От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2013 09 Franzen

 

Най-добри приятелки

Джонатан Франзен, „Свобода“
изд. „Колибри“, София 2013

2013 09 jfsvoboda

Тъй като не може да си спомни в какво състояние е било съзнанието й през първите три години в колежа, пишещата тези редове подозира, че просто не е била в съзнание. Тогава смяташе, че най-сетне е с напълно отворени сетива, но по-скоро навярно е бродила като сомнамбул. Иначе е напълно необяснимо защо например стана първа приятелка с една неуравновесена девойка, която я преследваше.

В известна степен вината – колкото и да е неприятно за авторката това признание – се падаше на „Голямата десеторка“ и на изкуствения свят, който тя създаваше за участващите в нея студенти, най-вече за момчетата, но също и за момичетата, дори и в края на седемдесет те. През юли Пати замина за Минесота на спортен лагер, последван от ранно записване в колежа специално за спортисти, а след това за живя в общежитието за спортисти, сприятели се само със спортисти, хранеше се единствено на масите със спортисти, на купоните танцуваше в групичка само със съотборничките си и внимаваше да не се запише на някоя лекция, която не е посещавана от други спортисти, до които да седи и с които (ако има време) да учи. Не беше задължително спортистите да живеят по този начин, но повечето в Минесота го правеха и Пати потъна изцяло в своя „свят само за спортисти“, защото можеше да го направи! Защото най-сетне се беше измъкнала от Уестчестър! „Иди там, където искаш – беше й казала Джойс, като всъщност думите й означаваха: отвратителна подигравка е да отидеш в посредствен щатски университет като този в Минесота, след като имаш чудесни предложения от „Вандербилт“ и „Нортуестърн“ (които са ласкателство за мен). – Това е изцяло твое лично решение и ние ще те подкрепим, каквото и да избереш.“ Това пък означаваше: не обвинявай мен и баща ти, след като провалиш живота си с глупави решения. Очевидното отвращение на Джойс към Минесота, както и отдалечеността на Минесота от Ню Йорк бяха ключовият фактор в избора на Пати. От сегашната си позиция пишещата тези редове вижда по-младото си Аз като един от онези нещастни юноши, които са толкова сърдити на родителите си, че имат нужда да се включат в някоя нова секта, където ще са по-мили, по-любезни, по-великодушни и по-послушни, отколкото могат да се насилят да бъдат у дома. Просто нейната секта се оказа баскетболът.

Първият неспортист, който я примами да излезе от сектата и й стана важен, беше неуравновесената Илайза, като, разбира се, първоначално Пати изобщо не подозираше за нейната неуравновесеност. Илайза беше точно наполовина хубава. Главата й започваше страхотно, но колкото по-надолу слезеше погледът, толкова повече се влошаваше видът й. Косата й беше разкошна – къдрава, буйна и кестенява, очите бяха смайващо големи, чипото носле беше сладичко, но надолу към устата лицето се смаляваше и смачкваше, напомняше на недоносено бебе, а брадичката беше направо миниатюрна. Илайза се обличаше само с широки джинси от едро кадифе, които се смъкваха под ханша, и тесни мъжки ризи с къси ръкави, които си купуваше от магазини за дрехи втора ръка и ги закопчаваше само до пъпа, червени гуменки „Кедс“ и дълго авокадовозелено кожено палто. Вонеше на пепелник, но се опитваше да не пуши около Пати, когато бяха в затворено помещение. По ирония на съдбата, която навремето беше невидима за Пати, но сега се набива в очите на пише щата тези редове, Илайза приличаше на артистичните й по-малки сестри. Тя разполагаше с черна електрическа китара и скъп малък усилвател, но няколкото пъти, в които Пати успя да я убеди да й изсвири нещо, Илайза се разсърдваше, което иначе почти никога не се случваше (поне в началото). Заявяваше, че в нейно присъствие се чувствала насилена, смущавала се и затова се обърквала след първи те няколко акорда. Заповядваше й да не я слуша толкова внимателно, ала дори когато Пати й обърнеше гръб и се престореше, че чете списание, пак нищо не се получаваше. Илайза се кълнеше, че веднага щом Пати излезе от стаята, можела да изсвири парчето без грешка. „Но докато си тук? Забрави!“

– Съжалявам – каза Пати. – Съжалявам, че ти въздействам така.

– Когато не ме слушаш, това парче го свиря невероятно.

– Знам, знам. Сигурна съм, че е така.

– Това е факт. Няма никакво значение дали ми вярваш, или не.


