Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Трябваше да направя една анкета – от онези баналните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно впечатлен от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено растение в саксия. Младата жена беше леко закръглена, не много висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една привлекателна ивица от корема й, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…


– Малее, какви големи лимони имате – възхитих се аз, като гледах към клоните на растението, разбира се.

– Не са лимони – отвърна младата жена, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.

– А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.

Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесет малки, зелени, почти еднакви топки и будеше респект.

– Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.

– Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как и в кой момент да изчопля историята на това впечатляващо дърво, което сякаш с лекота подпираше тавана на стаята.

Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив. Започнахме това, за което бях дошъл, като между въпросите от анкетата аз слушах одисеята на портокаловото дърво.

– Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври 1944 г – поде младият мъж.

– Да, да – чувал съм. – веднага отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.

– Прадядо тогава е бил около 42-43-годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, не повече от педя, педя и нещо голямо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие и военни трофеи, а дядо взел портокалчето. „Сигурно някой немски офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята руса фрау, чакаща го я в Саксония, я в Бавария“ – шегуваше се многократно през годините той.

– „Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище?“ – зададох поредният въпрос от анкетните листове, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.

– Ами от самото училище – отвърна мъжът с усмивка, но веднага добави сериозно – Не, от нищо. – и продължи – Една седмица след „пленяването“ на саксията в немския окоп, прадядо го ранили тежко в гърдите при едно от ожесточените и решаващи сражения за Страцинската позиция. Когато го настанили в лазарета, с последни сили изпъшкал на един войник да отиде и да му донесе саксията с малкото дръвче. Няколкото дни, докато лежал в полевата болница, между живота и смъртта, саксията стояла неотлъчно край леглото му, като разпятие. Прадядо казваше, че всеки път щом усетел, че душата му се кани да литне към небето, той хващал саксията с растението, душата му се закачала за листата и пак си се прибирала в тялото. Когато малко се стабилизирал, върнали го обратно в България, заедно с други ранени. Портокалчето естествено било с него през целия път. От разбитите пътища, или от нещо друго, глинената саксия се счупила, но дядо пресадил дръвчето в една пробита каска. Понеже го хванал страх да не измръзне от ниските температури, той го прехвърлил втори път, с малко пръст, в паласка за патрони. Завивал го с одеалото си, когато му се струвало много студено, навлажнявал коренчетата му с вода от манерката, като първо отпивал, за да постопли водата в устата си. До такава степен дръвчето се сраснало с надеждата му за живот, че прадядо си казвал: „оцелее ли дръвчето – ще оцелея и аз“. Така паласката с портокаловата фиданка пристигнала на село. Вече било края на ноември.

– „Ако зависи от вас, бихте ли се съгласили детето Ви да седи на един чин с турчета?“ – вмъквам поредния анкетен бисер.

– Абе, да, бе. Че то сина май точно с турче един чин дели – с досада маха с ръка моят събеседник и продължава биографията на живата реликва. – На село първата грижа на прадядо била да поръча на сина си – дядо ми де – тогава вече 18-годишен, да скове хубаво дървено сандъче за малката фиданка. Накарал го да подбере най-хубавата почва, да я размеси с добре угнил овчи тор и речен пясък и да прехвърли екзотичния трофей. Много мъже и жени от село се стекли да видят фронтовака, завърнал се жив и да го разпитат подробно за този, или онзи. Прадядо на всички отговарял, че войната е едно голямо всеядно прасе, което не подбира немци или българи, граждани или селяни, умни или глупави, а яде всеки, който му се мерне пред очите. От него съм запомнил тази фраза, че войната е прасе. Накрая не пропускал да се похвали с малкото дръвче в дървеното сандъче. Всички го гледали, цъкали с език и смятали съселянина си за късметлия, но и за малко смахнат.

