1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

2011_12_Eco„Вече съм на края на мъчението“, казва Умберто Еко когато се срещаме. За щастие аз не приемам това лично. Еко – философ, семиотик, романист, библиофил и всестранно развит мозък – идва от 20-дневно световно турне за промотиране на новия му роман, Пражкото гробище, и казва, че понякога почти не е знаел в кой град се намира.

Еко, който през януари ще бъде на 80, не изглежда чак толкова зле за мъчението си. Закръглеността го кара да седи малко накриво в стола си, но инак е жив, игрив събеседник, който през цялото време дъвче малка пура. Отказал се е да ги пуши още преди осем години, но обича да държи по някоя в устата си, с надеждата, че част от никотина може би се просмуква. Гласът му е леко дрезгав, с малко странно английско произношение. От време на време разговорът прекъсва, когато използвам изрази, които той не разбира съвсем. Разбира ме погрешно когато го питам дали Пражкото гробище е, както твърдят някои от критиците, „възвръщане към форма“: за него формата е по-скоро спортно, отколкото литературно понятие.

Но както и да е, ние продължаваме. Премълчаваното нещо в нашето малко задръстено помещение е, че новата книга не е завръщане към форма, литературна или спортна. Поставена във втората част на 19 век и представяща съдбата на майстора-фалшификатор, убиец и, казано най-общо, запъртък, Симоне Симонини, който успява да се намеси в повечето от големите събития от този период (Италианското обединение, Френско-пруската война, Парижката комуна, аферата Драйфус), тя е уморителна за четене. Или поне на английски. Може би блести на италиански.

Независимо дали е завръщане към форма или не, тя със сигурност е завръщане към любимата тема на Еко – конспирациите. Симонини е представен като начинател на „Протоколите на старейшините от Сион“ – онзи фалшив текст от началото на 20 век, претендиращ да разкрива еврейската конспирация, стремяща се към господство над света. След публикацията му в Русия през 1903, той е широко четен и му се вярва, въпреки доказателствата, че е изплагиаторстван от фиктивни източници. Хитлер го е цитирал многократно, а отровата му се разпространява и до ден-днешен. Еко събира в едно цяло малкото, което е известно за източниците на текста и предлага Симонини – един аморален италианец, живял в Париж – като начинател на най-отровната от всички фалшификации.

Конспирациите като цяло, и „Протоколите“ в частност, са повтарящи се теми в творчеството на Еко, особено във втория му роман, Махалото на Фуко, където трима литератори на шега си измислят една гигантска конспирация, която в края на краищата ще се превърне в заплаха за живота им. Но защо „Протоколите“ го занимават толкова много? „Като учен аз се интересувам от философията на езика, от семиотиката, наречете го както искате, а една от основните черти на човешкия език е възможността да се лъже. Едно куче не лъже. Когато лае, значи има някой отвън.“ Животните не лъжат; хората – да. „От лъжите до фалшификациите, разстоянието не е толкова голямо, и аз съм писал технически есета върху логиката на фалшификациите и тяхното влияние върху историята. А най-известната и най-ужасна от всички фалшификации са „Протоколите“.

Еко казва, че го привличат не конспирациите, а параноята, която им позволява да процъфтяват. „Има множество малки конспирации, и повечето от тях са разкрити“, казва той. „Но параноята на универсалната конспирация е по-мощна, защото тя е вечна. Никога не можете да я разкриете, защото не знаете кой е там. Това е психологическо изкушение, присъщо на нашия вид. Карл Попър е написал прекрасно есе по темата, в което казва, че тя е започнала от Омир. Всичко което се случва в Троя, е било замислено предния ден на върха Олимп от боговете. Това е просто начин да не се чувстваш отговорен за нищо. Ето защо диктатурите използват идеята за универсалната конспирация като оръжие. През първите десет години от живота си аз бях образован от фашисти в училище, и те използваха една форма на универсална конспирация – че вие, англичаните, евреите и капиталистите правят заговор срещу бедните италиански хора. При Хитлер беше същото. А Берлускони прекарва всичките си избирателни кампании в приказки за двойната конспирация на съдиите и комунистите. Вече няма никакви комунисти, даже и с лампа да ги търсите, но според Берлускони те се опитват да ни превземат.“

Вероятно той не се опитва да приравни Хитлер и Берлускони, но пък очевидно не е и фен на отскоро оттеглилия се италиански премиер-министър. Еко винаги е бил важна фигура от политическата левица и се е противопоставял на Берлускони още от първия му мандат като ПМ в средата на деветдесетте. Той е доволен, че големият купонджия е паднал, но предупреждава онези, които се радват прекалено рано, указвайки, че той може би ще се опита да се завърне след изборите през 2013.

