1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Разказът на Чавдар Ценов е част от сборника Другата врата, публикуван от издателство „Рива“. Повече информация за книгата можете да намерите тук:

Допреди време Марта гледаше към моста от Руски паметник.

– Това ли било да се омъжиш? – попита, щом го видя откъм Зона Б-5.

От кухнята на Руски паметник, в пролуката между отсрещните кооперации гъмжеше от коли. Мостът завиваше надясно и се спускаше, преди да изчезне зад калкана. Откъм Зоната приличаше на елеватор – издигаше колите, завърташе ги наляво и ги напъхваше в центъра на града.

– Приеми, че си отишла да живееш от другата страна на улицата – засмя се Богдан, докато издърпваше наедрелия й корем от прозореца, да не го притиска.

– Да бе, да... от другата страна – промърмори Марта.

Стана й неприятно. Беше му разказвала детските си преживявания не за да се гъбарка с тях, докато й издърпва наедрелия корем. Като малка често се бе чувствала благодарна, че се е родила от тази страна на улицата. Не обичаше другата, плашеше се от нея, избягваше да минава по отсрещния тротоар. Понякога вечер промушваше глава между пердетата, за да погледа в светналите прозорци отсреща как странно разговарят съседите: ръкомахат, поспират, вдигат глави към тавана и като в заучен танц пристъпват из стаите. Догнусяваше я от чуждия живот, от чуждите стаи.

– Не мислиш ли, че все пак е странно... да живееш в дъното на запечатилия се в очите ти пейзаж – реши да не се засяга Марта.

– Хм – отговори Богдан.

„Хм“ – тази оригинална и усукана фраза я настройваше на размисъл. А най-добре размишляваше, докато зяпаше през прозореца или през телевизора. През рекламите, през сериалите, през игрите. От новините тя обикновено се разкихваше. Ето и сега, между две кихания чу кмета да заявява дословно в отговор на журналистически въпрос:

– Съоръжението е физически и морално остаряло. Един булевард на негово място, с по три платна във всяка посока, сполучливо ще допълни пробива при „Иван Евстатиев Гешов“...

Марта в миг намрази широката му като булевард усмивка, с по три платна във всяка посока... Угаси кмета и тръгна от дъното през пейзажа, както правеше почти всяка вечер. Обратната страна на медала, опакото на пуловера – по-скоро настроението й беше опако, отколкото пейзажът. Встрани от моста все така си стояха двата вагона – последни остатъци от някогашната товарна гара „Сердика“. Преди години гарата изчезна, както изчезваха нещата в този град – изтърбушваха ги и на тяхно място се появяваха неясни пространства, осеяни с боклуци. Сгради, релси, траверси, всичко бе изкорубено, само, кой знае защо, досами моста бяха зарязали коловоза непокътнат, а върху него и двата вагона. По този повод баща й си беше спретнал теория. Тя не помнеше подробности, но помнеше, че беше много смешно.

Споменът за много смешното ускори крачките на Марта. По този маршрут тя винаги си представяше, че е едно време, че се прибира в апартамента на Руски паметник. Сега внезапно представата й бе добила плътност и сила. Нищо чудно да бе стигнала до тяхната врата, но се опомни, когато зави по улицата им и се размина с възрастната Велинова. Госпожата бе забила поглед в краката си, полугласно си мърмореше и не я видя. „Нямаше да го понеса“ – помисли си машинално Марта и тръгна да се връща. Сама за себе си не можа да уточни кое е нямало да понесе – да се спрат с Велинова или да спре пред тяхната врата.

Миг след като излезе на моста, се обърна и чак хлъцна от изненада – в пролуката между две кооперации се виждаше вътрешната страна на тяхната кооперация. С балкона, от който бе гледала моста. С поредицата от балкони под него. Нещо непознато, олющено и чуждо се оказваше тяхната кооперация откъм двора. Как ли бе изглеждала тя, надвесена от балкона, в очите на съседите от другите две кооперации? Беше готова да се закълне, че никога не е виждала дома си от този странен ъгъл. Но и как е възможно това след толкова години, и това не можеше да разбере.

Същата нощ я споходиха последователно три съня. Първият бе кратък и задушлив. Изкачваше се по моста. Мъчително пристъпяше, като да не беше мост, а Мусала. Взираше се вляво и напред, а сърцето й блъскаше, ще се пръсне. Блъсне веднъж – вдясно, следващия път блъсне – назад...

