ще му измисли Стефана. Този път със сигурност няма да му се размине с десет хиляди пъти „Няма да онанирам повече“ с най-добър краснопис… Стефана е единствената опасност, но тя пък стига и за десет като съдията“ (53). Насилието на Стефана върху сина ѝ се проявява дори и в „гастрономическата“ сфера. И най-страшното в него не е в това, че го принуждава да изяде несъедобната ѝ супа, която той веднага ще повърне, а в моралното издевателство, когато го принуждава да повтори собствената ѝ оценка за тази супа:
„Стефана стегна малко хватката.
– Как мирише супата?
– Хубаво – проплака той.
– И защо мирише хубаво?
– Защото…е правена… с любов“ (22).
Без да навлизам в дълбините на Фройдовата концепция по въпроса, достатъчно е да отбележа нещото, което е възприето дори от „антифройдистите“. А то е, че именно майката налага огромен „импакт“ (влияние, отпечатък) на своята личност върху тази на сина. Психолозите отдавна са убедени, че старата максима: „какъвто бащата, такъв и синът“ далеч отстъпва на: „каквато майката, такъв и синът“. Защото проучванията показват извънредно висока корелация между доминантните майки и честотата на семейни неблагополучия, кариерни провали, пасивен хомосексуализъм и т. н. у техните синове. И обратно, именно женствените майки отглеждат мъжествени синове.
Социопатното поведение на Никола прогресира в хода на повествованието: от измъчването на беззащитни животинки и очевидно болестните фантазми при онаниране, през участие в групово изнасилване, при което прави на жертвата нелепия комплимент, че е хубава „като мушичка на топлийка“ (75), до дългата и тягостна сага на мъченията, на които подлага Мария и убийството на „симетрична“ нему жертва – сина на шефа на влиятелна престъпна групировка.
Междувременно Никола получава немалко уроци – в началото по-скоро предупреждения, а след това по-скоро възмездия от Съдбата (ако щете – от Бога). Понякога те са много отложени във времето, но може би затова са още по-плашещи със своята неизбежност. Възхитително е майсторството, с което авторът на романа затваря всеки цикъл „престъпление-възмездие“ в неговата съдба. Така и Никола, и сакатият му вуйчо Георги са, макар и по твърде различен начин, жертви на терора, който Стефана упражнява върху семейството си. Самият Никола, макар и по някакъв все още детински начин, също тероризира вуйчо си. А когато Георги накрая не издържа и увисва на дебелата струна в мазето, именно Никола го открива там. Има дълбока символика в това, че моралният инвалид първи открива трупа на физическия. Друг такъв цикъл се затваря близо до финала. Физически напълно неутрализиран от Мария, Никола ще бъде принуден не само да изяде приготвената от нея супа, но и отново да чуе отдавна забравените думи, че супата е толкова вкусна, защото е приготвена с много любов. „Споменът го застигна като юмрук между очите, за миг чак му прилоша…“ (230). Разбира се, Мария не е чувала тези думи, казани преди години от Стефана, съвпадението е напълно случайно. Но то закономерно води до развръзката, когато „…тя го нахрани, бавно и грижливо, попивайки устата му със салфетка…“, а след това „много бавно, много отчетливо“ го уведомява от какво е приготвила тази вкусна супа. Така чудовищната гавра с франзелката, на която някога я е подложил, още тук, на земята, получава своето жестоко възмездие, което затваря и този цикъл от романа. И може би краткото просветление, което спохожда много злодеи в последните им мигове, кара Никола да осъзнае, че много неща от сбъркания му живот започват още тогава, далеч в детството, и се коренят в безсмислената и противоестествена омраза между него и майка му. Затова той изревава с нечовешки глас: „Мамо, мамо… Мамо, обичам те!“, преди да потъне в пъкъла на бензиновите пламъци (234).
***
Мария е образ, алтернативен на този на Никола, и в същото време така неразривно свързан с него, че двамата образуват едно парадоксално цяло. Депресирана в къщи от грубостта на майка си и от похотливите погледи на втория си баща, тя се хвърля като в спасителна лодка в любовта към циганчето Стамко, все още дете, но вече със силата и самочувствието на младеж. Великолепно описана картина, до болка позната на хората от моето поколение, е четвъртъшното „пускане“ на месо в главния магазин на Преспан, който местните жители наричат „ЦУМ-а“. Сред озверялата тълпа, готова да стъпче когото и да било в жестокия щурм към щанда с месото, Мария неизбежно се оказва сред „неколцината некадърници, останали с празни ръце след щурма“. И тук, колкото прозаичен, толкова и трогателен е жестът на Стамко, който ѝ подава пакет месо, купен за нея. После срещите им зачестяват, също и розите, които Стамко незабелязано от нея втъква в оградата на Братоеви, защото, „…човек веднъж като разбере, че е свободен, вече никой не може да го удържи. А от циганите по-свободни хора има ли?“. И това продължава, докато Ангел Братоев решава съдбата на Стамко, а изпълнението поверява на тайния си сътрудник Боричмечков („Главоча“): „Вземай там твоя Санчо и веднага при мен, да ви обясня какво и как“ (140). Естествено, офицерът от милицията Ангел Братоев не е чел романа на Сервантес, но е подочул нещичко за него, колкото да знае, че верният оръженосец на главния герой се казва Санчо. И каква тъжна ирония се крие в това, че той идентифицира своите нагли и жестоки убийци с кристално-чистите борци за справедливост от романа на великия испанец. Убийството на Стамко и бай Ранко показва с голяма художествена сила примитивната жестокост и цинизма на доверените изпълнители на волята на властта. Едно чудесно постижение на автора е това, че дори и толкова закоравял убиец, какъвто е Главочът, се стъписва пред чудовищната гавра на своя помощник („Санчо“, нали!) с трупа на заклания юноша: „Абаза! Абаза, мамка ти перверзна!.. Вратовръзка, а? Вратовръзка. Мамка ти и Абаза, тоя път направо ми скри шайбата. Ха-ха-ха! Вратовръзка! Ха-ха-ха!“ (143).
