1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
7.

Каква беше изненадата ми, когато в края на курса се видях в списъка за лятна студентска бригада в СССР. Трябва да отбележа, че беше наистина странно, че вместо на запад, потеглях на изток. Нещо такова писах и на Лена, и да ме чака. В последния момент дойде пратка от Ню Йорк. Англо-испански речник, и изрезки от списание със заглавие Аз съм на хапчета.

Прочетох статията във влака. Ставаше дума за първите хормонални противозачатъчни таблетки. За и против. Америка на пуританите, Америка на хипитата, на всички. Защото хинина не бе подействал и ти провалих живота. Взех всички писма в куфара си и ги препрочетох едно по едно. Бяха писмата на една агония. Малка смърт, бавна и жестока.

Не задълбочавай, спомних си думите на Ал. Тогава защо ми се късаше душата? „Незадълбó… незадълбó…“ – пееха траверсите. Как мога да съм толкова добър отвътре и такава свиня отвън, си мислех, но дори още докато го мислех, погледът ми инстинктивно шареше по коридора след момичетата. Ненавиждах се. Дрънчеше в унисон с мислите ми китара, някой се дереше фалшиво, пееше просташки… Какво търсех тук с това глупаво студентско стадо? Къде беше Млади? И къде трябваше да съм и аз?…

Изтръгна ме от тези мисли едно от момчетата, което отиваше на бригада като мен; излезе, че той също бе учил в Хавана, но архитектура и само от два месецът бе в София. Вкопчих се за него като в спасителен пояс. Казваше се Киро, Сирил, на испански, беше четири години по-голям от мен, но приличаше на юноша. Рус, слънчев и усмихнат. Неговата история беше подобна, но приятелката му бе чехкиня, завършила една година по-рано от него в Хавана, и си бе заминала първа – беше омъжена. Не видяхме много от СССР в спомени за Куба, по продължение на жп линията се простираше безкрайна горски пояс, прекъсван само по гарите. Двадесет и пет години след войната руснаците не се доверяваха на любопитството на чужденците. Сякаш всичко бе само гора, тайга. Но не беше… Отзад, отвъд зеления пояс, дишаше и се простираше нещо огромно, безпределно, в което можеше да се изгубиш завинаги.

Лена ме чакаше на гарата. Голяма гара в руски стил, като матрьошка за гиганти. Когато я видях отслабнала и променена, с рокля, (не я бях виждал с друго освен с дънки), сияеща от радост, в първия момент забравих, че това пътуване беше към теб. Стори ми се толкова различна, дори красива. Много различна в този град на паметници и храмове, които щеше да ми покаже, гробища, пълни с безсмъртни писатели, музеи, художествени галерии, величие, блясък и царствено минало, където всеки камък бе история. Град сякаш скроен по нейна мярка.

Мен, например, харпиите от портиерната в Консерваторията веднага ме изхвърлиха, когато на следващия ден тръгнах да я търся по къс панталон. „Как, по стълбището, дето е стъпвал Пьотр Илич!?…“ – догониха ме те. Имаха предвид безсмъртния автор на Лебедово езеро. Е, и какво, случайно да не бях по долни гащи? Умря да се смее, когато й разказах случилото се, но усмивката й беше усмивка на снизхождение; морето и онова диво лято на непрани гащи бяха останали далеч назад, малки и забравени, почти на дъното на материално-телесното. Не, нямаше място за водни духове, нито дори за бедните малки джинове от турското гробище; тук властваше тя и с буквите от името й, като това на Бах, можеше да се напише фуга.

. Преди да тръгнем за Селигер, посетихме Пушкинския музей. Беше галерия за модерно изкуство, не къщата на поета, където имаше толкова импресионисти, че останах без дъх.

Две малки открития, съвсем лични: това, което винаги съм мислил, че приличаш на жените от полинезийските картини на Гоген, се оказа вярно, имаше не по малко от десет в музея; и второ, Сезан наистина е рисувал нощно време, на изкуствена светлина (пише го във всички книги), но ефектът, който се получи върху натюрмортите му, когато в шест часа старите недоверчиви служителки от музея светнаха лампите, беше невероятен. Неми, угаснали и мъртви до преди малко, прочутите ябълки изведнъж заблестяха пред очите ми като шепа слънца току-що откраднати от градината на баба му французойката и излъскани със синята й риза. „Хайде, малкият, – смееше се Лена – не са за ядене.“

Не, не бяха. И затваряха. Но за първи път присъствах на истинско чудо. Стоях пред истинска картина.

