Изкуство - Литература

София – непознатата

Работих върху „Многоликият столичанин“ успоредно с четенето на „Картата на времето“ на Феликс Палма и не можех да не направя сравнение кой притежава истинска машина на времето, и то в главата си – Владимир Свинтила пунктуално е запомнил безкрайно много детайли от своето детство и през неговото перо като феникс се появява стара София – разкъсана между царското безвремие и хаоса на строежа на новото социалистическо общество.

По страниците шестват безумни персонажи, които са толкова невероятни, че няма как да не сме сигурни в тяхната реалност – никое въображение не може да измисли всички тези спомени и събития. Царска София е една потъваща столица, която подготвя почвата за комунизма, без да цели това – разложението е по всички слоеве, властва повсеместната деградация, отразена в издигането на мижитурки и нищожества. Както самият Свинтила казва за книгата си: „Тя е картина на едно общество в криза, криза икономическа, политическа, социална, но преди всичко духовна – кризата, която отвори вратите на комунизма“.

Но онази София не е много различна от днешната – паралели изникват отвсякъде. Вместо да преразказвам, ще отстъпя крачка встрани и ще оставя Свинтила да ви разкаже…

Ето, например страстта към селф-хелп литература, достъпен път към богатството за всеки:

Но малкият буржоа не се предава. Той почва да чете едни тънки книжки, които намира по антикварите и дребните книжари, едни тънки зелени, сини и червени книжки, издавани все около Севлиево, Велико Търново, Ботевград в малки печатници със стран­ни наименования: „Селянин“, „Братство“, „Духовен живот“, „Лаура“. В тези книжки се разказва как да тренираме волята си и да станем господари на съдбата си. Дребният буржоа чете...

Бащицата-лидер на нацията. Ако замените първото име в този откъс, ще се получи потискащо съвременна ситуация.

Борис III е върховният готвач на цялата яхния. За него вече няма нито гений, нито талант, нито каквото и да било. Пое­тите, учените, музикантите? Борис III е открил, че може да мине и без тях. Той е открил, че е възможен и един живот без интелек­та. Царят не е написал своята „Утопия“, но България, тъй както я устройва той, е неговото съчинение. Той прави политика без поли­тици, наука без учени, изкуство без поети, живопис без художни­ци, общество без общественост. Само неговите полицаи са истински полицаи, и неговите офицери – истински офицери.

Мръсотията също е непреходно явление, макар все пак да имаме известен напредък. Май.

София бе мръсен град и улиците бяха мръсни. Блокът, който беше на власт, не се грижеше за чистотата на града, защото „блокарите сами са мръсници“ и „мърсотията не им пречи“. Всеки дом имаше „сандък за смет“ от дърво или от железобетон, където се изсипваше боклука. Боклукчиите идваха един път месечно да го приберат. Те го товареха с лопати на боклуджйската кола и никога не го прибираха напълно. Оставяха боклук „за късмет“. И боклук­чийските сандъци „миришеха на мъртвец“.

Бюрокрацията не е създание на комунизма, въпреки клетвите в тази посока. Тя просто стои и го чака.

Така възникваше този чудовищен чиновнически апарат, който щеше да стане костна система на комунизма. Комунистите го намериха готов: и като структури, и като манталитет. Трябваше само да го оглавят. Там подчинението отдавна бе станало „народна песен“.

Бюрокрацията обезпечаваше себе си. Дебелогъзите администратори, царските слуги бяха предвидливи за своите заплати. Те данъци не плащаха, понеже нямаха никаква дейност – те имаха само данък сгради, който при тях бе винаги нисък, тъй като апарата бе в ръцете им и на тяхното недвижимо имущество се слагаше нищожна „емлячна оценка“, въз основа на която се из­числява данъка.

Софийските общинари бяха страшни за дребните съществувания. Дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове. Това бяха гадни, жълти лица, на хора,които не познават чистия въздух, плешиви темета, жълти от тютюн мустаци, мошенически усмивки, излъскани ръкави на саката, защото и тия хиени работеха за ниски заплати и съществуваха само от подкупа, който се равняваше на истински грабеж.

Комерсиализмът и разнебитеното образование:

В онова общество на вечното гонене на „гологана“, на „парата“, от заран до вечер много късно се образуваха личностните характеристики, личностните качества, а следователно и стремежи. В слоевете на дребната буржоазия сред малките съществувания личността бе по принцип отречена. Учениците се мотивираха да работят с бой: шамари в училище, „дървен господ“ (най-сигурната педагогика!) вкъщи. Гимназистът в повечето случаи бе разновидност на идиот. Остриган „четири нули“, с неравен, ръбат череп, вечните скруфули, следен от домашните и от полицията като потенциален враг на обществото, тъпкан от допотопни учители, които често отдавна бяха забравили cпeциалността си (поради нищожните заплати, вечната мизерия и морето грижи), той зубреше с еднаква нерадост кристалографията и дескриптивната, латинския и старобългарския. Атмосферата в гимназиите бе такава: мразеха се всички предмети, мразеха се всички учители, мразеха се всички училищни празници и всичко, свързано с училището. Мразеха се безкрайните маршировки пред Гергьовден и пред „Кирил и Методи“, мразеха се самите манифестации. Всички учители се наричаха по прякор и рядко, много рядко към някого се проявяваше дълбоко уважение поради неговата човечност и разбиране.

Заемите около шията на обикновения човек:

До каква степен тогава софиянци (дребните съществувания) бяха закъсали стана ясно при ликвидиране на попурярните банки. Към тях общо дребните съществувания и след „национализацията“ продължаваха да дължат около девет милиарда лева.

По статистика тогава в София живеят около сто хиляди се­мейства. Това прави средно на семейство по деветдесет хиляди. Като се извадят работниците, които не са ползвали никога никакви кредити и дребната буржоазия, които съумяваше да изплати своите, на всяко семейство от дребните се падат по двеста хиляди лева „недобори“. И това е най-доброто доказателство за безумието на тази икономическа политика, за пълната несъстоятелност на българския етатизъм, който бе създал над сто и четири монопола (в „Храноизнос“ и БЗК банка) и бе предал огромна част от обмена в ръцете на царската бюрокрация, която тлъстее­ше, без да произвежда.

Вечното натякване, че комунизмът „убива“ вярата, има безспорно право, но май това не е цялата истина..

Известно, че много учители са свързани с полицията и дават сведения за поведението и манталитета на свои ученици. Известно е също така, че свещениците докладват в полицията данни, добити при светата изповед. Това пък е главната причина за отдръпването на дребните съществувания от черквата. 
Помня такива случаи.
Казвам аз на свещеника, че черквата, ако е народна, ако е черква, ще вземе страната на слабите, ще сплаши, ще озапти силните, които много почнаха да вилнеят. Нали е Христова църква, нали се бори за правдата Христова? Той ми отвърна, че правдата се добива чрез търпението. Тогава аз му казах: „Отец, аз няма да идвам повече на богослужение“. А светиня му ми казва: „Както желаеш“. Не се трогна от моето скъсване.

Мисля, че точно през 30-те години почна масовото отдръпване на дребните съществувания от църквата. Свещеничеството само оскверни своя сан. Но това бяха хора, които май въобще не се интересуваха от религиозния живот. Пълни ли са или празни черквите, за тях нямаше значение. Те получаваха като държавни чиновници заплати от бюджета.

 

Банковите измами са се променили само по мащаб и сложност, не и по наглост:

През лятото, в най-голямата жега, когато търговците са си отпуснали телесата във Варна, а селяните търчат по хармана, във в. „Утро“, непременно на втора и трета страница, които са ужасно зацапани, винаги макулатури, с най-ситен шрифт, наречен „диамант“, се появява съобщение от Министерството на финансите, че от 1 август или септември излиза от употреба емисия банкноти, примерно от 1929 г., по пет хиляди лева и по хиляда лева.

