1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Ти спокойно би могъл да ми зададеш същия въпрос. Ако въобще ме помниш, Юри. Преди да ти разкажа кога и как съм се сетил за теб, трябва да ти разкрия, че навремето един приятел на баща ми, човек мъдър, умеещ да надниква зад думите, очите и усмивките, ме предупреди:

– Млади човече, ти прекалено много обичаш да се отдаваш на спомени. Внимавай, какво ще правиш на старини?

За съжаление, Юри, той се оказа прав. Прекарах досегашния си живот в спомени. Ако бях човек на години или ако ми се беше случило нещо потресаващо, изиграло решаваща роля в моята съдба, и аз все се ровех из него, това донякъде би било оправдано. Но не. Аз се ровя винаги и във всичко. Днес си спомням какво ми се е случило вчера, утре ще си припомням днешния ден. Настоящето винаги ми се е струвало неясен механизъм, чието единствено предназначение е да превръща нещата в спомени. И най-незначителната случка, на която друг не би обърнал внимание, е в състояние да ме задържи при себе си дни наред. Най-тъпото е, че не намирам в нея нещо дълбоко, пълно с таен смисъл, достъпно само за мен. Като кънкьор се плъзгам по лъснатата повърхност на спомена, правейки диви пируети от мъка или от щастие. Трудно е да се обясни. По онова време, когато приятелят на баща ми ме предупреди, идваше примерно Нова година. Седнали край празничната елха, лицата на мама и татко искряха, предкусвайки сладкия пир. Шегувахме се помежду си, разменяхме си подаръци, брат ми и сестра ми изсвирваха на пиано и цигулка нещо от извънредно популярния в нашето семейство Шостакович. Разбираш ли, Юри, настъпваше часът за смях и очарователни закачки, когато аз ни в клин, ни в ръкав изтърсвах, и при това с ужасно сериозни очи, вперени в близките ми, с преливащ от вълнение глас:

– Помните ли на миналата Нова година, когато брат ми си скъса шапката?

Това подлудяваше родителите ми. Бях готов с искрено удоволствие да седим цяла вечер и да си припомняме миналата Нова година. По същия начин догодина щях да поискам да си спомним за тази. Сякаш пред мен се нареждаха в безкрайна редица огледала и ако в първото виждах вчерашния ден, то във второто виждах и как виждам завчерашния. Лесно можеш да си представиш, Юри, какво се появяваше в третото, в четвъртото, в петото огледало. Твърде досадно се оказваше за околните неистовото ми желание да разисквам миналото, по повод и без повод. Още повече, разискването се състоеше, както вече отбелязах, в най-обикновено припомняне на случки, на смешки, на потънали във времето настроения. Празниците идваха и отминаваха, годините се трупаха, а с тях и спомените. Семейството ни бавно се разпръскваше.

Денят, в който се запитах дали ти въобще ме помниш, Юри, аз се намирах, така да се каже пред път. След университета бях работил една година в малко полупланинско градче. На следващия ден си заминавах. Може би ще ти бъде интересно да получиш бегла представа за градчето. И да не ти бъде интересно – нима мога да се въздържа и да не си припомня онази картина? Пръснати в безредие по околните възвишения къщи, няколко блока долу в ниското, фабрика за спортни принадлежности, два рудника. Като че това беше всичко. И разбира се, там, където реката завиваше – центърът: площад, главна улица, градска градина. Напролет тополите на градината хвърляха пух, вятърът го гонеше по алеите и явно нарочно го трупаше пред киното. Касиерката, една куца, но много енергична жена, ругаеше вятъра и отблъскваше пуха с метла. През ден-два жената минаваше из градината и закачаше по тополите афиша на стари филми, непознати за главната клиентела – учениците: „Кет Балу“, „Особен урок“, „Един картоф, два картофа“, „Златната богиня от Рио Бени“. Сърцето ми всеки път се преобръщаше пред вълшебните заглавия, изпопадали тук сякаш направо от детството ми. И знаеш ли, аз нито веднъж не влязох да видя отново някой от тези фелме. Афишите не ме дърпаха към вратата на киното. Те ме отпращаха назад през годините, а занатам вратата се отключваше единствено от спомените.

Между градината и площадчето главната улица се пресичаше с няколко преки. В това пространство се намираха магазините, кръчмите, бръснарницата, ателиетата за услуги – такива, каквито са във всички малки български градчета. Зад бръснарницата, върху едно оголено каре зеленееха щандовете на пазара. Градчето беше южно и безводно. Баирите наоколо се издигаха меки, обли, редки горици пъплеха по склоновете. Всяко лято реката пресъхваше. Повечето плодове и зеленчуци на пазара бяха докарани отдалеч.

Пътят ми за училище, Юри, минаваше през пазарчето. Често се спирах пред щанда на белобрад старец. Винаги ми е доставяло удоволствие да наблюдавам нещо или някого, скрит сред тълпата. Това така прилича на спомен. Интересен ми беше този старец. Някак странно се съчетаваха в него живите кафяви очи с една нарастваща глухота, сбръчканата до възможния предел кожа с все още отривистите движения, преднамерено изкуственият глас, възхваляващ стоката, с по човешки топлите думи, които отправяше към многобройните си познати. Всичко можеше да се намери на щанда му. Разни найлонови върви, с каквито стягат балите слама. Парчета тел, употребявани игли, всевъзможни боклуци от битпазарните тезгяхи. Бях го виждал да продава сама обувка. Най-обикновена, мъжка, лява, №42. Кой я купи, така и не разбрах, във всеки случай обувката изчезна. Какви ли не истории разправяха за него. Той живееше на час път от градчето и по два пъти на ден извървяваше това разстояние. Веднъж внукът му си разглобил мотоциклета. Старецът, като тръгвал към пазара, зърнал лъскав чарк да се мотая в краката му. Грабнал го и още с отварянето го продал. За жълти стотинки, така да се каже. А се оказала скъпа и дефицитна част, внукът побеснял. Но какво да го прави. Търговец. Трябва да се купува и да се продава, да става алъш-веришът, иначе току-виж вземе, та умре, на 83 години е.

В деня, за който ти разказвам, Юри, окъснях и пазарчето пустееше. Бързах да се прибера, но все пак надзърнах в шах-клуба, където както винаги играеха табла и белот. Уговорили се бяхме с колеги да раздадем едни карти на изпроводяк, но тях още ги нямаше. Толкова по-добре, пък и уговорката ни не беше съвсем твърда. В привечерния час улиците бързо се пълнеха и стъргалото скоро щеше да залюпи семки. След година работа в градчето непознатите физиономии бяха на привършване. С мнозина се поздравявах, с други спирах за минутка, осведомявахме се кой какво прави, съобщавах им, че на следващия ден си заминавам, няколко „тц, тц, тц, защо бе, даскале?“, пожелавахме си всичко хубаво и отминавахме. Отбих се в пощата, оставих си софийския си адрес – ако поокъснее някое писмо, да ми го препратят. Пресякох мостчето и се закатерих по улицата.

– Добър ден! – като куршум профуча край мен нечие тяло и само гласа, който изрече думите като скоропоговорка, познах, че е Ясен.

Ясен беше петокласник. Той написа съчинението СЕЗОНИ:

„Дойде есента (задраскано) зимата. Западаха последните (задраскано) първите листа (задраскано) снежинки. Земята се покри с шарен (задраскано) бял килим. Прибирам се в къща. Ям топла чорба. Много добре съм.“

Бях очарован от това съчинение, а и приятелите, на които го изпратих, останаха много доволни. Оттогава, като се интересувах как са, неизменно ми отговаряха, че се прибирали в къща. Ядели топла чорба. Много добре били.

Общежитието се намираше в самия край на градчето. Терасата на моята стая гледаше към хълмовете. Успях да се прибера, когато слънцето едва-едва ги лизваше. В този час повечето ученици ги нямаше и аз бях кажи-речи сам на етажа. Изнесох си стола на терасата, сложих вода за чай на котлона, запуших. Надявах се здрачаването да се проточи. Една пътека се спущаше отсреща. Една-две къщи се бяха отделили от града, притулени в дъбака. По пътеката слизаше момиче. Далеч беше, само се жълтееше. Хълмовете наоколо тънеха в заесеняващите ги багри. Самотен слънчев лъч попипа за последно по тях и заглъхна оттатък. Сладостно и мъчително беше да гледаш в дрезгавината слизащото по пътеката момиче.

Седях на терасата. Стана ми мъчно, Юри. Цяла година работих там, тръгвах си вероятно завинаги. Или както каза учителят по физическо Чакъров на изпращането в училище – важни обстоятелства ме зовяха в столицата (с които важни обстоятелства аз не бях запознат, ако не се брои едно ючбунарско влюбване, но както и да е) и от утре щях да бъда там, а до вчера все още бях техен колега и те можеха да ми се радват, а от утре вече нямаше да бъда техен колега и те нямаше да могат да ми се радват и пр., и пр. Напушваше ме смях само като си представех четвъртитата му глава, заобръщала се ту към единия, ту към другия край на масата, дълбокомисления израз, с който се мъчеше да придаде на съвсем баналните неща някакво важно, понятно само нему значение.

Отпивах чай, смехът отминаваше, мислех си колко много спомени ще отнеса със себе си. Една въжена линия минаваше над пътеката отсреща. Пренасяше руда. Вагонетките тропаха като каруци. Помня, първата нощ ме събудиха. В просъница имах чувството, че под прозореца гърми оживена магистрала за каруци. Летят в тъмното каруците, плющят такъмите, каруците бясно трополят и се разминават. Излязох на терасата, запалих цигара. Спътник описваше дъга в небето. Срещу спътника се задаваше друг. След него още един. Мина може би минута, докато разбера. Вагонетките отразяваха светлините на градчето и на звездния фон съвършено имитираха спътници. Така де, въздъхнах облекчено, чак пък оживени трасета за спътници, мисля, още няма. Както и за каруци, мисля, вече няма. Нещо от сорта на „Златния телец“: каруците вече ги нямаше, спътниците още не бяха дошли.

Но това се случи през първата нощ, сетне свикнах с вагонетките и бях сигурен, че в София ще ми липсват. Слънцето падна зад хълмовете, ала една ивица светлина остана над тях и дълго още искря в пурпурно, златно и бяло. Настъпил бе оня момент между деня и нощта, в който сърцето ти като животинче се разтреперва и сгушва, закопнява по нещо, мърка. А двама тъпаци разговарят в теб, спомнят си, искат да те развеселят. Помниш ли като седяхте с Жоро на тяхната тераса в Бистрица? Онази ивица светлина след залеза кървеше като нарязана с бръснарско ножче. Нещо не му се стъмваше и тогава на временцето. „Абе май ще се върне слънчицето“ – извика Жоро. И на теб ти хрумна, че то може и да си замръзне на залез. А като замръзне и мине време колкото една нощ, може и от изток пак да изгрее, зараздувахте двамата. Къде ще ходи да не изгрее, календарът повелява. Пък онова – на залез – да се стои и да не залязва. Леле, шаш за слънчогледите, има да зяпат тенис на маса. Тупа наляво, тупа надясно, тупа наляво, тупа надясно...

Тук няма слънчогледи – прогоних тъпаците, макар че те имаха право. Трябваше да си допия чая, да легна и да заспя. Щях да се вкисна на терасата. Толкова вечери прекарах на нея. Година преди това, когато усещах градчето непознато и чуждо, тя стана моето убежище. За първи път можех да се отдавам безспир на спомените си, пнеобезпокояван от никого. Спомнях си дълго, с кеф, до забрава. И неусетно, без да разбера, да фантазирам, да ги украсявам и донамислям. Тогава си помислих, Юри, че това е някакъв вид ограниченост. Дори и мечтите ми се насочваха към миналото. Когато мечтаех, аз разхубавявах спомените си, обичах да фантазирам, но винаги в минало време, винаги по повод на случили се с мен неща. Животът в градчето си течеше, но вместо да се приобщя към него, току сядах на терасата и си спомнях, току се обаждах по телефона на напуснатия от мен свят на семейство и приятели. А само месец-два по-рано в същия този семейно-приятелски кръг пак бях седял отчужден и отнесен, криещ в себе си печал по други отминали дни. Някъде по това време прочетох автобиографията на Луис Бунюел и научих, че в залеза на живота си той е имал желание да посещава единствено местата, по които вече е бил. Само че аз не бях в залеза, а все още в изгрева на живота си. Шаш за слънчогледите, ако под слънчогледи се разбират бледите ми, жълтеникави размишления от онова време, търсещи упование в изгреви, залези, пълнолуния, тихи и кротки превалявания, задължително с почукване по керемидите...

В една от онези първи вечери в градчето, обхванат от все по-засилващата се носталгия, не можех да заспя и реших да опитам с броене на овци. Само че не овци, а хора да броя. Хора, които познавам, които съм срещал някога, въобще всеки човек, с чието съществуване съм се сблъсквал. Като се има предвид относително крехката ми възраст, ограничения контингент от контакти, които интровертното и съзерцателно настроено съзнание предлага, стигнах до колосални числа. Преброих до 500 и не знам си колко, без да успея да стигна дори до градчето. Съучениците, съседите от трите махали, в които живях като дете, хората от селото на баба ми, където ме водеха през ваканциите, казармата, роднините, приятелите на нашите, моите приятели, случайните познати... Нужно ли е да продължа да изброявам откъде изникваха още и още лица? И ако за някои се бях сещал и по друг повод, то припомнянето на други дълбоко ме учудваше. Един възрастен мъж, видян преди двайсетина години на ахтополското пристанище, и ето в мен завинаги е останала тълпата, скупчена до лодката му, протегнатите ръце с банкноти и самият мъж, който някак свъсено подаваше черноморските акули, след като с няколко замаха ги разпаряше под гръбначния стълб и за секунди от акулите оставаше само филето, приличащо на дълъг, ненарязан локум. Младата пълна жена, която срещу нашите прозорци на „Граф Игнатиев“ непрекъснато нещо простираше. Светлоруса, косата й в слънчеви дни изчезваше и тя изглеждаше напълно плешива. Момиченцето, което по съседски идваше у вуйчо ми Даньо в Пловдив, все искаше да играе с братовчедите ми, но те все не искаха и то уреваваше иначе прекрасните ни следобеди...

Главата ми се замая, спрях да броя, още дълго останах буден. Мислех си с колко хора съм се срещал, а сетне съм ги забравял, за да ме споходят тук, в това малко градче, за чието съществуване доскоро даже и не подозирах. Ето например ти, Юри. Дори лицето ти не помня. Бил съм петгодишен. Живеехте до нас. Помня само, че беше пълно момче, че носеше очила, че се бяхме подпрели на един кестен, че ни беше тъжно, защото се местехте да живеете другаде. И толкова. А щом ни е било тъжно, значи сме били приятели, все нещо сме правили заедно. Но какво, не помня. А цял живот ще зная за твоето съществуване. Ще зная, а не те познавам, нищо не зная за теб. Ако си умрял? Когато аз умра, една, кажи я милионна, част от теб също ще умре. Моят спомен. Какво друго имаме в този живот? Само спомена за нас, Юри. Само нашия спомен за другите. И не е ли същото с предметите, с местата, по които пробягват годините ни?

Лятото, преди да дойда на работа в градчето, ходихме с моята ючбунарска любов на гости в Прага, у наши приятели. На връщане, тъкмо излизахме от Унгария, нещо се бяхме заговорили. Тя унесено ми разказваше как някога, преди да се разделят родителите й, била страшно привързана към стаята си. Припомняше си боядисаните в прасковено стени, дивана-легло, герданите разни, кутийка, пълна с джунджурии, някаква дантела, вплетена от майка й в пердетата. Слушах внимателно, тя рядко се оживяваше, беше ми приятно да проследя внезапно нахлулия спомен. В един момент отворих прозореца, за да изхвърля допушената цигара, влакът намали ход, огромен куп въглища се заниза край нас, мярнах гаричка с надпис „Льокошазе“, до гаричката – будка и висок чемширен храст. Гледката ми се стори позната, нещо като да трепна у мен, но не му обърнах внимание, съсредоточен в слушането. И чак когато след пет минути спряхме в Румъния, когато влязоха граничарчетата и ние прекъснахме разговора в общото суетене, внезапно си спомних и се развълнувах – бях живял цяла седмица в същото това Льокошазе.

Беше преди време, Юри. Ходих няколко пъти в Дрезден да докарвам крави. Бяха приятни, сравнително добре платени командировки. Приемаха мъже с всякакви професии, аз имах роднина във фирмата, която ги внасяше, и тя ме уреждаше. Товарехме кравите в Дрезден и оттам с товарен влак прекосявахме Чехословакия, Унгария и Румъния. Да пъплиш с товарен влак през безлюдни полета, да се взираш в смътните очертания на далечни планини и селца, нима за носталгично настроения човек може да има нещо по-вълнуващо?

При едно от тези пътувания закъсахме в Льокошазе. В Румъния върлуваше шап. Върнаха ни през границата, локомотивът отби в глух коловоз и ни заряза. Декемврийският вятър пробиваше като на шега дебелите ни шуби, тънка мъгла като пушек се стелеше в синкавия здрач. Пустош и тишина царяха на малката гара. Едничкото място, което можеше да ни спаси от студа и тягостното усещане, че сме забравени накрай света, беше кръчмата и още първата вечер ние нахлухме в нея. Показахме на келнера останалите ни дребни пари и той ни донесе прозрачни питиета. Отпих и – я, Палинка! – неволно се изпуснах. Че като ревнаха ония ми ти унгарци. Палинка, разбира се, какво друго, ама моля ви се, Палинка – вълшебно питие не, ами направо елексир. Нещо такова, в този смисъл изреваха унгарците и почерпките заваляха като дъжд от черешова ракия. Трима-четирима примъкнаха столовете си на нашата маса и набързо сляхме гласовете си. Но нищо не си разбирахме от говора, повече Палинка викахме. И за наздраве – Палинка, и „много сте ни симпатични“ – пак Палинка; „вие какво мислите по този въпрос“ – също Палинка викахме с омекнали гласове и едва в полунощ напитата ни група се раздели с напитите унгарски селяни.

На другия ден зацепих напосоки да разгледам селцето. Жълти плочки, като че взети от софийския център, застилаха една от улиците. По жълтите плочки, по жълтите плочки и не щеш ли, в дъното на улицата, иззад висок дървен стобор изскочи напето граничарче, извика ми нещо, аз – „нем ту дом“, то обаче това-онова и хайде – посочи ми с дулото на автомата да вървя пред него. Тръгнах като пръв арестант, войничето след мен и ето ни в блока до гарата. От партера излезе офицер, обядваше в момента, зад рамото му лъхна на манджа и печка. Офицерът назнайваше руски, малко английски, показах му паспорта си, някак разбра, че съм от заседналите на гарата българи. Пусна ме войничето, запраши нанейде и аз свърнах по друга уличка. Минал-неминал и сто крачки, ето ти друго войниче. Три пъти ме водиха при офицера, три пъти излиза той, изстудихме му апартамента. Отщя му се и обяд, и всичко. На третия път явно му стана неудобно от мен и с малкото си езикови познания ме покани да споделя трапезата му. Но в последния час бях взел такова дейно участие в настоящето, че внезапно почувствах остра нужда да остана сам и отказах. Все пак не можах да разбера дали граничарчетата му отмъщаваха по този начин за нещо или наивно вярваха, че ще изкарат в старанието си някой и друг ден отпуска. Жената, която продаваше на павилиона до гарата, всеки път виждаше как се задаваме към блока и се кикотеше. Мислеше, че аз го правя нарочно. А аз го правех нарочно.

Всичко това, Юри, се премяташе из главата ми в онази последна вечер преди заминаването. На следващия ден щях да натоваря на влака толкова много спомени. В колко ли безсънни софийски нощи пред очите ми щяха да минават вагонетките, да прогърмява оживената магистрала за каруци, а спътниците един след друг да описват дъга в небето? Колко ли часове щях да прекарам, наблюдавайки в спомените си стареца – този жив паметник на търговския оборот, за колко ли време съчинението на малкия Ясен щеше да се протрие от непрестанно препрочитане? Така както дни наред ме бяха спохождали унгарските цигани. Те свиреха на другия край на Льокошазе, в някакво заведение, което така и не видяхме. Страшно избарани бяха, с бомбета и чарлстонки. Късно през нощта приключваше свирнята, та трябваше да чакат два часа в топлата стая на гарата, докато им пристигне влакът. Ние киснехме вътре по цели нощи, дори и при кравите не успявахме да заспим от студа. Единият от циганите мъкнеше до ухото си транзистор. Влезеше ли в стаята, спираше транзистора, поставяше го в чекмеджето на масата, лягаше на пейката и моментално захъркваше. Другият – цигуларят – беше дебел и вечно ухилен. Все се опитваше с късите си топчести пръсти да пробута на някоя окъсняла бабичка порнографски снимки и се кискаше много доволен, ако тя писнеше възмутено. От писъка й тъничкият се събуждаше, със ставането си изваждаше транзистора, включваше го до ухото си и отиваше до едното място. След три минути отново лягаше, повтаряйки цялата церемония.

Ето виждаш, Юри, как в онази вечер скачах безразборно от един спомен на друг и мъката от раздялата ми с градчето растеше. Винаги ми е било все така и тъжно, и хубаво да си спомням за отминалите дни, и то по този хаотичен, но вътрешно обединен от една... о, не бих казал мисъл, по-скоро от едно усещане за съпричасност към предишни хора, случки и места. Понякога тази съпричасност така ме обзема, че ми се струва като да живея в някакъв друг момент, на друго място, че аз съм всъщност онзи аз, който някога съм бил. Това са остри пристъпи на болестта, от която страдам и за която времето няма лек, тъй като всеки миг притуря по някой спомен. Някаква влудяваща ме памет, която в сеташно време работи чисто механично, регистрира безстрастно думи, миризми и багри. Но в минало време нейните безупречни чаркове по странни биологични закони се преобразяват в жив и болезнен организъм. Онова, което в момента едва-едва ми прави впечатление, веднъж отминало, започва да ми действа отчайващо силно и ясно. Хора, към които се отнасям с известна студенина, след време могат да разчитат на моята благосклонност, поради единствения факт, че ще идват от миналото ми. През времето, през което няма да ги виждам, аз стократно ще изживея дните си с тях и ако днес те са ми обикновени познати, утре ще ги почувствам много близки. Офицерът от унгарската гранична застава ме покани да вляза, за да извини своите войничета. Можехме да прекараме няколко приятни часа, викайки Палинка, но аз бързах да остана сам и да се отдам на спомени. Защото всичко, което правех, карайки войничетата да ме арестуват, ставаше под влияние на спомените ми. Докато те ме побутваха с автоматите, аз тайно мечтаех да ме види този или онзи от приятелите ми. А офицерът липсваше в моето минало и следователно нямаше никакво значение за мен. Но ето, отидохме си от Льокошазе и аз толкова често започнах да си го представям, толкова пъти в обърнатите си назад мечти приемах поканата му, такива интересни, та чак невъзможни в живота (още повече между унгарец и българин с няколко общи английски и руски думи) разговори водехме се него, че ако отново го срещнех, щях да се хвърля на врата му и щях, естествено, да бъда отблъснат, защото, по дяволите, откъде той би могъл да си спомни за мен?

В това градче прекарах година, имах толкова много познати и с всички разговарях някак половинчато, обърнат към доскорошното си софийско минало. От следващия ден щях да бъда изцяло с тях, но те щяха да ме забравят за миг – имахме нищожни общи спомени, пък аз тепърва и с години щях да ги доукрасявам. За сметка на тези свои „послеписни“ сприятелявания ежедневно губя възможности за контакт и любов. Как утре ще ме посрещне момичето, с което тогава пътувах за Прага? Може би тогава, обзет от никому ненужния си спомен, счупих настоящето и момичето ме отмина, без да го забележа. А как страдах през тази година по него, колко исках да бъдем заедно! Но от утре, когато ще имам тази възможност, няма ли да предпочета да бъда с хората от градчето? Мечтите ми по миналото бяха белязани от такава жизненост, от такава любов към действителността. Колко пъти в тях скачах, грабвах цигулката от топчестия унгарски циганин и заедно се впускахме във фантастичен чардаш, а тогава ги наблюдавах безстрастно, спомняйки си за студентската бригада в едно видинско село; за да си ги спомня тях, докато пътувахме във влака с момичето, в което бях влюбен, с което се бях запознал на същата тази бригада и което във влака ми разправяше за себе си, но аз се отдалечавах от него, спомняйки си за циганите, така както си бях спомнял за него и бригадата, наблюдавайки циганите безстрастно. Разбира се, всичките тези съжаления по пропуснатите възможности не можеха дори да се сравнят с мъчителната тъга, стискаща сърцето ми при ежеминутната раздяла с хора, места и предмети.

Това бяха накратко мислите, Юри, с които се прибрах от градчето. В първите дни ми се щеше да те потърся, да намеря начин да ти се обадя. Но нали разбираш, че нямаше как да го сторя, защото... Не, не че не можех да те открия – вероятно все някой в първата ми махала знаеше нещо за теб. Или пък изпитвах известно неудобство да се видим след толкова години? Не, просто...

Виж сега, всичко започна в нощта, когато броях познатите хора. Тогава допуснах досадна грещка. Наистина имаше в най-ранното ми детство едно момче, което се местеше да живее другаде. Не само лицето, дори името му не помнех. Имаше и едно пълно момче с очила, което го изпращаше, подпряно на кестена. Въртях се в броенето около хората от първата ми махала, когато неочаквано се сетих за сцената с местенето. За миг пред очите ми застана пълничкото момче, аз то преброих, а секунда по-късно се усетих – то се казваше Юри и това бях аз. В първия момент грешката ме порази, а после лекомислено махнах с ръка. Какво значение имаше? Дори ми стана забавно – уж петгодишният очилатко беше моят далечен приятел и уж за него се питах дали е възможно да ме помни, какво прави сега, как живее и пр.

Една необмислена лъжа винаги води до неочаквани последици. От една страна, онова момче наистина заемаше важно място в сърцето ми. Струваше ми се, че да се помним с него е единственото, което можем да направим един за друг ние – полупознатите, отминалите отдавна, понякога оставили в объркан и странен трепет другия, вълнуващ се и до днес от някой, за останалите нищо незначещ спомен: забавно съчинение „Сезони“, вятър, понесен над унгарската пуста, трополящи като каруци вагонетки, сбъркан старец, кестен...

От друга страна, подменил го веднъж, петгодишният Юри заживя в спомените ми някакъв друг, свой собствен живот, различен от живота на подмененото момче, различен дори от моя. Постепенно „Ти помниш ли ме, Юри“ от въпрос към приятеля се превърна във въпрос, който петгодишният очилатко ми отправяше през годините. И само той ли ми го отправяше? Само двамата с него ли бяхме Юри? Не знаех. Може би в някоя безсънна нощ щях да ни преброя. Може би, но в грешката ми имаше и нещо твърде симптоматично. Онези пет минути във влака между Льокошазе и Румъния, в които не успях да си спомня, че съм живял в същото това Лоькошазе; ненадейно изскочилите от дълбините на съзнанието ми лица, за чието съществуване преди броенето не се бях сещал; най-сетне самата грешка и последвалата я твърде лекомислена смяна на момчетата; не бяха ли това все признаци, че нещо при мен вече не е в ред, че започвам да обърквам спомените си? Може би те ставаха толкова много, че не можех вече да ги побера. В такъв случай изводът се налагаше от само себе си. Или трябваше да пожертвам част от тях или... или може би себе си?

Pin It
Чавдар Ценов
Чавдар Ценов е роден на 24 март 1956 г. в София. Завършил е френска гимназия и българска филология в СУ„Св. Кл. Охридски“. Негови разкази са публикувани във вестниците Литературен вестник, Литературен форум, Сега, Капитал, Демокрация, Монитор, списанията Lettre Internationale (ЛЕтература), Пламък, Страница, Сезон, Алтера, Витамин Б и др. Автор е на книгите Черно под ноктите, Удавената риба, Щраусовете на Валс. Превежда от френски език (автори като Емил Дюркем, Симон Вейл и др.).
Други статии от този автор

Посетители

79

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 3 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020