От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 05 Brodsky

 

През есента на 1963, в Ленинград, младият поет Дмитрий Бобишев открадва приятелката на младия поет Йосиф Бродски. Това не е наред. Те често са се появявали, по азбучен ред, на публични четения из Ленинград. Бобишев е на 27 и наскоро се е разделил със съпругата си; Бродски е на 23 и работи спорадично. Заедно с още двама обещаващи млади поети, те са наречени „магическият хор“ от тяхната приятелка и менторка Ана Ахматова, която вярва, че те представляват едно обновяване на руската поетическа традиция след годините на мрак при Сталин. Запитана кои от младите поети я възхищават най-много, Ахматова отговаря: Бобишев и Бродски.

Младите хора в Съветския съюз чувстват шестдесетте години много по-дълбоко от американските и френските си връстници, защото, макар Депресията и Окупацията да са били нещо лошо, Сталинизмът е още по-лошо. След смъртта на Сталин Съветският съюз отново започва да се приближава към света. Отменена е забраната на джаза. Публикуван е Хемингуей; музеят Пушкин в Москва организира изложба на Пикасо. През 1959 Москва предлага място за изложение на американски потребителски стоки и моят баща, също част от това поколение, опитва Пепси за пръв път през живота си.

Либидото е освободено, но къде може да бъде приложено? Хората живеят с родителите си. Родителите им на свой ред живеят със своите родители – в жилища, известни под името „комуналки“. „Никога не сме имали собствени стаи, в които да поканим момичетата си, нито пък самите те имаха стаи“, пише по-късно Бродски от американската си емиграция. Той има половин стая, разделена от частта на родителите му чрез лавици за книги и завеси. „Нашите любовни истории се състояха най-вече от разходки и разговори; би се получила астрономическа сума, ако биха ни накарали да платим километрите.“ Жената, с която Бродски се разхожда и разговаря в продължение на две години, жената, която разваля магическия хор, е Марина Басманова, млада художничка. Съвременниците я описват като очарователно мълчалива и красива. Бродски й посвещава някои от най-красивите любовни стихотворения в руската поезия.

Хората от техния приятелски кръг почти единодушно осъждат Бобишев. Не заради любовната афера – кой не е имал афери? – а защото, щом само Бобишев започва да преследва Басманова, Бродски започва да бъде преследван от властите. През ноември 1963 в местния вестник се появява статия, осъждаща Бродски, панталоните му, червената му коса, литературните му претенции и стихотворенията му (макар че, сред седем цитата, предложени като примери за негова поезия, три са от Бобишев). Всички знаят, че подобни статии са прелюдия към арест и приятелите на Бродски настояват той да замине за Москва, където да изчака, докато нещата се успокоят. Освен това те настояват той да постъпи в болница за душевноболни, за да може да пледира пред съда за някакъв вид психоза. Бродски посреща Новата година в болницата, след което моли да бъде освободен. Когато излиза научава, че Бобишев и Басманова са били заедно за Нова година във вилата на един приятел. Той взема назаем дванадесет рубли за влака и заминава за Ленинград. Конфронтира Бобишев, конфронтира и Басманова. Но преди да успее да постигне нещо, бива хвърлен в затвора. Съдебният процес, който следва, поставя начало на съветското движение за човешки права, превръща Бродски в световноизвестна фигура и води до изгнание извън Съветския съюз.

Бродски е роден през май 1940, една година преди немското нашествие. Майка му работи като счетоводителка; баща му е фотограф и работи за военноморския музей в Ленинград. И двамата са грижовни родители, силно обичани от Бродски, който е единственото им дете.


Small Ad GF 1

Ленинград е пострадал ужасно по време на войната – блокиран от германците в продължение на повече от две години, почти без храна и отопление. Една от лелите му умира от глад. В годините непосредствено след войната, крещящият недостиг е очевиден навсякъде. „Отивахме на училище и, каквито и глупости да ни преподаваха там, бедността се виждаше навсякъде,“ пише Бродски. „Не можете да покриете една развалина със страница от Правда“. Той е небрежен ученик, повтаря седми клас. Когато родителите му започват да изпитват финансови затруднения – баща му губи работата си в музея по време на късната сталинова кампания срещу евреите – Йосиф, на петнадесет години, напуска училище и отива да работи във фабрика.

В една лоялна, подробна и авторитетна биография (Йосиф Бродски: един живот за литературата), неговият стар приятел, Лев Лосев, обяснява с много подробности решението на приятеля си да напусне училище, твърдейки, че това му е помогнало да не бъде индоктриниран. Бродски също мисли така. „По-късно често съжалявах за това решение, особено когато гледах как бившите ми съученици преуспяват в системата“, пише той. „И все пак знаех нещо, което те не знаеха. Всъщност аз също се движех напред, но в противоположна на тяхната посока.“ Посоката, в която той отива, би могла да бъде наречена с различни думи: нелегалност, самиздат, свобода, Запад.

