(за разказите на Кристин Димитрова)
Има проза, в която се влюбваш от пръв поглед и тръгваш подире й. Така стана при мен с романите на Владо Зарев. Има и друга, която пресичаш като кръстовище на червено, но у теб остава гузното чувство, че в прибързаността нещо не си дочел или доразбрал. Такъв беше моя пръв прочит на разказите на Кристин Димитрова. И това е грях, който не просто признавам, а имам намерение да изкупя.
Първо, още едно важно признание. Не съм чел поезията на Кристин (от поезия не разбирам – нито как се пише, нито как се чете), не съм чел и романа „Сабазий“ (но четох оскъдната критика за него). И някак интуитивно съм убеден, че силата й е в разказите – т. е., че в българската литература тя присъства категорично и ще остане в нея със своите разкази. Но това мое предположение нито е изказвано, нито е доказвано, нито е опровергавано, защото за разказите на Кристин Димитрова се мълчи. (Гугъл-нете името й и ще се уверите сами.)
Аз не искам да мълча. И не пиша мнението си като читател – т. е., самоподценявайки го, сякаш го правя между другото, на шега, нарочно лишавайки го от тежест та да не би като сбъркам някой да ме обвини, че не разбирам за какво става дума – а като човек от занаята. Ние всички сме читатели. Кое прави един читател критик днес не е ясно никому – но най-често става дума за самопровъзгласяване от хора, които смятат, че дипломата по българска филология е доказателство за професионален тренинг и тапия за принадлежност към някаква гилдия.
Затова пък колегиалният прочит има предимството нещата да бъдат видени едновременно откъм кухнята, с професионално око, и откъм залата за коктейли, с око за неизбежния снобизъм в облеклото и в официалното поведение.
Ала нека, преди да стигнем до най-важното, да задоволя любопитството на онези, които обичат да четат рецензии, за да разберат „за какво се разказва“. Кристин Димитрова е издала два сборника с разкази: „Любов и смърт под кривите круши“ (Обсидиан, 2004) и „Тайният път на мастилото“ (Обсидиан, 2010). Няколко от разказите във втория сборник се рециклират на някои литературни сайтове.
Не споделям литературните теории на Ролан Барт, но и слепият може да види, че онова, за което се разказва в разказите на Кристин, е синтезирано в заглавията на сборниците. Когато човек види заглавието „Телесни плевели“ например, го обзема съмнение, че авторът ще говори за или със плевелите в ума си, т. е., че става дума за нещо, което е нежелано, некрасиво, за изскубване и премахване и че дори на самия автор не му е ясно защо тялото му е обрасло с тях. Докато заглавието на сборника от 2004 направо локализира сюжетите – под кривите круши, т. е., у нас, където сме стигнали „до под кривата круша“ – и заявява, че в тях ще става дума за двете най-важни събития от човешкото състояние: любовта и смъртта. Другото заглавие, от 2010, е метафора на писането, което по невидим начин нарушава тихия ромон на съществуването като показва къде са вълчите ями на живота.
В разказите си Кристин разказва за млад мъж, който пътува с автобус за Европа, за друг млад мъж, който не може да се освободи от зависимостта към майка си, за генетичното съживяване на Иван Вазов, за жена, която отива да си купи месо, за войник, който седи върху заснежена пейка пред софийски блок, за онова, което едно дете чува през тънката стена на апартамента си, за потайните помисли на телевизионен екстрасенс, за това как режисьор и писател пишат сценарий за филм, за разведена жена, която си търси партньор, за едно предизвикано самоубийство, за съмненията на един блогър във величието на Ботев, за смелостта на един журналист, който се подписва с псевдоним, за ужасите, преживени от един поет в рая, за това как се решават кръстословици, за притесненията на един неразкрил се хомосексуалист ... Разказва за вас, за нас, за теб, за мен, за живота български. Разказва за онова, което уж живеем, но всъщност остава скрито от нас: нашата собствена невъзможност да се самонаблюдаваме, да намерим котва за живота си и пътека към сърцата на другите.
Ключът към разбирането и оценката на тези наглед незначителни случки е в това как са написани!
Общият знаменател на стила на Кристин е иронията. Не ехидността, не надсмиването, не снизхождението, не вица, не абсурда – и това искам дебело да подчертая, понеже в двата оценъчни текста, които намерих, фокусът е не знам защо върху някакъв несъществуващ абсурд – не дори добродушния смях! А именно изпълнената със скрита тъга ирония. Иронията, която непременно съдържа и себеирония: авторката наблюдава героите си, но в същото време наблюдава и себе си как наблюдава героите си. Пример: „Страданието не е най-важното нещо в живота, защото винаги има нещо по-важно от него. Нещо, заради което хората страдат доброволно.“
На такава ирония са способни само хората с извънредно силен интелект. Интелигентността е друг общ знаменател на стила на Кристин. Но има много хора, които са високо интелигентни без да бъдат писатели. Онова, което прави интелигентността писателска е умението да се наблюдава и наблюдаваното да се облече в най-подходящите думи.