Small Ad GF 1

– Но аз наистина ти вярвам!

– Няма значение дали ми вярваш, тъй като способността ми да изсвиря това парче невероятно, когато не ме слушаш, е обективен факт.

– Защо не пробваш някоя друга песен? – примоли се Пати.

Но Илайза вече прибираше кабелите.

– Престани! Не ти искам състраданието.

– Извинявай, извинявай.

Бяха се запознали на лекциите по единствения предмет, на който можеха да се срещнат спортист и поет – „Въведение в природни те науки“. Пати ходеше в този доста голям поток с десетина спортистки от първи курс, които бяха дори по-високи от нея, всички до една с влажни коси и облечени с кафеникавите екипи на „Златните катерици“[1] или със сиви якета. В групичката имаше и умни момиче та, една от тях е Кейти Шмит, дългогодишната приятелка на пише щата тези редове, която после стана служебен адвокат и веднъж я даваха в две предавания на „Опасност“ по телевизията, но така или иначе, задушната аудитория, екипите и влажните коси, близостта на телата на другите уморени спортистки осигуряваха на Пати притъпен досег с другия свят. Съвсем бегъл досег.

Илайза сядаше зад спортистките, точно зад Пати, но така потъваше на мястото си, че от нея се виждаха единствено буйните й тъмни къдри. Първите й думи към Пати бяха прошепнати в ухото в начало то на една лекция.

– Ти си върхът!

Пати се обърна да види кой я заговаря, но се озова само срещу рошава грива.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Моля?

– Гледах мача снощи – отвърна гривата. – Ти си гениална и красива.

– Леле! Благодаря!

– Трябва да те пускат повече в игра.

– Ха, колкото и да е странно, и аз съм на същото мнение.

– Трябва да поискаш да те пускат повече.

– В отбора има много добри играчи. Не аз решавам.

– Но ти си най-добрата.

– Ммм, благодаря за комплимента! – отвърна ведро Пати, за да сложи край на разговора.

По онова време смяташе, че отправените директно към нея комплименти я смущават, защото е себеотрицателна и не желае да бъде делена от колектива. Сега пишещата тези редове смята, че комплиментите са като алкохола, и без да го осъзнава, тя е проявявала разум да не си позволява и капчица, тъй като жаждата й за тях е ненаситна.

След лекцията Пати се покри сред приятелките си спортистки, като внимаваше да не поглежда към онази с косата. Прие, че е стран но съвпадение някой неин почитател да седне точно зад гърба й по време на лекцията по природни науки. В университета имаше петдесет хиляди студенти, но вероятно по-малко от петстотин (без да броим бившите играчи, както и приятелите и роднините на настоящите) смятаха спортните събития на женските отбори за реална възможност за забавление. Ако някой като Илайза искаше място точно зад скамейката на катериците (така че на излизане от игрището Пати да няма как да не я види или, по-точно, да не забележи косата й, тъй като Илайза седеше с надвесена над бележника си глава), трябваше само да дойде петнайсет минути преди началото на мача. А после, след последния съдийски сигнал и ритуалното пляскане на длани, нямаше нищо по-лесно от това, да пресрещне Пати пред вратата на съблекалнята, да й подаде откъснат от бележника лист и да попита: „Поиска ли да те пускат повече в игра, както ти казах?“.

Пати все още не знаеше името на девойката с буйната коса, но пък тя очевидно знаеше нейното, тъй като на откъснатия лист то беше написано поне сто пъти с големи удебелени букви като в комикс, все едно бяха ехтящи в салона викове, крясъци на буйна тълпа, кое то обаче нямаше нищо общо с действителността, тъй като обичайно салонът беше празен, а Пати беше първокурсничка и я пускаха за не повече от десетина минути в игра, т.е. не беше никаква знаменитост. Изписаните с молив скандирания изпълваха целия лист, ако не се броеше една скицирана дриблираща фигурка. Пати подозираше, че това е тя самата, тъй като носеше нейния номер на гърба, а и кой друг можеше да е нарисуван на лист, запълнен от името й? Подобно на всичко останало, сътворено от Илайза (както впоследствие установи Пати), рисунката беше едновременно невероятно умела и тромава, и несръчна. Наклонът на тялото и рязкото му извъртане бяха превъзходно пресъздадени, но лицето и главата бяха безизразни като в брошурка за първа помощ.

Докато Пати се взираше в листчето, я изпълни едва доловимо предзнаменование за усещането, което щеше да я връхлети няколко месеца по-късно, когато с Илайза се бяха надрусали с весели кексчета – усещане за нещо неправилно и страшно, което обаче не можеш да избегнеш.

