От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

В университета нашият професор по български фолклор Петър Динеков ни учеше, че „историческите песни се отличават с по-голяма историческа конкретност и точност, с по-голям реализъм в изображението, но същевременно тяхното съдържание не се покрива напълно с историческите събития...“

Това не ни пречеше в нашите безкрайни поетически фиести с приповдигнато настроение да пеем популярната песен за цар Иван Шишман:

Откога са й, мила моя майно льо, зора зазорило,
оттогаз са й, мила моя майно льо, войска провървяло...

Вера Мутафчиева – талантлива тълкувателка на българската история – твърди категорично, че народът с тази песен „направи от потиснатия Шишман свой герой“. Според Мутафчиева, справедливостта изисква да се каже, че „Страцимир по-добре отговаряше на героичните изисквания“, но „за всичко туй песента не отдели нито един стих“. И по-нататък: „С това, че издигна до герой Шишман, народът никак не искаше да каже, че смята Шишман за герой. Просто – въздаде му награда: отнесе се с него така, както един зрял народ би се отнесъл към последния си цар – умиращото въплъщение на своята независимост“. Авторката на „Последните Шишмановци“ изказва мнение, че творецът не носи вина, ако някой го е разбрал опростено: „Творците сигурно са се надявали, че след тях ще дойдат умни българи, за да разгадаят и законите, и средствата на българската песен, както се гадае старинно писмо, чийто ключ е изгубен“.

Трябва да сме благодарни на Вера Мутафчиева – тя ни дава разковничето както на Шишмановата песен, тъй и на историческата ни песен като цяло.


Small Ad GF 1

Историческите факти свидетелстват, че Шишман е „превит“ за турски васал, пленен, хвърлен заедно със сина му в затвора на никополската крепост и след две години душевни терзания в тъмницата е съсечен безславно. Това е краят на последния български цар, но – според Мутафчиева – „Някому (в случай един народ) бе необходимо Шишман да се превърне в безплътно предание“. Това могат да сторят легендите – „Шишман живеел, обсаден в Софийско, из Рила или по Искъра; Шишман лежал в пловдивската или никополската тъмница; бил победил Шишман, измъквайки се из обкръжение, затвор, пещера или просто дупка“. Благодарение на легендите „дълго след смъртта живя цар Иван Шишман. А след това умря многократно – на десетина места из българската земя“.

А в песента, за която говорим, няма и сянка от смърт: кон до коня, юнак до юнака; пушките им – като честа гора; сабите им – като ясно слънце; байрак носят със асланов образ; дето стъпят, кладенчета правят...“ Не са само това сравненията, за да се постигне внушението за силната българска войска.

Когато в нашите поетически фиести пеехме тази песен, ние гръмогласно натъртвахме на поетическите сравнения, но с особена тържественост, понякога и със ставане на крака изпявахме: „сам ги води, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман...“

Нас ли е гледала Вера Мутафчиева, когато е написала: „сякаш българите все още не желаят да научат как, кога, къде е загинал Иван Шишман.“ А според тая песен той въобще не е загинал. И с тая силна войска може ли някога да загине! (Има и песен „Погинване на цар Иван Шишман“, но и в нея разминаването с историческата истина е очевидно.)

Можем да се вслушаме в съжденията на една професионална историчка, за която историята е и муза: „Ние сме свикнали да разбираме песните буквално – като разказ за минали събития. Но то би било именно разказ, а не песен. Песенните закони са други. Ако се вгледаме в случките, възпети от безименния, ще забележим нещо определено: те са неверни. Второ правило: те са право противоположни на истината.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Малко крайна ли ви се струва Вера Мутафчиева?.. А ако ви припомня и нейното твърдение, че „песента сякаш не видоизменя, а отрича историческата правда“?... Вера ще ми позволи да кажа, че не навсякъде е така, но в случая с цар Иван Шишман тя е точна. Какво общо има между „черното царуване на Шишман“ и песента за неговия поход към Софийското поле, където бой ще води за българско име, за Христова вяра? На единия полюс е летописецът, който „кратко отбелязва, че Баязид Светкавицата хвърлил Шишман и сина му в тъмница“, на другия полюс е песента, в която натрупването на сравнения може да опияни не само поетите в студентската им младост, а и най-трезво мислещата натура.

Имам още един въпрос. Как Крали Марко, който в историята е Крал Марко – прилепски владетел и турски васал, в песните е станал Марко Кралевити, юнак над юнаците?

Вера Мутафчиева ще ни отвърне, че „и песента, както историята, винаги търси лице, име; и песента, както историята, често ги подбира превратно – Крали Марко, юнакът, по чието юначество са единодушни всички южни славяни, е убедителен пример в тази насока.“

Пенчо Славейков ще се произнесе по пенчославейковски: „Има и такива авторитети, които гледат на Крали Марка като на национален герой, и искат да видят в негова образ синтезирани характерните черти на народа. Нищо по-фалшиво от това. Марко е един ренегат, чужденец на трона, като такъв чувстван от народа и възпян като такъв. Макар и владетел на своя трон, той един чужденец, нехранимайко, делибашия, недостоен съпруг, – тъй го слави песента, – и неговата сила е хитростта и измамничеството. А поговорката е още по-жестока към него: – на безюнащина и Марко юнак!“

Летописецът от Марковото време: „Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой измежду людете, нямаше кой да ги избави или спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца.“

Съвременни фолклористи са на мнение, че проблемът за връзката между фолклор и история е познат на нашата фолклористика и тя го е решила успешно: песента документира историята, но песента не е исторически документ.

Марин Дринов не е фолклорист, но и той е драснал един щрих към темата за историческата песен и историческата действителност. Веднага след Освобождението на България от турско робство в Пловдив започва да излиза вестник „Марица“, издаван от Христо Г. Данов. Това е първият вестник в свободна България и в неговия първи брой от 25 юни 1878 година е напечатана народна песен, придружена с любопитно писмо на Марин Дринов до издателя:

„Господине Редактор! Пращам ви една нова народна песен, която ми се случи да чуя през миналия месец април на хорото в село Драгалевци край София, и която незабавно си я записах там. Приказа ми я една драгалевска песнопойка на име Катерина Божилова. Като попитах песнопойката де е научила песента, она ми отговори: „На съне ми дойде“. В това ново произведение на нашата народна поезия с една доста забележителна епическа сила се възпяват съвременни събития, изказват се съвременни народни чувства, та ми се чини, че обнародването му би си имало мястото във Вашия почтен вестник“.