След пет години, през лятото, дядо решил да се жени, обаче точно тогава умрял Георги Димитров и партийците от село посъветвали прадядо да отложат сватбата с някой месец. Прадядо ги послушал и чак наесен направили гюрюлтията. Той подарил на младоженците три овце, радио „Филипс“ и портокалчето, което вече било в нова, глинена саксия, купена от Стара Загора.

– „Бихте ли се съгласили детето Ви да се ожени за ромка?“ – упорствах аз с анкетата, но този път домакинът ми даже не чу въпроса.

– И така портокаловото дърво растяло, взело да дава плодове и се превърнало в атракцията на селото. Лете, дядо обичал да си пийва ракийка под клоните му на двора, а зиме го слагали в най-топлата стая и се грижели за него като за член от семейството. Торили го, сменяли му пръстта, премествали го в по-големи саксии през три-четири години. Когато го нападали въшки и други буболечки, го пръскали с препарати, които дядо набавял от те-ке-зе-се-то. През топлите месеци задължително го къпели с кофи на двора, а на децата давали парцали да му бършат листата. За Нова година, понякога, в къщи имало пресни портокали, но не винаги, понеже в някои години плодовете узрявали чак през февруари. Прадядо много се гордеел със своя скъп трофей от войната, защото в онези времена дори гражданите не знаели какво е това портокал. По Великден жените от село идвали при баба да им даде малко сушени портокалови кори за да сложат в козунаците, а когато идвали големци от града, задължително ги водели в „къщата с портокаловото дърво“ да се снимат пред него.

Една година на гости на село дошла балдъзата на дядо, която от много време нямала деца. Настанили я в стаята с портокалчето. Колко време стояла – пет дни ли, седмица ли – не знам, яла ли е от плодовете, не е ли яла – също не знам, но скоро след това забременяла. Така тръгнала приказка, че портокалчето лекува безплодие. Започнали да идват жени от околните села, че и от града. Прадядо направил пристройка към къщата, където сложили портокалчето с две легла. Завистливи съселяни злословили, че не цитрусовото дърво помага на безплодните жени, а най-вече дядо им помагал. Най-странното, обаче е, че когато прадядо починал през седемдесет и първа, същата година дървото изсъхнало. Ненадейно и без видима причина. В къщи настанала истинска трагедия. Дядо си скубел косите и псувал, баба плачела по цял ден, а прасето спряло да наддава. Така било и през шейсет и четвърта, когато едни цигани-мечкадари откраднали сандъка с ценния цитрусов вид. След месец и нещо, обаче, те сами го върнали, защото мечката им се разболяла, циганката си счупила крака, а циганинът го взели запас за две седмици в трудовите войски в Раднево. На всичкото отгоре, на дъщеря им, която била на тринайсет и тъкмо отскоро бил започнал да ú идва мензисът, този месец не дошъл. Затова, циганинът като се върнал от запас, за по-сигурно завел момата си в гората да види змия, та ако е бременна, да пометне. След това побързал да върне откраднатото дърво.

– „Бихте ли се оженили за ромка?“ Вие самият – промърморих съвсем тихо предпоследния въпрос от анкетните листове пред мене и сам отбелязах отговора с химикала – „Не“, за да не прекъсвам човека на такова важно място.

– Та, през седемдесет и първа, когато изсъхнало портокалчето, татко бил в казармата, вече стар войник, но дядо отишъл до поделението и измолил да го пуснат в отпуск. Като си дошъл го пратили да извика един агроном – приятел на дядо, да каже може ли да се спаси дръвчето. Агрономът дошъл, огледал листата и клоните с много професионален поглед, копнал в пръстта около корена и казал, че в неговите книги не пише нищо за портокалите, но че дървото със сигурност ще се оправи, ако дядо почерпи както подобава. Седнали двамата с агронома и изпили едно голямо шише гюлова ракия, макар че тук баба винаги поправяше дядо и казваше, че изпили не едно, а две шишета. През това време говорили за смъртта, за футбола, за те-ке-зе-се-то и за това, че портокалът на всяка високосна година цъфтял по два пъти, за съветските и американските космонавти и за още куп работи, за които се говори, когато човек има пред себе си шише ракия, хубаво мезе и изсъхнал портокал. Ейй, че съм и аз – ама, да сипя малко ракийка, да не стоим така само на гола анкета – изведнъж се сепна домакинът и прекъсна своя разказ.