А след като разбира, че Мария прекрасно знае кой е организирал убийството на любимия ѝ и след като брутално я изнасилва (160), Ангел Братоев за последен път се сблъсква с гнева на Севда: „Ангеле! Ангеле, изеднико, какво направи с детето ми, мръснико?“. И го обсипва с клетви, толкова люти и толкова художествено-правдиви, че читателят има чувството, че е свидетел на сцена от народния епос (161). И когато Севда е въдворена, вероятно окончателно, в психиатрията, а Мария потъва сред проститутките в чужбина, Ангел спокойно докладва на високопоставения си покровител: „Аз вече съм се погрижил за всичко“, а за доведената си дъщеря: „Ни вест, ни кост. Изчезна без следа. Никой нищо не знае“ (166).
При всичките нещастия и унижения, които Мария претърпява в чужбина, тя запазва докрай дълбоката си човешка същност. От друга страна, не можем да не се впечатлим от дълбоката деформация на ценностната скала, която упражняването на „най-древната професия“ е причинило у нея. Тази деформация, много силно предадена към края на романа, плътно наподобява един случай от реалния живот. Една проститутка, работила дълго за Иван Главчев („Ванко-1“), се оплакваше в едно телевизионно интервю, че ако имала достатъчно работа, сводникът ставал добър и се държал много мило с нея, но ако нямало работа, той ставал груб и я карал „да се чувства нищожество“. Значи не проституирането я е карало да се чувства нищожество, а обратно – липсата на „работа“. За ориентация на публиката, смятало се е, че тя има достатъчно работа, когато е обслужвала по 15-20 клиенти на нощ. А ето какво изповядва нашата героиня: „Не е кой знае каква наука да се досети човек. Аз – все още млада, все още хубава, ама без пари, щото да сте чували някой от келнерство да е забогатял и прокопсал? (219). Ей, хубаво нещо е свободата, хубаво, честно ви казвам. Особено пък когато към нея се прибавят и малко парици! (220)…за да ви дам само мъъъничко представа, ще ви кажа само едно: ако една жена в моя бизнес не може да печели поне – поне! – по петстотин евро на работна нощ, то тя не е от добрите (221)“. Съвсем очевидно е, че себе си Мария причислява към „добрите“…
Изключително оригинално и смело решение на автора е да позволи на своята героиня да коментира неговото вълнение и да влиза в диалог с него. Не случайно това са едни от най-силните, най-трогателните страници от романа: „А Златко току му затрепери джуката, даже целият така се поразтрепери малко… Ти не ми викай сега да мълча, аз нещо друго освен истината да казвам? (Обажда ми се изотзад да съм била плямпала по-малко, перкото му с перко!)…Това, вика, Марийо, дето сме го захванали ние с тебе, се нарича катарзис, ще рече пречистване, Марийо, на човешката душа пречистване, а такова нещо не може да стане с мехлемчета, нажежено желязо се иска за такава работа, това още Аристотел го е казал“ (202). А също и по-нататък, едва ли би се намерил нормален човек, комуто да не заседне буца в гърлото, когато чете редове като тези: „Не съм жива аз, милички, от друг свят ви разправям всичко това – и Златко, гледам, вече му трепери устната, и току извръща лице, мъчи се да се крие, сякаш не съм го виждала толкова пъти да плаче, докато разказвах…“ (235).
***
В съдбата на две от героините, и двете жертви на „възродителния“ процес, макар и в различна степен и по различен начин, се оказват много общи неща. За първата от тях, лично секретарят на Градския комитет телефонира на съдията Карталов, че му изпращат сътрудничка, направо от Университета, отличничка на курса си, изключително добра. Това е „другарката Сирма Байрактарска“, бившата Ширин от Твърдица…Само че случаят е малко деликатен, тя е дъщеря на секретаря, „…абе, не може да не си спомняш, тази история беше по всички сводки. Онзи, дето се обеси след преименуването“. Още при първата си среща с новата сътрудничка другарят Карталов забелязва „…онези огромни очи – синьо-зелени, бездънни като всеки две синьо-зелени очи…изпълнени с печал и познание, което тя не би трябвало да притежава…“ (75). Още в първите дни на работата ѝ при него, тя „…го гледаше малко уплашено, но изпълнена с очакване…Очите ѝ просветнаха някак лукаво… (85) Тя само кимна, очите ѝ го стрелнаха изпод дългите ресници…“ (86). Когато съдията ѝ обещава някой ден да ѝ разкаже историята на своето семейство и на юнашкото си фамилно име, тя го пита „някак игриво“ защо някой ден, а не сега. А когато след няколко дни отново става реч за „обещанието“ на съдията и той я пита „Само че кога? И къде?“, тя вече е успяла, уж между другото, да го осведоми, че има малко самостоятелно жилище в Тъмен, в което понякога си почива, а сега предварително е готова с отговора на неговите въпроси: „Където кажете“. Естествено, Карталов бързо предлага същия ден, веднага след работа, да я откара с колата си да жилището ѝ в Тъмен. Продължението е точно онова, което читателите очакват.
Втората героиня е Румяна, бившата Ремзие, чийто баща е зверски убит от Ангел Братоев и Главоча, в момента задържана в милицията. Когато Ангел Братоев нарежда на адютанта си да му я доведе за разпит, изрично го предупреждава, че ще работи цяла нощ: „Никакви телефони, никакви безпокойства, никакви глупости!“. „Тъй вярно, другарю майор… Даже по телефона се чуваше как се облизва“ (88). След като майорът неколкократно я пита защо не му вярва (като че ли това има някакво значение), Ремзие накрая отговаря:
„Когато го донесоха вкъщи, по него здрава кост нямаше. Всичко му бяхте изпочупили, от краката до главата. Не можахме даже да го измием като хората…“ (89). А само след няколко минути „Ангел поотвори устата ѝ, внимателно пъхна палец навътре. Тя не го пое, но не го и отблъсна. Топло, топло…“. И, след още няколко минути: „Той пъхна длан между бедрата ѝ, започна да се катери нагоре, бавно, бавно. Тя стисна крака и задържа ръката му. И двамата трепереха. – Ако нашите разберат, ще ме заколят като яре – прошепна тя, вече почти в ухото му“. След което майорът от „народната“ милиция я придръпва към масивното си бюро (90).
Две туркини, и двете, подобно на хилядите си сънародници, жертви на „възродителния“ процес, се сблъскват с агресивната похотливост на двама българи, облечени в държавна власт. Би трябвало да изпитват към тях етническа (ако не омраза, то – най-малкото) антипатия. Без да очакваме от тях особена политическа зрялост, би трябвало да очакваме и политическа антипатия, защото тези двама мъже са представители на властта, организирала и осъществила това непростимо посегателство върху националното и човешкото им достойнство. И накрая, но на първо място по важност, те би следвало да изпитват и дълбока лична ненавист поради трагедията, причинена в семейството на всяка от тях от тези мъже. Сирма (Ширин) би трябвало да вижда в съдията Карталов, като представител на властта, виновник, макар и косвен, за самоубийството на баща си. А какво да кажем за Румяна (Ремзие), която прекрасно знае, че именно Ангел Братоев е пряк, физически извършител на зверското убийство на баща ѝ. Вместо това виждаме поведение, влизащо в пълен разрез с нормалната човешка логика и емоционалност.
Какво трябва да си помисли читателят за зашеметяващата готовност, с която тези две жени се отзовават на похотливите желания на своите насилници? Какво е това, за Бога? Дали е пълна страхова парализа пред лицето на облечените в държавна власт наглеци? Не, не е това, очевидно не е това! Никоя от двете жени не изглежда парализирана от страх. Какво е тогава? Дали е някакъв етно-социален мазохизъм? Или е някакъв особено уродлив вариант на Стокхолмския синдром? Нито в логиката на романа, нито в собствените си познания и убеждения намерих що-годе приемлив отговор на този въпрос.
***
Един светъл лъч в тъмницата на онова недостойно време е съдбата и поведението на Марион. Едва ли има читател, който да не е отбелязал символния смисъл на решението на автора да фокусира почти изцяло позитивните емоции в своя роман върху една чужденка. Макар че по онова време Марион е като че ли по-малко чужденка за хората, които познава, отколкото са много изконни българи един за друг. Целият път на тази героиня е път към свободата – и към своята собствена, и като безкористна помощ към другите да поемат към тяхната. Избягвайки от родината си и от деспотичната сянка на баща си, Марион попада „от трън, та на глог“ – в комунистическа България, по време на насилственото преименуване на българските турци, при страхливото съчувствие на милиони безмълвни свидетели: „Най-страшният български чадър е не онзи, който стреля с отровни куршумчета, а другият, невидимият – чадърът, под който се крият всички в тази страна, страхувайки се да се покажат навън, знаейки какво ги очаква“ (66). Директорът на училището, в което преподава Марион, вече е успял да проведе специален инструктаж „за колежката от Германия“, за да ѝ внуши, че „…новите българи само след година-две ще забравят, че някога са били турци“. След като подкрепя Зейнеп при опита ѝ да защити истинското си име, след изключването на момичето Марион си позволява да помоли за подкрепа същия този директор, въпреки дебелашките му опити да скъси разстоянието между тях и физическото отвращение, което той предизвиква у нея: „Дланта му беше неприятно потна и тя едва сдържа желанието си да се избърше след ръкостискането“ (61). Пълният провал на тази мисия е предвидим предварително, само не и за непоправима идеалистка като Марион (62). Тя дълбоко се терзае от отношенията между двата най-значими етноса в България: „От сто години насам се повтаря едно и също, от сто години тия тук си връщат за робството, тъпкано… Никой български писател[1] не е надигнал глас да разкрие позора на нацията, никой политик не се е опитвал да защити правата им, сякаш ония са някакви говеда, а не хора…Диви, диви, диви Балкани!“ (103). Не случайно признателното семейство на Зейнеп я посреща така топло у дома си и не случайно бащата казва: „Виждам, че си добра жена, но тук при нас добрите хора са най-зле от всички, ти сигурно още не си го разбрала“ (69). Когато той завежда гостенката в двора си, „…целият двор беше изпълнен с покъщнина, сред която щъкаха хора с преценяващи, изпълнени с възбуда очи“ (68). Ако разходката сред овехтялата чужда покъщнина може да изпълни очите на тези хора с възбуда, как ли са изглеждали те, когато са разглеждали къщите и добитъка на отчаяните си съседи? Едва ли Зейнеп ще забрави някога това, което с болка споделя в писмото си от Истанбул: „Преди да тръгнеш, продаваш всичко на безцeница – къщи, апартаменти, покъщнина, всичко. Хората бързо подушват къде има мърша, вече има цял бизнес за прекупвачи на турско имущество, дали не са станали и милионери, нищо, че при вас е социализъм“ (119). А когато бе създадена законовата възможност „възродените“ да върнат истинските се имена, местните им „възродители“ сън не ги ловеше: ами ако тези хора вземат да се върнат от Турция? Ами ако си поискат имотите срещу жълтите стотинки, които са получили за тях? Ами ако решат да потърсят сметка от „възродителите“ си? Точно този страх роди чудесии като в. „Нова зора“, Разградската република и ОКЗНИ (за сведение на по-младите, последните три букви от тази абревиатура означават „защита на националните интереси“). А в родното ми градче, по време на организирания от комунисти и ченгета „патриотичен“ антитурски митинг, някой от местните идиоти блъскаше църковните камбани така, като че ли България е нападната от армиите на всичките си съседи или пък целият град е обхванат от стихиен пожар.
По време на разпита ѝ в милицията, дознателят, който отначало ѝ говори на „Вие“, много бързо сменя и тона, и речника си: „Слушай, путко!“ и я уверява, че въпреки, че е немкиня, те можели да я „оправят“ за пет минути: „И по-яки крака от твоите сме разтваряли“ (115). Многото преживени погроми изправят Марион на прага на самоубийството, но една случайно попаднала у нея прокламация я връща към живота, за да каже на родния си език, право в лицето на невидимия си баща, много бавно и много отчетливо: „Тук няма неудачници. Чуваш ли ме? Няма!“ (106). Същият порив я отвежда и на мисия в Сараево, „.. където ще се опитваме да спасяваме остатъците от душите на хората“ (176). И, когато се среща с баща си, желязна сплав от прусашка дисциплина и есесовско тесногръдие, след всичко, което е преживял – и агонията на нелечимо-болната си жена, и спомена за 17-годишния си другар, който носи червата си в ръце, тича след другарите си, плаче и ги моли да не го изоставят, „а отзад вече се виждат руските танкове“ – когато накрая те се изправят един срещу друг, баща и дъщеря, толкова близки и толкова различни, те все пак намират сили да се погледнат в очите и да си кажат „Наздраве!“. А в този миг: „Отвън се чу пукот на фойерверки. Хората очевидно бяха започнали да празнуват някъде там, около Стената“ (155). Онази Стена, която толкова дълго беше разделяла не само Берлин, но и много отделни семейства и душите на много отделни човеци.
***
Когато стигнем до категорията на „лошите“ в този роман, като че ли е най-добре да тръгнем от най-високите към по-ниските нива. А какво по-високо ниво от ръководителите на Партията и държавата? Но тъй като те не са герои на романа, а приетите от тях документи не са цитирани в него, ще приемем, че техните идеи са изразени в думите на лектора от София пред актива: „Колегата след мен ще ви говори за конкретната работа и профилактиране на преименуваните лица с обществено-признат български корен“ (32). Какво означава „профилактиране“, хората от моето поколение помнят добре – сплашване, морален и физически тормоз, изолация в лагери, а в особено тежките случаи – и особено тежко „профилактиране“. Интересно какви са източниците на информация за „българския родов корен“ – вероятно фамилните хроники и родословните дървета на българските турци. А щом народната власт е решила, че те имат български родов корен, а обществото мълчи и не протестира, ето че този български родов корен става и обществено-признат, точно както твърди другарят лектор от София. Точно в същия дух и милиционерът, разпитващ Марион, ѝ обяснява: „Това са българи, а не турци. Българи, които са забравили корена си. И сега ние им го връщаме обратно“ (117). Какъв трогателен жест, нали?
Измежду героите на романа представители на следващия, но все пак твърде висок ешелон на властта, са бай Денчо Паладински и бай Първан Дичев. Само че за мене, а вероятно и за други читатели, алтернацията на имената им не е достатъчна да попречи на разпознаването на техните прототипи. А делата на последните – обществено-политически, ловджийски и лични, не бяха особено лицеприятни. Единият от тях ще остане запомнен предимно като „Първия ловец на Републиката“, с честите си сафарита из африканските резервати (познайте на чии разноски!) и с това, че в по-редките случаи, когато партийно-правителствената ловна дружинка е щяла да ловува в милата ни татковина, служители на УБО са вдигали посред нощ по тревога цялото мъжко население на най-близкото до съответния резерват селище (това навремето ми го разказа една учителка от с. Воден, Разградско) и са го погвали из резервата, за да доведе обезумелите от ужас животни до пусиите на храбрите ВИП-авджии.
Вторият пък беше доста нагъл местен дерибей, който обичаше да прекосява бавно родното си градче по осевата линия на главната улица, бабаитски движейки лактите си разтворени почти на височината на раменете, подобно на турски пехливанин, обиращ овациите след победа на поредните „мазни“ борби.
Добре де, зная, че „Реквием“-ът е роман, а не документален биографичен очерк за когото и да било. Затова тържествено обещавам да не кажа нищо повече за прототипите на тези двама юнаци; това, че съм ги разпознал, е случайност без особено значение. По-нататък тази част от читателската ми рецензия ще бъде написана, както си му е редът, само по данни от самия роман.
Нека да започнем с бай Денчо. При една от първите ни срещи с него искрите от камината се отразяват многократно в стъклените очи на окачените по всички стени ловни трофеи – глави на елени, сърни, глигани и дори един див африкански бивол, „който бай Денчо беше донесъл от поредното сафари, преди няколко месеца“ (44).
Много строго бай Денчо разпитва майор Ангел Братоев за хода на разследванията относно турската съпротива срещу „възродителния“ процес: „Другарите от Сливен, а? А вие какво правите тук, да не би в нашия край да са се свършили турците?“ (47). Има принципно отношение и към първите прояви на демокрацията: „Тия са си чиста проба саботьори и диверсанти, тръгнали по София и страната да събират подписи за повече свобода и демокрация, ти такова нещо можеш ли да си представиш? Демокрация, а? Ще им дам аз една демокрация, та да се чудят откъде им е дошло! Като не им харесва, да хващат балкана, като нас едно време. Ама стиска ли им? Не е ли време вече да ги прибираме, народ мирен, мирен, ама не можем да ги оставяме да му мътят главата до безкрайност, все някога трябва да покажем кой тука командва“ (51).
Властовите си разпореждания бай Денчо възлага именно на майор Братоев. Например замитането на следите около убийството на арестувания турчин, за което Ангел Братоев твърди, че било нещастен случай, а пък те не знаели, че турчинът имал слабо сърце. Но бай Денчо е категоричен: „Виж сега, тези подробности не ме интересуват. Като те питам дали всичко е чисто, имам предвид дали семейството ще си седи на задника, или не…Тук сме си свои хора, питам те отново: изчистили ли сте всичко, или други трябва да се погрижат?“ (81). И малко след това: „Братоев, ти много внимавай да не ме разочароваш. Тъй че умната, Братоев!“ (82). Пак с него бай Денчо Паладински споделя и най-съкровените си политически тревоги и опасения: „Положението е направо неудържимо бе, момче! Ти разбираш ли, че ако нещата продължават по този начин, направо ще трябва да обявим мобилизация? Изпратихме редовна армия, с танкове. С танкове, Братоев! А тия пак не престават. Заради едни имена с голи гърди срещу танковете тръгват“ (113). И отново – поредното предупреждение към верния съратник: „Внимавай много да не ме разочароваш, Братоев. Много, много внимавай!“ (115).
Много добре е доловено и много убедително е показано в романа как героите от миналото се превръщат, грубо прегазвайки през настоящето, в герои на бъдещето. Тандемът от човек от високите и човек от средните етажи на властта, представен от бай Денчо и майор Братоев, много отрано подготвя превръщането на политическата си власт в икономическа. Листът, подписан от бай Денчо, е скъсан от него на две, и едната му половина е у Ангел Братоев; кодовата връзка, макар и много примитивна, е вече установена: „Ще дойде тия дни при тебе човек с другата половина на листа и две куфарчета, запечатани. Никакво отваряне без мое лично разрешение, ясно ли е?“ (139). Също и по-късно, по време на войната в Югославия: „Ембаргото, Ангеле. Ембаргото е нашият бизнес! Те оттам с ембарго, ние оттук с бензин, със стоки, с всичко, с каквото можем да помогнем. Нали разбираш каква е хавата? Значи имай готовност, подготвяй нещата, в най-скоро време от Русия ще почнат да пристигат цели танкери с гориво, нашата задача е да го транспортираме да братята“ (165). Така старите кадри проверяваха качествата на новите – първо във възродителния процес, после в нарушаването на юго-ембаргото, докато превърнаха спортистите от федерациите и офицерите от милицията и ДС в новите герои на прехода и рушителите на съвременна България.
Дори и когато бай Денчо е вече старец и Ангел Братоев често си мисли, че вече му е време „да ритне камбаната“ и да ги остави да действат както те си знаят, старият функционер продължава да ръководи своя подопечен, и без друго го превъзхожда интелектуално: „Няма нужда, мойто момче, аз това, дето съм го заградил, на друг, освен на тебе, няма на кой да го оставя, тъй че не ми се муси, ами гледай да се учиш“ (191). След като куфарчетата са добре напълнени и разнесени, време е съдържанието им да бъде поизпрано: „…наловихме ние рибка в мътна вода, време е сега да си преброим печалбите и да се оттегляме, щото това е основната разлика между умния човек и глупака, Ангеле, че умният знае кога да спре, а глупакът – не. Значи искам от теб до две седмици концепция – план за това, как бизнесът ни от сив, та черен, да стане бял-беленичък“ (181).
И накрая, цикълът, започнал с политически престъпления, минал през етническо насилие и финансови далавери, закономерно трябва да се затвори отново в политиката. Бай Денчо запознава Братоев с политик от нов тип, „водач на новото движение…“. „Новата партия!“ – поправя го гостът. Блестящите му зъби, угодническата усмивка и раболепното поведение ясно показват що за нов политик се е пръкнал под българския небосклон: „Няма нужда да се представяте. Който не знае кой е Ангел Братоев, той няма какво да търси в политиката“ (187).
Резултатът от дългогодишното наставничество на бай Денчо Паладински, венецът на неговия живот и усилия, този, когото той ще остави след себе си като свой духовен син и свое продължение, това е завършеният Ангел Братоев, такъв, какъвто го виждаме към края на романа. Ето го в новичкия джип Чероки, сложил ръце зад врата си и опънал крака, протяга се, докато костите му изпукат – като че ли го виждаме „на живо“, защото сме виждали много и много негови събратя. Пък и Главочът кара нахакано, майсторски, да ти е кеф да се возиш с него. И колко типичен за бившия милиционерски шеф, а сега – преуспяващ бизнесмен, е парвенюшкия замах, с който подарява на скитника, на „залисан Бони“, цяла омазана пачка пари, за да не си направи труда да отброява от нея (163).
„Да бяхме знаели по-рано, че ще е толкова кеф, да ги (к. м.-Г. К.) бяхме свалили по-рано, а, Главоч?“. Бурни аплодисменти за автора – това „ги“ е великолепният завършващ щрих към този портрет. Ние не сме от тях, ние не сме от свалените, ние сме демократи, ние сме тези, които ги свалиха и сега можем да живеем с „толкова кеф“, защото е дошло нашето време и нашата власт…
***
Другият герой от по-високия ешелон на властта, здраво свързан с другаря Денчо Паладински, е бай Първан Дичев: „дребен, но тежко скроен мъж с масивен врат и големи потни петна под мишниците“. Присъствието му в романа е много по-скромно от това на бай Денчо Паладински, още повече, че той няма свой любим следовник в по-ниския ешелон, какъвто е Ангел Братоев за бай Денчо.
Отношението му към турския етнос и „възродителния“ процес е точно такова, каквото следва да очакваме: „Не разбирам какво толкова им цепим басма! Трябвало по-внимателно, трябвало не знам какво… Да си хващат всичките багажа и да тръгват за Турция, какво търсят тука? И на всички джамии – по две дъски на кръст отпред, да се знае кой кум, кой – сват…Нашите хора как се научиха да не ходят на църква, и тия ще се научат“. И малко по-нататък: „Винаги съм го казвал, казвам го и сега: турчин от друго, освен от бой, не разбира… Ние в Братоево затова нямаме проблеми, защото нямаме и турци“ (34). Едва ли бай Първан е изучавал трудовете на Йосиф Висарионович, но очевидно изповядва неговия сакрален принцип – „Няма човек – няма проблем!“.
Без това да е описано експлицитно (споменато е само, че вторият на два пъти е спасявал живота на първия), но е очевидно, че дълбоката им мъжка дружба датира от шумкарските им времена, времената на героичните обири на мандри и пчелини и на акциите в беззащитни селца, завършващи с убийството на кмета и изгарянето на целия общински архив, на първо място данъчната документация – като продължение на държавническата мисия на Андрешко. След това тяхната дружба продължава и по ловна линия, и като овластени „възродители“.
Има обаче в образите на двамата тези номенклатурни мъже нещо, което дълбоко ме озадачава. Това е един нескрит респект и някаква имплицитна симпатия към тях. Те са истински мъжкари – честни, прями до грубост, верни на старата си дружба и на новите си съратници – с други думи, точно такива, каквито те са искали да изглеждат пред съгражданите си, но каквито всъщност нито са били, нито са могли да бъдат. Както се казва, примери – бол[2]. Когато пристига мощната кола на Първан Дичев, „кучетата се разлаяха яростно, после набързо утихнаха, усмирени от нечий властен и ласкав глас…точно навреме беше се появил единственият човек, който можеше да успокои и обуздае бай Денчо Паладински – неговият стар боен другар, човекът, за когото всички знаеха, че на два пъти е спасявал живота му – бай Първан Дичев“ (48). И другаде: „Стар партизанин, за него се разправят легенди. Личен приятел на другаря Паладински. Един от малкото, които могат да си позволят да произнесат думата „турчин“ на обществено място“ (34). За всички останали, т. е., за многото, произнасянето на тази дума водеше до санкции.
Още по-явна е тази тенденция при бай Денчо Паладински: „Човек от старата школа, принципен“ (45). Сериозна заявка за спечелване симпатиите на читателската публика трябва да бъде яростният монолог на бай Денчо срещу навъдилите се „бащини синчета“: „Накъдето се обърна, все това чувам. На тоя баща му, на оня баща му. Ние едно време като тръгнахме по балкана, бащите си ли питахме бе, Първане? … Ей затова сме на тоя хал днеска, защото България се напълни с бащини синчета, дето само на хляба мекото знаят, нафукани мързеливи дрисльовци, на две магарета сламата не могат да разделят, ама опитай се само да кажеш нещо! Тозчас скачат насреща ти десет татковци, все стари другари, все хора от нашето време. Сакън, не пипайте момчето!“ (49).
Както и следният много странен абзац. Когато първите слънчеви лъчи озаряват „малкия, но спретнат селски площад“: „Новият културен дом, подарък от другаря Денчо Паладински, най-видния от всички братоевчани, блестеше на слънцето като полиран“ (25). Не знам как да разбирам това изречение и специално израза „подарък от другаря Денчо Паладински“. Ако авторът е бил сериозен, което не искам и не мога да повярвам, той трябваше да посочи откъде, за Бога, въпросният „ктитор“ е имал средствата, нужни за такъв внушителен подарък – дали от продажбата на някое от родовите имения, останали от дедите му, дали ги е спечелил с производството на фабрики или мелници, или пък е изпращал тежки кервани със стока – да я търгува в далечни земи. Ако думата „подарък“ означава натиска, упражнен от „държавника“ в полза на родното село, т. е., думата е употребена метафорично, това е по-приемливо, макар че метафората не е особено удачна. И последната възможност – изречението да иронизира самочувствието на бай Денчо и благодарността на съселяните за подаръка, но в такъв случай иронията е прекалено „тънка“, за да бъде оценена от средностатистическия читател.
Сакън, да не бъда неправилно разбран! Аз съм последният възможен противник на сложността, многоплановостта и т. н. на литературните герои. Но, като знаем миналото и делата на тези двама герои, добрите думи, казани за тях, неизбежно ми напомнят експозетата за тяхното представяне от дружинните ръководителки при срещите на бившите „партизани“ с пионерските отряди в училищата.