Той не може да си намери място. Напуска фабриката след шест месеца. През следващите седем години, до ареста, работи в лаборатория по кристалография, на крайбрежен фар, в морга; освен това просто се шляе наоколо, пушейки цигари и четейки книги. Пътува из Съветския съюз, взема участие в „геологически“ експедиции. Вечерно време геолозите се събират около лагерния огън и свирят на китари, рецитират собствена поезия. След като е прочел книга със стихове на „геологически“ теми, през 1958 Бродски решава, че сам може да напише по-добри неща. Едно от най-ранните му стихотворения, Пилигрими, скоро е хит около лагерния огън.

Междувременно цялата страна е полудяла по поезия; това е нещо изключително важно за атмосферата на хрушчовското размразяване. През 1959, като част от един вид завръщане към болшевишкото минало, в Москва е открита статуя на Владимир Маяковски. Скоро младите хора започват да се събират около нея, за да четат собствена поезия. В ранните шестдесет години група поети започват поредица от добре посещавани четения в Политехническия музей в Москва, само на крачка от главното управление на КГБ. От едно такова четене се е запазил филм и, макар качеството на поезията да не е особено високо, атмосферата е наелектризирана. Пред събраната тълпа стои млад човек, който говори за чувствата си: това е нещо радикално ново.

Нещата в Ленинград са по-скромни, но Бродски и най-близките му приятели-поети – Бобишев, Анатоли Найман и Евегений Рейн, „магическият хор“ – се възползват от размразяването при всяка възможност. В спомените си Бобишев разказва как Бродски го е влачел със себе си чак до покрайнините на града, за да чете стихове на група студенти. Бобишев излязъл преди края.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Що се отнася до самата поезия, Лосев показва убедително, че ранните му произведения – от времето преди ареста – са неравни, понякога дори заемани. Но още от самото начало Бродски е един от онези поети, които могат да пишат изповедно и да говорят така, сякаш описват цял един социален феномен. Стихотворенията са романтични, саркастични и съвременни. Чувства се едно подобно на Елиът удължение на поетичния стих, както и изненада, когато римата и метриката биват поддържани; вижда се също и ясното въздействие на английските метафизически поети, украсяващи любовната си поезия с философски размишления – в случая с Бродски, винаги отнасящи се до пространството и времето. Търсейки еквиваленти на поезията му, Робърт Хас пише, че Бродски звучи „като Робърт Лоуел, когато Лоуел звучи като Байрон“. Като културна фигура в Русия, Бродски обаче е по-близък до Алън Гинсбърг (с когото по-късно ще ходи да пазарува дрехи от втора употреба в Ню Йорк – „Алън си купи сако от смокинг за пет долара!“, пише той на Лосев, който се чуди защо ли един битник ще има нужда от официално облекло). За Гинсбърг и приятелите му, свободата е в нарушаването на границите, налагани от традиционната прозодия[1]; за Бродски и приятелите му, свободата се състои във възстановяването на една традиция, която Сталин се е опитал да унищожи. Бродски е в състояние да открива удивителни начини за постигане на това, привидно без всякакво усилие, винаги оставайки непринуден и свободен. Ранните му стихотворения описват разказвача, прибиращ се у дома пеш от гарата; посещаващ старите си ленинградски леговища; наблюдаващ караницата на възрастна двойка; чудещ се дали вечно ще бъде все така сам.

Лосев описва първия път, когато е чул как Бродски чете. Било през 1961. Малко преди това един приятел му дал свитък със стихотворения на Бродски, но печатът бил прекалено блед (самиздатските ръкописи често се печатали по три-четири наведнъж, с индиго), пък и не му харесвал вида на редовете, които, особено при ранния Бродски, продължават до безкрайност. Но сега група приятели се събрали в комуналния апартамент, където той живеел с жена си – и вече нямало отърваване от Бродски. Той започнал да чете дългата си балада Хълмове, и Лосев бил поразен. „Осъзнах, че най-после са се появили стиховете, за които винаги съм мечтал, без дори да го зная… беше така, сякаш някой е отворил широко врата към някакво огромно пространство, за което никога не сме знаели, не сме чували нищо. Нямахме никаква представа, че руската поезия, руският език, руското съзнание, могат да съдържат такива пространства.“