– Не, не – аз след малко ще тръгвам – един въпрос ми остана и свършваме – отвърнах аз. – Но какво стана после, явно се е оправило дръвчето, след това странно изсъхване?

– Оправило се, как няма да се оправи. Дядо извикал тайно селския поп да пее молитва за здраве на портокала. Попът отначало се дърпал, защото казвал, че може да пее само на хора и то християни, а дядо се разлютил и му казал, че това дръвче било по-християнин от самия него, и да идвал бързо, че щял да го обади на партийния секретар дето правел тайно кръщенета и взимал пари за тях. И попа кандисал. Баба пък – също тайно – отишла при врачка, ако имало направена черна магия на дървото, да я развали. На следващата пролет, на сухия ствол избили млади филизи отдолу и след две години пак взело да дава портокали като невидяло. Татко вече се бил оженил и аз съм се родил същата година, когато портокала пак цъфнал и вързал.

– Човек ще каже, че има връзка между смъртта и раждането във вашето семейство и изсъхването и повторното разпукване на дървото – подех замислено аз и погледнах с уважение към внушителната, зелена снага на портокала. Стори ми се, че и той ме погледна, но не съм сигурен, че беше с уважение.

– После и дядо почина, а когато преди две години татко се разболя, аз запалих колата и тръгнах към село. Сестра ми не искаше и дума да чуе, да вземе дървото в нейния апартамент, защото имала две папагалчета, които пускала да летят свободно из стаите и щели да изкълват листата и плодовете. Трябваше аз да взема семейната реликва. Махнах предната седалка, овързах короната на дървото за да не е толкова разперена и за да мога да я прекарам през люка – добре че колата ми е с люк – и така съм карал през целия път – 130 километра от село дотук, с 40-50 километра в час. Отстрани и отпред, аз почти не се виждах, полузакрит от клоните, които ми отнемаха голяма част от видимостта, но все пак виждах достатъчно. И ето, от две години е при мен.

– А дали… – започнах, аз, но не знаех как да продължа. – В смисъл, дървото, дали притежава още онези лечебни свойства.

– Имате предвид за безплодието ли? – усмихна се мъжът. Честно казано – не знам. Имаме само едно дете, наистина, но въпреки че е със спирала, жена ми два пъти вече прави аборт за тези две години. Освен това – странно защо, но оттогава гръдната й обиколка започна да нараства. Не знам…

Бяхме станали от масата неусетно и стояхме прави пред портокаловото дърво. Плодовете му бяха зеленикави, не много едри и аз си дадох сметка, че все пак приличаха повече на лимони, отколкото на портокали. Домакинята се беше приближила неусетно до нас и когато я мярнах с крайчеца на очите си, си помислих, че ако даваха военни чинове на жените според бюстовете им, то тази трябваше да бъде генерал. Без да подозира за моите непристойни помисли, тя изчурулика, че последната Коледа не са купували елха, а украсили портокаловото дръвче, като обвили плодовете в разноцветни станиоли и поставили мигащи лампички.

Отговорът на последния въпрос от анкетата си го попълних сам. За съжаление така и не разбрах според резултатите от проучването, кои са излезли по-толерантни – ромите, турците или българите.
Иво Георгиев
Иво Георгиев е автор на стихосбирките „В по-лошата половина на гората“ (Кърджали, 1998), за която получава една от наградите на Литературни дни „Южна пролет“ (1999) в Хасково, и „От вътрешната страна на очакването“ (2003), с оригинално авторско оформление. Автор е на сборника с разкази „Исус ми прати SMS“ (2009).

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 5 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 6 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 6 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 6 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици