Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Преходът от епохата на всестранно образования човек към епохата на експерта едновременно ограничи и разшири потенциалното поле на човешкото познание. Въпросът, който Кийт Хан-Харис задава е: Може ли интелигентният диалог да оцелее в мъглата на колективното невежество?

Книгата на Пиер Байар Как да говорим за книги, които не сме чели (2008) получи положителни рецензии от множество критици. Заглавието може би навява мисли за някакъв циничен „как да“-наръчник, но всъщност есето на Байар е задълбочено разсъждение върху четенето, познанието и паметта. Това е книга, която поражда интересни въпроси за хора, интересуващи се от политика и гражданственост в един просмукан с познание свят.

Позицията на автора като професор по литература в парижкия VIII университет естествено го предразполага към задаване на въпроси, свързани с културната грамотност. Как е възможно да бъде културно грамотни когато а) човек не може да чете всичко; б) човек забравя повечето от това, което е прочел и в) нашите познания за всяка книга са само частични? Байар твърди, че ние никога не трябва да се срамуваме от пропуските в собственото литературно познание, защото то така или иначе може да бъде само непълно. Разговорите за книги не са нещо по-малоценно от четенето на книги, сами по себе си те са част от грамотността. Байар насърчава читателите си да разглеждат книгите – прочетени и непрочетени – като начална точка за започване на разговор, за собствено творчество, за изследване на живота изобщо.

Как да говорим за книги, които не сме чели се ограничава до белетристиката, но книгата поставя трудни въпроси пред читателите на всякакъв вид книги. В наши дни има вече толкова много литературни произведения, че никой, дори и най-начетеният професор по литература, не може да се надява да прочете само малка част от тях. Това се отнася дори в още по-голяма степен до обема на научното познание в естествените и обществени науки. Защо се е появило това несъответствие между обем и обхват, и кой е най-плодотворният начин да се живее с – и говори за – него

От земното кълбо до енорията

Темата на една друга книга хвърля интересна светлина върху тези въпроси. Андрю Робинсън, в книгата си Последният човек, който знаеше всичко, разглежда кариерата на всестранно образования човек Томас Янг (1773–1829). Сред многото му постижения, Янг е открил вълновото движение на светлината, направил е сериозен принос в областта на медицината и е стигнал доста далеч в разшифроването на египетските йероглифи. Макар че такива хора все още съществуват в наше време (ученият Ноел Малкълм и писателят, актьор и журналист Стивън Фрай са само два примера за това), ранният 19-ти век беше последното време, в което беше възможно за една личност да направи значителни пробиви в различни тематични области. С развитието на университетите от 17-ти век насам, областите на специализация също станаха все по-сложни. В края на 19-ти век вече беше станало изключително трудно да бъдеш експерт едновременно в областите на естествените и обществени науки – и също толкова трудно да се постигне експертно познание извън собственото тясно поле на специализация. Беше дошло времето на експертите.


Small Ad GF 1

Епохата на експерта е също така и епоха на правителството, тъй като държавата разпростира обсега си до повече аспекти на живота. Докато разбирането на сложността на социалния и природен свят ставаше задача, изискваща все по-тясна експертиза, мениджмънта на тази сложност изискваше една все по-широка стратегическа перспектива. В резултат се появи едно разпределение на труда, при което експертите доставяха специализирано познание, а избраните чиновници действаха според него.

Но какво става когато експертите са на различно мнение? Или когато им е трудно да обяснят сложни области на познанието? Политиката се състои отчасти в способността да се избере на кой експерт да се вярва и кой отговор към експертното познание е най-подходящия. Нека например вземем едни толкова различни въпроси като глобалното затопляне, състоянието на икономиката и войната в Ирак: във всяка от тези области експертите тълкуват огромни масиви от данни по напълно несъвместими начини. Гражданите, в чиито ръце политическия суверенитет се намира технически, трябва да вземат решения относно това на кого да се доверят при управлението на тази бъркотия. Как да решат избирателите чий отговор към експертното познание е най-добрият?

В един свят, преситен от познание и конфликтни мнения, способността да се отсъжда относно неща, за които не знаем нищо, е напълно незаменима. Но изходната точка на тази способност би трябвало да бъде признанието (пред себе си и пред другите) на обхвата и естеството на нашето собствено невежество. Липсата на експертиза не трябва да изключва никого от участие във важни дебати, щом само човек е честен относно пропуските в собственото знание. Печално известното разбиране на Доналд Ръмсфелд относно „познатите непознати“ може да помогне тук. Ние не можем да знаем всичко, но ние можем – ако сме достатъчно скромни – да преценим повече или по-малко точно границите на собственото си невежество.

Картата на познанието

Склонността на хората да правят допускания относно неща, за които не знаят нищо, се основава на арогантност, както и на (или дори още повече на) просто невежество. Добър пример за това е книгата на учения Ричард Докинс Илюзията за Бога, която използва неговата експертиза в областта на еволюционната биология, за да спекулира върху еволюционната ценност на религията в миналото и да й припише пълна липса на ценност в наши дни.

Проблемът с този подход е, че Докинс е невеж в области на познанието – като например социологията на религията и критическата теология – които подхождат към религията по много по-различни начини. Това невежество не му отнема правото да пише книга по въпросите на религията, неизвинимо е само неговото пълно невежество относно факта, че тези области на познанието дори съществуват. Невежеството го води до широкообхватни изказвания относно религията, които се основават прекомерно на неговата тясна област на експертиза, подсилвани от собствените му предразсъдъци. Но проблемът тук се състои не в това, че Докинс говори извън собствената си сфера на експертиза – защото по същество това дори е необходимо, ако не желаем познанието и дебатите да бъдат затворени в херметично запечатани отделения – но в липсата на скромност и прозорливост, които са необходими, за да се разпознаят неизбежните граници на познанието.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това е повече от поведенчески пропуск: то отразява един по-широк пропуск в споделеното ни разбиране за самото познание. Познанието е сложна и взискателна система, в която понятието за terra incognita е също толкова (а може би и по-) важно, отколкото е познатата територия. Ако искаме да се придвижваме в (или да допринесем за опознаването на) тази система, необходима ни е една картографска способност – способността да си създадем „карта“ която, изследвайки контурите, същевременно ни дава и едно по-ясно усещане относно това как се оформя познанието и как се водят спорове. Познанието за методологията, за механиката на разговора и реториката, е мощно средство, което всеки може да използва в области, в които не е експерт. Всъщност, най-мощната част от познанието е споделимото познание – самото познание за това как да се използва картата на познанието.

Скромен радикализъм

Това може да звучи парадоксално, но именно чрез честност и скромност относно нещата, които не знаем, ние можем да говорим с по-голям авторитет. Ако игнорираме онова, което не знаем (както прави Ричард Докинс) или потиснем онова, което не желаем да научим (както правят отрицателите на холкоста), аргументите, които би трябвало да звучат авторитетно, се сриват под тежестта на собствената си частичност. Но ако приемем частичността на собствената перспектива, ние можем да допринесем за натрупването на знание по един по-честен начин, конструирайки аргументи, които могат да бъдат подложени на проверка. Познанието, което се представя по един скромен начин, е по-стабилна основа за правенето на политика от правителствени доклади, претендиращи за неоспорима истинност. 

 

Източник

Кийт Хан-Харис е млад британски социолог, изследователски сътрудник на колежа Голдсмит към Лондонския университет.

Pin It

Прочетете още...