Тя се страхува. Не, тя е в паника. И това се случва винаги, когато го види. Усмихва се, гушва го, не казва здрасти. Целува го. Някак небрежно, разсеяно. А как ѝ се иска да е иначе – да е жадно, да е горещо. Даже диво, а не така стреснато. Но не може. Всеки път го поглежда и усеща как на върха на езика ѝ се покатерват старите буквички, току виж се изплъзнали като отпасани. Не, не бива да го допуска. Търкулнат ли се веднъж тя си знае – това ще е краят.

Автор: Александра Джандева

Лика никак не хареса новите си тапи за уши. Почувства се неудобно още когато ги видя в аптеката за първи път. Електриковото зелено я блъсна от упор, а с връхчето на езика си усети смътен, скърцащ звук, преди дори да ги докосне.
След час се върна вкъщи и занесе на обущаря в съседния блок чифт летни обувки за поправка. Стелките им бяха целите в бабуни, но още излъчваха някаква възбуждаща топлина с дъх на лятна буря. За миг Лика се усмихна, така сякаш искаше нечия прошка. По смутените ѝ очи подскочиха добре пазени сенки на спомени. Такситата на зазоряване, злобната котка в чуждото легло, внезапно отворената врата… Кратки мигове на щастие, които после я караха да се чувства като напъхана в чужд живот. Нейният беше далеч по-кротък, срамежлив и наплашен.

Автор: Александра Джандева

Моля хората, които не са вечеряли да не четат!!! Историята е толкова потресаваща, че за да остане в тайна единствените свидетели – двама столични полицаи, решиха да доживеят дните си праведно и смирено в Рилския манастир.

Автор: Александра Джандева

И този ден на народните будители ще отмине. Будителите ще бъдат разбудени за един ден от съня на забвението и пак ще са оставени спокойно да си легнат в историческите постели – смъртта ги уважава повече от живия ни живот, миналото ги зарежда с повече надежни енергии, с ехо от незбравими закани: „И ний сме дали нещо на света!“, „Къде си вярност, ти любов, народна?“, „Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!“…

Автор: Румен Леонидов

Никой не помнеше истинското му име. Знаеха го като Майстора на късия разказ, или за по-кратко – Майстора. Не че това не беше обичайно за малкия градец, където хората си общуваха тъй, на прозвища. То другите имена, по акт за раждане, се появяваха чак на края, под снимката на некролога с прякора в скоби...

Автор: Мими Михайлова

Хората не живеят добре, разправя ЕМП, защото ги мързи да живеят и я карат по инерция. Доброто и злото са заложени във всеки човек, твърди той. У едни хора доброто – с шепи да го гребеш, у други – със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш. Човекът е невъобразим коктейл от добро и лошо, любов и омраза, завист и великодушие, скъперничество и щедрост, всичко, което си помислиш. И за всеки човек този коктейл е различен, за едни – твърде кисел и горчив, защото злото е в повече, за други – уханен и приятно тръпчив от превъзходния житейски вкус на доброто.

Атанас Стойчев

Лила е щатната курва на блока.

Курва, защото винаги има за всички. От всичко. Щатна, защото в нашия квартал такъв е законът – блок без собствена курва не може.

В живота на Лила нямаше нищо интересно – мъж пияница и женкар, синът – дребен далавераджия. Цялата тази идилия обаче се изпари само за седмица.

Първо, кола прегази мъжа ѝ. Изскочил внезапно на улицата и само по гащи. Шофьорът се шашардисал и докато удари спирачки Жоро вече сънувал завинаги последната си изневяра.

След два дена Лила го погреба, а синът им Митко го окошариха. Бил млад, но изпечен, казаха полицаите и понеже беше пак предизборно време по бързата процедура му лепнаха две години. Колкото за отскок.

Така една сутрин Лила се събуди сама.

И безработна.

Автор: Александра Джандева

Никакво вълнение, без драми, без трепет дори, може би това проповядват източните мъдреци. От друга страна, всичко това е заложено в човека – вълнения, драми, трепети. Ако ги изкорениш или овладееш дори, в какво се превръщаш – според МП, в сухо дърво без здрав корен, с клони, които никога не се разлистват.

Автор: Атанас Стойчев

Когато пръстът на бурята докосна върха на Голямата пирамида, цяла Гиза оглуша. Хората наизлизаха по прашните улици, майки притискаха деца до гърдите си, не се чуваше нито плач, нито писък. Сред белия шум след мълнията само боговете чуваха молитвите на жреците си, но като че ли не проявяваха особен интерес към техния ужас. Безцелният танц на страха събираше и разделяше богати и бедни, млади и стари. Очите им се срещаха и разминаваха, но устите им оставаха неми. След минути паниката поутихна, гласовете бавно изплуваха над равния писък в главите им и хората се спряха на групи, за да обсъдят случилото се.

Автор: Елица Кирилова

Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал уютен дом или ако говорим за куче – свястна колибка. Той сам се нарекъл бездомен пес и това му харесвало. Не бил сигурен, че ако случайно му се падне да живее в подреден задушевен дом, непременно ще приеме. Възможно било по-скоро да разхвърли този дом, както често правели неразумните палави кучета със своите къщички.

Автор: Атанас Стойчев

Светът спря. Замръзна. Не можеше да е сън, всички бяха там, около нея, всички се смееха, мляскаха, тропаха с крака и подвикваха на мечока, който излезе на арената с танцова стъпка. Кафяв, малко мършав, ням танцуващ мечок. Ксения се изправи и се опря на преградата. Пазачът леко я докосна по ръката. Смътно чуваше как ѝ говори нещо, но това нямаше значение. С усмивка се вгледа в очите на мечока, кафяви и топли, като усещането за дом, като мириса на сън, на приключение. Ето, той се приближаваше към нея, танцувайки, все по-близо, разтворил лапи за прегръдка.

Автор: Елица Кирилова

Всяка вечер в хотелския бар на Пик цареше голямо оживление, застаряващи ромеовци, провинциални чичковци, кръчмарски философи, както и един ушат скорец, който закъсал португалец носеше на лявото си рамо, до един на средна възраст, вкупом луди по Кейт, даже птицата. Забелязваше се склонност към причудливото и всеки си имаше съкровищница с историийки, от която безмилостно грабеше. Пиеха мощно, пускаха мръсни вицове, хвърляха безспир заровете винаги с една и съща миза: ракия. Кейт, неизбежната фльорца, ги подшишкваше. Беше суетна като котка и независимо от облеклото си излагаше на показ много рамо, много крак, много бюст. Никой не си позволяваше да интимничи с нея, тъй като се намираше под смръщената опека на Пик, а настроенията на хотелиера бяха непредсказуеми.

Автор: Румен М. Еверт

Започвам. Мисля, че се готвих достатъчно дълго. От оня „Уестърн“, който пишехме с група откачалки в Плевенската школа за запасни офицери (всеки започваше нова глава или част от нея, а другите двама дописваха, после остана един, който правеше и илюстрациите по съвместителство; това беше в началото, а после аз го поех сам и с прекъсвания, малко по малко, го писах в продължение на 15-тина години – от 1976-а до 1991 г.). Началото обаче беше в четенето, ерудицията, рутината, която добих в университета, а след това и в различните относително по-креативни среди, в които се движех. Винаги съм знаел, че трябва да пиша. Не бързах. Нямаше закъде в епохата на Брежнев. Не бързах особено и по времето на Горбачов. Трупах опит, докато си почивах с текстове от типа на „Уестърн“ – сатирично-несериозни, абсурдистки, намигащи, саркастични, (само)иронични и парадоксални, в крайна сметка – нещо за лично ползване.

Автор: Владимир Шумелов

По дяволите – изруга Оливер и се хвана за главата. Така и не свикна с проклетата греда. Този ремонт на замъка се оказа много по-голямо неудобство, отколкото си представяше. А в началото всичко започна толкова прекрасно. Ходеше и дрънчеше с вериги из коридорите на замъка и изкарваше акъла на строителите. Изливаше оцветители в боите на по-гневливите и избиваше инструменти от ръцете на плашливите. Така му беше доскучало от няколкостотин години самота, че сега си избиваше лудориите за векове скука...

Автор: Филип Анастасиу

Там е още, но съм се научила да бягам, слагам го в чекмедже – наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, едно тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – знам, но онова, което знам, не може да стои в чекмедже. Тогава Сетко дойде и ми каза – не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука.

Автор: Здравка Евтимова

Доктора, български доброволец на сръбска страна в босненската война, ми разправя как в началото го посрещнали с недоверие. Българин? Че вие сте ни най-големите ни врагове, бре! Ами да, за такива дървени глави като вас...

Автор: Велко Милоев

Всеки си има по една Коледа с главно „К“. Тя тихо и светло се е скътала някъде в душите ни. На празника аз винаги разказвам за нея, за моята Коледа, защото имам нужда да я съживявам с думи. Ако бях художник, сигурно щях да я нарисувам.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Хлапетата се мушнаха бързо под навеса и Асен затропа с крака, докато Борис ровеше за ключа. Първите снежни виелици бяха отминали и беше изгряло слънце. Беше един от онези слънчеви зимни дни, в които излизаш на дълга разходка. Снегът блести и хрупа под краката ти, а капчуците бавно се топят.

Автор: Филип Анастасиу

Помниш ли Збигнев Цибулски, попита ме популярен полски артист. Загина под колелета на влака. При най-обикновено качване в движение. Той, който беше играл без дубльори, изигра собствения си край. Успешно и безвъзвратно. Помня, отвърнах. Харесвах го, помня го от „Пепел и диаманти“.

Лабиб приличаше на Збигнев. По-дребен, по-фин Збигнев. Със същата подкупваща, виновно-добра усмивка, със същите редки предни зъби, с близка походка, с леко приведено дясно рамо.

Автор: Люба Александрова

Не знаете ли? А аз знам. Точно две евро. Нито повече, нито по малко. Това е европейската й цена на пазара, към днешна дата.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Добре. Слушай сега тази – подхвана Халед. – Живял някога един човек. Той имал трима сина. И тримата харесвали една и съща девойка и искали да се оженят за нея. Един ден нейният баща им казал: „Ако дам дъщеря си на един от вас, другите двама ще се разсърдят. Ето ви по сто жълтици и който купи най-хубавия дар, ще получи дъщеря ми за жена.“ Братята взели парите и тръгнали да търсят най-хубавото нещо, което може да се купи с тях. Най-големият купил летящо килимче. Вторият – вълшебен лимон, чийто сок дарявал вечен живот. Третият купил огледало, което показвало всичко, независимо колко е далеч.

Автор: Филип Анастасиу

Умът ми се изпълва с картини, с които вероятно е започнал денят на Бакшишо. Средностатистически панелен квартал, буренясала градинка, в която са налягали бездомни кучета, по средата мижаво дръвче, окичено с разноцветни торбички с боклук. Прозрението ме връхлита със страшна сила. Прехвърлям разните картини в главата си и в един момент разбирам не само каква е разликата между Башо и Бакшишо. Разбирам каква е разликата между Котоошу и Петър Стоянов; между Йоко Оно и Нона Йотова. Виждам разликата между японското икономическо чудо и българското икономическо чудовище. И ако си мислите, че този жален пейзаж от панелния квартал няма нищо общо с това, за което говоря, не забравяйте, че със същата тази гледка започва денят на огромна част от това, което повечето коментатори, анализатори и редови дърдорковци обобщаващо наричат „българина“.

Автор: Филип Анастасиу

Поетът въобще имал странно отношение към смъртта. Бил я преживял веднъж, когато тя го държала в мрака при себе си седем дни и седем нощи. После уж го пуснала да си иде, но оттогава насетне си го следвала, където и да идел и каквото и да правел. Та затуй вече я имал за нещо досадно, защото тя непрекъснато му напомняла за себе си. Стигало му само да се погледне в огледалото. Или когато усещал гузния потрес у онези, които го виждали за първи път... Единствено Мила не била трепнала, когато го срещнала през един декемврийски ден на седемнайсета година на ъгъла на „Леге“ и „Дондуков“ – тя въобще не се уплашила от бездната ужас зад черната му тогавашна превръзка и от отчайващите следи по цялото му лице.

Автор: Христо Карастоянов

Друга пък харна домакиня гощава на чай свои женски гости и ги весели с „балановщини“, за да повиси още вкуса на сладкишите си. Знаете ли бе, как казва Балан на „фотел“ (фотьойл) по български? „Гъзоседник!“ И разкошно ха-ха-ха облива недрата на богатия салон, та духовитият разговор се разстила от „гъзоседника“ по всички анатомически, фонетически и етимологически съседства и сродства, за да подържа сочна безискуствена забава от „чайов пети час“ до късна вечеря...

Автор: Александър Теодоров-Балан

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. […] А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там – край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен.

Автор: Георги Марков

– Добър вечер, уважаеми зрители! Добре дошли на финала на първи сезон на най-новия, най-гледания и най-коментирания риалити формат тази година „Стани Бог“. Днес, от нашето студио в Голгота, ще проследим на живо последното гласуване за сезона. Номинирани за изгонване са Иисус Христос и Иисус Варава. Очаква ни невероятно драматичен финал, в края на който ще разберем дали синът на дърводелеца от Назарет, който най-неочаквано се класира за финала, ще спечели това състезание или това ще бъде известният обществен деятел Варава. Останете с нас до края и ще разберете! А сега да се прехвърлим в студиото и да разберем кой ще защитава нашите участници. Пилат?

Автор: Филип Анастасиу

„Не мога да го разбера твоето приятелче, всичко до което се докосне – и рита!“.  Преживявал си черна дупка, разказа ми Венко последните новини от София, (не попита обаче аз  в каква съм). Разярена посетителка от Журналистите, познавайки слабото ти място, стъпкала очилата ти на площад Гарибалди, оставяйки те за отмъщение съвсем безпомощен между релсите. Откраднали ти за кой ли път чантата със заплатата, и по-важно: Леля Берта ви била засякла с Мартина в къщата на улица Искър. Вдигнала неимоверен скандал, заплашвайки с  милиция и писма в службата.  В резултат на това – черната дупка –  и на още  няколко дребни скандала, пак престанали да те пускат в Писателите. „А за теб – примижа зад очилата загадъчно и започна да мънка  – М-м-м… Имам…Добри новини.“ „Какви?“ „На лято ще се разбере –  продължи да кима тайнствено Фушето, появил се  неочаквано в скования от студ морски град за някаква конференция. – Как върви книгата?“

Автор: Красимир Дамянов

Цели два дни човечеството очакваше да настъпи краят на света на 20.12.2012 г., малко преди Коледа. Ако баба ми беше жива, сигурно щеше да се смее и да каже, че хората са се побъркали и си мислят, че са хванали Господ за шлифера. Аз не знам каква е одеждата Господня! Пък и кой го е видял дали е със или без шлифер. Баба го беше облякла така, за да не споменава една друга неприлична дума. Тази приказка тя казваше по повод на комунистите, които си въобразяваха, че са овладели с технологията природните стихии. В интерес на истината краят на света не е комунистическа идея, но явно и други си мислят, че могат да командват Вселената. А пък Господ сигурно се чуди, че човекът ще определя края на творението му. Откъдето и да го погледнеш, все е смешно. Краят на света си идва най-редовно, само че индивидуално, за всеки отделен човек. Сега просто бяхме решили, че ще настъпи глобално. То не бяха календари на маите, то не бяха медиуми по телевизиите, а за филмите на Холивуд да не говорим. В тях дори някои се и спасяваха.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Смехът му отново отекна в селската тишина, ехото се понесе нагоре по баирите, стигна до потъналия в размисли Карлък, върна се обратно меко и обезсилено и като кученце легна кротко в нозете му. Ариф дръпна от цигарата си толкова силно, че тя изскимтя. Обърна дългата козирка на американската си шапка към тила и закрачи с едри крачки нататък, към неизвестното, което отдавна познаваше до болка.

Автор: Мюмюн Тахир

Бурята ме застигна изведнъж. Вятърът се обърна и задуха от североизток – право срещу курса ми, на силни пориви. Движех се успоредно на брега, на 5-6 мили от остров Алонисос. Скоро щеше да мръкне. Бях сам на 12-метрова лодка с ветрила и започнах да се притеснявам, че няма да стигна там, накъдето съм се запътил, а и няма къде да се скрия от бурята.

Автор: Костадин Костадинов

Изд. „Факел“ пусна книгата на Мери Натан, която е поразителен, достоверен разказ за невъобразимите ужаси през Втората световна война. Фактът, че тези преживявания са описани от едно малко момиче, тогава едва десетгодишно, прави от тази история един от най-завладяващите и уникални документи за епохата. Това е незабравимо и прекрасно четиво за всеки надхвърлил възрастта на десетгодишната героиня.

Автор: Мери Натан

Тази история не е моя. Преди да ми я разкаже, Едуард поиска да обещая, че няма да я напиша. Беше негова и искаше един ден сам да го направи. Любопитна да я чуя, аз обещах, но сега ще я разкажа без угризения, но и без емоции – просто една американска история.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Той седеше в едно от многобройните таксита, които чакаха на нюйоркското летище. Трябваше да се случат много събития, за да се срещнем с него. Пътят ми дотук започна от Прага в далечната 1968 година.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Смехът му отново отекна в селската тишина, ехото се понесе нагоре по баирите, стигна до потъналия в размисли Карлък, върна се обратно меко и обезсилено и като кученце легна кротко в нозете му. Ариф дръпна от цигарата си толкова силно, че тя изскимтя. Обърна дългата козирка на американската си шапка към тила и закрачи с едри крачки нататък, към неизвестното, което отдавна познаваше до болка.

Автор: Мюмюн Тахир

Няма да пиша за Америка. За нея е писано толкова много, че за мен няма място. Истината е, че Америка с нищо не ме вдъхнови. Да, тя впечатлява, но не вдъхновява. У нас обаче има доста американски неща, които и впечатляват, и вдъхновяват, и най-вече забавляват.

Автор: Елена Пеева–Никифоридис

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Стефан писа Още
    Отличен коментар!
    преди 34 минути
  • Мая писа Още
    Поправено е и... преди 15 часа
  • Даниел писа Още
    Първо, с цялото ми... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Към всички... преди 17 часа
  • Николай ВЪЛКАНОВ писа Още
    За мен споделеното... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Интересна гледна... преди 20 часа
  • Даниел писа Още
    Дали не е по добре... преди 20 часа
  • Даниел писа Още
    "За да си ппизная, че... преди 20 часа
  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 2 дни
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 2 дни
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 4 дни
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 4 дни
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 5 дни
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 5 дни
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 6 дни
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 6 дни
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 6 дни
  • Росена писа Още
    Много смислен, по моя... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Шансовете за... преди 1 седмица