Във втория й се присъни апартаментът на Руски паметник. Същият, но с една стая повече. И както само сънищата умееха да внушават, тази непозната и може би взета от съседите стая променяше всичко. Какво променяше, Марта не можеше да обясни, ала вместо да я догнуси, сънят я караше да мисли, че ако имаха стаята, всичко би било друго. Но и какво означаваше „всичко би било друго“ – също не знаеше. По едно време сънят зашепна: „А на Сърневи апартаментът си откраднал стая... Стая, пръв разбойник, разположил се тристайно...“ Неясно как, гласът се изтръгна от ритмизирания шепот и премина в ария от опера. Съседката им даваше уроци по оперно пеене. Вероятно апартаментът беше свил именно нейната стая. Заедно с разпяванията и фалцетите...

Третият не беше сън, а кошмар. Правеше отчаяни опити да се прибере на Руски паметник, но всуе. Улицата, по която вървеше, си беше тяхната. Хем беше, хем не. Обърнали бяха кооперацията. Сега балконите гледаха към улицата и тя напразно се опитваше да открие входа. „Нали знаеш, Марто, че зимъс ужасно духа откъм моста – рече току в ухото й съседът Стамен. – Та я завъртяхме, нека духа във фасадата, балкончетата сме ги турили на юг...“ Брей, какво нещо са сънищата – събуди се посред нощ Марта. Ако е за въпрос, никакъв съсед Стамен не познаваше, а това „зимъс“ единствено по книгите го беше срещала. Никой от познатите й не казваше „зимъс“. Стана, пи вода и пак си повтори: брей, какво нещо са сънищата. Преди отново да заспи, се сети за една раздувка на баща си. Беше я кръстил „Брей, какво нещо е литературата“ и редовно я доукрасяваше в подпийнали компании.

Марта тогава била съвсем мъничка. Една шепа човече. Прибрал се той късно вечерта, пък тя да вземе да не спи. Бе то мани, дето взела, че не спи, ами нямала никакво намерение да вземе да спи. Това й разправял баща й, онова й разправял, целият се превърнал в една ми ти ласка, обаче тя – не, та не! Не спи. Взел тогава той „Белоснежка и Червенорозка“. Отворил наслуки и зачел. След минутка Марта заспала. „Брей – казал си баща й, – какво нещо е литературата! Аз какво ли не правих да заспи – тя не заспа. А литературата има-няма с една страница я заспа.“ Възбудил се таткото неимоверно, отказал всякакво спане нея нощ. Сипал си една ракия, после втора. През главата му се прехвърляли картини, а сърцето му чувства пронизвали. Бе особено му било! По едно време свалил обущлетата на куклата, намазал ги с калчица от саксията и лека-полека направил стъпчици: по пода, по пода, по стъклото на прозореца донейде и внезапно стъпчиците прекъсвали. Потривал доволно ръце баща й и само чакал да се събуди Марта. Събудила се тя, станала, облякла се, пийнала си млечице. Едвам я изчакал да извърши всичко това и почти изкрещял от нетърпение:

– Глей сега, татиното, снощи Белоснежка идвà. Виж й стъпчиците!

„И тя взе, че ми повярва – завършвал раздувката баща й и се обръщал от упор към събеседника. – Повярва ми бе, копеле, не е за вярване. На теб, ако ти кажа: Белоснежка идвà, ще ми кажеш: абе я си еби майката! А Мартето ми повярва...“

Споменът я разсъни и по някакви неясни, негови си закони веднага доведе друг спомен, съвсем различен, от много по-късни години.

Майка й вече я нямаше, баща й бе започнал да пие. Рядко се виждаха, той се прибираше късно, нейното училище започваше рано. Когато някоя вечер все пак се засичаха, излизаха на разходка както едно време.

Трябва есен да е било, на ъгъла на градинката на „Св. Седмочисленици“ продаваха царевица. Вървяха и си говореха, по-точно баща й я питаше разни работи. Запомнила беше целия разговор. Не защото беше необичаен, а защото едно си говореха, а в нея течеше съвсем друго. Тъкмо се беше разбрало, че трябва да продадат апартамента на Руски паметник, защото вуйчо й си иска своята част, а те нямат пари да му я платят.

Обаче не говорят за това, не говорят и за тягостното си чувство, че докато майка й беше жива, все им беше тясно. Вечна тема на доброто им настроение се явяваше бъдещата покупка на нов апартамент. Тясно им беше на Руски паметник, а след майка й – широко и пусто. Вървят по „Графа“, баща й се опитва за съвсем друго да говори. Тя ужасно се дразни, но нищо не казва, само някак цяла се свива в себе си.

– Какво става в училище?

– Ами нищо особено... – отговаря тя, защото не знае какво да каже.