Пратената от Дринов песен е „Освобождението на България“ – една от онези народни песни, които условно класифицираме като „Песни за Русия“. Почти няма събитие от целия военен поход на русите през Руско-турската война – от преминаването на Дунава до подялбата на България, което да не е намерило отзвук в песните. Възпетите с поетични средства събития в много случаи съвпадат напълно с писаното във военните хроники.

Жеравненският летописец Данаил Константинов пише, че от отварянето на Руско-турската война селото Жеравна се паднало на пътя на турските войски, които заминавали за фронта и се връщали оттам. По домовете била разквартирувана рота турски резервисти. По-късно минал отряд черкези, дошъл и ескадрон турска кавалерия. На 8 януари в Жеравна се явяват двайсетина руски конни разезди и обявяват свободата. Верни на стародавната си традиция да „вадят песни“ и за най-незначителни случки и събития, жеравненци не са пропуснали да вложат в песен непосредствените си впечатления от освободителната война. Ето една припявка от репертоара на друг виден жеравненец – народния певец Иван Кремов:

Дошли в Жеруна казаци,
казаци, донски конници.
Кой де ареса, кундиса.
Андрея, Андро офицера,
сам си конак ареса.
Андрея дума Филипе:
– Филипе, беним кардашим,
хайде найдно да седим,
найдно момите да либим,
момите жерунянките,
момите най-хубавите.

Иван Кремов ми е казал и друга жеруненска песен, която може и да не се родее много-много с историческите хроники, но е шедьовър на народното ни поетическо изкуство:

Като додаха, додаха,
додаха и придодаха
пустите руси руснаци,
руснаци, донски казаци,
конете като караха,
турците като гонеха,
предните трева газеха,
задните пепел дигаха.

Жеравненци толкова са спазвали традицията „да вадят песни“ и за най-незначителни случки и събития, че не са пропуснали „да извадят песен“ как Ставрито събира двата вида данъци: „бала“ – данък за бял (свободен) човек, а не черен (закрепостен); и „курама“ – пропорционален на имотното състояние данък:

Вред по портите ходеше
и се на име викаше.
И до Ганкини ред доди –
похлопа Ставри, повика:
– Ганке ле, гургуличке ле,
къде й, Ганке ле, майка ти,
майка ти, още баща ти?
Ганка на Ставря думаше:
– Банко и мама в черкова.
– Кажи им Ганке, кажи им
балата да си заплатят,
балата и курамата.

Щом жеравненската песенна традиция не е неглижирала ежегодното събиране на данъци, може ли да не създаде песенен бисер за кърджалийските нападения и визитата на Индже в Жеравна?

И в песента „Индже на Гочо думаше“ се пее за достоверни исторически факти, за реални личности. Точно е мястото на действието – хана на Хаджи Вълчо. Вероятно е дори диалогът в песента да е пренесен от реалната действителност:

Инджето яде и пие
в Жеруна насред селото,
на хана Хаджи Вълчева.
Като из хана ходеше,
бъчюви наред пущаше,
избата в вино плуваше.
Гочо му сукно кроеше
със алтънени ножици
и с позлатено индизе.
Индже на Гочо думаше:
– Кажи ми, Гочо, кажи ми,
де ти е, Гочо, къщата,
къщата и махалата,
като Жеруна запаля,
къщата да ти завардя,
къщата и махалата.

Годината е 1794-а. Ордите на кърджалийския главатар Индже, известен в цяла Югоизточна България, напират към Балкана. Разярен от неуспешното нападение срещу Сливен, Индже превръща в пепелище Раково. Сега е ред на Жеравна. Засиленото благосъстояние на селото (турците го наричали Кючюк Филибе – Малък Пловдив) привляко вниманието на жадните за плячка кърджалийски орди. Падне ли Жеравна, отваря се пътят към Котел.

Кърджалиите нападнали селото от всички страни. Населението се защитавало храбро, но не можело да противостои срещу калените във военното изкуство нападатели. Казват, че предателство улеснило влизането влизането в селото. В кърджалийските дружини имало и жеравненци – Стоян Чениксиза, Стоян Ангелеко, споменаваният в песента майстор-шивач Гочо. С кърджалиите вървял и друг – името му не се споменава, живеел на входа за селото, установил се в къщата си и запазил махалата си от опустошение, а другите махали били подхвърлени на разграбване и разрушение.

През 1800 г. кърджалиите пак навестяват Жеравна. Този път били три пъти по-многобройни – достигали до седем хиляди души. Целта им била Котел, но нито многочислеността им, нито шпионствата и подкупите им помогнали и те излели гнева си на Жеравна и околните села. Кърджалиите-жеравненци успявали да запазят свои роднини и приятели и по този начин много къщи не изгорели. Кърджалията майстор Гочо запазил Хадживълчевия род от ограбване и опожаряване на къщите им, а като заминал с четата на Индже, вече не се върнал в родното си място.

Познавачи на българския фолклор твърдят, че за повече от хайдутите, чиито имена се споменават в народните песни, не се знаело дали са исторически личности. Има и хайдути, чиито имена се споменават в народните песни, и се знае, че са исторически личности.

Делю войвода се е родил и раснал в днешния Златоград, наричан тогава (края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век) от турците Даръ-дере. Силен физически и непокорен по душа, Делю станал трън в очите на турците още като 16-17-годишен младеж. Веднъж го нападнали с камъни цяла група гърчета и турчета. Делю не се уплашил и не само разгонил с ножа заядливите си врагове, ами хвърлил в един гьол притеклото се на помощ на групата заптие.