Така че, след загадката за изключителната сексуална отзивчивост на двете млади туркини към нагона на свои очевидни врагове, тази (макар и умерена) симпатия към двама протагонисти на 45-годишната диктатура, е втората загадка, на която не намерих задоволителен отговор нито в логиката на романа, нито в собствените си убеждения.
***
Други двама герои, също от страната на „лошите“ и също представители на властта, макар и на по-ниско ниво, са съдията Богомил Карталов и милиционерският офицер Ангел Братоев; по-ниските си властови позиции те усърдно компенсират с по-голямо старание, напористост и жестокост. Освен общата кауза, на която служат, и еднаквата „вярност“ към семействата си, тези двама мъже са свързани и със своеобразна връзка „по сватовство“: Богомил е баща на Никола, а Ангел е отчим на Мария. А на следващото, още по-ниско властово ниво, на вярна служба при единия от тях, са шампионът Боримечков („Главоча“) и помощникът му Станчо – двамата примитиви, които не се спират пред никакво престъпление и които висшестоящите използват за най-мръсната работа.
Интересни са съпружеските отношения между Богомил Карталов и жена му. Няма съмнение, че Стефана е лоша съпруга, майка, сестра и домакиня (последното – въпреки убедеността ѝ, че приготвената от нея несъедобна супа мирише хубаво, защото е правена с любов). Но имаме основания да заподозрем, че отрицателните семейни качества на Стефана не са генетична даденост, а (ако не изцяло, то в голяма степен) са плод на въздействието на семейството, в което е влязла като снаха, и на първо място на свекъра ѝ Стефан и на верния ѝ съпруг Богомил. В този аспект много интересни са страниците, на които Стефана, която е всичко друго, но не и сантиментална, със сълзи на очи разглежда стар албум със снимки на двете фамилии – собствената и тази на Богомил. От една страна са нейните предшественици – „Лица на хора доволни, заможни, можещи, знаещи, имащи…Добруджански сой – расов, благороден, уверен в себе си, чорбаджийски сой…олицетворение на сигурността и устойчивостта, доброто буржоазно благополучие, реда, законността, благоприличието…“ (133). А на други страници от същия албум – „прошляците от неговото семейство, до един диви хайдуци, очите им дебнещи, режещи, търсещи само какво да грабнат, какво да откраднат. Плячкаджии, бандити, комунисти!…И Стефан, бащата на нейничкия, който до края на живота си беше страшилището на целия окръг, даже и шефовете в Тъмен май трепереха пред него. Стефан халата, ужасът на всички смъртни, наказанието Божие, бичът. Всичките – хайдуци, всичките – партизани“ (133).
Като вниквам в образите на Братоев и Карталов, не мога да не се върна към психопатологията, с всичкото съзнание за риска да бъда упрекнат, че пак ме е повлякла медицината. Още в първите десетилетия на миналия век сред специалистите по криминална психопатология и съдебна психиатрия придоби гражданственост диагнозата „хиперестезно-анестезна психопатия“. Това не е нормално състояние, но, sensu stricto, то не е и болест; неговият носител напълно осъзнава смисъла на своите действия и резултата от тях, така че никой адвокат не може да се позове на това състояние, за да пледира невинност на своя подзащитен (вж. напр.: Гълъбов, Л. Св., „Психопатия и престъпление“, Медицина и физкултура, София, 1967). Ако преведем медицинските термини на говорим български език, ще получим, че тази психопатия е „свръхчувствително-безчувствена“. Включващо две противоположни характеристики, словосъчетанието прилича на оксиморон, но всъщност има дълбоко и интересно съдържание. Носителите на това състояние имат изключително висока чувствителност към собствените си преживявания, интереси, желания – и в същото време те са абсолютно лишени от емпатия, от способността да разбират, оценяват и зачитат също такива преживявания, интереси и желания у себеподобните. Точно такова съчетание наблюдаваме у последните двама герои. При една от срещите на Богомил със Сирма (Ширин) и при един от сблъсъците с нея, Ширин му удря плесница и неволно го улучва в окото, което започва да посинява и отича. Тогава, донякъде като оправдание, бременната Ширин започва тихо да му разказва за трагедията в семейството си: как майка ѝ е била сама, когато е намерила обесения ѝ баща, как я е извикала по телефона и как двете са сваляли самоубиеца от въжето. А цялото внимание на Богомил е заето с подуващото му се око: „Окото му започваше да се подува, трябваше да измисли нещо за пред Стефана. Ама че неприятности!“. И след малко: „Богомил притисна още по-силно носната кърпичка към окото си. Стефана, какво ли ще разправя на Стефана довечера?“ (93). Докато „любимата“ му изповядва пред него най-съкровената си човешка трагедия, единствената доминанта у този човек остава уликата за неговата изневяра. Това „Ама че неприятности!“ безпощадно разкрива дълбоката хиперестезно-анестезна деформация на този човек; независимо от гордото си фамилно име, той се оказва пълно нищожество. Съвсем логично и убийството на Ширин, и поведението на Богомил след него, когато Братоев набива в главата му как да се държи, доизграждат неговия образ на комплексар и страхливец.
С още по голяма сила и убедителност това несъвместимо на пръв поглед съчетание на свръхчувствителност с безчувственост е показано у Ангел Братоев. Възрастният турчин, когото разпитва, „…беше някак прекалено невзрачен – и това донякъде разваляше удоволствието на Ангел.“ Но, от друга страна, той е „…прекалено умен, прекалено упорит. Не е мръднал и на милиметър след една седмица безсъние и бой. Точно човекът, който му е необходим, за да направи най-после големия удар. Достатъчно дълго е чакал, сега няма да развали всичко с нетърпение“. И, след като разпорежда да доведат при него бияча Боримечков, с наслада издухва дима от цигарата си в лицето на турчина и промърморва тихо, с мъркащ глас: „Сега ще видиш как се пърди в турска джамия, чалма!“ (64). Съвсем различен става той под въздействие на страха си, когато бай Денчо Паладински проявява жив интерес към случая – естествено, главно към това дали следите са добре заличени. Тогава уплашеният убиец шепне с пресъхнало гърло: „Това…Това беше нещастен случай. Не можехме да знаем, че е имал слабо сърце“ (81). Но когато „профилактира“ в кабинета си дъщерята на убития, въпреки че тя му описва състоянието на трупа („Всичко му бяхте изпочупили, от краката до главата“), Братоев брутално я кара да повтори двукратно, и то високо, официалната версия за „инфаркт на миокарда“, а след това бърза да задоволи с нея и примитивния си сексуален нагон.
Хиперестезно-анестезната деформация у Ангел Братоев се проявява и след като е научил за убийството на Сирма Байрактарска и е „набил канчето“ на Богомил как да се държи в тази ситуация. Убита е млада жена, при това бременна, убита е от неговия приятел. Единствената му грижа е да се прикрие бруталното убийство, а единствената му мисъл за Сирма е не като мисъл на човек за нелепо погубено друго човешко същество, а отново като мисъл на мъж за привлекателна жена: „А инак, жалко за ханъмката. Хубаво момиче беше, жалко наистина.“ (126).
Когато разбира, че Ремзие е разбрала всичко за убийството на Шерифе („Как тъй бременна жена ще се самоубие, бе Ангеле? Тя нали не само своя живот носи?…Това е работа само на оня мръсник, съдията!“), Ангел не само ѝ нанася жесток побой, но след това окончателно загубва контрола върху поведението си и напълно показва своята същност:
„– Ти ли я накачи момата, Ангеле?
– Пусни! Да, аз, аз я накачих, лично, сега доволна ли си? Ако не пуснеш веднага, и теб ще накача, като чироз, като фазан, като мърша ще те накача! Мамка ви рязана, всичките трябва да ви накачим, всичките, до един! Всичките! Мамка ви мръсна, рязана, гадна! Всичките, всичките, всичките!“ (131).
Ангел е този, който организира убийството на Стамко и бай Ранко. А когато Мария му показва, че знае истината за това убийство и се нахвърля върху него с викове „Убийци!“, той я хваща за косите и я повлича към спалнята (160).
Към края на романа Ангел ще получи едно малко, но дълбоко символично възмездие за това, което е направил и продължава да прави. Никола, синът на приятеля му Карталов, е убил сина на друг мафиотски бос и Ангел Братоев е принуден да моли коленопреклонно този бос да пощади убиеца, готов е да даде всичко, за да измоли тази пощада. А когато получава категоричния отговор, че единственият жест, който може да му бъде направен, е да не държат да им предаде Никола жив, той е смазан от мъка, облива се в „сълзи като лешници“ и пита своя отколешен съучастник:
„Главоч, това хора ли са бе, Главоч? Кажи ми, а? Това хора ли са, или зверове някакви?“ (199).
И тези въпроси и призива към човечност ги отправя Ангел Братоев, изнасилвачът, убиецът, извергът Ангел Братоев! Голямо „Браво!“ на автора, никъде в художествената литература не съм срещал по-ярко въплъщение на хиперестезно-анестезната диспропорционалност, за която говорих по-горе!
***
Палачи и жертви, насилници и насилени, над 300 000 човешки същества, прокудени от старата си родина и ненамерили топъл прием в новата: „…вече направо не знам дали има някъде по света място за нас, българските турци. За българите сме турци, за турците – българи. Вече май и сами не знаем кои сме, аман!“ (119), „възродители“ и мародери, бързащи да се възползват от „ямата“, мълчаливи свидетели, най-често съчувстващи, но далеч от мисълта да се намесят енергично в полза на страдалците… Затова озаглавих тези бележки „Реквием за всички ни“, затова и репортерът на „Свободна Европа“ завършва от името на всички ни: „Поклон пред мъката ви, хора. И, ако можете, простете ни! Простете ни, простете ни, простете ни!“ (119).
***
Финалът на романа[3] е чудесен и е достоен завършек на този „Реквием за никого“. Както финала на всеки Реквием, той съдържа няколко заключителни акорда. Според мен най-хубавият от тях е краят на посланието на Мария към нас, макар и (а може би точно защото е) отправено „от друг свят“:
„То вярно, че пътищата Господни са неведоми, ама чак толкова неведоми не могат да бъдат, това не мога да го приема, сърцето ми се бунтува, като си помисля как злото добрува, а доброто се мъчи, и повдигам гневни очи нагоре, и питам защо, защо, Господи…“
[1] Разбира се, Марион не е чела „Време разделно“, защото по онова време този роман нито е бил поръчан, нито е бил написан и издаден. Ако да не беше така, тя би казала и по-силни думи по адрес на някои писатели (Бел. авт.).
[2] бол (тур.) – много, в изобилие (Бел. авт.)
[3] И аз, също като автора, очаквам с нетърпение продълженията. Много се надявам да дочакам и филм, създаден по трилогията, защото ми се чини, че първият роман от нея е подчертано кинематографичен. И тогава ще напиша вече не читателска, а зрителска рецензия. (Бел. авт.)
