Нийл Геймън носи едно и също облекло от 1987 насам. От време на време черната тениска се сменя или едно торбесто черно яке се заменя от друго торбесто черно яке, но основният вид си остава един и същ. С разрошената си черна коса и изглед на непресекваща разсеяност, Геймън е създал собствена търговска марка дълго време преди хората да започнат да употребяват този израз. Това е почти достатъчно за да завладее и самия него. Почти.
Срещата ни е в хотел Ковънт гардън, където Геймън е отседнал за лондонската част от последното си авторско турне, а после тръгваме да търсим храна. По пътя минаваме покрай Забранената планета, огромния склад-магазин за комикси и дреболии за гийкове[1] на Шафтсбъри авеню. Имам идея, казвам му. Вместо да ти задавам въпроси, защо просто не влезем тук и да застанеш в един от проходите между рафтовете, просто като себе си, Нийл Геймън. Просто да застанеш тук. Страхотно ще бъде, казвам.
„Мразя те“, отговаря Нийл Геймън.
Засега интервюто върви добре.
Геймън е може би най-добре познатият по света фантастичен автор. Международно известният автор на Никога, никъде, никой, Коралайн, Американски богове, Звезден прах и много други книги, графични романи (комикси) и филмови адаптации е богат, известен и женен за рок-звезда. Той има милиони всеотдайни фенове, които поемат всяка негова дума като въздух. Спечелил е всяка по-важна награда в областта на научната фантастика, фентъзи, и детската литература, включително Хюго, Небюла, Брам Стокър и Локус, при това повече от веднъж. Прекарва по-голямата част от времето си в полети около света между различни домове и скъпи хотели, в получаване на приветствия и подписване на невероятно количество книги. Почти винаги е уморен и почти винаги в джет-лаг, и ако наистина бихме извършили дивотията в Забранена планета, може и да бъде буквално разкъсан на части от изтерзаните нърдове[2] по маниера на античните пияници, изпаднали във вакханално опиянение. И, където и по света да се намира, по което и да е време от денонощието, винаги ще се намери някой, който да му донесе писалка, хартия и чаша чай.
И така, дали това е всичко, което един писател може да постигне?
„Не“, казва Геймън. „Това води до огромни проблеми, които касаят най-вече самото писане. В момента се занимавам с това как отново да стана писател. Вместо онова – каквото и да е – което съм в момента. Пътешественик, подписвач на книги, промоутър, лектор. Търся нови пътища към писателството, защото има множество неща, които са по-приятни от това да седиш в някоя хотелска стая, сам – като например да пишеш неща, които имат нещо общо с реалното общуване с други човешки същества. Да излизаш навън, да вършиш нещо реално.“ Не е случайно съвпадение, казва той, че Океанът на края на уличката е била написана докато жена му, Аманда Палмър, е била далеч от дома, заета с новия си албум.
„Дали това е възможно най-доброто от гледна точка на нещата, които могат да бъдат наречени ‚допълнително заплащане‘?“, добавя той. „Да, предполагам, че е. Но когато става дума за реални неща, поне от моя гледна точка, аз съм скучен. Нямам скъпи хобита, нямам скъпи вкусове. Почувствах се богат в момента, в който можех винаги да си позволя да ям в ресторант без да се тревожа от мисълта за сметката. А това беше преди двадесет години.“ Тези дни Геймън има собствена благотворителна фондация, предназначена да дарява част от печалбите от работата му „смислено“.
Изминал е дълъг път от Ийст Грийнстед. Геймън е израснал в това малко градче в западен Съсекс, като най-голямото от три деца, и прекарал по-голямата част от детството си в англикански училища, изгубен сред фантастични или хорър-романи – цитира Майкъл Моркок, Роджър Зелазни, Урсула Льогуин, К. С. Люис и Х. П. Лъвкрафт сред ранните си влияния. Вече е бил женен за американката Мери Макграт и баща на първото от трите си деца, когато започва да остри зъби като журналист в средата на 1980-те години, но хакърството[3] винаги е практикувал единствено в разказите си, конструирани още от самото начало с една деликатност, която противоречи на плътното и стремително въображение, с което са написани. Стивън Кинг описва Гейман като „съкровищница за истории“, добавяйки, че „ние сме късметлии да го имаме в която и да било медия“.
Геймън публикува първия си разказ през 1984, но едва с графичните романи от поредицата Сандман творчеството му се появява на световната сцена. Днес, повече от 25 години след като са публикувани първите издания, се появи нов комикс Сандман. А на 21 ноември Геймън издава нова електронна книга – паралелно с 50-та годишнина от Доктор Кой[4], за която е написал няколко серии, спечелили различни награди. Може би наистина само човек, който е израснал като фен на сериала е в състояние да разбере достатъчно добре кое точно е нещото, което запленява феновете му толкова много.
Връщаме се обратно от чая в библиотеката, в хотела на Геймън. Това е облицована с дърво стая с открита камина, която може да бъде използвана като декор за онзи вид детско телевизионно шоу, в което модераторът чете на глас истории с помощта на приятно изглеждаща кукла. Тук няма кукла, но има цяла поредица от изключително учтиви келнери, които носят невъзможно вкусни бисквити. Човек остава с впечатлението, че животът на Геймън е пълен с невъзможно вкусни бисквити.
След достатъчно много чай и бисквити, с които да се противопостави на умората след полета, Геймън е очарователен и остроумен. Разговаря с мекия тон на човек, който е привикнал да печели хляба си чрез разказване на истории и да получава бързо хорското внимание. Когато разказва истории – а интервюирането, за човек с неговия дългогодишен опит, е един вид разказване на истории – Геймън е магнетичен. Но не през цялото време. Нерядко, между отделните анекдоти, погледът му се замрежва, сякаш гледа към нещо, намиращо се някъде извън полезрението. Говорът му се забавя почти до мълчание и Нийл Геймън е… някъде другаде.
Искам да кажа, че още никога не съм срещала човек, който така очевидно да се чувства удобно в собствената си глава, да разглежда телата наоколо като сенки, като източници за историите му. Срещала съм и други, но най-често това бяха самотни младежи, брилянтни хора от академичните среди, психиатрични пациенти или някаква комбинация от тези трите. И всичко това – след като презмислите, че, повече от всичко друго работата на Геймън е в сферата на искейпизма[5] и че той се харесва най-вече на ония, които копнеят да се измъкнат от животите си. Което, по едно или друго време, е бил всеки от нас.
Най-успешните книги на Геймън следват един основен шаблон. Под ежедневието, под повърхността на еднообразието, се намира някакъв мрачен свят, а обикновените хора – изгубени, самотни хора – могат да намерят пътя дотам, ако са много смели или много късметлии. Обикновен служител от офис минава през тайна врата, за да попадне в свят на стиймпънк-гангстери[6] и древни легенди, скрит под Лондон. Бивш затворник потегля на пътуване из страна, в която всички богове, някога почитани в Америка, са реалност. Ратайче от селскостопанска ферма отива във вълшебна страна, откъдето би желало да донесе парченце звезда за любимата си. Малко момиче, чиито родители не се занимават много с него, открива пътя към огледален свят с огледални родители, чиито очи са направени от копчета. Малко момче се спасява след клане и е отгледано от духовете в едно гробище.
Бягство. Приключение. Магическата врата на стената, която ви позволява да напуснете живота си и да започнете нов. Геймън е довел тази формула до съвършенство и никой не я владее по-добре от него. Не е за чудене, че читателите му го обичат като дрога.
Други фантастични автори и графични романисти, които се считат за съвременници на Геймън – Уорън Елис, Чайна Миевил, Алан Мор – имат политически цели, ако и прикрити. Но, като се изключи известен ангажимент с движението за хомосексуални права през ранните му години, творчеството на Геймън е чист искейпизъм, което може би е и причината, поради която той стана толкова популярен именно през 1990-те и 2000-те години: време, в което хората можеха да си позволят да мечтаят за по-различни животи, но не и за това как да променят собствения си. Това бяха години, в които младите хора се нуждаеха от истории, които да им помагат да оцеляват. Ние все още имаме нужда от тях.
„Хората често ме питат, ‚Какво мислите за факта, че писането ви е фундаментално искейпистко?‘. А аз отговарям, ‚Вижте, основният въпрос за мен е, че няма нищо лошо в бягството‘“, казва Геймън. „Ако някой се намира в трудна или невъзможна ситуация, и му се предложи отключена врата, водеща някъде другаде, и той може да мине през нея и да се окаже другаде, наистина другаде. И не само да се окаже другаде, но и през това време да научи нови неща, да събира въоръжения и познание, които може да вземе обратно със себе си в своя затвор, и да го направи малко по-добър. Това е нещо добро. Не е лошо.“ Той цитира афоризма на Дж. Р. Р. Толкин: „Единствените хора, които имат нещо против бягството са затворническите надзиратели“.
Последните книги на Геймън, и двете публикувани през тази година, са вариации на същата тема. Първата, Океанът на края на уличката, е хорър-история за възрастни, в която става дума за самотно, пристрастено към книгите дете, което расте в Съсекс и се среща с древни чудовища в дъното на съседската градина; по-новата, За щастие, млякото… е книга за деца, разказваща за баща, който си измисля безумни истории, за да обясни на децата си защо винаги закъснява, когато се връща от покупки. Бащата, в илюстрациите на Крис Ридъл, доста прилича на самия Геймън.
„Синът ми Майк, спомням си как веднъж ме изгледа така над масата за вечеря, докато привършвах поредния див фантастичен полет за едно или друго нещо, и ме запита: ‚Винаги си измисляш неща. Защо го правиш?‘ А аз му казах: ‚Защото те ти купуват вечеря‘“ (Смее се). „Но това е вярно. Имам невероятния късмет да живея в свят, в който, от 21 или 22-годишна възраст насам, където и да съм живял, всяка стотинка, отглеждането на децата ми – всичко това е постигнато чрез измисляне и записване на истории“.
Не за пръв път, ако и да е толкова причудливо, творчеството на Геймън заедно с това е и толкова обърнато навътре към самото себе си. В За щастие, млякото… има пирати, вампири и един пътуващ във времето стегозавър в балон, пълен с топъл въздух, но по принцип в него се разказва за един баща, който си измисля доста много откачени истории. Повечето от ранните читатели на Сандман отбелязват колко много главният герой – Морфей, Кралят на сънищата – е очертан като комикс-версия на Геймън: доста блед, слаб, с разрошена коса и склонен към плашливост. Геймън пише самия себе си като Краля на сънищата в продължение на много години след края на Сандман.
Геймън е майстор-разказвач и историята, за чието разказване му се плаща през по-голямата част от времето днес е какво означава да бъдеш Нийл Геймън. Вината не е негова. Доста много писатели си въобразяват себе си като глобална търговска марка, чиято задача е да се харесва на цели армии публицисти и фенове, но само малцина се осмеляват действително да стигнат до там. Геймън не е единственият, който е дълбоко обвързан с образа си като разказвач на истории. Издателите му също са обвързани с това. Но най-много от всички са обвързани феновете му.
И то какви фенове. Нищо чудно Геймън да е най-обичаният автор на света. Дж. К. Роулинг може и да е имала по-голямо влияние върху едно определено поколение млади читатели, но авторката на Хари Потър се държи настрана, като твърди, че през целия си живот едва ли е написала и десетина туийта. Геймън, напротив, е постоянно в Туитър, ангажиран в непрестанни разговори с феновете си, блогиращ и разиграващ дистанционната си любовна история с Палмър – която си има свой собствен легион от фенове – и всичко това прочувствено-публично.
