1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2019 11 Woin

 

Беше тъмно, студено и Незнайният воин беше кисел. Не че го смущаваха студът и тъмнината – за седемдесет години служба беше се научил да не обръща внимание на такива неща – но гълъбите отново бяха цвъкали цял ден по главата му, а, разбира се, никой не обича такива неща, и Незнайният ругаеше тихо, макар и със застинало в сурова тържественост, избръснато от времето гранитно лице – фалшива маска, прикриваща цъкащия отвътре, насъбиран с десетилетия гняв. Сами по себе си птиците, които през нощта, слава Богу, отиваха да вършат безобразията си другаде, го дразнеха не чак толкова много – глупави гадинки, какво да очакваш от тях? Вбесяваше го липсата на елементарно чувство за дисциплина, за ред и пиетет: все неща, от които родното му място си нямаше хал-хабер, и които глупавите гадинки оплескваха със същото безразличие и пренебрежение, с което го правеха хората. Хвани едните, та блъсни другите. Ах, ах, ах – ако само можех да ви пипна за вратлетата, милички, да ви покажа така за минутка какво значи обучение, подготовка, израстване! Как бързичко щяхте да ми се оправите тогава, как щяхте да ми станете кротки и послушни като писенца – и гарги, и хора, и всичко! Как само! За двадесет и четири часа щях да ви обърна всичките на машинки, на пуканки. Пук, пук, пук – щяхте да ми затанцувате тогава всички като палячета на пружинки, напук на цялата ви балканска жега, напук на робствата, напук на завоевателите, напук даже на разните освободители. Напук на всички оправдания, които всеки ден си влачите не от десет, ами от хиляда кладенеца, напук на българския ви инат! Не сте можели, а? Ох, как можете, как можете всички! Само дето няма кой да ви покаже, че можете! Това е всичко, което ви липсва. Нищо друго.

Незнайният имаше лошия навик да се разпалва от собствените си мисли и това беше му струвало не една безсънна нощ. Не че изобщо нямаше нужда от сън – беше всичко друго, но не и глупак и знаеше отлично, че ония все пак бяха го измайсторили по собствен образ и подобие, и че нищо тяхно не му беше чуждо. В интерес на истината той неведнъж се беше улавял в мисълта, че би предпочел да е по-различен от тях, един истински гранитен воин, каменен гост като от поемата … Но не, това не му беше дадено. Знаеше го, чувстваше го с всяка фибра на масивното си тяло – и понякога тихичко се ненавиждаше, затова, че е просто още един от всичките.

– Извинете, имате ли часовник?

Гласчето, тъничко, но някак много напористо, много пронизващо, го изтръгна от горчивите мисли със замах, и той вече се канеше да излее върху нахалното хлапе целия бълвоч на безсилния си гняв, но точно в този момент осъзна абсурдността на случващото се и застина в единствената роля, която познаваше откак се беше появил на тоя свят. С други думи, просто застина.

Хлапето обаче не се впечатли от мълчанието му, а се изправи отсреща нахално – беше женско хлапе, от най-неприятните, най-дразнещите – и повтори въпроса си, сякаш да се разговаря с един паметник беше най-естественото нещо на този свят. Градският парк, препълнен до пръсване от миризмата на цъфтящи липи, беше разбира се инак напълно празен по това време на нощта, и малката фигурка, вперила в него нетрепващи очи, го преизпълваше с любопитство, но любопитството си е любопитство, а дългът си е дълг – и така Незнайният не издаде с нищо, че е разбрал въпроса, и продължи да гледа към вечността с ръка, поставена над очите. Някои неща все пак си остават същите, колкото и да се променя всичко.

– Слушай, пред мен няма защо да се преструваш – продължи малката след като се беше начакала достатъчно. – Знам, че ме разбираш, знам и че можеш да ми отговориш. Да не мислиш, че не се вижда колко те ядосват гълъбите?

Тук вече Незнайният наистина зяпна и, покашляйки се от неудобство, обясни на хлапето, че го ядосват не гълъбите, а хората, които ги оставят да правят каквото си искат. При това не навсякъде, а само тук при него, защото той е паметник на падналите в Първата световна, а всички знаят, че паметникът на партизанина от другата страна на парка има на главата си таке с шип, на което не може да кацне никаква птица и следователно са му спестени всякакви подобни ядове. Освен това всички знаят, че в Първата от градчето са загинали петдесет и двама души – имената им са изписани тук на постамента му – докато партизаните са само десет, и то само ако се броят двамата, които на девети били толкова пияни, че се подпалили сами в колибата, в която станали партизани предната нощ. Но така е то – Незнайният затърси в паметта си латинския цитат за отминаващата слава, но не можа да се сети, ядоса се отново и замълча намусено, съжалявайки за глупостта си. Малката отсреща го гледаше с разбиране и даже кимаше. Хлапешка работа.

– А всъщност аз не съм суетен – прибави той по някое време, защото това му се видя необходимо. – Просто не обичам несправедливостта, нали разбираш? Като всички.

– Какво е несправедливост? – попита тя и зачака търпеливо. Незнайният размисли и отговори:

– Несправедливост е, когато не получаваш според заслугите си. Все едно ти цял ден си била послушна вкъщи, а накрая дават шоколада на сестра ти, която цял ден е ревала, защото инак няма с какво да я успокоят.

– Ами аз не обичам шоколад – отвърна тя замислено. – А освен това е наистина по-добре да й дадат шоколада, ако така ще ни остави на мира. Плюс това с мен те и без това имат повече работа, трябва да ме сменят и прочие. Не е чак толкова просто, колкото казваш.

– Това последното не го разбрах – начумери се Незнайният, който започваше да се чувства малко неудобно пред това всезнаещо хлапе. – Как така да те сменят, за какво точно да те сменят?

– Не, не мен да сменят. Да ми сменят пелените, искам да кажа … Аз имам синдром – добави тя, доловила втрещения му поглед.

– Това пък какво е? – изстреля Незнайният преди да се е усетил и тозчас се засрами дълбоко, защото вече беше разбрал за какво става дума и изведнъж беше му станало горещо, ужасно горещо въпреки хладината на нощта. – Искам да кажа, по нищо не ти личи … отвън. Много … много красиво момиче си.

– Благодаря, това го знам – отвърна тя без сянка от притеснение. – Вкъщи всички само това ми повтарят. Но въпреки това е страшно скучно. Затова и излизам така понякога, когато спят. Търся си някого, с когото да поговоря, а не само да ми повтаря какво хубаво дете съм. Аз и без това не мога да разбера защо е толкова важно да си хубав. Според мен всички са хубави. А освен това не е важно. За мен много по-важно е да разбера защо мама непрекъснато настоява да ме влачи по лекари. Ако наистина съм хубава, какво толкова трябва да ми оправят?

– Може би … това с пелените – опита се да й подскаже той. – Ти на колко години си?

– На седем.

– Виждаш ли? Повечето деца престават да … хм … пълнят гащите … далеч по-рано.

– Аз пък не преставам – вирна тя брадичка. – Е, и?

– А, нищо – сконфузи се Незнайният. – Да ти призная честно, то и аз …

– Какво и ти? – изгледа го тя любопитно.

– Ами, ако не беше неприлично …

– Хайде де, кажи. Тук няма други освен нас.

– Страшно ми се пикае – призна той засрамено и изведнъж почувства как от плещите му се смъкнаха не една, а поне десетина планини. – Не можеш да си представиш какво е наказание така, да не можеш, когато ти се иска …

– Че кой те спира? Пишкай си, какво му е толкова?

– Хе, хе – засмя се Незнайният. – Лесно ти е на теб, със синдром и всичко. Ама я се опитай да бъдеш за малко нормален, среден паметник. Аз ги нямам твоите привилегии.

– Какво е привилегии?

– Това е … когато си вземаш нещо без да питаш, а хората не ти казват нищо. Не са съгласни, но си мълчат.

– Хм, това пак не го разбирам. Ами то тогава всички са с привилегии. Например татко хич не обича, когато мама му взема колата, но си мълчи …

– Не, не, това е друго. На това му се вика любов.

– Уф, съвсем се обърках. Я дай да си говорим за пишкането. Много е просто, искаш ли да ти покажа?

– Не, не, благодаря. Аз и сам зная.

– Добре, както искаш. Впрочем, я чакай да те питам още нещо. Ти може би ще знаеш.

– Кажи.

– Когато се нааквах преди, мама понякога плачеше. Тогава реших да не акам повече, цял месец не аках, само че ме заболя много корема и пак ме водиха на лекар, и мама пак плачеше. Значи каквото и да правя, тя все плаче. Даже и татко плаче понякога. Това можеш ли да ми го обясниш?