– Благодаря ти за рисунката.

– Защо не те пускат да играеш повече? – попита Илайза. – Седя на резервната скамейка през цялото второ полувреме.

– След като поведохме...

– Ти си страхотна, а те държат на скамейката! Не го разбирам!

Къдрите на Илайза се мятаха като клони на върба под напора на

бурен вятър, беше включила на скорост.

– Треньорът даде шанс на Дон, Кейти и Шоуна – отвърна Пати. – Справиха се чудесно с поддържане на разликата.

– Но ти си толкова по-добра от тях!

– Трябва да се изкъпя. Пак ти благодаря за рисунката.

– Ако не тази година, догодина със сигурност всички ще са луди по теб. Ще привлечеш вниманието. Трябва да се научиш да се пазиш.

Това беше толкова налудничаво, че Пати се спря.

– Никоя баскетболистка не може да се оплаче от прекомерно внимание.

– Ами мъжете? Знаеш ли как да се пазиш от мъжете?

– Какво имаш предвид?

– Питам дали можеш да преценяваш правилно мъжете.

– В момента нямам време за нищо друго освен за спорта.

– Явно не разбираш колко си невероятна. И колко опасно е това.

– Разбирам, че съм добра спортистка.

– Истинско чудо е, че вече не са се възползвали от теб.

– Е, не пия, а това помага.

– И защо не пиеш? – захапа я веднага Илайза.

– Защото алкохолът е забранен, когато тренираш. Дори и една глътчица.

– Всеки ден ли тренираш?

– Е, освен това имам лоши спомени от пиенето в гимназията, така че...

– Какво е станало? Да не са те изнасилили?

Лицето на Пати пламна и като че ли се опита да изрази пет различни чувства едновременно.

– Леле! По-полека! – възкликна тя.

– Така ли е? Това ли се е случило?

– Отивам да се изкъпя.

– Точно това имам предвид! – извика развълнувано Илайза. – Из общо не ме познаваш, говорим си от две минути, а ми призна, че си била изнасилена. Изобщо не можеш да се пазиш!

Пати беше твърде смутена и засрамена, за да види пукнатините в тази логика.

– Мога да се пазя – отвърна тя. – Справям се добре.

– Както кажеш – сви рамене Илайза. – За теб става дума, не за мен.

В салона отекна щракване и лампите угаснаха.

– Ти тренираш ли нещо? – попита Пати, за да компенсира не много милото си поведение.

Илайза сведе поглед към тялото си. Беше с едър ханш, но краката й изглеждаха дребни, а гуменките й направо детски.

– Приличам ли ти на спортист?

– Ммммм... бадминтон?

– Мразя физическото – разсмя се Илайза. – Мразя спорта!

Пати също се засмя облекчено, радваше се, че е сменила темата,

но пък новата информация още повече я обърка.

– В училище дори не „хвърлях като момиче“ и не „тичах като момиче“ – продължи Илайза. – Просто отказах да хвърлям и да тичам, точка. Ако топката се озовеше в ръцете ми, чаках някой да дойде да я вземе. Когато трябваше да тичам, да речем, към първа база, се помайвах секунда-две и после спокойно тръгвах към нея.

– О, боже!

– Да, за малко да ме изключат заради това. Но успях да завърша, защото родителите ми познаваха училищния психолог. Накрая ми признаха карането на колело за спорт.

Пати кимна колебливо.

– Но харесваш баскетбола, така ли?

– Да – кимна Илайза. – Невероятна игра.

– Е, значи, не мразиш спорта. По-скоро мразиш физическото натоварване.

– Да, права си. Така е.

– Е, както и да е.

– Да, както и да е. Въпросът е, приятелки ли сме?

Пати се разсмя.

– Ако отговоря с „да“, само ще докажа твърдението ти, че не внимавам с непознати.

– Значи, отговорът е „не“.

– Какво ще кажеш да почакаме и да видим?

– Добре. Постъпваш предпазливо, това ми харесва.

– Видя ли? Видя ли? – Пати отново избухна в смях. – По-предпазлива съм, отколкото мислиш!

Авторката на тези редове е напълно сигурна, че ако Пати съзнаваше по-ясно какво се случва със самата нея и обръщаше на половина от дължимото внимание на околния свят, нямаше да е толкова добра баскетболистка. Успехът в спорта се дължи на почти празната глава. Достигането до позиция, от която да види истинската същност на Илайза (а именно, че е неуравновесена), щеше да попречи на представянето й на терена. Човек не може да вкарва 88 % от наказателните удари, като се отдава на дълбок размисъл за всяка дреболия.