Но не побоищата и разправии с турци и чорбаджии са изпълвали дните на буйния юноша, а едрите и черни като на кошута очи на Гюлсюме. Стройна и хубава била Гюлсюме и турските първенци и аги се надпреварвали да пращат на баща й товари със скъпоценни дарове. Но другаде били обърнати очите на Гюлсюме – там, към високата скала, отдето се виждала бащината й къща и отдето всеки ден по залез се леели тъжните мелодии на Делювия кавал. Само песента на кавала свързвала младите, пък и колко думи са потребни на влюбените сърца?...

Много хора – богати и влиятелни, мислели и кроили как да отчуждят Деля от сърцето на Гюлсюме. Едни се канели да го убият, други настойчиво го придумвали:

– Вземи си, Делю, християнка. Вярата не каращисвай!

– В джамия поп ще вкарам, с Гюлсюме ще се венчая! – слагал край на всички увещания Делю.

Дочул за Делювата сила Кюрт ага от село Кара олан и го повикал за свой гавазин. Съгласил се Делю не за друго, а защото можел свободно да носи оръжие и да защитава онеправданите българи и турци. Но не траяла дълго службата му. Набил веднъж бейското дете и оттогава започнала откритата му вражда с турците. Преместил се при друг бей, но омразата между свободолюбивия българин и своеволните поробители се изострила докрай и с още няколко храбри момчета Делю поел пътя на народен закрилник:

Излел е Делю хайдутин
в Домбовци и Караджовци.
Оттам си Делю зароча
деридеренскем айяне,
айяне, кабадаие:
– Две лели имам в селоно,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почорните,
че кога слезам в селоно,
млого щат майки да плакнат,
по-млого млади невести,
дете ще в корем поплака!

В някои варианти на песента се споменава свърталището на Делювата дружинавръх Свети Костадин, дето изворът се нарича „Делюва вода“. Легенди се понесли за Делю и дружината му: потераджии, излезли живи от сражение с Делю, казвали, че сто пушки да гръмнат, той ще остане жив; „Видиш ли го да се покаже, чети си молитвата!“ – разправяли други....

Възплозван от страха на турците, Делю често слизал в Даръ-дере и се срещал с Гюлсюме. Тези срещи вбесявали турските първенци, но страхът ги сковавал. Предание разказва как един ден в конака дошла стара туркиня и казала, че Делю може да бъде погубен само със сребърен куршум, от негово сребро излят. Това окрилило надеждите на заклетите Делюви душмани и те се отправили към дома на Гюлсюме – да вземат сребро от армаганите, които пращал Делю. След твърдия отказ на Гюлсюме старицата решава да си послужи с хитрост. Намира войводата в планината и му обажда, че го дебне голям аскер. Делю й благодарил и й дал няколко сребърни пари. От тях бил излят куршумът...

Гюлсюме Делю зароче:
– Варди са, Делю, чувай са,
че ти са канят, Делю лю,
деридеренски айяне,
айяне, кабадаие:
сребърен куршум ти леят,
те ща та, Делю, прибият.
– Гюлсюме, любе, Гюлсюме,
не са е родил чилякън,
дену ще Деля убие.

И пак идвал Делю в Даръ-дере, заставал на скалата и до късно свирел с кавала. Един път, едва засвирил, няколко пушки пропукали от разни страни. Притекла се с писък Гюлсюме, но тежката снага на хайдутина се люшнала и паднала в ръцете на смъртно уплашената девойка.

Според вариант на песента, преди да склопи очи, Делю изрекъл:

За едно имам балничко
гората се е листнала,
овчарите са свирнали
и са стадата пуснали,
пък Деля няма да има,
гергьовско агне да пече,
червено вино да пие,
със жален кавал да свири.

Ако отидете в Златоград, ще ви покажат скалата, където е убит Делю – наричат я Делюва скала, Делюв камень. Над златоградското село Ерма река е връх Свети Костадин – свърталището на Делювата дружина. В Златоград наричат песента Делювата песен. В България това е една от великите песни на Родопа планина. Светът познава песента като песен от България. В Космоса тя прозвуча като песен от Европа, защото това е единствената песен от европейския континент, записана на позлатена плоча и изпратена с космическия кораб „Вояджър“.

През 1977 г. американският астроном и физик Карл Сейгън чул песента в изпълнение на Валя Балканска и решава да я включи в посланието на Земята към разумните същества в Космоса. Златоградската родопска песен от България била записана на позлатена плоча редом с музиката на Моцарт, Пета симфония на Бетовен, многообразна информация за земния живот, гласове на птици, ромон на вода. Когато съставителите на позлатената плоча за първи път пускат запис от нея, за да я чуе Ан Драян – секретарка на комитета по съставяне на плочата и съпруга на Карл Сейгън, американката е обзета от спонтанен порив за танц. А Карл Сейгън й казва: „Чуваш ли скъпа? Ето това е Европа!...“

Делювата песен е представена редом с фолклорни мелодии, напеви и песни от Ява, Сенегал, Заир, Австралия, Нова Гвинея, Япония, Грузия, Азербайджан, Китай, Индия...

Редом до Делю се възправя фигурата – реална и легендарна, на друг прочут хайдутин – Алтънлъ Стоян, родом от Котел, върлувал в началото на ХІХ век. Толкова е опоетизиран в песните този Алтънлъ Стоян войвода, че започва да изглежда на герой от приказките, легендите и преданията:

Алтънлъ Стоян войвода
той си на Добря думаше:
– Добре ле, кючук байряктар,
я стани, Добре, я стани,
съблечи дрехи хайдушки,
облечи дрехи овчарски,
че навий бели повои
и обуй чикма цървули,
засучи върви козяни,
нарами кука овчарска,
че ще те, Добре, проводя
на Стралджа, село голямо,
на Стралджа в механата.
Когото, Добре, намериш,
хубаво да го почерпиш,
почерпиш и изпроводиш.
Сам си с бакалче остани,
с бакалче младо глупаво,
да си бакалче изпиташ
ходят ли тадес хайдути,
ходят ли, виждат ли са
Алтънлъ Стоян войвода
със Добря кючук байряктар.

В личните спомени на негови другари и сподвижници Алтънлъ Стоян не се различава от Алтънлъ Стоян в песните: „Левент мъж беше нашият войвода, казва дядо Трайко, и другарите му бяха все отбор юнаци. Три пъти ние обирахме царската хазна и много сиромаси българи повдигнахме, защото колкото пари ние вземехме, войводата ги раздаваше на сиромасите. Много пъти турците дигаха потери да ни гонят, но ние умеехме да се запазим юнашки и през толкова години (дядо Трайко е ходил с него от 1815 г. до смъртта му) ние изгубихме само петима другари. Всяка долчинка, всеки връх от Черно море до Пирин планина ние знаехме на пръсти. Когато беше завярата и турците плениха и робиха Влашко и Богданско, ние отървахме много робини, които турците прекарваха през балкана за Цариград. През това време ние обикаляхме около Добрал (Чалъкавакския проход) и много агарянска паплач ние изтрепахме. Не ще забравя един бой, който водихме с поганците при Добрал, между Риш и Добрал. От два дни очаквахме по тия места един бей, който се връщаше от Влашко и караше роби. През нощта войводата разпореди да си приготвим засадите около прохода, тъй щото да можем по-успешно да освободим робите, без да става някой жертва от тях във време на боя. На другия ден войводата се преоблече в новата си премяна, която беше всичка обшита със сърма. Това правеше всякога, когато се готвехме за някое голямо сбивание. Не напразно се говореше, че Алтънлъ Стоян войвода бил облечен в дрехи, нашити с алтъни, и затова го наричаха така – Алтънлъ...“

В същата летописна бележка хайдут Пенко от Върбица разказва как обрали царската хазна от 40 катъра в Чалъкавакския проход и как Алтънлъ Стоян войвода им разделил парите: по фес бели пари и по шепа златни. За да осигури успеха на този обир, войводата ходил преоблечен в Цариград да изпита кога ще тръгне хазната и какви пари ще носи, а дружината му от 18 души го чакала 29 дни при една овчарска къшла. Овчарите били също богато надарени. Алтънлъ Стоян веднага разпуснал дружината си, като им казал всеки да си гледа работата и да чака да бъде повикан от него. А на Пенко, който бил младо момче и за пръв път тръгвал с него, си снел феса, под който се спускали по раменете му дългите му коси, обнизани с алтъни, казал: „Ако искаш да знаеш кой съм аз, аз съм от Котел и ме казват Алтънлъ Стоян войвода“.

Веднъж войводата се явил на празника Богоявление в Котел с фес, окичен с алтъни. Димитър Осинин пише: „Юзбашията на Котел кроил много планове да залови или убие Алтънлъ Стоян, но не сполучвал. Най-после успял да го примами чрез един овчар в кошарата му, където била поставена засада. За тоя случай говори и една народна песен. В завързалия се бой войводата бил ранен. Другарите му го занесли в Котел, където леля му го гледала. Умрял от раните си. Погребали го под пода на къщата.“

Вероятно Осинин има предвид следната песен:

Че са хайдути излезли
на Равна, на Зеленича,
на Кирчовия полугар –
Алтънлъ Стоян от Котел
с дванайсет мина дружина.
Стоян на Кирча думаше:
– Кирчо льо, селска кехая,
селская, говедарская,
що ми на тютюн мерише,
на тютюн, на цигарета,
да няма скрита потеря?
Ако ми право не кажеш,
главата ще ти отрежа
като на агне гергьовско,
като на пиле петровско.
Кирчо Стояну думаше:
– Не бой се, не бой, Стояне,
снощи дървари минаха,
с лули тютюн пушеха,
затуй на тютюн мерише.
Догде си Кирчо издума,
тънка се пушка изпустна,
Стояна в сърце удари.
Стоян високо извика:
– Защо ме Кирчо излъга?

Във втория вариант предателството е изобразено по-живописно:

Стоян на Кира думаше:
– Киро льо, кърска кехая,
нящо ще да те попитам,
правичко да ми обадиш –
потеря дохождала ли й,
заради мене пита ли?
Киро Стояну думаше:
– Стояне, чакър войводо,
кога ме питаш да кажа,
правичко да ти обадя –
потеря не е идвала
заради тебе да пита.
Дорде си Киро издума,
ева ми Кула че иде,
Кула ми, Кула Колъзин.
Като го виде млад Киро,
право при него отиде.
Кула на Киро думаше:
– Киро льо, говедарино,
тук ли й Стоян млад юнак?
Киро му казва: „Няма го“,
с уста му казва: „Няма го“,
с очи му кима „Тука е,
тука е, зад саята е“.

Подробностите за имена на хора и наименования на местности ги има и в летописни бележки:

„Алтънлъ Стоян се движил повечето от Търново до Черно море. Най-много се е движил по котленските и жеравненските планински местности. Приказките и песните за неговото хайдутуване из жеравненския балкан се въртят около местностите Равна и Зеленич. Там е имало полугар говедарски, гдето лятно време се държали говедата – яловина за угояване, при който говедарски полугар служил селският говедар Киро, или Кирчо, и който имал постоянна среща с Алтънлъ Стояна. Положението на Кирчо било такова, че трябвало да съчувства на този народен хайдутин. (...) Дядо Данаил Караянков, котленец, разказвал, че в тяхната къща имало погребан хайдутин, който болен или ранен бил гледан тайно и като се поминал, бил погребан в скривалището му. За да се отидело до гроба, както казва очевидец, се минавало през един долап в стаята, а самият гроб бил между зидовете. Дядо Данаил, който или сам, или баща му, е гледал и обслужвал болния хайдутин, не откривал направо името му, но се долавяло, че той е бил самият Алтънлъ Стоян, който като се разболял, се прибрал в поменатата къща, гдето доверени хора, па може би и негови сродници, са го догледали и тайно погребали. Гробът му бивал обслужван почитно с палене на свещи и пр.“

И известният хайдутин Стефан Цоцкин, наричан още Кючук Караджа, е историческа личност. При него реалното взима надмощие над легендарното.

Събрали ми се, събрали
дванайсет мина дружина.
Седнали да си починат,
по-малко хляб да похапнат.
Че що им беше гозбата

печено агне гергьовско
и руйно вино червено.
Всичките ядат и пият,
и пеят, та се веселят.
Стефан ми жерунянчето
не яде Стефан, не пие.
Дружината му думаше:
– Стефане, жерунянино,
мило ли ти й за село,
свидна ли ти е майка ти,
та си очите не снемаш
от твойто село хубаво,
от сефалия Жеруна?

„Стефан ми жерунянчето“ няма осанката на Алтънлъ Стоян и е останал в песните и преданията с особена двойственост.

Две версии има за неговото отиване при хайдутите: според първата – да си отмъсти за нанесена обида; според втората – разочарование от любов. Неотлъчно от храбростта на хайдутина винаги се пее и споменава за битови подробности около него: знае се, че се е подвизавал в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както се знае и името на майка му – Цоцка (на което е презимето му), и името на любимата му – Момка.

Още от малък майка му го дала овчар при вуйчо му Васил Хадживеликов. Къшлата им често била посещавана от народни хайдути, с които Стефан се запознавал и чийто живот му харесвал и го съблазнявал, докато един случай не станал причина той да остави овчарската кука, да хване пушката и да поеме балкана. Всяка година оттук минавали кърджалии (помаци), които с катъри пренасяли за Северна България памук и катран. Веднъж Стефан, кой знае за какво, се скарал с тях, но бил хванат и изтезаван. За да си отмъсти за нанесената обида, една нощ той ги причаква със свои другари хайдути, нападнали ги и ги изклали заедно с катърите. Оттогава Стефан не се върнал ни в село, ни на къшлата. За да остане верен на двойствеността в портрета на хайдутина, летописецът добавя под линия: „Тази била главната причина, но се говори и за нещастна любов“.

Според описанията, Стефан Цоцкин бил левент, тънък, висок, черноок и с тънки черти на лицето. Отличавал се с пъргавина и чрезмерна решителност. Как е получил прозвището „Караджа“? Веднъж вървял из Джумайския боаз с Панайот Хитов и Хаджи Димитър. Отдалеч се задават два файтона с турци, които весело пеели из пътя.

– Да се отбием от пътя, додето заминат – казал Хаджи Димитър.

– Да се отбием, бай Хаджи, но аз ми се иска да разваля кефа на тия кучета – казал Стефан Цоцкин.

– Въоръжени са, пушки стърчат по файтоните – добавил Панайот Хитов.

– Въоръжени, невъоръжени, аз ще се опитам, а вие ако затрябвате... – казал Стефан и се покачил на една скала край пътя.

Щом наближили файтоните, той с изваден ятаган и заглушителен вик „Давранма!“ се хвърлил от скалата пред тях, те спрели и ужасени от ненадейното и смело нападение забравили оръжието. А когато Панайот и Хаджията се обадили с подсвиркване, турците започнали да хвърлят от файтоните на пътя пушки, пари и други скъпоценности, след което били освободени да си вървят, успокоени, че се разминали само с един обир. За това смело хвърляне от високата скала другарите нарекли Стефан Цоцкин „караджа“ (сърна) и за да се отличава от по-популярния Стефан Караджа наричали го Кючук Караджа.

Както с четите на Панайот Хитов и Хаджи Димитър, така и с други свои другари Стефан Кючук Караджа правил пакости на турците из Карнобатско, Сливенско, Ямболско, а за почивка и укриване е прибягвал до своя роден балкан, където се срещал по къшлите и овчарските пладнища със свои познати съселяни и роднини. На едно високо буково дърво намерили пръстена му, окачен на забит в дървото гвоздей. Бил изкусен кавалджия – кавалът бил неразделна част от хайдушкото му снаряжение – н носел го в силяха с пищовите. Често пъти слизал в края на кориите, откъдето гледал празничното хоро в селото, копнеел и въздишал по любимата си Момка. Оттам се чувал и кавалът му.

Стефан дружини думаше:
– Гледайте, кардаш, гледайте,
днеска е сбора във село,
всичкото село излязло,
хорото сеир да струва,
пък мойта стара майчица
кой знай де ходи да плаче,
мене на име да вика...
Дружината му думаше,
думаше, кротко съдеше:
– Стефане, жерунянино,
Стефане, Кара Караджа,
сал ти ли имаш, майчица,
сал теб ли й майка раждала?
Стефане, ще ни издаде
твоята мила майчица.

Зимите Стефан Кючук Караджа прекарвал с Хаджидимитрови другари във Влашко. Една година останали да презимуват като козари в Сливенския балкан. През тая зима той бил убит из засада от другаря му Христо, също хайдутин. Убийството му потресло неговите другари, когато се върнали на другата година. Според едни убийството е станало по наклеветяване от жената на Христо, че уж Стефан посегнал на честта й. Други твърдят точно обратното: че Стефан отказал на поканите й да спи с нея, когато й донесъл писмо от мъжа й.

Близостта между историята и фолклора сякаш става по-очевидна, колкото по-нови са и историческите събития, и песните, които ги възпяват. Примерно двете въстания – Априлското (1876 г.) Илинденско-Преображенското (1903 г.)

Песента „За зло се е запролетило“ разказва за едно от огнищата на Априлското въстание – село Кръвеник, Севлиевско, и по-точно за водача на кръвенишкия бунт Фильо Радев, известен като Дядо Фильо. Заможен и влиятелен човек, кмет на селото, чорбаджия от първа ръка, Дядо Фильо сам подготвя въстанието в Кръвеник и на 1 май на връх Бабан лично той го обявява и повежда въстаниците срещу поробителя. Негов пръв помощник и в приготовленията, и в дните на бунта е едничкият му син Христо Филев. Бащата загива в сражение, а синът е осъден след потушаване на въстанието и е обесен на 2 юли, петък, пред Вешковата фурна в Севлиево.