8.

Закараха ни на петстотин километра северно от Москва. Целият обект беше предоставен на студентска държавна фирма, сформирана от бъдещи инженери, икономисти и ръководители от последните курсове на политехническия университет в Москва; даже лекарите в амбулаторията бяха студенти-медици и докато те преглеждаха, прелистваха учебника по вътрешни болести. С дрезгави гласове, черни очила, слънчев загар, вместо с работни облекла – в износени военни униформи, ръководителите на бригадата бяха нещо средно между изследователи на Далечния изток, инженери-романтици и артисти от голям спектакъл…

В началото това съветско „шоу“ наистина ме порази. Бяхме зрители от тридесет различни страни и пред очите ни се разигра нагледно истината за завладяването на пространството и времето наречено СССР, спечелването на войните от Наполеон до Хитлер, надпреварата за космоса (колцина знаят, че чаровният Юри Гагарин е стоял през цялото време на полета свит в ембрионална поза?). Скоро разбрах как: със сляпа вяра, затъпяваща работа и нечовешките усилия на един народ, който не знаеше почивка от откриването на колелото… Така – на собствен гръб – ми стана ясно как руснаците бяха покорили тайгата, пресушили блатата и накарали реки да текат обратно. Цялото им величие и глупост! На края на бригадата, мисля, бих могъл да закрия като Матросов с гърди амбразура (отверстие на бункер за стрелба с картечница, според твоя Малък илюстрован Ларус), да пия вино от ведро, както видяла майка ми да правят руснаците по време на войната във Виена, или да подкова търпеливо бълха като златаря на Петър Велики. Преди това обаче бих искал да застрелям склададжията, който ни хвърли първия ден двеста чифта ботуши и както може да се предположи, за мен останаха два леви.

Скоро, разбира се, си дадох сметка и за опасностите, които дебнеха редовия гражданин в тази студентска епопея. наложи да ходя като идиот с два леви ботуша цяла седмица, докато накрая открих един негър с два десни.

„Защо не отишъл да се оплачел в щаб?“ – скарах му се.

„А ти отидел и какво тебе дал? Не дал“ – отвърна той.

Бланка, симпатичната и красива словачка, която ми беше издирила този скептик сред редиците на дневната смяна, щеше да се пръсне от смях. Запознахме се в нощта на големия маскарад, когато ни подхвърлиха износените военни униформи и ме намери да седя отчаян, кръстосал крака, нещо, което засилваше абсурдния ефект на двете леви гумени съветски изделия. В шинела си без пагони, с дългата права коса и мъха над горната устна, тя пък ми напомняше млад анархист от бандата на „бащицата“ Махно от гражданската война. Влюбих се от пръв поглед във високата, красива и весела словачка; първата вечер обаче, когато се осмелих да я понатисна малко повече, излязохме да пушим и я заклещих до оградата, тя опря лакти в диафрагмата ми и между смях, стон и ярост изфуча:

„Ало, танка! Стоп! Е, сега вече развали всичко! Аз да не съм ти Прага!“

„Не съм бил там, бях в Куба – отпуснах малко жертвата. – А ти, какво правиш тогава тук, в Русия?“

Ако ме беше оставила да я прегърна, щях да почувствам топлината й под дебелата униформа на курсант от въздушните сили, която й се бе паднала. Беше като извадена от любовен филм за войната.

„Сантиментална история – рече. – Чакам един мъж, не теб, и следвам. Физик е, работи в един от секретните градове, а там не пускат чужденки. Последният път като го видях, беше плешив и пиян. Това е всичко.“

Пак се набутах в няколко авантюри от съмнително естество. Първата, че пропуших; продаваха кубински цигари, Ким и Визант, много силни, и тъй като не бях пушач, ме омайваха, усещането беше ново и приятно (не се позволяваше внасянето на алкохол в лагера под каквато и да било форма, по-късно щях да разбера защо). И втората, отново започнах да рисувам. Купих си бои, четки и няколко листа попивателна хартия, единствената, което открих в града само с три магазина и два ресторанта, и една неделя, както си рисувах лодки на кея, един руснак, весел такъв братушка, ми предложи да ме поразходи из езерото. Лодката му изглеждаше стабилна и бърза, денят – слънчев, а мъжът, петдесетинагодишен и симпатяга – широка славянска душа, е, малко подпийнала наистина. Качих се аз, за да не го обидя, запали мотора той, изправи се насред лодката и внезапно запя с такъв глас, който би изгасил и лагерен огън, само не и онзи, който гореше в него. Подаде ми бутилката.

„Пий, мама ти немска!“ – заповяда и ме тупна с огромната си лапа по гърба. По чудо не паднах от лодката. Чак сега забелязах колко е пиян.

„Българин съм“ – поправих го аз.

„Аз, немецо, в Букурещ в лазарета съм лежал, на мене ли ще ги разправяш! – опита се да ме хване за косата той и да ми налее от гнусната течност направо в устата – Сега ще те наеба аз, дето не пиеш. Йоб твойта мама!“

„Благодаря, но трябва да се прибирам“ – казах.

„Ще те закарам, ще ти подаря лодката си, немецо! Пий!“

И така, докато не се блъснахме в отсрещния бряг. „Туй е моят дом, Хитлер проклет!“ – рече, влезе в него, падна и заспа. А може и да умря. Беше четири сутринта, когато пристигнах, минал четиринадесет километра пеш по брега, без светлина, без път, направен на решето от комарите. Пожелах си никога да не бях идвал на никаква бригада в никаква огромна братска страна, нито да се бях пръквал в друга по-малка, където любовта към братята освободители от турските содомити – ами този бе?! – е изконна както нуждата от слънцето и водата.

7.

Когато пристигна Лена, изпитах желание да й изповядам всичките си прегрешения като пред свещеник, но трябваше да спестя някои детайли, разбира се. Селцето, където бяха наели дача, лятна къща с нейна приятелка, беше наблизо. Още на следващия ден потеглих сам след работа с малкото корабче и задрямах почти веднага върху неудобната пейка. Около мен сладко си бъбреха жени с кошници за пазар, които се връщаха от града. Не мислех за теб след две седмици тежък труд и руска диета, не мислех за нищо, спях, без да сънувам, като пън. Събудих се точно когато корабчето отлепяше борд от пристана, на който трябваше да сляза.

Мислех да скоча във водата: дъното се виждаше, нямаше и метър, тукашните кораби са съвсем плоскодънни. Но когато лелките видяха, че се готвя да се хвърля от борда, запищяха, захванаха да ме молят да не скачам, следващата спирка била наблизо и само след половин час ако наема лодка, имало един старец, отново съм щял да бъда тук здрав и читав. Докато спорехме, водата стана по-тъмна и студена, а слънцето залезе; така че след половин час слязох и тръгнах да диря дядката… Първо, не можах да открия къщата, нямаше само една, а поне пет. Второ, минаваше девет и селото не даваше признаци на живот, стори ми се нелепо да се развикам на чужд език по нощите, но се опитах.

„Дяду-шкаааа… – извисих глас като в руска приказка. – …Микии-тааа!“

Високата стена на гората погълна гласа ми. Реших да не чакам стария гном да се събуди – отсрещната страна на залива беше на един хвърлей – а да взема една от лодките изтеглени на пясъка, на сутринта щях да я върна. Речено – сторено. В момента, в който стъпих в нея обаче и намерих лигавите гребла на дъното, някой се събуди в най-близката къща, светна прозорец, кучето, което до преди малко ми ближеше ръката предано, залая като обезумяло срещу мен и аз, без да усетя как, се намерих с десет яки загребвания на другия бряг със сърце в гърлото. С първите крачки навътре – побързах да захвърля лодката в тръстиките като ковчег на прокажен – и кибритът ми се намокри.

Не знам как са горите около Ню Йорк и дали изобщо има гори или не и дали някой ходи за гъби в тях, вместо да бяга колкото се може по-далеч като види гора, защото руските са нещо по-специално, нямам предвид тайгата, която благодарение на оня, който основал тази огромна страна, останала далеч на североизток, не, имам предвид руския лес, считан за обикновен… Първо усетих студения допир на мъха, горе-долу до глезените, сбогом велурени кецове! После по коленете ме полази друг растителен вид, чието име не намирам в речника (листата му имат форма на ветрило, едно от първите стеблени растения е и няма семена, а спори, залепени две по две под листата и чиито стебла ти връзват краката като с въжета). После, до към кръста и гърдите, иде ред на къпините, дивите малини и други горски плодове с множество бодли и кукички. След тях разните му „рябини“ и „калинки“ от песните, при други обстоятелства сигурно красиви, за да си блъснеш накрая главата в яките стволове на боровете, високи колкото ти стига погледа. Забравям ли нещо? Да, мъглата, нямаше светлина, нито звезди, нито луна. Бях обграден, изгубен само на десет или двадесет метра навътре в гората, в която хлътнах изплашен от гласовете от другата страна на залива. След като всичко утихна, реших да се върна обратно, но не успях да намеря лодката: лекото течение я беше отнесло или бърках мястото…

Температурата в края на август по тия места обикновено пада до осем градуса и по-ниско нощем. Треперех, бях съвсем мокър и три пъти се проклех, че не купих бутилка водка от магазина на пристанището, имаше опашка. Ако стигнех, никога повече нямаше да крада лодки! Да обирам банки, влакове, бързи и пътнически – да, лодки не. Как можех да съм толкова глупав, недоверчив, безотговорен! Идваше ми да умра, но не тук, не, в населено и топло място, на юг. Започнах да си представям непоносимо горещи дни, къпанета в топлинни извори, та дано издържа още малко: минералната баня във Велинград, където Калиопе ме водеше в женското отделение като малък. Турската в Струмица, земята на предците ми. Виц от същата баня, докато бродя зъзнещ в гората: двама селски пияници, Фасульо и Пилафо влизат подпийнали в хамама. Фасульо се хвърля в басейна: „О-о-ох!“; „Ох? – повтаря отгоре доволен Пилафо – Ох-ох-ох!“ – мислейки си, че другият пъшка от удоволствие в термалните води, не вижда, че е празен, също се хвърля, потрошва си кокалите и той, край… Или денят, когато отидохме за лангусти с Чино в Баийа Онда. Преспахме у дядо му, жегата беше невероятна, на всичко отгоре в средата на колибата имаше бяла клозетна чиния и старецът ставаше на всеки час да пикае; излязох навън и опитах да спя в отсрещните гробища. Изтегнах се на един каменен гроб с надежда за малко хлад, но беше по-зле и от фурна. На другия ден киснахме дванадесет часа в океана, беше толкова топъл, че се чудех как сардините не се сваряваха и излязохме набръчкани като ръцете на Естефания след пране на черга. „Глава голяма, а ум няма!“ рече тя и като чух това, дадох си сметка, че халюцинирам, или вървя и сънувам, но все едно, упражнението ми помогна, стопли ме малко. Чух шум от моторна лодка и гласове от езерото; луната беше много високо в небето и гората беше свършила така внезапно, както и бе почнала. Къде се намирах? Беше другият бряг или другия свят?

„Помощ! – завиках засрамен на руски. – Загубен съм! Загубен съм!…“

Веднъж в София, на спирката на Института за чуждестранни студенти, видях един негър, на когото вратата на автобуса беше защипала главата, да крещи сякаш го колят: „Наздраве! Наздраве!“ Защо мислиш, че викаше като на сватба? Късото съединение, което вратата бе предизвикала в мозъка му, беше направо чудовищно: „хелп“, на английски, който не беше родният му език, звучи като „хелт“, здраве, ама не и на български. Хората се смееха със сълзи, докато той блещеше очи и крещеше: „Наздравеее!!!“

Затова реших да си трая и да плувам, едва ли имаше и триста метра до отсрещната страна, но като стигнах първите тръстики на брега и се опитах да стъпя, не успях – нямаше дъно. Хванах се стеблата да се изкача, а те се огънаха. Опитах няколко пъти и все същото, глътнах две хубави порции вода богата на микроорганизми и когато се опитах да хвана повече тръстика, вече не се гънеха, но и не напредвах, защото бяха толкова много, че не можех да ги премина, само се държах за тях като удавник за сламки, прегърнал цял наръч. Беше напълно абсурдно, но наистина щях да се удавя накрая, точно както казват всички поговорки на всички езици.

Хрумна ми да не се опитвам да излизам и да продължавам да падам назад, а да стигна до суша, плъзгайки се между стеблата на тръстиката и водораслите, гънейки се от кръста надолу, като опашка на риба (порасна ми) и теглейки се за най-отдалечените, да преодолея опасните метри. Останалото беше лесно. Когато стъпих на благословената твърд на майката Земя, изпитах желание да я целуна. Бях спечелил състезанието с цената само на няколко ненужни дрехи, а колкото до природните стихии, с извинение, можеха вече да го духат! Тичах към къщата на брега и предвкусвах гадния домашен самогон, който щяха да ми налеят в устата, този път нямаше да се дърпам, не, a прозорецът осветяваше пътя ми в нощта…

10.

Щом се показах и почуках на стъклото с треперещи пръсти, човекът, който седеше в една съвсем празна стая на съвсем празна дървена маса и четеше откъсната страница от вестник, подскочи от стола и извика. Огледа се наоколо за пушката, но като не я намери, започна да крещи още по-силно на диалекта си. Забравих да спомена, че от седмица си пусках брада, единствената волност, която си позволих на бригадата, и като прибавим тинята по лицето, дългата коса, водораслите, липсата на облекло и погледа, нищо чудно да съм му заприличал на онова, което всъщност бях – воден дух, гуихе. Бързо извадих паспорта от джоба на късия си панталон модел „античайковски“ и го залепих на стъклото на прозореца.

„Помощ! Умирал от студ!“ – опитвах се да обясня на родния му език какво ми се бе случило. Защо ме гледаше така? В България „хоп“, а не „йоб“, подвикват само на хорото, а този май не беше в ред, защото подскачаше дори по-високо…

„Чужденец съм! Чужденец! Здравей!…“ – подчертах.

Като чу това, настроението му рязко се смени: стана изведнъж хладен и строг и ме пусна да вляза. После ми призна, че до този момент бе смятал, че българите сме една от многото екзотични народности в останалите четиринадесет републики. Макар вече ориентиран в международната обстановка, не можа да ми помогне с много. В стаята, както казах, нямаше нищо – нито храна, нито пиене, нито дрехи, само страницата от „Правда“ (руския „Гранма“), а аз треперех, водата се стичаше от мен като от мокро куче, докато той ме наблюдаваше с интерес, без да знае какво да направи. „Искам да спя. Уморен съм. Легло?“ – посочих голия дървен под с тайната надежда да събудя в него славянското гостоприемство.

Да спя? Преди да ме е показал на Ниловна?!… Ниловна, господ да я приласкае в пазвата си, ако вече не го е направил, се оказа хазяйката му. В четири сутринта, когато му омръзна да ми задава въпроси, отидохме да я потърсим. Къщата приличаше на тия, които бях виждал само по филмите. Сглобена от цели дървени трупи наредени хоризонтално като сключени пръсти, освен с маса, пейка и стол, дялани от масивно дърво, единствената мебелировка, разполагаше и с класическа руска печка. Само нея да видех, мисля, си струваше да преплувам езерото! За съжаление палеха я само през зимата и прекарах остатъка от нощта, разказвайки за България върху трикрако столче, а остатъците от дрехите ми, изсъхнаха на гърба. Не ми предложиха да ям, нито да пия, защото нямаха нищо освен кисел черен хляб. По-бедни бяха и от дядото на Чино в Байа Онда, той поне си имаше клозетна чиния, а тия тук, ходеха „на двор“, тоест в градината (после разбрах, че било израз, евфемизъм за нужник). Което ме спаси, мисля, бе чаят, настойката или каквото беше; съдържаше много неща, някои можеха да се видят да плуват в дървеното каче, от което ми наляха – горски плодове, жълъди, листа, билки, – а други да стърчат: клечки, кора от дърво и май и една брадва, видях дръжка вътре, но не съм сигурен. Каквото и да бе, спаси ми живота, макар и цената, която заплатих за него, да не беше малка:

„В България имате ли кравички?“ – разпитваше Ниловна.

„Да, бабо“ – отговарях полузаспал.

„А те млекце дават ли?“

„Дават, бабо…“

„Ами кокошчици, сине?“

„Има…“

„А яйчица снасят ли? Божичко!“

Когато ми се наситиха, новият ми приятел ме закара с лодката си до селцето на Лена. Събудих я треперещ, докопах бутилката с водка и я изпразних наполовина. Мъжът си тръгна с останалата половинка в корема, впечатлен, че не го бях излъгал: наистина имах приятелка, „гражданка“, владееща езика му и солидна във всяко отношение. В дъното на душата си обаче, въпреки паспорта и разказите за топли морета, лозя, дървеса отрупани с плод, градини с назрели домати, чушки, патладжани, тикви, салати, зелен боб, спанак, краставички, карфиол (ама и карфиол ли?), цялата ми прекрасна родина, от която се канех тъй безотговорно да избягам и в тоя момент толкова обичах, подозирах, че за него си остана леко под съмнение. Беше твърде красиво, за да е вярно, защото, ако наистина беше тъй, чий „йoб“ дирех аз из тия тресавища!

Бях толкова щастлив да се видя накрая с Лена, че от благодарност го изпратихме с нашата туристическа лодка до пристана му. На връщане – вече се зазоряваше – спряхме на една просека, навлязохме в гората, запалих два огъня един срещу друг, съблякох се между тях, съблякох и Лена и се търколихме между огньовете и пепелта и се любихме, пихме, пяхме, плакахме и крещяхме от радост, докато проклетата полярна нощ не свърши и с нея – страха, студа, ужаса да бъдеш „изгубен“ и всички съмнения… „Трябва да ти кажа…“ – започнах, но не й казах нищо, беше като замаяна, повече и от мен. Бедната Лена, едва не я опекох между огньовете, малко остана! Утре ще й го кажа, реших, aurora musis amicam est. Зората е приятелка на музите. Тогава за пръв път почувствах, че за да мога да продължа да живея, да имам някого до себе си, повече от чужд език, изгарящ дъх, мокро от сълзи лице, трябва да те убия… да те залича от съзнанието си! В сърцето на гората реших да те изтръгна от мен както дете от майката, зародиш от утроба… Нямаше да е лесно – трябваше да те късам жива! И всичко толкова приличаше на прощаване с теб, докато не заспах, а следобеда, когато отидох да си купя цигари на пристана и видях красивите момичета по къси панталони да опъват онези бързи, разглобяеми лодки с кожух, разбрах, че не бях напълно излекуван.

„Търсим спътник, някой да се прежали?“ – приближи ни един младеж и ми намигна. Твоята сянка обаче, аура или каквото остава на местопрестъплението след убийство, изглежда все още присъстваше, защото в малката фигура на момичето, което чакаше до лодката самó, с раница върху празната предна седалка – беше от азиатските републики, с дръпнати очи – различих пак небесна намеса. Слаб ти е ангелът, казваше по този повод Естефания, нямай му вяра, сине. Сигурно, защото ми кроеше поредната си шега.

„Типус – изтръгна ме Лена от бляна, – май нещо ти говорят…“

„О, нейната приятелка е луда по лодки!“ – направих се на ударен.

„Абе то хубаво, ама мястото е мъжко“ – обясни смутено момчето.

С крайчеца на очите си мярнах още веднъж лодкарката. Колко беше хубава! Вече навътре в езерото се обърна и ми махна с ръка. Руснаците са такива, усмихна се Лена, непосредствени.

„На добър път!“ – извиках към лодките.

„Довиждане!“ – отвърнаха откъм водата.

Върнах се в дачата и поспах още четири часа, щастлив, спокоен, ангелът ми бе устоял. Имах само един единствен проблем: изпитвах болезнено парене долу. Попитах спътницата си, тя мълчаливо ми показа кутийка с хапчета. Това имало на пазара, това купила: лютенурин, руски директен контрацептив, който изтребваше сперматозоиди като с ДДТ.

„И как се казва, по местата на Надежда Крупская ли? – попитах ехидно. – Мислех си, че рускините ползват оръдейни гилзи с предпазна цел“ – спомних си един глупав виц, но Лена смръщи вежди (знаеше ли, че така прилича на Бетовен?) и запрати кутийката през прозореца.

„Запомни – каза, гледайки ме продължително – има граници между двама, която не бива да се минават. Никога не забравяй това, когато си с мен!“

Неочакваната й студенина и вчерашната умора ме събориха отново и спах до вечерта, но като се събудих, взех аспирин, изкъпах се, купих две бутилки водка и после тя, Лена и аз слязохме до селото на моите спасители да им благодарим.

Има граници, мислех. Определено. Светлинни години от човек до човека. Далеч зад нас, в браздата, която оставяхме, гребях с лице към кърмата, през леката мъглица те видях на няколко пъти да се криеш между тръстиката на островчетата, не много бързо, но беше ти, разбира се, не малката узбечка, ти! Само алуминиевите гребла на каяка проблясваха от време на време, издавайки мястото ти. Ти беше, твоят смях и твоята лодка. „She is on the pill. She is on the pill. She is on the pill. На хапчета е!“ – смееше се. Тогава бе, когато реших да купя лодка.

11.

Не, не съм луд, ти беше!

Този път беше абсолютната ти! Не те бях видял досега, защото работихме в различни смени, а когато те видях в лодката, не мислех, че щяхме да се срещнем отново, нито, че си от бригадата. Беше последната неделя и те срещнах на плажа. Отначало помислих, че си японка, защото рисуваше някакви знаци върху пясъка, които ми заприличаха на йероглифи. Засмя се и ми каза, че учиш текстилен дизайн. Беше толкова фина и малка, както тогава, когато те заведох в Мариел, но не можахме да пресечем с ферибота, защото сред последните, които се качиха, забелязахме Карлос, и ти се уплаши да на те издаде на баща ти. (Прочете ли го, Карлос? Знам, че си го прочел, чико. Чакаха те още десет години на острова. Предаваш ли редовно писмата ми?) Останахме да спим в онова хотелче на устието на залива, по чиито легла личаха следите от хиляди човешки тела и ти намери на връщане от плажа – не хванах никаква риба, водата беше мътна и акулите сновяха като прилепи, – онова козле, загубено в храсталака. Носи го на ръце до градчето като дете, защото си мислеше, че е уморено. Но как може да е животинка и да е уморена, Милагрос? От какво, от живота ли? Чудя му се как се остави да го носиш толкова време в прегръдките ти, харесваше му. Сега знам – било е агнето от иконите: символът на жертвата, изографисват ги до този, който ще загине. Хапех пръстите ти, целувах скришом от посетителите на плажа малките ти гърди, докато ти ме гледаше като хипнотизирана, а кръвта ти пулсираше под ръцете ми, древна като вятърът в гривите на конете от твоята степ. Спомням си само името ти: Диляра. Какво ли означаваше?… Беше последната вечер на бригадата и не отидохме на празника, скрихме се да се целуваме след вечеря в една от стаите на училището превърнато в лагер, между чиновете на първолаците, много неудобни за онова, което възнамерявахме да правим. „Почакай… Приятелят ми, той е много болен, той…“ – шепнеше, докато те отвеждах към реката, аз, смъквайки шинела, ти четирите си блузи, а кокът на лъскавата ти коса изрови дупка в дъсчения под…

Ала имаше си мъж. Един поляк! Сега се сети, преди да те разтворя като люлякова гранка! Целуна ме, ухапа ме като седефена кобила и побягна, та се не видя по пътищата на кръвта си, оставяйки ме смешен, глупав, сам, да си блъскам главата в чина в ритъма на стихотворението на Лорка…

Нямаше те на сутрешна проверка, нито на закуска, нито на раздаването на суха храна за из път като че ли не бе съществувала никога; едва успях да те мерна, когато вече напускахме под строй лагера. Всички нации пееха нещо на техните си езици като мир, труд, социализъм, един по един отрядите напускаха плаца, предаваха бригадирските знамена. Беше неузнаваема: под очите си имаше торбички, клепачите ти бяха подути от плач, беше загубила поне два килограма. Полякът товареше куфарите, по-здрав от всякога след махмурлука, болната беше ти. Погледна ме. Само веднъж. И с погледа си ми разказа цялата мъка, която отнасяше от мен. Сбогом и завинаги, ти казах с клепачи както тогава на езерото, безмълвно, без да ти кимна дори с глава. До следващата среща, затвори очи ти, ще те обичам вечно!…

12.

След връщането ми получих кратко писмо от Лена. Последното. Беше пощенска картичка подписана Арлезианката. Представляваше репродукция от картина на Гоген: Кафе в Арл, 1888, масло, 72х92. Същото заведение, вдъхновило някога и приятелят му Винсент, който дни по-късно го гони с нож, отрязва си ухото и прави опит да си отнеме живота. Представляваше полупразна кръчма, на преден план жена с недоверчиво и цинично изражение пред бутилка пастис, няколко проститутки в дъното. Разбира се, че беше шега. Но толкова тъжна! Горката Лена. Какво повече можех да направя? Молех се Дядо Мраз и съветските джуджета (най-големите в света) да й донесат онова, което аз не можах да й дам: истинска любов.

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

67

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 17 часа
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 2 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 3 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 4 дни
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 1 седмица
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 1 седмица
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 2 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020