– Хм, не е лесно. Може би те просто … искат и ти да бъдеш като тях. Като всички.

– Като всички? Ами че те нищо не разбират. Само клепат с клепачи и се страхуват да те погледнат в очите. Веднъж чух една лелка да казва „такова хубаво дете, а такова нещастие“. Това не е ли пълна глупост, ха кажи ми де? И аз ли да плача тогава, че те да станат като мен?

– Не знам, не знам наистина …

– Жалко, ти поне по-нормален ми изглеждаш. В сравнение с нашите, искам да кажа. Те правят всичко наопаки. Само тичат насам-натам, блъскат се и плачат. Понякога имам чувството, че съм единственият нормален човек на тоя свят. Заедно с теб, искам да кажа. Но това с пишкането не е правилно. Щом ти се иска нещо, трябва да го правиш, иначе отиваш при доктора.

– Е, не всичко е толкова просто …

– Вярно – съгласи се тя най-неочаквано и воинът внезапно се почувства залят от вълна на топло, приятно облекчение. – Аз не ти казах всичко. Всъщност, май още нищо не съм ти казала. Защото понякога …

– Какво понякога? – не се сдържа и попита той, след като се беше отказал да чака повече. – Казвай де, защо се умълча такава?

– Понякога ужасно ме е страх. Страх ме е, когато вкъщи идват непознати хора. Страх ме е, когато мама не е оставила пантофите ми на мястото им. Страх ме е от прахосмукачката, от нея особено много. Страх ме е от това, че ще трябва да ходя на училище. Беше ме страх и от детската градина, но тя вече свърши, слава богу. Страх ме е, когато трябва да подам ръка на някого … Да изреждам ли още, не ти ли омръзна вече?

– Не, не, говори, аз те слушам.

– А понякога ужасно се ядосвам, защото те всички са толкова странни и не мога да ги разбера, и тогава започвам да хвърлям и да чупя всичко, каквото мога да докопам, а после мама и татко дълго се карат, а аз съм тъжна и по цели дни не искам да излизам никъде. Ти тъжен ли си понякога?

– Да, случва се.

– А плачеш ли?

– Не. А-а-а, понякога, но само когато вали дъжд.

– Хе, това го разбрах. Хе, хе, много е смешно. А мама също плаче, най-често без причина. Наскоро се върна от работа, цялата в сълзи. Тя работи тук, в гимназията. Другарят Тодоров й се карал, защото казала, че това с турците не било правилно и че било против човешкото достойнство. А татко й каза, че с тази уста щяла да докара ядове на всички и че трябвало да внимава какво приказва. А после се скараха и цял ден не си говориха. Какво е това с турците, можеш ли да ми обясниш?

Незнайният се намръщи.

– Още си малка, първо трябва да пораснеш.

– Ама и ти ли? – Тя го изгледа с такава обида, че отново го досрамя. – Е, това вече не го очаквах. Всеки път, когато ми кажат такова нещо, знам, че това са глупости. Не знам как, но го знам. Така че не ми се усуквай, ами по-добре обяснявай. Какво е това с турците?

– Турци няма! – отсече Незнайният. – Тук всички са българи. Аз за какво съм се бил едно време?

– Това не мога да ти кажа, ти сам трябва да си знаеш. А като няма турци, защо всички толкова се страхуват от тях?

– Ами тебе не те ли е страх от тъмното?

– Страх ме е, ама тъмното е пред мен, мога да го видя. Искам да кажа, не мога, затова ме е страх.

– Всички ги е страх от това, което не могат да видят – процеди воинът с нежелание. – Възрастните също.

– Аха, така вече разбирам. А това означава ли, че мама не може да ме види? Защото понякога усещам, че се страхува от мен. Обича ме и се страхува, едновременно. Веднъж каза, че всичко й идело заслужено, защото дядо бил наци и бил направил много лоши неща. Кое е заслужено? И какво е наци?

– Уф, пак сложни неща. Тя откъде е, майка ти?

– От Германия.

– А, ясно. Това, това е като с тъмното … само че се вижда. Хем се вижда, хем е страшно. Има и такива неща.

– Ти бил ли си в Германия?

– Не, не съм.

– Много интересно място. Там хората си бършат обувките, преди да влязат в магазина. А църквите имат прозорци. И тоалетни. Освен това там има врати, през които е забранено да се минава. Мама ми показа една такава като бяхме там, то всъщност не е врата, а едно такова голямо нещо, с много колони и коне отгоре. Ако човек се опита да мине през тази врата, го застрелват, така каза мама. А татко каза, че тоя свят е болен и че нищо няма да го оправи. А мама каза, нека първо погледнем себе си, но аз знаех, че тя гледа не себе си, а мене, и страшно се ядосах, защото знам, че не съм болна и че нямам нужда от лекари, но тя си знае нейното и не ще да слуша. А после татко каза, тия тук от дисциплина не могат да дишат, а мама каза, да, да, вярно е, но си личеше, че не й стана хубаво, а после цял ден беше тъжна. Какво е дисциплина?

– Дисциплината е най-важното нещо! – отсече Незнайният, после добави по-тихо: – А татко ти има още много да учи.

– Ами той и без това нищо друго не прави, само учи. Той е философ, за това ще те питам по-късно. И по цял ден само чете разни книги, за това какво бил казал някой за закуска. Чакай, не. Не за закуска, друго беше, едно такова завъртяно. А, да, за раз-тус-тра. Ти това разбираш ли го?

– Долу-горе. Ама не много. И какво друго прави татко ти?

– Пише разни неща, дето не ги показва на никого. А мама му вика, кой тук ще ни докара ядове на всички, а той й вика, аз поне не си виря главата там, където свистят саби. А тя му вика, да, точно по български, и тогава отново се скараха. Те често се карат, а после тя му вика, децата ни гледат, и след това си мълчат, и двамата, но се вижда, че им се иска още да се карат. И тогава аз не искам да акам.

– М-да – промърмори незнайният тихо. Гранитното му гърло се беше свило и хич не му се приказваше повече. Но малката продължаваше.

– Понякога мама казва на татко, че можеш да избягаш от всичко, но не и от себе си, а той й вика, че му е писнало от мегдански мъдрости, а тя ходи да гледа в речника какво е „мегдански“, защото е обидена и не иска да пита. Хем не знае, хем се обижда. Аз като не зная, питам. А после тя му вика, че говори такива неща, защото не обича себе си и че ако иска да промени нещо в света, първо трябва да започне със себе си. Отегчавам ли те вече?

– Ами … не, не. Само дето стана късно, не е ли време да спиш?

– Аз спя през деня, защото тогава е скучно. През нощта е по-интересно, тогава няма други наоколо. Теб досаждат ли ти хората?

– Уф, и още как!

– Виждаш ли? Ей за това говоря. Татко казва, че адът, това били другите, а мама му вика, че всеки може да си предъвква класиката, но само малцина могат сами. Аз това пак не го разбирам. Как може да не си сам, всеки е сам, така си е редно и така е хубаво.

– Ти … ти си различна.

– Ама всеки е различен. Защо всички толкова ги е страх от това, то не е като тъмното, нали? Аз обичам да съм различна, искам да съм различна. Защо всички искат да са еднакви?

– Не знам, така е … по-сигурно. Като в тъмното, ако държиш някого за ръката, и той държи тебе, става малко по-лесно, нали разбираш? Еднаквото, това е като нечия ръка в тъмното.

– Не, това не го разбирам. Еднаквото го няма, те сами си го измислят, и се сърдят, когато не им вярваш. Каква полза от една измислена ръка в тъмното? Няма смисъл, това с нищо не помага.

Незнайният мълчеше.

– Добре, аз ще си тръгвам тогава – каза по някое време малката, прозявайки се с ръка пред устата. А ти си помисли все пак …

Воинът дълго гледа след нея, чак докато малкото й телце изчезна някъде в тъмното. А после се опита да поспи, но не успя. Тази нощ май нямаше да бъде от спокойните.

* * *
И чак когато след няколко дни в градчето гръмна новината, че някой е направил голяма локва пред паметника на Незнайния воин, а другарят Тодоров нареди всеки ден да се остригват по десет момчета от горните класове, докато не се открие мерзавецът, който е извършил това безчинство, започна да става ясно, че светът – включително и тоя на воина – изглежда е престанал да бъде същия.

Преваляше 89-та. На хоризонта се задаваше есента, а заедно с нея – и ноември.
 
Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

62

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 11 часа
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 11 часа
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 2 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 4 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 4 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 5 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 6 дни
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ангелина,... преди 3 седмици