Проф. Николай Ковачев, виден кръвениченин, учен и изследовател, на основата на свои проучвания твърди, че песента била „извадена“ непосредствено след въстанието от дъщерята на Фильо Радев – Мария. При създаването помагали и други жени от махалата. Песента е била много известна и се пеела на хоро и на трапеза. Соня Кънчева пееше хороводен вариант, научила го от своя леля, родом от село Дебел дял, Габровско, преселена в село Друмево, Шуменско. Имало е обаче периоди, когато даже в Кръвеник е било трудно да се намери човек, който да я запее. През 1940 г. проф. Ковачев я записва от стари жени.

Каква историческа конкретност намираме в тази песен, между какви брегове се движи реализмът на изображението в нея?

За зло се е запролетило,
за зло е дошел личен ден,
личен ден, личен Великден,
подир Великден – Гергьовден.

Почти във всички песни Великден се споменава преди Гергьовден – може би защото е по-личен ден, а може би почти винаги така са подредени календарно. В нашия случай обаче можем да говорим за историческа точност. Както ми съобщи доцентът от Духовната академия Славчо Вълчанов, справката, извършена от архимандрит Горазд Ангелов гласи: „Възкресение Христово през 1876 година се е празнувало на 4 априлий“. Датата на Гергьовден е постоянна – 23 април.

Събрали са се, събрали
в Гавазовите одаи:
Амзата и Тюрдията,
Гавазът, Буюклията.
Събрали са се, сговорили се:
в Кръвеник село да идат,
Кръвеник золум да сторят.

Амзата, Тюрдията, Гавазът, Буюклията са заможни турци от съседното на Кръвеник село Градница. Професор Ковачев пише: „Времето ускорено, неусетно тече. Към средата на април граднишките турци, вероятно уведомени от разузнавача Емин, разбират, че нещо тайно се върши в Кръвеник. Започват да си подхвърлят: „Млечовене папур сеят, кръвеничени куршуми леят, а столчени кюмюр горят“ и открито се канят за палежи и обири. За слуховете съобщават на властите в Севлиево, но Саадулах ефенди ги успокоява, като гарантира за Фильо чорбаджи, че е доверен човек на султана.“

Ала е Фильо чорбаджи,
Фильо ле, чорбаджийо ле,
на Сабдулаха аркадаш,
на Сабдулаха доверен,
как да си Филя набедят,
Фильо ле, чорбаджийо ле,
Кръвеник да си бастисат.

Факт, описан от професор Ковачев: „Редом с агитационната дейност пред МРК (Местния революционен комитет – б. м) застава сериозно въпросът за осигуряване на средства за закупуване на оръжие и боеприпаси. Търсят се различни пътища, но Фильо решава трудността със замах. Използва приятелските си и търговски връзки със севлиевския дерибей Саадулах ефенди, от когото взима на заем 15 х. гроша, за да „търгува“. Една част от тази сума предава на касиера на ОРК, другата употребява сам за закупуване на оръжие, а останалата част остава неразходвана до края на въстанието.“

Ей, че ми иде Емирът,
Емирът, черен татарин
и кръвенишки пъдарин.
– Знайте ли, олан, знайте ли,
че Фильо лее куршуми,
че Фильо точи ножове,
Фильо ле, чорбаджийо ле,
бой да се бие с турците.

За разлика от Градница, което е било „турско“ село, Кръвеник е било като държава в държавата. Единствен представител на властта и прикрит шпионин в селото бил кехаята турчин Еминът.

Таман туй си им трябваше.
Трима заптии пратили,
заптии-билюкбашии,
у Филя горе да идат,
да идат Филя да видят:
лее ли Фильо куршуми,
точи ли Фильо ножове,
Фильо ле, чорбаджийо ле,
бой да се бие с турците.

След като на 30 април десетина нередовни войници, водени от един чауш от полицията, са направили обиски в една къща, училището и църквата и не са открили нищо, пристигат и три заптиета, за да съобщят на Фильо, че трябва да се яви в града конака.

Като в Кръвеник излезли,
Фильови били седнали
Топла вечеря да ядат.
Върли са кучета лавнали.

Че Фильо е имал върли кучета го съобщава в спомена си и новоселският поборник Васил Г. Витанов, макар по друг повод: „Заптиетата знаеха точно къде живее чорбаджи Фильо. Аз се правех, че не го познавам. Спряха пред широката порта. Отвътре лавнаха няколко зли кучета. Докато слугата ги връзваше и гонеше по двора, какво ли не ми мина през ума.“

Фолклористът Иван Бубалов, който хвърли много сили да изясни възникването на късните исторически песни за Илинденско-Преображенското въстание в странджанския песенен фолклор, смята, че тези песни са продължение на певческата традиция в странджанско при новите исторически условия – продължение на хайдушките песни, на песните за Априлското въстание, за руско-турските войни и някои политически събития след Освобождението. Например първичният вариант на популярната песен „Българе глава дигнали“ отразява по-раншно събитие – гръцкото въстание (1921 г.), в което участват и много български доброволци. По-късно песенния сюжет е напълно приспособен към новата историческа обстановка.

Сред най-добре проучените песни е „Ясен месец веч изгрява“, наричана „Марсилезата на преображенци“:

Ясен месец веч изгрява
над балканската гора,
в цяла Странджа роб запява
нова песен, юнашка.

Подробно е проучен и автора на песента – войводата Яни Попов. Той е роден на 13/27 септември 1876 г. в село Карахадър, Лозенградско, в лозята близо до Лозенград като първороден син на свещеника Никола Янев Бъчваров. Дядо му Яни Бъчваров бил другар на Левски. За революционна дейност баща му поп Никола е осъден от Одринския военен съд на 7 години заточение в Паяс кале, Мала Азия. Самият Яни и брат му Димитър са били осъдени задочно по на 101 години (доживот). Яни учил в родното си село, в Лозенград и Одрин, където завършил четвърти гимназиален клас в българската мъжка гимназия. След училище изучил налбантски и ковашки занаят в град Чорлу. През април 1897 година открива в родното си село собствена ковачница. В нея през 1898 година за пръв път посреща Лазар Маджаров, който го посвещава в народното дело, избира го за свой помощник. След Керемедчиооглувата афера през 1900 година, за да не бъде заловен от турците, Яни Попов забягнал в България. После многократно минавал в Странджа с четата на Маджаров, основавал комитети, събирал средства за оръжие, организирал „смъртните“ дружини, помирявал враждуващи селяни и ги сдобрявал, превеждал хора от Тракия в България. Като делегат на конгреса на Петрова нива е избран за войвода на ХІІ участък – южната част на Лозенградско. На 5/18 срещу 6/19 август 1903 г., при залез слънце, обявява Преображенското въстание в своя участък от село Каваклия, като дава уречения изстрел с револвера си, с „Ура! Да живее революцията!“ и биене на камбаните. Всички села в неговия район въстанали. После повел около 500 въстаници към връх Марковец в Странджа, където се намирал Лазар Маджаров с други войводи. При настъплението на войските на Шукри паша Яни Попов отстъпил с четата си към България, по своя път четата водила сражения с турския аскер и закриляла бягащите за България. През Балканската война отново е в помощ на българските войски и върши саботажни действия по жп линията Одрин – Лозенград. След много преживени неволи и събития Яни се приютява в София при брат си Димитър, който тогава е студент и редактира в. „Вечерна поща“. С помощта на брат си през 1905 година издава първата си песнопойка „Странджанска гусла“ – народни песни на местно наречие, събирани в Лозенградско, Малкотърновско, Бабаескийско и Демирхисарско. Тръгва по панаири и сборове като народен певец, пее песните, продава песнопойки и картички, за да се издържа. През 1906 г. събрал чета, минал в Странджа и отново започнал да зове на борба, да организира комитети, да събира оръжие, да подготвя тракийци за ново преображение. След хуриета през 1908 г. Яни Попов и другите войводи са амнистирани и той се завръща в родното си село. През 1909 г. издава втората си песнопойка – „Странджански жалби“, с песни за прослава на своите земляци-преображенци.

„Ясен месец веч изгрява“ е създадена през 1904 г. за възвеличаване на героичната смърт на войводата Пано Ангелов от село Башклисе и 40-годишния четник Никола Равашола. Въстаниците са в обсадената след предателство къща на заточеника Бальо Тодоров в село Бръшлян. Докато аскерите се суетят, шепата юнаци правят невероятен опит с помощта на единствената бомба да избягат:

Град куршуми над селото,
скъпа кръв порой тече,
падат Пано, Равашола,
мрат в борбата синове.

Песента веднага се запява, поема пътя на фолклоризацията и се възприема като народна не само от местното население, но и от фолклористи. Сто години след създаването на песента режисьорката Адела Пеева създава филма „Чия е тази песен?“, в който се разказва и за „Ясен месец веч изгрява“. Десетина години по-късно Адела разказва: „Когато снимах филма „Чия е тази песен?“ на Петрова нива, бяха се събрали много хора, които свиреха и пееха. Когато чу песента от филма, една жена ми каза: „Това е българската песен „Ясен месец“, в нея истинските мъже са вървели напред“. Попитах я какво означава истински мъже? А тя ми отговори: „Както едно време истинските българи. Истинският българин държи на думата си. Като каже нещо, прави го“.

Текстът на „Ясен месец веч изгрява“ е бил от 17 строфи по 4 стиха. През 1933 г., във връзка с 30-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, корекции на текста прави младият тогава учител в село Бръшлян Никола Тодоров Карагеоргиев. От село Бръшлян е и певецът Сава Попсавов. С неговото изпълнение по Радио София „Ясен месец веч изгрява“ става известна по цяла България. Попсавов прави първия запис на песента по текст, който е запомнил от стари хора в родното си село, а по-късно я пее по текста, поместен в песнопойката на Яни Попов.

Ако някой иска да навлезе по-навътре в проблема за връзката между фолклор и история, нека да се запознае с изследването на професор Илия Манолов „Македонските народни песни и националноосвободителните борби“.

С изобилие от конкретни примери изследователят е проследил как с историческите събития възникват песни, които ги отразяват. На няколко места се позовава на донесението на австрийския консул в Битоля Август Крал до Виена от 28 септември 1903 г.: „Въстаническите чети са достатъчно горди и държат по всякакъв начин отгласът от техните дела да бъде запазен за потомството. Много събития се възвеличават в песни, народът ги възпява и за това особено се грижат учителите, които участват във въстанието.“

Няколко синтезирани извода на професор Манолов:

– песните следват събитията и възникват своевременно, непосредствено след тях;

– песенната традиция се задъхва в стремежа си да догони бързия ход на революционното време;

– едни от песните се появяват незабавно, други в непродължително време, а за трети е необходима отсрочка за асимилиране и осмисляне на събитието, преди то да бъде превърнато в художествен факт, в песен;

– между събитието и песента, която го отразява, връзката е директна и често дистанцията е много къса;

– без да е исторически документ, песента в много случаи фиксира лица и събития, които официалната история е подминала, и посредством художественото внушение ги съхранява в съзнанието на народа;

– в някои случаи песента ни дава повече информация за събитието, отколкото историята;

– предмет на историята са фактите, а на песента – емоциите и по-малко фактите...

Тези съждения са подкрепени с обяснения как са създавани някои от популярните македонски песни, в които се възпяват събития и личности.

Конкретен повод за възникването на песента „Огин го гори Брезово“ е обсаденият в резултат на предателство легендарен войвода Йордан Пиперката на 15 декември 1902 г. в село Брезово, където влязъл с трима четници, двама от които болни. Пиперката е неук стар хайдутин, влял се в редовете на Вътрешната организация, на която остава верен до смърт. Песните, които възпяват различните подвизи и геройства на този войвода, са групирани в около дванайсетина мотива, всеки с по два до двайсет варианта.

През 1900 г. е създадена песента „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, позната по цялото българско етническо землище и се пее повече от десет десетилетия. Миле Попйорданов е от Велес, песента е създадена на велешки диалект, но записвачите не локализират мястото на записването, защото я отбелязват като широко известна. Миле е скромен работник на организацията, попаднал в засада и се самоубил, за да не падне жив в ръцете на властите. Погребението му е всенародно, но това не е било достатъчно за увековечаване на паметта му. Необходима е била песен, която непрестанно да напомня за неговия пример, за да се множат последователите му. Тя била създадена непосредствено след събитието, като е бил съчинен подходящ за случая текст, а както е било в реда на нещата, мелодията е била заета от друга подходяща песен. В най-рано публикувания текст песента започва така:

Бог да ми го прости Миле Попйорданов!
Како ми е легнал, нема да ми стане,
нема да ми стане от църната земя.

През 1936 г. в Кавадарци е записан вариант на песента, който започва със стиха

Болен ми лежи Миле Попйорданов
и завършва с добавен финал:
Миле Попйорданов за народ загина,
за народ загина, за Македония.

Старият фолклорист Коста Църнушанов пледирал, че верният текст е първоначалният. Да, така е от гледната точка на историята – Миле Попйорданов никога не е лежал болен, не и бил дори ранен, самоубил се е. Но народът си пее „Болен ми лежи Миле Попйорданов“ и това не е повод да го съдим.

Професор Илия Манолов посочва и друга популярна песен:

А бре, Кольо, Мамин Кольо, мамина комита,
не наоди ли се, Кольо, по Пирин планина,
не наноси ли се, Кольо, пушка манлихера,
не наяде ли се, Кольо, на руди ягнета,
не налюби ли се, Кольо, моми македонки?

Манолов отбелязва, че за песента са фиксирани най-много варианти от цяла Македония, а самият Мамин Кольо е почти неизвестен като историческа личност, името му се среща само в едно предание от Гоцеделчевско, той не се възприема като конкретна, а повече като събирателна фигура, удобна за всяко време и всяко място.

Изследователят не подминава и случая с Мицко комита, неговата сложна житейска и политическа съдба и възпяването му. Заловен през 1882 г., Мицко прекарва над 15 години в солунския и битолския затвор. През това време става обект на сръбската въоръжена пропаганда в Македония, чрез застъпничеството на сръбското правителство през 1902 г. е освободен от затвора, обявява се за сърбин и дори става ръководител на сръбска чета. Като такъв през 1905 г. пленява Даме Груев, след което е изтеглен от сърбите в Крагуевац. Недоволен от надзора, който бил упражняван над него, влязъл във връзка с турското консулство в Белград и предложил услугите си да постъпи на турска служба срещу амнистия. Въпреки че завършва живота си като сръбски ренегат и че заслугите му не надхвърлят границите на приноса на много други, паметта на Мицко не е покрита с пепелта на забравата, а е увековечена с песен, която кънти по всички краища, населени с българи.

Защо подхванах песента за похода на цар Иван Шишман? Не за да се ровя във фактите на миналото – това е работа на историците. Мене ме гложди мисълта за бъдещето на историческите ни песни. Някогашните българи не са знаели историческата истина за съдбата, характера и поведението на своя последен цар. Не им е трябвало да я знаят – „на българите е било нужно Шишман да поживее още“.

А на днешните българи коя истина е по-потребна – истината на историята или истината на песента? Историческата истина ще затъмни ли някога блясъка на историческата песен, особено при тенденцията повече да се отдава значение на документа и факта?

Днешните и утрешните българи колкото по-дълбоко проникват в недрата на историята, толкова повече ли ще отслабва доверието им в историческата песен; колкото по-начетени стават, толкова ли повече ще гасне ищахът им да я пеят?

Отговор на моите въпроси намерих в едно кратко житие и една малка поема от Румен Леонидов в книгата му „Сляпа неделя“. В житието той разказва как неговият праотец – войводата Леонид Янков, живее в народната памет чрез една народна песен – „Тръба тръби в Гевгелийско“, създадена непосредствено след трагичната гибел на войводата през 1905 г., почитана и до днес от местното население като химн на Гевгелия, пее се по сватби и погребения, шири се из цяла Македония.

При едно от пътуванията му до Гевгелийско с Румен Леонидов се случва това, което Боян Пенев казва за Пенчо Славейков: „Като се вглъбява в себе си, той дочува тоновете и думите на народната песен. Те са само повод за творчество: в душата му тия тонове раждат една по-сложна, индивидуална музика, думите се превръщат в лирическа изповед. (...) Даденото в примитивните форми на народното творчество тук се явява отново преживяно, осмислено – като съдържание и форма на една напълно оригинална, установена, завършена в себе си поетическа и психологическа същност.“

Вглъбен в себе си, дочул тоновете и думите на „Тръба тръби в Гевгелийско“, Румен Леонидов създава поемата „Илинден, Песен за смъртта на Леонид войвода“, в която – по неговите думи – се е решил към продиктуваната му от провидението словесна материя, към новородената тъкан да втъкне за нов живот три-четири строфи, всяка от тях по на сто години, които е изкоренил от земната снага на жалната песен, посветена на неговия праотец, и да ги премести „като малечко дръвче в древната земя на душата й“.

Оставям размишленията си с отворен край – в очакване на нови поводи за дописване.

Източник

Борислав Геронтиев е роден на 12 август 1943 г. в село Градище, Шуменско. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Женен е, има дъщеря и син, който е спортен журналист във в. „24 часа”. Автор е на над 15 книги, сред тях – „Име на песен” (1970), „Спомени за вино” (1981), „Кладенец в двора” (1985), „Бродове” (1978), „Песните на моя народ” (1987), „И става все по-страшно” (1993), „Ти ли си оня, който...” (1994).


Pin It

Прочетете още...

Романът

Владимир Трендафилов 11 Окт, 2010 Hits: 18461
Какво става с българския роман напоследък?…

Поема за желанието

Златко Ангелов 02 Мар, 2016 Hits: 15963
Необикновеността на романа не е в сюжета, а…