2. ПЪРЖЕНИ ЯЙЦА ПРЕД ЗАПЛАТА

„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се разказват или четат на злояди деца. Напълно безвредни и за останалите, могат спокойно да бъдат използвани и от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бившо дете, така и докато чакат злоядите да се нахранят. Апетитът идва с четенето! Само авторът на тази книга никога не го е губил. Напротив, когато беше малък, съседите го наемаха да разяжда децата им. Някои от тях днес са влиятелни хора.

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 1

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 2

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 3

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 4

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 5

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 6

След обяд, когато измиели кухненските съдове и ги оставели да се оцеждат на сушилката, те повеждали разговор. Това били най-приятните часове в къщата, особено в събота следобед, когато всички си почивали, никой не влизал в кухнята и те спокойно съхнели до вечерта и разговаряли за живота. Пръв започвал обикновено чайникът, защото бил най-възрастен от всички, почернял и очукан, и бил врял и кипял много.

– Ето например, какво знае тиганът! – обръщал се той към тенджерите, които го слушали внимателно, наредени една върху друга. – Глух е той, а и сляп. Вие имате поне уши, за да ме слушате, когато ви говоря, а той – само дръжка. Опитва се да каже нещо, когато е на огъня, но само цвърчи и нищо не му се разбира. Ние с вас, уважаеми, имаме покрив над главата си – капак! – а той нищо. Човек би помислил, че е безсловесна чиния, докато аз имам даже око! И хобот!

Окото на чайника било мъничко и с дръпнати ъгли като на японец, на края на извития му чучур. Той ту разправял, че прилича на локомотив, когато се запъхти, ту на слон, ту пък че е индиец или китаец, в зависимост от чая, който запарвали в него. Когато варели мляко, твърдял, че е дойна крава, кравите били досущ като него, виждал бил крави на една екскурзия, когато стопаните го взели в колата. Нямали, разбира се, такъв хубав хобот, а и дръжката им била мека и космата и висяла зад гърба им като въже. Те били поставени на една зелена-зелена печка, която никога не се нагрявала достатъчно: топлели млякото си на слънцето и затова цял ден трябвало да стоят под него.

Слушал тиганът, слушал, нали и той имал една малка дупчица в дръжката, за да не пари, слушал и си мислел колко е тъжно да се родиш сляп и колко е хубаво да си чайник.

– Хората са безпомощни и не могат да минат без нас, чайниците. Не само в кухнята. Виждал съм чайници и на улицата, когато ме оставят да изстивам за по-бързо на перваза; те се движат сами и в тях се варят хора. И аз съм се возил в такъв чайник, и всеки от вас, преди да е дошъл в тая къща. Само че нищо не помните, защото бяхте в кашони. Кашоните, може да се каже, са пак чайници, само че без дръжки и четвъртити. Впрочем хората носят тенджери на главите си…

– Колко хубаво говорите – въздишали поласкани тенджерите. – А като завирате сутрин, сте цял славей!

– Имах и свирка – гордо казал чайникът, – но ми я загубиха. По-добре, нищо не се виждаше през нея, само ми пречеше да пея. По-чакайте само да кипна довечера, макар че по някой път като кипна!… Хубаво е да си чайник, и сутрин, и вечер – все пееш. Животът на чайника е прекрасен!

– Да, да – съгласявали се тенджерите. – Кой може да се мери с вас! Нашето живот ли е, ври по цял ден и чакай да те измият! Могат и да те загорят, нали, а тогава не търси милост!…

„И моето не е – мислел си тъжно тиганът. – Да можех да надзърна в света, да видя поне част от онова, за което чайникът така хубаво разправя!…“

Привечер, когато навън се стъмнило и лампите светнали, стопаните седнали на масата.

– Какво ще ядем – казал бащата.

– Чай – рекла майката. – Чай и сирене.

– Чаят не е храна. Измисли друго.

– Искам пържолка – обадило се едно от децата.

– Вредно е преди лягане.

– Искам кюфтенце! – замолило се друго.

– Тежко е за стомаха.

– Свари ми тогава кренвирши!

– Нямаше в магазина.

– Изпържи ни картофки!

– Не съм купила.

– Наденичка, шунка, салам… няма ли?

– Някой от вас да се е погрижил да купи!

– С какви пари! – ядосал се бащата. – Какво има в хладилника, съвсем нищо ли?

– Само яйца.

– Изпържи ни по две! – наредил той. – Който си няма яйца – да му мисли!

Речено – сторено. Запретнала се стопанката, изцедила в тигана последното олио. То зацвърчало възторжено и тиганът потръпнал в приятно предчувствие. Чайникът завистливо мълчал на мивката. До него тенджерите мърморели: него, какъвто е дебелокож и неемайлиран, и да го загорят – пак нищо. Ще го остържат и ще забрави, а нас… Но той не ги слушал, подскачал на печката от нетърпение и се молел: „На очи! На очи! Не на омлет! На очи!…“

Първо цопнало в олиото едното яйце, после другото. Тиганът мигом притихнал и дори хлътнал малко навътре да не ги разплиска. Поел ги нежно и ги прегърнал горещо, яйцата заплували в него, започнали да побеляват открая, да вдигат приятни мехури, жълтъкът единствен останал отвътре и…

– Я! – извикало радостно едното дете. – Тиганът прогледна! Тиганът ни гледа! Ура!

– Тиганът ни гледа! – затропало с крака и другото. – Мамо бе, дали ни вижда?

– Виждам ви! Виждам ви! – искал да извика и тиганът. – Как да не ви виждам! Моля ви се! Виждам една маса, здравей, празна масо. Виждам тавана, здравей, бял таван. Виждам тенджерите, здравейте, госпожи. Добър вечер, чайник-паша. Добър вечер, чинии, мили вилици, лъскави ножове! Е, доживяхме да се видим, светът наистина бил прекрасен! Видяхте ли, че и аз виждам! Какъв разкош е наоколо!

Още не бил успял да се огледа хубаво – да надзърне през прозореца: всички кухни светели и в тях седели унили хора; да разгледа картината на стената – разрязана диня и сини сливи около нея; да види чудесата на света: електричеството, водата от мивката, която капе, парното, газовия котлон, транзистора на перваза; лицата на хората, които го гледали с очакване… Още не бил успял да се нарадва, че вижда – и първо му извадили едното око, после другото, тиганът зажумял и потънал в предишния непоносим, горещ мрак!

– Гледаше ни така, сякаш иска нещо да ни каже – замислено рекъл бащата. – Винаги ми става тъжно, когато готвиш яйца на очи. Защо?

– Може би защото все нямаме пари – въздъхнала майката.

– Яжте! – казали те на децата и децата не чакали да ги канят повторно. Защото наистина няма нищо по-вкусно и нищо по-евтино от яйца на очи пред заплата, а тиганът, който проглеждал обикновено в края на месеца, видял света тази вечер още три пъти. Един път за майката, един за бащата и два пъти за децата. Това били всичките яйца вкъщи.

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.