Той не я пита дали днес са я изпитвали, или дали е закусвала в голямото междучасие. Пита я изобщо какво става, виждат се за по-дълго веднъж на две-три седмици. Тя не знае какво става, нищо не става, какво да става? Освен че трябва да продадат апартамента на Руски паметник.

– Изпитваха ли те днес?

– Не, не са...

Той не пита защо не са я изпитвали, по какво не са я изпитвали. Ами ако я бяха изпитвали, по география например ако я бяха изпитвали, нали нещо са щели да я питат и тя нещо е щяла да отговори, но той не я пита за това.

– География имахте ли?

– Имахме.

Той не я пита знае ли столицата на някоя страна, пита я имали ли са география. Имали са.

– Знаеш ли коя е столицата на Мароко?

– Ами... знаех я, но не мога да се сетя.

Той не я пита знае ли коя е столицата на Тайланд. Тя знае коя е столицата на Тайланд. Пита я знае ли столицата на Мароко. Иска да й я каже. Но тя иска да я пита коя е столицата на Тайланд и да му каже.

– Една колежка си купи тия дни географска енциклопедия. Луксозна такава, с твърди корици. Отварям я, вътре... Вътре за всички страни пише. Обаче как пише. Чета например за Португалия. Статия, пише колко е населението, колко е столицата, това-онова. Тъкмо очакваш нещо повече да научиш и изведнъж фраза. „През 1992 г. в Португалия се състоя европейското първенство по футбол.“ Подобни фрази убиват всичко човешко в мен.

После дълго мълчат, тя си дояжда царевицата, преди да се приберат вкъщи. Докато отключва, баща й продължава да мърмори, че вътре за Вашку да Гама не пишело, но за европейското по футбол пишело. Накрая, вместо лека нощ, й казва, че можело да не продават апартамента. Вуйчо й бил готов той на тях да изплати частта. Щяла да им стигне за гарсониера в „Люлин“. Дори казал, че после Марта можела да остане да живее, вече в апартамента на вуйчо си. Цялото това баща й също почти промърморва, а накрая все пак й казва лека нощ...

Тогава не разбираше защо говори така, дразнеше се. Но думите бе запомнила точно. Не само думите, а всичко. Запомнила ги беше и тях, но и какво тя си мислеше тогава беше запомнила и споменът й се получаваше леко налуден.

Събуди я грохотът на машините. Чак стъклата подрънкваха. Погледна през прозореца: самосвали и фадроми, а имаше и машина, приличаща на пиещ вода жираф. Един такъв шумен жираф. Зареди кафеварката, повъртя се наоколо и не издържа. Издърпа възглавницата му:

– Богдане, ставай, разрушават ми детството.

Изпиха кафето. Втората кафеварка я сложи Богдан. Марта внезапно каза:

– Рабат.

– Моля?

– Столицата на Мароко е Рабат.

– Мислиш ли, че не зная?

– Баща ми мислеше, че аз не зная.

Изпиха и втората кафеварка. Едва тогава седнаха да закусват. Сега се обади Богдан:

– Моето детство отдавна го разрушиха. Не зная дали си спомняш в подробности мястото на НДК. Имаше „Монте Карло“, войнишки паметници, модна къща „Лада“, игрището на ВеВеСе и най-различни неовладени пространства.

– Най-вече си спомням как на „Баба Неделя“ завиваха трамваите.

Двамата се оживиха и известно време споменаваха номера на трамваи, кой трамвай накъде е отивал, как на лятната естрада на „Монтето“ са прожектирали „Кет Балу“ и какво ли не още.

После той се разбърза, закъсняваше, тя тръгна да го изпраща. Преди да излезе, Богдан настойчиво я погледна в очите. Върна се, прегърна я и й зашепна в ухото. Трясъците отвън бяха толкова гръмовити, че тя само откъслечно долавяше какво й шепне, но не искаше да го прекъсва. Богдановият шепот винаги й действаше успокоително и я зареждаше с увереност, че всичко ще бъде наред.

Pin It
Чавдар Ценов
Чавдар Ценов е роден на 24 март 1956 г. в София. Завършил е френска гимназия и българска филология в СУ„Св. Кл. Охридски“. Негови разкази са публикувани във вестниците Литературен вестник, Литературен форум, Сега, Капитал, Демокрация, Монитор, списанията Lettre Internationale (ЛЕтература), Пламък, Страница, Сезон, Алтера, Витамин Б и др. Автор е на книгите Черно под ноктите, Удавената риба, Щраусовете на Валс. Превежда от френски език (автори като Емил Дюркем, Симон Вейл и др.).
Други статии от този автор

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 3 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020