Когато хищните адвокати видят, че макулатурите са такива, та въобще не могат да бъдат прочетени, те отиват в самата печат­ница и там намират чист брой срещу по-голяма сума. Новината за излизането на емисията те не разпространяват току-така. Звънят на клиентите си: „Господин Иванов, срещу петстотин лева ще получите много ценен съвет“. Господин Иванов „не гриз­ка трици“ – той знае, че зад предложението стои нещо може би съдбоносно. И приема вед­нага. Като плати за съобщението, господин Иванов не го разпростра­нява: той е платил, как да го даде другиму безплатно?

На 1 септември селяните, които са тичали по хармана, ще „пият чаша студена вода“. Парите във възглавниците отиват на вятъра. С такъв един „удар“ се укрепваше държавния бюджет.

Престъпното е, че банките – и знаменитите народни, популяр­ни банки – направо се подиграват със своите спестители. Два дена преди емисията да излезе от обръщение, ако теглиш пари, те ти дават от излизащата емисия. Един наш познат, енергичен и „гарезлия“, отива да тегли пари. Той обаче знае за емисиите. Касиерът му брои само от излизащите емисии. Тогава нашият познат без обяснение почва да бие касиера с бастуна си. Окървави го и го свали на зе­мята. Полицията го спаси. Касиерът и банката не го съдиха, защото се уплашиха от скандала. Но други случаи минаваха гладко. Както ми разказваше много по-късно Христо Д. Бързицав, така била измаме­на майка му. В деня на излизането на емисията тя отива да тегли пари за покупка на апартамент – четиристотин и петдесет хиляди, сума огромна за времето. На следващия ден тя няма един лев – всич­ко това е хартия. И това не сe третираше като измама.

 

Да не забравим и хубавите неща, и те не са малко, но май повече ми се набиха в главата лошите:

В кафеджийския занаят, казваха, пак си имало онези познати степени – чирак, калфа, майстор. И тук опоясвали майсторите. И тук учели занаята дълго време. Майсторът сам печел кафето, чи­ракът го смилал, калфата го варел под надзора на майстора. Кафе­то още го вареха в горещ пясък, поставен върху мангала. По време на варенето три пъти се доливаше студена вода преди кипване. И всяко кафе се вареше все още в отделно джезве. Когато го сер­вираше, келнерът се правеше, че го е изпуснал на масата. Чашата силно се разклащаше, но кафето не се разплискваше – „да стъпиш на него, дупка няма да стане“. Кафето бе велика работа!

 

Книгите, книгите!

Файтонджиите имаха много работа при дъжд. Когато бе топло и не валеше, те дремеха на капрата си или четяха „файтонджийски романи“: „Рокамбол“, „Мъртвите сибирски полета“, „Мостът на въз­дишките“, „Клетниците“, „Парижките потайности“, всички преведени и печатани в края или началото на века. Това бе причина вкъщи да бъде запретено четенето на ро­мани. Когато по-нататък веднъж вуйчо ми ме свари да чета „Нана“ от Емил Зола, той бе дълбоко огорчен – как може внукът му, който е просветен човек и гимназист да чете „файтонджийски роман“? И никакви обяснения не помогнаха.

Романът бе прокълнат именно поради файтонджиите. И мама, ако четеше романи, тя го правеше малко скрито: „Детство и юношество“ от Толстой, „Мaдам Бовари“от Флобер, „Животът на жената“ и „Бел Ами“ от Мопасан.

Илюзорният тип предизвика цяла индустрия – издаването на художествени биографии в поредици. Той бе добре обзаведен с четиво. Господи, колко много хора, в колко много ергенски и момински стаи един рафт пъстрееше от художествени биографии. Собствениците на тези поредици изчитаха книгите с особено старание, водеха си бележки в тетрадки, подчертаваха върху страници, слагаха бележки.

Изключителна книга, която не може да бъде описана с едно ревю. Изрично препоръчвам.

Източник