„Работата е в това, че, където и да си, винаги е едно и също; независимо дали си в Москва, Филипините, Бразилия или Америка, феновете винаги са същите. Това са хора, които са чели нещо написано от теб, то ги е развълнувало или е променило животите им, или пък е отворило някаква врата, прозорец, като им е показало свят, който инак сигурно не биха видели, и всичко това е важно за тях.
„Когато бях млад писател, ми се случваше хората да ми казват, ‚Твоят герой, в Сандман, ми помогна да преживея смъртта на сина ми/брат ми/съпруга ми/дядо ми.‘ А аз си мислех, всичко това е много хубаво, но всъщност аз не съм го създавал с тази цел. Това е просто страничен ефект, аз нямам заслуга за него.
„Сега вече върша тази работа достатъчно дълго време, за да съм стигнал до една особена, трета фаза. В която се срещам с красиви, самоуверени, млади жени, малко по-млади от теб, които ми казват, че Коралайн е спасила животите им, помогнала им е да преминат през детството. Това е била книгата, за която са се държали. Аз съм ги научил на смелост. Понякога ми разказват как тя им е помогнала да преминат през времена на малтретиране. И всичко това действително е голямо и важно. Да се дават на хората инструменти. Мисловни инструменти, които те могат да използват, за да се справят с реални проблеми.“
Спомням си как четях комиксите на Геймън като тийнейджърка и отново ми се струва, че за хората, които са на практика безсилни – нещастни деца например – един път към бягство е най-доброто, което могат да си представят.
Геймън получил покана от книгата на Гинес за поставяне на кандидатура за писател, подписал най-много книги. Отказал е, но – според преценките – по време на последното си турне трябва да е подписал повече от 75,000 екземпляра от Океанът на края на уличката, което, за да уточним, е повече от броя на думите в самата книга. Геймън е публикувал своя снимка след едно от маратонските подписвания, на която се вижда как е потопил измъчената си ръка в кофичка с лед, услужливо донесена от някого. Това е именно история от вида внимавай-какво-си-пожелаваш, която самият той вероятно би могъл да измисли.
Геймън разполага с цял склад от анекдоти за детството и юношеството си в Ийст Гринстед, но обикновено не отговаря на повечето директни въпроси, по разбираеми причини. Родителите му са били важни членове на Британската църква по сциентология, макар че самият той вече не е член. Парченца от стари интервюта, в които още много младият Геймън се е опитвал да обяснява начините, по които функционира митологията на църквата, могат да бъдат открити онлайн, но зрелият автор се е научил да си затваря устата когато тази тема се засяга от интервюиращите – навик, за който предварително бях предупредена.
Но аз го питам въпреки това. Намеквам, че може би израстването в лоното на църквата е дало на Геймън вкуса към фантазията, към силата на мита. Той ме отклонява умело, като вместо това учтиво ми обяснява как е бил очарован от историите, които е слушал, докато е бил заедно с еврейските си роднини в северен Лондон. Разказва ми как е прекарал по-голямата част от училищното си време в четене – нещо, което повечето то читателите му, включително и самата аз, могат да разберат добре.
„Карах родителите ми да ме оставят в местната библиотека на път за работа. Понякога си опаковах сандвичи, макар че обикновено не го правех. И четях докато затвореха в шест часа вечерта. Сандвичите ме поставяха в леко неудобно положение, защото трябваше да изляза навън и да ги ям на паркинга, тъй като яденето в библиотеката не беше позволено. Това беше една отдавна вече затворена библиотека на Лондон Роуд. А в училище, когато нещата станеха нетърпими, отивах в канцеларията на директорката и казвах, че имам главоболие, след което ме пращаха в малката училищна библиотека. Имах по час и половина, два на разположение.“ Приятелите от училищните години на Геймън, включително и членовете на пънк-групата, в която е участвал, потвърждават, че той винаги е бил някъде другаде, да чете – да се изплъзва.
