„Мой малък, уплашен по рождение човек,
ти си връхна дреха на душата ми…“
Р. Леонидов 1982
Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011
И тук Румен започва с пълна газ, направо на трета скорост. Трета космическа, която веднага го извежда извън орбитата на земното и обикновеното. Той не се преструва, не крещи, за да бъде забелязан. Румен е такъв и във всекидневния си живот. Съвсем наскоро се бе „изцепил“ във Фейсбука: „Ставайте, удари вече шестият час!“ Викаше на пожар – в шест часа сутринта(!) в неделя(!), първи юли. Разбира се търсещите алегориите веднага ще свържат призива му с опита да разбуди заспалите духове, да разлае кучетата на рутината, макар че мисля, повече се занасяше с приятелите си в ранните часове на „Джулая“.
Търсейки подходящи сравнения за него и прозата му, неминуемо стигнах до старозаветните пророци. Отворих и четох Исая и имах чувството, че чета един Румен от преди две хиляди и шестстотин години. Същия патос и енергия, същото отношение към бездушните и към властта. Не се е ставало лесно пророк. Серафим държал в клещи разпален въглен, трябвало да „очисти“ с него устните на Исая и едва след това Словото Божие е можело да излезе из неговите уста. Оставям всички изводи от притчата за вас, но явно след като е изстрадал допира с небесната жар, Румен е започнал шеметно да пророкува.
Три са китовете, върху които се крепи мирозданието на Румен – духовност, родолюбие, вяра. Разбира се духовността при него е немислима без морал, а вярата – религията – е не толкова метафизика и философия, колкото пак морал и връзка с традицията. В днешния сложен и толкова противоречив свят тези чисто възрожденски добродетели са може би недостатъчни. С нещо обаче трябва да се почне и Румен залага на тях, на тяхната доказана непреходност. Счита, че те са необходимият лек за нравствените проблеми на обществото и тези три постулата се срещат навсякъде в книгата.
Нека не се заблуждаваме. Истините в тази книга са болезнени, макар и изказани по удивителен начин, и колкото по-рано критиката оцени всичките й достойнства, толкова по-полезна тя ще бъде за читателите и за самата литература. В книгата често се споменава за Йордан Радичков и така се сещам за една негова насмешлива констатация – за огромната тълпа писатели, струпани пред съкровищницата на българската литература, чакащи да дадат своя принос в нея . На Румен не му е нужно да чака с останалите. Той отдавна е вътре, в светая светих на този храм, и не ръкописите си дарява, а сърцето.
След като се позовахме на основните идейни компоненти, нека кажем няколко думи и за формата. Блестящи метафори! Алегории, от които виждаш звезди посред бял ден, все едно, че си скокнал внезапно след дълго улежаване. При това не самоцелни, а извиращи от самия ход на мисълта. Например:
„Константин Павлов стърчи като среден пръст.“
„Някои крачат с костите си като кокили.“
„Празен като улук, в тенекиено настроение.“
„Цялата черква заехтя като женска обществена баня.“
„Епилептичния крясък на гларуса…“
Това са художествени образи, родени от Поет! Постарах се да отговоря на себе си кои от всички текстове най-много ми допадат и най-много ме изразяват. Ще започна с краткия, но толкова плътен текст „Път към небето“ И сюжет си има тази история, и идея – гълъб със заплетена в краката му найлонова торбичка се опитва да литне подгонен от улични кучета. Налице е много образно предадена атмосфера – онази притихнала, потискаща тъга, в навечерието на Рождество. И точно понеже е Рождество, не че се случва нещо вълшебно, а след кратък разговор с Метафизичното (Със самия Господ!!!), Румен трябва да отговори на въпроса „Дали сме в края на Безсилието или в безсилието на края.“ Сякаш ни подсказва, че всеки край, сам по себе си е начало, т. е. Рождество. Но затова читателят трябва да се сети сам. Простичко и вълнуващо като коледна песен. Само една страничка е целият текст, а струва колкото цял том тлъста проза.
Най-силно ме впечатли „Умиване на лицето на Света Богородица“. Признавам си, доста се разкиснах от това есе. Историята е покъртителна. Йордан Радичков става кръстник на цял дом за сираци. Кръщенето става в църквата „Кирил и Методий“ в градинката до пазара, болезнено позната за мен, срещу 13 училище. Това е старата махала от детските ми години. Преди това от катедралата „Александър Невски“ отказват да приемат децата, даже искат по 50 лева на глава(!) Така, скромната църква, в недобър вече столичен квартал – до Лъвов мост, ги приема, за да се осъществи тайнството. Спомням си кубетата на тази църква – с посивяла ламарина, пълзящите по стените й плесени и занемарените стенописи. Сега може би нещата са се променили. Румен със замах описва пазара с цялата му шумотевица, цветове и миризми, с всякакви зеленчуци – цвекло, зеле, чушки и изведнъж… щайга със смокини, при това по Никулден – 6-ти декември. Малко се поучудих и после загрях: черните смокини с ярката си петмезена сърцевина са точно тези 55 циганчета от дома за сираци. „Ококорените чернооки циганета“. Румен ги сравнява още с „изсипани два тона слънчогледово семе“. Мазните архиереи отказват кръщенето в най-светлия храм, уплашени може би да не вземе някое от циганетата да се промъкне под златните ограничителни въжета и да седне с дръгливия си цигански задник върху Владишкия престол или недай си Боже, върху трона на Патриарха или този определен за гражданина Монарх! Тогава „Кощунство великое будеть!“ ако се опитаме да се изразим на черковнославянски. Като абсолютен техен антипод се явява самият Радичков с неговия отшелнически вид, разпознат от хората, които го поздравяват, а някои му целуват ръка: Ето и текста на Румен::
„Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен, въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса, с чернооката си закачливост и го осветли целия отвътре.
Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати…“
За приятелството си с Радичков Румен споменава и в други есета – в „Отсъствие на светлина“ и „Простосмъртният пророк“. Малко странно е това приятелство между всепризнатия белетрист и близо 30 години по-младия от него непокорен поет. Исках да определя какво ги е свързвало. От една страна израсналият в Берковския край Радичков, човек разговарящ с глухарчета, с врабчета и смрадовранки, с коне, жаби и тенци, дошли от отвъдното – за да си довършат къщните работи, или за да покарат колело. Цялата олелия с музиките на Чист понеделник в Голяма Кутловица, когато старите ергени се утешават, че може да са загубени, но има и по-загубени от тях. Селяните, сучещи въженца за да вържат ламята, пиеща водата на Софийската община… С други думи, цял един вълшебен свят. Вълшебен, но не по градски и може би за това толкова интересен на човека от града. От друга страна – Румен, който като дете е тичал между трамваите, плъзгал се е по жълтите павета, за когото живата природа са били само градските гълъби и бездомните кучета. Израснал е сред софийските гаменчета, които с неприкрита насмешка наблюдават своите връстници от провинцията, остригани гола глава, нарамили мрежи с дефицитните по селата надуваеми топки (!) и швепсове, разкарвани групово на окултучване в участъка между ЦУМ и Мавзолея. Това са два толкова различни свята, а ето че нещо ги е сближило. Може би старият писател се е радвал на нетърпеливата му непримиримост, а „младият“ поет се е учил на стоицизъм и търпение… Може би точно тогава в подсъзнанието на Румен е започнал да тиктака часовниковият механизъм, или ако щете да пулсира ембрионът на бъдещите му фолклорни експерименти.
Навярно и сега Радичков наднича от отвъдното и ни пита: „Как така?“, точно като жабата от разказа му. Наскоро бях при паметника му в ъгъла до Художествената галерия, в сянката на бившия дворец. Скулптурата е много добра, но мястото ми се стори неподходящо – усойно, мрачно, нанадолнище и кал… Там няма как човек да не стане тенец…
С отвъдното са свързани и други от есетата на Румен, като най-изповедно и може би за това най-силно е: „Нищо не помага на кроткия човек“. Не може да се преразкаже. Най-много да се спомене, че търсейки уединение и утеха в определена църква, авторът се сблъсква с крещящата простащина (буквално). Същото би могло да му се случи и в читалнята на Народната библиотека. Нали и тя е храм… Румен напуска църквата с пожеланието да се срещне с обичните си покойници – там, в първичната „яйцеклетка“ на Вселената…
Много от текстовете са прощални слова. Както писах и по-горе, те са успешно завоалирани като очерци. Когато прочетох първото от тях – „Прашинка от Бога“, в момент на самосъжаление, помолих Румен, когато ми дойде времето, да ме спомене с две-три думи. Той хладнокръвно ме отрезви, че още не ни е дошло времето… След това, когато видях за колко големи творци е писал „in memoriam“ се засрамих от своята нескромност. Списъкът не е малък: Иван Методиев, Христо Фотев, Никола Фурнаджиев, Иван Радоев, Христо Смирненски, Пейо Яворов, Константин Павлов, Йордан Радичков. Писани по повод кончината или годишнина от смъртта им, тези текстове са както се казваше през социализма – „Другарска жалейка“ с нужното уважение и пределно точна оценка на творчеството им.
Творчеството като основен критерий за твореца се явява и в есето „Отровен мед от търтеи“. Темата е трудна. Става въпрос за писатели, обявени за сътрудници на тайните служби. И точно тук се вижда широтата на душевната нагласа на Румен, моралното му превъзходство. Няма реваншизъм, няма злоба. Само огорчение и доброта.
Последното есе дава и заглавието на книгата. Има такова стихотворение на поета още от 1982 г. Тогава Румен проявява съчувствие към малкия, уплашен човек. Счита го способен дори за подвиг: „…Мой малък, забравен, готов за подвиг човек…“ Склонен е да го оправдае. Счита, че той е преди всичко жертва, че не е нищожен, а унищожен:
…Мой малък уплашен човек,
вкопчен в опашката на времето,
положителен антигерой на епохата –
все едно ли е/нищожен ли си, или унищожен?
Сега като че ли му е по-трудно да го оправдае, макар че знае – характерът му се оформя от повелите на системата, която не той е избрал, от властта – тази блудница Вавилонска, която първо развращава, а след това погубва жертвите си. И въпреки това на Румен му е болно за този пасивен и уплашен човек. Есето, а и книгата завършват с: „Жалко, че и в уплашения човек има нещо човешко.“ Дори и тези елементарни частици човешкост, заслужават неговата подкрепа и неговото съпричастност. Една много силна книга, с внимателно подбрани и добре балансирани текстове, в която надделява най-вече човешкото!