Много хора са се чувствали по този начин, когато за пръв път се срещнали с поезията на Бродски. Един друг приятел, който по това време бил привикан за разговор с КГБ, си спомня, че казал на следователя, че Бродски е най-вероятният бъдещ лауреат на Нобелова премия от всички хора, които познава. Това е време на гигантска поколенческа енергия и надежда; все някой трябва да я въплъщава. Важно е, че стиховете на Бродски са съвременни и местни. Важно е също и че във връзката си с англо-американския модернизъм, те свързват една малка група ленинградски поети с големия свят. А най-важно от всичко е, че с творческата си вярност към старомодната формална традиция, те свързват това поколение с великите поети от руското минало; Надежда Манделщам, вдовицата на поета, обявява Бродски за втори Манделщам.

И тогава, през октомври 1962, след Кубинската криза съветите се отдръпват унижени и, само няколко седмици по-късно Хрушчов наругава група млади артисти по време на изложба в Москва, наричайки ги „педерасти“. Размразяването е приключило. Една година по-късно Бродски е обвинен в „лентяйство“ на гърба на съветския народ.

Сред интелигенцията от по-късно време се е утвърдило убеждението, че съветският режим е открил величието на Бродски по-рано от всички други. Лосев изпуска въздуха от тази представа; всъщност, обяснява той, инициативата за ареста е дошла от шефа на местния домсъвет; той дочул за славата на Бродски, а поетът се оказал в неговата подведомствена област. Това било всичко. Съветският режим се препънал в един от големите гении в историята на руския език по една случайност.

Процесът на Бродски се провежда в две сесии, през февруари и март 1964. Междувременно той е задържан в болница за душевноболни, където е установено, че е психически годен за работа. Процесът е фарс, резултатът е предварително определен. Нито съдията, нито свидетелите се интересуват от поезията му. Бродски, който все още е непубликуван, печели малкото си пари от преводи, понякога работейки на основата на буквални преводи, когато не знае оригиналния език. Обвинителите искат да знаят как е възможно това и дали той не експлоатира партньорите си при такива проекти. Голяма част от процеса се върти около въпроса дали писането е реална работа, щом не носи никакъв, или почти никакъв доход. В края на краищата той е осъден на пет години заточение и принудителна работа на север, за да бъде „поправен“.

По въпроса за заточението на Бродски, Лосев отново се вижда принуден да разочарова читателите, които са свикнали с мисълта, че поетът е прекарал заточението си в ГУЛАГ. Осемнадесетте месеца, които той прекарва в селцето Норенская са сред най-хубавите в целия му живот.

Норенская се намира на 350 километра от Ленинград и Бродски може да има посетители. Посещават го майка му, приятелите му Рейн и Найман, приятелката му Басманова. Идва дори и Бобишев! (Опитвал се е да открие Басманова). Бродски наема малка къщичка в селото и, макар да няма централно отопление и канализация, тя все пак си е, както отбелязва един от посетителите, „само негова“. „За нашето поколение това беше невъобразим лукс“, разказва посетителят. „Йосиф с гордост показваше царството си.“ Бродски разполага със собствена пишеща машина и чете усилено В. Х. Оден. Като цяло това е по-скоро поетическо отшелничество, отколкото ГУЛАГ.

Но човек не може да направи нищо срещу една легенда, щом тя е вече създадена. Мрачният виц на Ахматова от времето на ареста – „Каква биография му пишат само на нашия червенокоско“ – разказва само половината от историята. След ареста Бродски е на висотата на събитията; той сам изгражда биографията си. Преписът на процеса, направен от една смела журналистка на име Фрида Вигродова, бързо се появява в самиздат и е изпратен на Запад, където е публикуван на много езици. Съгласувана кампания, започната от Ахматова и подкрепена от Жан-Пол Сартр, води до по-ранното му освобождение. По времето когато се завръща в Ленинград, в късната 1965, Бродски вече е световноизвестен и се е развил в огромна степен като поет. Бобишев вече няма ни най-малък шанс.

През 1967 Басманова ражда на Бродски син, а след това отново се разделя с него. Ахматова е умряла една година преди това, оставяйки вече разпадналия се магически хор да се оправя както може. (Бобишев ги прекръства на „сираците на Ахматова“). Бродски продължава да пише поезия и да пътува из Съветския съюз. Когато в Ленинград идват западни учени, те му идват на гости. Поезията му навлиза във фаза на зрелост и пълно майсторство.

Но в Съветския съюз няма достатъчно място за Бродски и за комунистите. Той се опитва да публикува поезията си, безуспешно. Но за него няма място и във все по-разрастващото се дисидентско движение, което собственият му процес е катализирал. Подобно на Боб Дилан и американското студентско движение от същото време, отношенията на Бродски към дисидентите са пропити от симпатия, но той си остава настрана от тях.

В ранните 1970 години геополитическото колело се завърта отново и взема Бродски със себе си. Желанието на Брежнев да прочисти къщата съвпада добре с натиска от Запад за освобождаване на съветските евреи, и през пролетта на 1972 Бродски получава три седмици време да опакова багажа си и да се качи на първия самолет за Виена. За разлика от Норенская, това вече е истинско изгнание и то продължава до края на живота му.

И така започва вълшебния му живот на Запад.

През 1976 той току-що е започнал връзката си със Сюзън Зонтаг. Романистката Зигрид Нунес описва това по следния начин в наскоро появилия се мемоар за Зонтаг. Той е романтичен, мрачен, почти напълно плешив. „Всичко това няма значение“, обявява той един ден. „Страданието. Щастието или нещастието. Болестта. Затворът. Нищо.“ („А, това вече е нещо европейско“, закача се Нунес със Зонтаг). Друг път той извежда всички на обяд по китайски, любимата му нюйоркска храна. Седнал около масата заедно със Зонтаг, нейния син и младата Нунес, Бродски е бохемският баща на семейство. Нунес описва как той мърка към малкото си, невероятно семейство: „Не сме ли щастливи, а?“

Това е представата, която ние имаме за Бродски в Америка: небивал успех. Само от руска страна човек може да види колко трудно е било всичко, а също и колко много е означавало. За членовете на онова съветско поколение, Америка е всичко. Те слушат нейната музика, четат нейните романи, превеждат поезията й. Сграбчват парченца от Америка където могат (включително и по време на пътувания до Полша). И когато през седемдесетте години им се удава възможност, мнозина заминават. Едва когато пристигат, те откриват какво са изгубили.

Бродски е един от първите. В по-късните години пристигат достатъчно хора, така че се оформят руски общности в Бостън, Ню Йорк, Питсбърг, но през 1972 Америка е също толкова самотно място, колкото и селцето Норенская. Няма с кого да си поговориш на руски, оплаква се Бродски в писмата си до вкъщи, освен местните професори по руска литература. „Но те приличат на учебните си теми както господарите приличат на кучетата си.“

През 1976 в Америка пристига старият му приятел Лосев, който става негов най-добър читател и близък наблюдател на живота му. В Ленинград той е работел като редактор на спортно списание за деца. В Америка, също като Бродски, той първоначално започва да работи в Ан Арбър за професор Ардис, преди да се премести в Нова Англия, в Дартмут, където преподава руски език до смъртта си, през 2009.

Междувременно английският език на Бродски бързо се подобрява. Почти веднага след идването си в САЩ той започва да публикува в американската интелектуална преса есета, превеждани от приятелите му. През 1977 вече пише есетата си директно на един гъвкав, игрив, ироничен английски език, през който понякога се долавя поетическия глас на руския му език. В тези есета, много от които са публикувани в The New York Review of Books, Бродски пише с голяма симпатия за поетите, от които се възхищава най-много: Марина Цветаева, Осип Манделщам, Ана Ахматова и, от другата страна, Робърт Фрост и особено Оден. В няколко есета той успява да преработи мъчителните си преживявания в нова форма.

Още от самото начало му се е паднало да изпита на собствен гръб всички борби на поколението си. Емиграцията не прави изключение. Действително, остават му спестени загубата на социален статус, толкова измъчвала много други емигранти. Но не му остава спестено объркването, неразбирането. Той не успява да види, че социалните промени, които правят поезията му толкова силна в Русия, същевременно зачеркват същата тази поезия в Щатите. Пишейки за собственото си поколение от идеалистично настроени руснаци, самият той формулира това най-добре: „Безнадеждно откъснати от останалия свят, те си мислеха, че този свят е поне същият като тях; сега вече те знаят, че той е като другите, само че по-добре облечени.“

Книгата завършва с Бобишев, който – вече също в Америка – се обажда на Бродски в Ню Йорк. Не са разговаряли от две десетилетия, но Бобишев има важен въпрос във връзка с Ахматова, който иска да обсъди с него, и затова те за момент забравят различията си. След като са изяснили нещата, Бродски го пита: „Е, как намираш Америка?“ Бобишев отговаря, че всичко му е много интересно – цветовете, лицата, всичко. „Хммм“, казва Бродски. И окача слушалката.

 

Източник



[1] Учението за поетическата метрика. Бел. пр.

Кийт Гесен е главен редактор на независимото списание за литература, политика и култура n+1, излизащо в Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...