Именно тук в разказите на Кристин няма грешка. В тях се влиза мигновено, от първото изречение. Пример: „Първата мисъл на поета Геран Бисеров след смъртта му беше: „Чакай сега, как да се върна назад?“ Болката от инфаркта разцепи сърцето му на масата в кръчмата.“
Тяхната действителност не може да бъде сбъркана, дори и да не е упомената – тя е българската действителност. Пример: „Да имаш ключ от неработеща кола беше все едно да говориш език, който никой друг на света не разбира.“ Кристин познава до невероятни подробности българската действителност и нейния контекст – световните културни препратки, напъните да се европеизираме, незначителността ни в очите на света. И не само това: тя познава изтънко идиоматичния български език във всичките му класови превъплъщения, сменя удачно регистрите и е абсолютно наясно със сложните взаимоотношения на културите в днешния свят.
Нейните разкази са случки, които не завършват изненадващо, с катарзис или възмездие за някакъв грях. Изненадата е в това, че са измислени и че са измислени и написани толкова добре. Със същата изненада едно време прочетох разказите на Чехов, а и сега, когато ги препрочитам, изненадата пак ме удря изневиделица. Да превърнеш незначителния живот в метафора на цяло едно общество е талант, който малцина са проявявали. Мисля, че онзи, който съумява да направи това, не просто познава до тънкости незначителния живот, а и му съчувства: с това той го издига до равнището на литературен факт. А литературните факти – не литературните експерименти – са записаната за поколенията истина за човешкото състояние и за общността, в която това състояние е придобило форма и се изчерпва като съдържание.
Ето как самата Кристин обяснява доброто писане – своето писане: „Читателят има желание нещо в текста да го засегне. Да влезе между думите и да попадне в свят, който разпознава, но досега не е успял да назове. Доброто писане предизвиква идентификация от отсрещната страна. Човек трябва да открие нещо от себе си, от познатия си опит, за да го хареса. Нищо друго не върши работа, независимо че опитите продължават.“
Светът, който Кристин описва, е света на самотния човек. Отделен от другите, притеснен от обстоятелствата, без компас, дори без религия, този самотник е жертва на своята незначителност. Единственият достоен момент в живота му е, когато го погребват. И ако на мнозина България е започнала да изглежда като че ли е в ковчег, Кристин – неутрално, умно и честно – осветява със силата на перото си недостойната суета на скърбящите, които са я докарали до там, а претендират, че все още я притежават.
Ето защо, вече от името на добре образованите читатели, искам да споделя една друга изненада. Това е изненадата, че въпреки набиращите сила констатации, че българската литература преживява ренесанс на разказа, Кристин Димитрова не се радва на интереса на пишещите за литература. Сякаш не присъства. Сякаш не е рядко талантлив притежател на стил, който е уникален за българската белетристика и който би я представил достойно на света. Нима само рекламните – задължително повърхностни – хвалби са достатъчни, за да посочат достойнствата на една проза, която ще надживее времето си, тъкмо защото толкова вярно го отразява?
Кристин Димитрова пише в традицията на Алеко Константинов и Елин Пелин: един постмодерен, градски Елин Пелин. Също като Елин Пелин, който, дори когато е седнал на масата със своите лукави съселяни, съзнава, че е по-лукав от тях и се държи почтително, Кристин Димитрова си приказва със своите незначителни, притеснени съграждани със съзнанието, че все пак е по-малко незначителна от тях и не им позволява да се притеснят допълнително от факта, че ги наблюдава. Прозата и на двамата е лека, защото лежи на въздушната възглавница, образувана от дистанцията на писателя спрямо онова, за което пише.
Поради това, че са измислени и поради точно калибрираната дистанция, случките на Кристин стават абсолютно истински: реалистични и релефни. Оживяват. Излизат извън времето, в което и за което са написани.
Но днешното време трябва също да се издигне над себе си и да ги оцени по заслуги. То вече им е задлъжняло – с мълчанието си, с небрежността, която проявява към истинския талант, с арогантността на усреднения вкус, който квичи за да се хареса на всички, и с посредствеността, която се напъва да изравни всичко само и само някой да не се окаже по-високо оценен от нея.
Разказите на Кристин не са по моя вкус – аз обичам истории с трагични характери, които предизвикват катарзисна развръзка. Аз бих разговарял с Кристин за излишната, мъртва тъкан, която все още стои тук-таме в нейната проза наред с живата. Бих разговарял за структурни слабости и несъразмерности, които тя сигурно осъзнава, както и за безпощадно точната употреба на сложния български език, от която съм се учил и която навярно й идва естествено, като дишането. Това ще бъде колегиален разговор за техниката на писането, но не и за съдържанието на онова, за което тя е избрала да пише.
Но има неща, които са много по-важни за четящата публика, и те са свързани с ценностите, от които и за които писателят пише. Аз вярвам в мисията на добрата литература, която отразява ценностите на общността. А в периоди като сегашния, когато последните са в процес на разместване като след земетръс, литературата сама се превръща в ценност.
А какво е ценността, ако не котва, която ни помага да заемем добра позиция?
И не трябва ли да уважаваме като национална ценност онези, които създават ценностна литература с око и сърце вперени в катаклизма на промените?