„Берлускони е гений на комуникацията“, казва Еко. „Инак никога не би станал толкова богат. Още от самото начало той е определил мишената си – хората на средна възраст, гледащи телевизия. Младите хора не гледат телевизия: те са в Интернет. Хората, които поддържат Берлускони, са 50- и 60-годишни дами и пенсионери, които, в една страна със застаряващо население, са мощна избирателна сила. Така че дори някои от всеизвестните му груби грешки могат да изглеждат такива за вас и мен, но може би за провинциалната 60-годишна дама или господин те не са. Привлекателността му идваше от ,плащайте по-малко данъци‘. Когато премиерът казва, че имате право да не плащате данъци, това ви се харесва.“

Но как е възможно една толкова интелектуална и артистична култура като италианската да избере един такъв палячо? „Берлускони беше силно анти-интелектуален“, казва той, „ и се хвалеше, че не е прочел нито един роман през последните 20 години. Имаше страх от интелектуалеца като критична сила, и в този смисъл имаше сблъсък между Берлускони и интелектуалния свят. Но Италия не е интелектуална страна. В метрото в Токио всички четат. В Италия – не. Не оценявайте Италия според факта, че тя е произвела Рафаел и Микеланджело.“

Новата книга на Еко е атакувана от някои критици за това, че предъвква един антисемитски текст, но Еко отговаря, че „Протоколите“ могат лесно да се намерят в Интернет, и че „слабите читатели“, които биха могли да разберат погрешно целта му, ще бъдат подведени на други места. „Човек не е отговорен за изкривените разбирания на книгата си“, казва той. „Католическите свещеници са казвали не давайте Мадам Бовари на млади момичета, защото това може да ги изкуши към прелюбодеяние.“

Безпокои ли го това, че повечето романи, които е написал след като Името на розата му донесе писателска слава в ранните 1980 години, са били приети без особен ентусиазъм? „Винаги е шокиращо да се види колко различни могат да бъдат критичните мнения“, казва той. „Мисля, че книгите трябва да бъдат оценявани десет години по-късно, след като са четени и препрочитани много пъти. Аз винаги съм бил определян като прекалено ерудиран и философски, прекалено труден автор. А после написах роман, който не е ни най-малко ерудиран, написан на обикновен език, Мистериозният пламък на кралица Йоана, и това е най-малко продаваният от всичките. Така че може би просто пиша за мазохисти. Само издателите и някои журналисти мислят, че хората искат прости неща. Хората са уморени от прости неща. Те искат да бъдат предизвиквани.“

Еко има зад себе си 30-годишна забележителна кариера в академичния свят, със странични занимания като правене на културни предавания по телевизията и работа като редактор в Милано, преди Името на розата. Защо е изпитвал нужда да прибави и писането на проза към една вече препълнена биография? Отчасти, казва той, това беше случайност. Една приятелка го помолила да напише кратък детективски роман за новата серия, която подготвяла. Той й казал, че ако го направи, това ще бъде история, поставена в средните векове и ще бъде около 500 страници. Това било прекалено много за въпросната серия, но идеята вече била влязла в главата му (или, както той предпочита да казва, в стомаха му), и от това се ражда един издателски феномен. Самият той предполага, че би започнал да пише романи и без подтика на приятелката си. Идеята да се отрови някой монах му се харесвала, а освен това вече имал списък с монашески имена в чекмеджето си, за всеки случай.

„Винаги съм изпитвал желание да разказвам“, казва той. „Пишех разкази и части от романи на 10 или 12 години. По-късно задоволих желанието си да разказвам с писането на есета. Всички мои изследвания имат формата на „кой го е извършил?“ Един от професорите му посочил, че дори докторската му работа върху Тома Аквински е имала такава структура, със заключение, до което се достига едва след дълга верига от предположения. „Разбрах, че той има право, и че аз също имам право, и че изследванията трябва да се правят по този начин. Задоволявах желанието си да разказвам когато децата ми бяха малки и им разказвах истории, а когато пораснаха, започнах да изпитвам желание да пиша проза. При мен се случи така, както се случва при хората, които се влюбват. ‚Защо се влюби на този ден, този месец, в тази личност? Луд ли си? Защо‘ Не знаете. Просто така се случва.“

