1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Карах колкото се може по-вдясно, защото едва пъплех. Дори спрях за известно време. Зад мен, въпреки че избрах разширен участък на пътя, за да не преча на останалите коли, чувах клаксони. Не им обръщах внимание. Ако не бяха ми откраднали касетофона преди няколко дни, щях да си пусна блусовете на Джони Ли Хукър. И постепенно настроението ми, най-вероятно, щеше да се оправи. Но така, без музика, само продължавах да мисля и нищо друго не можех да направя. Още чувствах тежест в гърдите, когато отново потеглих. Сигурно заради това реших да се отбия в кварталната комар­джийница. Ще се обадя на Хари. Доскоро го наричах „най-добрия ми приятел“. Със сигурност беше единственият, с когото съм бил в детската градина. Иван, другият ми приятел, не съм виждал толкова отдавна, и е толкова далеко, чак във Вашингтон, че понякога забравям за него.


Паркирах пред входа, качих колата на тротоара, излязох и след няколко крачки, без да се обръщам, заключих с дистанционното. Подейства ми успокоително, че още мога да отправям команди и някой, или по-скоро нещо, да се подчинява на тях.

Вътре беше невероятен панаир – непрекъснато променящи се мелодии и звънци, движещи се светлини и хора, които гледаха в екраните на игралните автомати.

Бързо се ориентирах и открих къде играе Хари.

– Как върви? – попитах, когато застанах до него. – Повече печелиш, или губиш?

– Както в живота – отвърна той. – По петдесет процента от двата казана. Единият е с мед, другият – с катран.

– Сега нямаше късмет. Портокалите те отминаха.

– Ти как си?

– При мен напоследък катранът се увеличава.

– Само така ти се струва. Съсредоточил си поглед върху последните месеци. Затова имаш подобно чувство.

– Не знам.

– Помни, че ако сега не ти върви девет години, после девет ще ти върви. Такава била формулата.

– На теб ти върви май повече от девет години.

– Защото върнаха двете фабрики на дядо ми ли смяташ така?

– И това. Но и въобще. С твоите доходи съвсем спокойно можеш да живееш в Калифорния. А не постоянно да се чудиш кой ще дойде на власт. И дали следващите управляващи главанаци ще направят по-големи поразии от предишните.

– Тук ми е добре – каза Хари и кисело се усмихна. – Играя колкото си искам на машинките. И Наталия винаги се появява.

– Сега ще дойде ли?

– Както знаеш, ще се женим – продължи той, без да ми отговори. – Омръзна й да е любовница. Греховна и незаконна. Омръзна й да слуша обещания, че животът ще стане по-добър. И да вижда, че помията наоколо само се сгъстява.

Наблюдавах го как търси с поглед момчето, което отговаря за електронните автомати, и му направи знак с показалеца.

– Още две хиляди точки – извика той.

– Знаеш къде се запознахме с нея – припомних му, след като изчаках момчето да му навърти колкото искаше точки и да се отдалечи достатъчно. – В „Градът на истината“.

– Знам, че за първи път си я познал, нали така е казано в Библията, на площада. Изчукал си я в една от палатките. А пък град ли беше, и дали на истината, съм забравил.

– Колко години минаха оттогава? Митинги, протести, надежди, ентусиазъм...

– Е, що се отнася до нея, омръзнаха й тези щуротии. Минава трийсетте. Кога всъщност ги навърши? Ти по-добре знаеш.

– Най-добрият ми приятел ще се жени за любимата ми же­на – осмелих се да изрека и се ослушах, сякаш очаквах ехо. Чуваха се само ударите, сочни и отривисти, с които Хари шляпаше по бутоните, и характерните звуци на обления в разноцветни светлини екран. Събрах сили, раздвижих устни и с пресъхнало гърло добавих: – Ударът не е в гърба, признавам. Но със сигурност беше неочакван.

– Както се знае от всички наоколо, живот и здраве, този ще е четвъртият ми брак. Надявам се да е последен. Известно е още, че си имал това-онова с всичките ми предишни жени. Без да искаш. Нали така. При теб повечето неща се получават, без всъщност да ги искаш.

– Случваше се винаги по-късно, когато си ги изоставил.

– Утешаваше ги приятелски.

– Те ме търсеха.

– Наталия пък потърси мен.

– Още я обичам.

– Харесва ти да си пламенен любовник – изрече през смях той. – Освен това искаш и да си женен, и да се грижиш за дъщеря си. И да изглеждаш образцов в много други отношения.

– Такъв ми е характерът.

– Нали разбираш, че всичко е лъжа – процеди пред свитите си устни той, а ръцете му с по-голяма сила се стоварваха върху клавишите. – Говориш каквото искат да чуят тези около теб. И никога не създаваш повече от очакваните проблеми.

Трагичното в случая беше, че в общи линии казваше истината. От почти десет години искам да се оженя за Наталия. И съм напълно искрен. Същевременно знам, че никога няма да го направя. Докато дъщерята беше малка, не можех без нея – това беше оправданието ми. Сега, почти двайсетгодишна, тя си има свой живот. И все по-малко се нуждае от мен. Но отдавна знам, че загубя ли Малина, жена ми, ще страдам още повече. Не трябваше да се сърдя – двамата имаха право. ТяНаталия да направи каквото е решила, а Хари да ми говори по този начин. Набързо и през смях той очерта смисъла на целия ми живот: промените, СДС... еуфорията на митингите, когато очаквахме да се случи най-доброто. И ни беше достатъчно, каквото се случваше. През цялото време жена ми не ме разбираше. Не се опитваше да ме разбере. Никога не дойде заедно с нас. Сега си мисля, че точно защото е разбирала, оставаше вкъщи.

– Трябваше поне да станеш политик – продължи той. – Но ти отново искаше да си няколко човека. И да си политик, и да не си. И да си честен, и да си най-умелият лъжец.

– Смятах, че така трябва... Опитвах се да не засегна...

– Е, тези думи, казани по този начин, са достатъчно и основание, и обяснение, както искаш го наречи – избъбри насмешливо той. – Дори за още по-ненужни усилия. Освен това, от цялата тази суматоха ти изпитваше удоволствие.

В продължение на доста време и на тримата ни стигаше еуфорията, че всеки ден нещо се променя. Значително по-късно се появиха съмненията. Хари, както обикновено, беше краен. Повече не ми се занимава с ченгета и бивши комсомолски активисти, каза веднъж той. И престана да идва с нас. Иначе още дълго щяхме да му противоречим и да го убеждаваме, че не е напълно прав. Но оттогава, щом отворехме дума на политически теми, той отказваше да говори.

В началото ние с Наталия бяхме объркани. И само по-внимателно се вглеждахме, с по-трезви погледи, в случващото се наоколо. Постепенно усетихме колко безсмислен става ентусиазмът ни, когато се използва от дребни душици, каквито се оказаха повечето политици. Вече нямаше митинги, или ако имаше, бяха прекалено демагогски. И престанахме да участваме. Бяхме уморени и разочаровани. Най-ценното, което ми остана от това време, беше Наталия – чувствата и годините, прекарани заедно.

Сега знаех, че напразно стоя и гледам фигурите, цифрите и светлинките, които ту се подреждаха както трябва, ту не напълно. Продължаваха да святкат, да се разбъркват и да се въртят. Още повече, усетих в очите си сълзи. Само това оставаше – да се разплача. Обърнах се настрани, почаках да се успокоя и тръгнах към изхода.

Вкъщи ми отвориха още преди да позвъня.

– Татко ти е! – каза Малина, която бързо ми обърна гръб. – Борис закъснява вече прекалено. Не трябва да го свикваш така.

– Обади ми се само преди две минути, мамо. За пети път. Какво повече искаш?

– Отдавна трябваше да се появи.

И двете харесват Борис – висок, рус, със зелени очи – винаги усмихнат. Баща му имал апартамент във Виена. Развивал някакъв бизнес. Впечатляваха се колко често двамата пътуват дотам и обратно.

– Ченге! – определих, както ми се струваше, безпогреш­но. – Всички ченгета имат апартаменти във Виена. Там са голяма част от парите на държавата. Откраднатите, разбира се.

– А ти къде искаш да са? – попита присмехулно дъщеря ми. – В тези, които ходеха по митингите ли? Четяха по цяла нощ, каквото не бяха прочели през годините. И развяваха сини знамена.

– Ченгетата ни излъгаха.

– Е, и?

След около десетина минути дъщеря ми излезе. След още десет чух, че Малина също отвори външната врата. Извика нещо неразбрано, вероятно каза къде отива. Обикновено се събираше с две приятелки от съседния вход: говореха, редяха пасианси, гледаха си на кафе и на карти. Седнах във фотьойла до стената и се втренчих в една точка. Опитвах се да не мисля. Тогава иззвъня телефонът. Търсеха ме от Вашингтон. Зарадвах се. Иван беше единственият човек, с когото сега можех да поговоря откровено.

– Болен съм! – изрече сподавено той. – Неизлечимо болен.

– От какво?

– Има ли значение! Не знам още колко месеца или дни ми остават... И затова се налага...

– Говори!

– Трябва да ти призная...

– Слушам те!

– През цялата година преди заминаването ние с Малина... Дори на няколко пъти щяхме да се съберем. Да заживеем заедно. Не го направихме. И това е най-голямата ми грешка. Сега я чакам да дойде. Не зная дали ще ми стигне времето да направя всичко, което отдавна трябваше... Трябваше, трябваше!...

– Какво искаш от мен?

– Трябва да я видя!... Имам нужда от нея!...

– Попитах те какво?...

Връзката прекъсна.

Не знам още колко време останах в тъмната стая.

Не зная кога и защо излязох пред блока.

Качих се в колата и направих нужните маневри, за да напусна паркинга. Винаги съм обичал да карам през нощта. Улиците и булевардите са пусти и спокойни. В колата, дори по това време, когато повечето нормални хора са си вкъщи, не се напрягаш, забележиш ли човешка фигура. Дори изпитах удоволствие, че например този пиян, уморен или просто нещастна отрепка – влачеше се по тротоара, слезе на платното, постоя там и се качи обратно, – не съм аз. Движеше се и единст­вено с това беше по-различен от дърветата, покрай които минавах. Остана назад, като несъществено допълнение към пейзажа. Не ме интересуваше. Не искам да ме интересува. Постепенно се успокоих. Дори се почувствах сравнително добре. Всъщност бях доволен, че за нищо не мислех. През цялото време ми липсваше само Джони Ли Хукър. Или не ми липсваше. Доста ясно го чувах – макар и някъде далеко в паметта си – и продрания му глас, и тежкия ритъм на китарата.

Не зная дали гласът му беше виновен, или злорадството, с което преди това отминах нещастния пияница, бездомник или обикновен самотник, когато на сравнително лесен завой продължих към светлините на пешеходното островче. Лявото колело се блъсна силно в тротоара, колата подскочи, вдигна се на две колела и почти веднага се заби в металния стълб на светофара. Не ми се вярваше, че се беше случило, дори когато осъзнах, че ударих странично главата си във въздушната възглавница. Повторих няколко пъти действията и мислите си, преди да се отклоня от пътя. Бях зашеметен от удара. Пораздвижих се: главата ме болеше, краката и ръцете ми бяха изтръпнали. Забелязах, че над мотора се издига тънка струйка дим. Трябваше бързо да изляза. Колата най-вероятно скоро щеше да избухне. Навън разбрах, че димът е пара от течността за чистачките. Огледах се. Единственото ми желание беше да изоставя всичко и да продължа по нощната улица. Ей така, без да мисля за никого и за нищо. Без значение ще стигна ли някъде и кога ще стане.

Тогава една малка кола – не разбрах каква марка – спря до отсрещния тротоар и от нея излязоха две момичета. От тези с откритите пъпчета.

– Можем ли да ви помогнем, господине?

– Не! Никой не може.

– Силен ли беше ударът?

– Не знам.

– Важното е, че сте невредим.

– Не знам.

И наистина не бях сигурен, че е толкова важно.

– Ако искате, ще постоим с вас – предложи тази, която караше. – Докато се пооправите.

Минутите, които прекарах в неочакваната компания, бяха най-приятните от доста време. Тревожеха се за състоянието ми. Питаха къде най-силно ме боли. И отказваха да повярват, че след катастрофата единственото ми желание беше да продължа по улицата.

– Ама наистина ли?

– И щяхте да си зарежете колата?

Бяха облечени приблизително по един и същи начин, еднакво слаби и стройни, признавам, че почти не ги различавах.

– Исках само да продължа. Нищо друго не ме интересуваше.

– Сигурно сте бил зашеметен от удара.

– Бях зашеметен от прекалено много удари.

По-късно се появиха полицаите, които разглеждаха повредения светофар и смачканата броня, пишеха, коментираха и отново разглеждаха. Но дори когато двете момичета се върнаха в своята кола, помахаха ми оттам и си тръгнаха, приятното чувство остана. И не бях сигурен – нарочно или без да искам се блъснах в светофара.