Оказа се, че Илайза не харесва другите й приятелки и дори не се опитваше да излиза с тях. Наричаше ги „твоите лесбийки“ или само „лесбийките“, макар че поне половината от тях си бяха нормални. Пати бързо си даде сметка, че живее в два взаимно изключващи се свята. Единият беше светът на спорта, в който тя прекарваше по-голямата част от времето си и в който предпочиташе да я скъсат на изпита по психология, отколкото да пропусне да отиде до магазина да купи пакет за първа помощ и да го занесе на някоя съотборничка с изкълчен глезен или пък с настинка, а другият беше мрачният малък свят на Илайза, където не се налагаше да бъде толкова добра. Единствената допирна точка между двата свята беше „Уилямс Аре на“, където Пати, промушвайки се през противниковата защита, за да забие топката в коша или да я подаде на някоя от приятелките си, усещаше допълнителен прилив на гордост и задоволство, ако Илайза беше там и я гледаше. Но дори и тази допирна точка не след дълго изчезна, тъй като колкото повече време прекарваше Илайза с нея, толкова по-рядко си спомняше, че харесва баскетбола.

Пати винаги беше имала неопределено множество „приятели“, но с никой от тях не беше близка. Сърцето й потръпваше от радост, щом видеше Илайза да я чака пред салона след тренировка, знаеше, че й предстои интересна вечер. Илайза я водеше на филми със субтитри и я караше да слуша внимателно песните на Пати Смит („Страхотно е, че името ти е като на любимата ми изпълнителка“ – казваше тя, макар че имената се пишеха по различен начин, а и Пати всъщност се казваше Патриция, Джойс й беше дала това име, за да бъде различна, но Пати се срамуваше да го изрече на глас), даваше й стихосбирки на Денис Левертов и Франк ОХара. След като баскетболният отбор приключи участието си с рекорд от осем победи и единайсет загуби, и отпадна от надпреварата (въпреки четиринайсетте тройки на Пати и многото й асистенции), Илайза я научи и да харесва „Пол Мезон Шабли“.

Какво точно правеше Илайза през останалото си свободно време, не беше много ясно. Като че ли в живота й имаше няколко „мъже“ (т.е. младежи), понякога споменаваше, че е ходила на концерти, но когато Пати прояви любопитство към тях, Илайза отвърна, че първо Пати трябва да изслуша всички сборни касети, които й е записала, а това вече беше проблем. Тя харесваше Пати Смит, която като че ли разбираше как се е чувствала в банята сутринта след изнасилване то, но „Велвет Ъндърграунд“ например й вдъхваха самота. Веднъж призна на Илайза, че любимата й група е „Ийгълс“, и тя отвърна: „В това няма нищо лошо, те са страхотни“, макар че в стаята на Илайза в общежитието със сигурност нямаше нито една касета на „Ийгълс“.

Родителите на Илайза бяха известни в Близнаците психотерапевти и живееха в богаташкия квартал Уайзата, тя имаше и по-голям брат, който беше в „Бард Колидж“ и който според нея бил „странен тип“. Когато Пати я попита в какъв смисъл странен, Илайза отговори: „Във всякакъв“. Илайза беше сменила три училища, докато завърши гимназия, и се беше записала в университета, защото това беше единственото условие да продължи да получава пари от роди телите си. Не беше отличничка, но не беше и като Пати, която имаше четворки по всичко. Илайза получаваше отличен по английски и двойки по всичко останало. Единствените й интереси освен баскет бола бяха поезията и начините да си доставя наслада.

Илайза беше твърдо решена да я накара да опита марихуана, само че Пати пазеше дробовете си и така се роди идеята за веселите кекс- чета. Бяха отишли с фолксвагена костенурка на Илайза до къщата в Уайзата, която беше пълна с африкански статуетки, но беше празна откъм родители, тъй като те бяха заминали на някаква конференция. Бяха планирали да си приготвят изискана вечеря по рецептите на Джулия Чайлд, но още в началото прекалиха с виното и в крайна сметка се задоволиха със соленки и сирене, след което забъркаха кексчетата и погълнаха огромно количество наркотик. През шестнайсетте часа, в които Пати не беше на себе си, в главата й постоянно отекваше глас: „Никога повече! Никога повече!“. Имаше чувството, че до такава степен е нарушила тренировъчния си режим, че никога няма да влезе във форма, което беше доста потискащо. Освен това я беше страх от Илайза – изведнъж си беше дала сметка, че изпитва някакво странно влечение към нея, и затова е изключително важно да не помръдва и да се сдържа, иначе щеше да стане ясно, че е би сексуална. Илайза през пет минути я питаше как е и всеки път тя отговаряше: „Добре, благодаря“, и двете се разкикотваха неудържимо. Слушаха „Велвет Ъндърграунд“ и сега Пати като че ли разбра групата много по-добре, музиката им беше адски шантаво напушена и това й вдъхваше известно успокоение, тъй като и самата тя се чувстваше по същия начин сред африканските маски в Уайзата. Когато се посъвзе, с облекчение осъзна, че е успяла да се сдържи и в най-надрусаното си състояние, и Илайза не я е докоснала: нищо лесбийско нямаше да се случи.

Пати беше любопитна да види родителите на Илайза и искаше да останат да се запознае с тях, но приятелката й категорично отказа.

– Те са любовта на живота си – рече тя. – Правят всичко заедно. Имат еднакви кабинети един срещу друг, съавтори са на докладите и книгите си, изнасят заедно презентации на конференции, изобщо не говорят за работата си у дома заради лекарската тайна. Дори имат велосипед тандем.

– И какво от това?

– Ми просто са странни, няма да ти харесат и ще се отдръпнеш и от мен.

– И моите родители не са кой знае какво – рече Пати.

– Повярвай ми, това е различно. Знам какво говоря.

Докато пътуваха обратно към града с фолксвагена, а студеното пролетно слънце на Минесота грееше в гърба им, се разрази първата им караница.

– Остани тук през лятото – настоя Илайза. – Не можеш да си тръгнеш точно сега.

– Няма как да стане. Трябва да работя в кантората на татко и да бъда в Гетисбърг през юли.

– Може да останеш тук и после направо ще заминеш за лагера. Ще си намерим работа някъде и всеки ден ще ходиш да тренираш.

– Трябва да се прибера вкъщи.

– Защо? Нали там не ти харесва?

– Ако остана, ще пия всяка вечер.

– Не, няма. Ще въведем строги правила. Каквито кажеш.

– Наесен ще си дойда.

– Тогава може ли да живеем заедно?

– Не, вече обещах на Кейти, че ще съм с нея.

– Може да й кажеш, че си размислила.

– Не мога.

– Но това е лудост! Почти не те виждам!

– Не е така, с теб излизам най-много. Обичам да бъда с теб.

– Защо тогава не останеш тук през лятото? Не ми ли вярваш?

– Защо да не ти вярвам?

– Не знам. Просто не мога да разбера защо предпочиташ да работиш за баща си. На него не му пука за теб, не те е защитил, а аз ще те защитя. Не го е грижа за теб, за разлика от мен.

Вярно беше, че на Пати не й се прибираше у дома, но пък се чувстваше длъжна да се накаже за веселите кексчета. Освен това баща й полагаше усилия да се държи добре с нея, изпращаше й написани на ръка писма („Липсваш ни на тенис корта“) и й предлагаше да използва старата кола на баба си, от която тя едва ли щяла да има нужда повече. След една година далече от дома Пати изпитваше угризения, че е била толкова студена с него. Дали не беше сгрешила? Така че тя се прибра за лятото и откри, че нищо не се е променило и не е сгрешила. Гледаше телевизия до полунощ, сутрин ставаше в седем и пробягваше пет мили, а после по цял ден подчертаваше имена в разни документи в кантората на баща си и чакаше пристигането на пощальона, който в повечето случаи носеше и дълго напечатано писмо от Илайза, която я уверяваше колко й липсва, разказваше й за „похотливия“ си шеф във филмотечното кино, където се беше хванала да продава билети за ля тото, и я умоляваше да отговори веднага, на което Пати се стремеше да откликне, като използваше стари бланки и пишещата машина „Силектрик“ в миришещия на нафталин кабинет на баща си.

Превод: Владимир Молев

Откъс от едноименния роман. Публикува се със съгласието на изадтелите.



[1] Прозвище на баскетболния отбор на Минесота. – Б. пр.

Джонатан Франзен (Jonathan Franzen) е американски писател. Роден е в Чикаго, Илинойс, израства в предградията на Сейнт Луис, Мисури. Завършва „Swarthmore College“. Живее в Манхатън, Ню Йорк, пише за списание Ню Йоркър.


Pin It

Прочетете още...