„През 1976 бях човек, а тогава всеки [човек] беше член на пънк-група“, казва Геймън с лека усмивка. Отначало се казваше Хаос. С главно „Х“. Знаехме правописа.[7] Пък и функционираше добре върху логото.“
Групата оцелява само няколко месеца, до „първия път, в който някой захвърли пълна консерва с бира в лицето ми и трябваше да ме закарат в болницата, за да ми зашият брадата. Спомням си как един от носачите на носилката разправяше, ‚Гледай го това момче, направо са го утрепали от бой. Погледни ги само тия очи!‘, а другият викаше, ‚Не бе, той сигурно е гримиран.‘“
Налага ми се да прекъсна потока от анекдоти, за да попитам какво трябва да очакваме в скоро време, което пък се оказва нова серия от Доктор Кой, заедно със съпътстващата електронна книга.
На витрината на Забранена планета се вижда първата книга на млад автор-фантаст, заедно с голяма снимка на автора, който изглежда мрачен и отчужден, с разрошена, тъмна коса, сгушен вътре в голямо черно яке. Поглеждам към портрета, а след това към Геймън, после отново към портрета.
„Виж“, казвам, „виж само какво си направил“.
„Съжалявам“, казва Геймън, докато се сгушва театрално в голямото си черно яке, „не е моя вината“.
Напротив, негова е. Поне от късните 1990 насам кариерата на Геймън е аспирационен модел за повечето писатели в областта на фантастиката, както и на хиляди други хора, работещи в творческите професии, гледащи с по едно око към чудноватото. „Той е умен, той успява да свършва реални неща“, казва писателката и критичка Роуз Кейвъни, която познава Геймън още от времето, в което се е появил на лондонската литературна сцена като младо момче с огледални слънчеви очила. „Той повишава ставките на всички наоколо“, добавя тя. „Четейки Нийл, ти се научаваш да обичаш почти всички герои. Той е достатъчно аморален, за да изпитва слабост към наистина зли хора, без да омаловажава това, че са зли. Обича тяхната живост. Пък и много са го сваляли.“
Улиците, по които се разхождаме, са същите забутани улички зад Тотънхем Корт Роуд, по които Геймън се е носел заедно с Кейвъни и други неоготически автори и графични романисти преди повече от половин живот. И, да, той изпитва лека носталгия по онези по-неспокойни времена, когато все още е трябвало да се доказва.
„Има една такава странна зона на опасност, в която човек навлиза“, казва той, „където [редакторите] нямат власт, защото всичко, което искат, е да получат името ви на корицата на книгата си, или каквото там е. И така вие пишете някакъв разказ и го изпращате, без изобщо да сте сигурен дали е добър или не. И всички започват веднага, ‚О, това е чудесно, толкова ви благодаря.‘
„Беше много по-хубаво когато бях напълно неизвестен и виждах как хората ахваха, „Боже, ама това момче наистина е добро‘.“ И в течение на само един миг може да се види, че онова нещо все още е тук – жестокият глад, който различава артиста от легендата. Нийл Геймън е написал от себе си легенда, която вече живее свой собствен живот. Въпросът е какво ще реши да прави с нея оттук нататък.
[1] Гийк (geek) – човек, откачен по техника, модерни комуникации и подобни неща. Съвременен сленг. Бел. пр.
[2] Нърд (nerd) – букв. „зубрач“, „отличник“: човек с по-висока от средната интелигентност, който се отличава със странни привички; интелигентен чудак. Бел. пр.
[3] От „хакър“, специалист по разбиване на компютърни защити. Бел. пр.
[4] Английска телевизионна поредица от 60-те години с култова статус в кралството. Бел. пр.
[5] Бягство от действителността. Бел. пр.
[6]Стиймпънкът е литературно направление в модерната научна фантастика, възникнало през 1980-те и 90-те, в което обикновено става дума за светове, в които парната технология е овладяна до съвършенство, независимо дали става дума за викторианска Англия, Дивия Запад или антиутопични, измислени реалности. Бел. пр
[7] На английски думата се изписва „Chaos“, което вероятно е причина за правописни грешки. Бел. пр.