Името на розата му създава име на романист, но пък се и оказва труден за повтаряне акт. „Понякога казвам, че мразя Името на розата“, признава той, „защото следващите книги може би бяха по-добри. Но това се случва с много писатели. Габриел Гарсия Маркес може да напише и 50 книги, но винаги ще бъде запомнен заради Сто години самота. Всеки път, когато публикувам нов роман, продажбите на Името на розата се покачват. Каква е реакцията? ‚А, нова книга от Еко. Хей, никога не съм чел Името на розата.‘ Която, между другото, вече струва по-малко, защото е с меки корици.“ Той се смее – както и без това прави често. Голямото достойнство на Еко е, че той е интелектуалец, който не взема себе си прекалено сериозно. Животът, също както и фикцията, е прекрасна игра.

Твърди се, че нарекъл филма Името на розата пародия, но това изглежда малко вероятно. Той казва само, че един филм не може да направи всичко, което може книгата. „Една книга като тази е дебел сандвич, с пуешко, салам, домати, кашкавал, салата. А филмът е принуден да избере само салатата или кашкавала, и да елиминира всичко останало – теологическата страна, политическата страна. Хубав филм е. Казват, че някакво момиче влязло в книжарница и казало: ‚Ха, те вече са направили и книга по филма.‘“ Следва още повече смях.

Името на розата винаги се е продавал – и продължава да се продава – като топъл хляб. Той го е направил богат, известен, търсен. Но Еко е предпочел да продължи да преподава в Болонския университет. Библиографията с негови научни книги по въпроси на езика, културата и вярванията е дълга и заплашителна. Скрит зад Еко-писателя и Еко-изпълнителя се намира сериозен философ и литературен критик.

Често се казва, че той конструира романите си от други книги. Пражкото гробище едновременно изследва онези романи от 19 век, които са били използвани в „Протоколите“, и е структуриран като някой от тях. Александър Дюма е властващият тук дух, особено романът му Жозеф Балсамо, а интертекстуалността – името на фикционалната игра на Еко. Той е обожавал книгите още от детството си, израствайки в градчето Алесандриа в северна Италия, с не особено книжовни, „дребнобуржоазни“ родители, но баба, която е обичала четенето. Четял като луд, и продължава да го прави. Двете му библиотеки, в домовете, които той споделя със съпругата си Ренате Рамге в Милано и Римини, съдържат 50,000 книги, включително и 1,200 редки заглавия.

Той нарича книгите „коридори на мисълта“ и наскоро е написал едно обширно любовно писмо към печатния текст, наречено Това не е краят на книгата. Това обаче не го прави дигитален контрареволюционер. Всъщност, за да си спести необходимостта да влачи със себе си един чувал книги, за това пътуване той си носи iPad с 30 заглавия. И въпреки това държи на твърдението си, че това не е краят на книгата. Електронните четци са отлични за дълги пътувания и имат предимства при справочни издания, но страстните читатели винаги ще предпочитат физичността – „не просто Питър Пан, но моят Питър Пан“, както казва той.

Фактът, че той може да се справи с всичко, от илюстрирани ръкописи до iPads, е типичен за него. Той е отпимистичен, еклектичен, вечно млад, интересуващ се от всичко човек, който се чувства у дома си при анимационната серия Peanuts или Пруст. Питам го как според него ще бъде запомнен – като романист, критик или полимат? „Оставям това на вас“, казва той. „Обикновено един писател е по-дълговечен от човека на науката, освен ако не сте Имануел Кант или Джон Лок. Бляскавите мислители отпреди петдесет години вече са забравени.“

Означава ли това, че се е примирил с мисълта, че ще бъде запомнен заради Името на розата, а не за приноса си към семиотиката? „В началото“, казва той, „имах усещането, че романите ми нямат нищо общо с научните ми интереси. След това открих, че критиците намират множество връзки, а издателите на Библиотека на живите философи решиха, че романите ми трябва да бъдат приети като философски принос. Така че се предавам. Приемам идеята, че те си съответстват. Очевидно съм шизофреник.“

Името на розата, Естетиката на Тома Аквински и Семиотика и философия на езика са части от едно цяло. Само продажбите им по света са различни.

Източници

Pin It
Стивън Мос
Стивън Мос е английски журналист, сътрудник на лондонския Guardian.

Посетители

35

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 1 час
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 7 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни