Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

Събота следобед е, през зимата, ритуално време за мача по ръгби. Заедно с баща си той хваща навреме трамвая до Нюландс, за встъплението в 2:15. Краткото встъпление ще бъде последвано в 4:00 от главния мач. След главния мач те отново ще хванат трамвая за вкъщи.

Той отива с баща си в Нюланд защото спортът – ръгби през зимата, крикет през лятото – е най-силната оцеляла връзка помежду им, и защото го прободе като нож през сърцето, в първата събота след като се завърна в страната, да види как баща му облича платото си и без да каже дума отива в Нюландс като самотно дете.

Баща му няма приятели. Нито пък ги има той, макар и по други причини. Имаше приятели, когато беше по-млад; но тези стари приятели сега са разпилени по целия свят, а той изглежда е изгубил способността, или може би волята, да търси нови. И така той е зависим от баща си, както и баща му е зависим от него. Както живеят заедно, така през съботите те споделят удоволствието си заедно. Това е законът на семейството.

Изненада го, когато се върна обратно, да открие, че баща му не познава никого. Винаги беше мислил за баща си като за общителен човек. Но или той беше грешил в това, или баща му се беше променил. А може би това просто беше едно от нещата, които се случват на мъжете, когато те остаряват: те се затварят в себе си. В събота местата на стадиона в Нюланд са пълни с тях, самотни мъже в сиви габардинени палта, в залеза на живота си, затворени в себе си сякаш самотата им е някаква срамна болест.

Той и баща му седят един до друг в северното крило, гледайки встъплението. Над днешната игра виси придъх на меланхолия. Това е последният сезон, в който стадионът ще бъде използван за клубно ръгби. Със закъснялото пристигане на телевизията в страната, интересът към клубното ръгби е намалял. Мъже, които преди са прекарвали съботните си следобеди в Нюландс, сега предпочитат да си стоят вкъщи и да гледат мача на седмицата. От хилядите седалки в северното крило не повече от десетина са заети. Железничарското крило е напълно празно. В южното крило все още има един блок от твърдоглави Цветнокожи зрители, които идват, за да насърчават УСТ и Вилиджърс, и да освиркват Стеленбош и Ван дер Стел. Само в ложите има прилично количество зрители, може би хиляда.

Преди четвърт век, когато той беше дете, нещата бяха по-различни. В някой от големите дни на клубното първенство – когато например Хамилтънс играеха срещу Вилиджърс, или УСТ срещу Стеленбош – човек с труд намираше правостоящи места. Цял час преди последния сигнал камиончетата на Аргус вече се носеха по улиците, разнасяйки пакети със спортното приложение за продавачите по уличните ъгли, със свидетелства на очевидци от всички мачове на първата лига, дори мачовете в далечните Стеленбош и Съмърсет Уест, заедно с резултатите от по-долните групи, 2А и 2Б, 3А и 3Б.

Тези дни са си отишли. Клубното ръгби е на издъхване. Човек може да го почувства днес не само по вестникарските щандове, но и на самия стадион. Подтиснати от огромното пространство на празния стадион, играчите изглежда просто се движат по задължение. Един ритуал умира пред очите им, един автентичен дребнобуржоазен южноафрикански ритуал. Последните му запалянковци са събрани днес тук: тъжни застаряващи мъже като баща му; унили, послушни синове като самия него.

Започва да се сипе лек дъжд. Той отваря чадър над двама им. На полето тридесет апатични млади мъже се мотаят насам-натам, опитвайки се да хванат мократа топка.

Встъпителният мач е между Съюза, в небесносиньо, и Гардънс, в кестеняво и черно. Съюзът и Гардънс са на дъното на таблицата в първата лига и са заплашени от изпадане във втората. Преди не беше така. Едно време Гардънс беше сила в ръгбито от Западната Провинция. У дома има рамкирана фотография на третия тим на Гардънс, каквито бяха през 1938; баща му седи в първата редица, в свежо изпраното трико, с кръста на Гардънс, яката модерно вдигната около ушите му. Ако не бяха някои непредвидени събития, особено Втората световна война, баща му може би – кой знае? – дори би успял да влезе във втория отбор.

Ако се зачитат старите връзки, баща му би викал за Гардънс против Съюза. Истината обаче е, че баща му не се интересува от това кой ще спечели. Гадрънс или Съюза, или човекът от луната. Всъщност той намира трудно да разбере от какво се интересува баща му, независимо дали става дума за ръгби или за каквото и да било. Ако би могъл да реши загадката за това какво всъщност иска баща му, може би той би могъл да бъде един по-добър син.

Цялото семейство на баща му е такова – без грам страст. Те изглежда не се интересуват дори и от пари. Всичко, което искат, е да се разбират с всички и да се посмеят малко докато го правят.

В отдела по смеха той е последният компаньон, от който баща му се нуждае. По смеене той е последен в класа. Мрачно момче: сигурно така го вижда светът, ако изобщо го вижда. Мрачно момче; мокро одеяло; пръчка в калта.

А освен това налице е и въпроса за музиката на баща му. След като Мусолини капитулира през 1944 и германците бяха отблъснати на север, войските на съюзниците, окупиращи Италия, включително и южноафриканците, получили разрешение да си починат за кратко време и да се забавляват. А сред развлеченията, предвидени за тях, били и изпълнения в големите оперни палати. Млади мъже от Америка, Великобритания и далечните британски доминиони отвъд океаните, напълно невинни що се отнася до италианската опера, били запокитени в драмата на Тоска, Севилският бръснар или Лучия ди Ламермур. Само шепа от тях се почувствали запалени, но баща му е бил един от тях. Възпитан със сантиментални ирландски или английски балади, той се почувствал захласнат от буйната нова музика и поразен от спектакъла. Ден след ден той се връщал обратно, за да гледа повече.

И така, когато ефрейтор Кутси се завърна в Южна Африка в края на сраженията, той го направи с една новооткрита страст към операта. „La donna è mobile“, пееше той откъм банята. Или „Фигаро тук, Фигаро там“. „Фигаро, Фигаро, Фииигаро!“ После отиде и купи грамофон, първия за семейството; отново и отново той пускаше една плоча на 78 оборота – запис на Карузо, пеещ „малката ти ръчичка е замръзнала“. А когато бяха изобретени големите плочи, той купи нов и по-добър грамофон, заедно с албум на Рената Тебалди, пееща любими арии.

И така в младежките му години в къщата имаше две школи по вокална музика, воюващи една с друга: една италианска школа, тази на баща му, представлявана от Тебалди и Тито Гоби в пълна сила; и една германска, неговата собствена, основаваща се на Бах. Всеки неделен следобед домакинството биваше потапяно в хорове от месата в Б-минор; а вечерта след това, когато Бах най-после беше заглушен, баща му си наливаше чаша бренди, пускаше Рената Тебалди и сядаше да послуша истинска музика, истински мелодии.

Заради нейната чувственост и декадентство – това беше начина, по който, на шестнадесет години, той я възприемаше – той завинаги щеше да мрази и презира италианската опера. Това, че може би я презира просто защото баща му я обича, че той може би е решил да мрази и презира всичко на този свят, което баща му обича, беше възможност, която той не би признал.

Един ден, когато вкъщи нямаше никого, той извади от калъфа плочата на Тебалди и с един бръснач направи дълбока драскотина през цялата й повърхност.

В неделя вечерта баща му пусна плочата. При всяко завъртане иглата подскачаше. „Кой е направил това“, попита той. Изглеждаше обаче, че никой не го е направил То просто се беше случило.

Това беше краят на Тебалди; сега Бах можеше да властва без съперници.

Заради тази низка и дребнава постъпка той изпитва дълбоко разкаяние в продължение на последните двадесет години; разкаяние, което не отслабва с течение на времето, а, напротив, се засилва все повече. Едно от първите неща, които той направи след като се завърна в страната, беше да претърси музикалните магазини за плочата на Тебалди. И макар че не успя да я намери, той попадна на една сборна плоча, в която тя пееше някои от същите арии. Занесе я в къщи и я просвири от начало до край, надявайки се да примами баща си навън от стаята му, както един ловец се опитва да примами някоя птица със свирките си. Но баща му не показа никакъв интерес.

„Не разпознаваш ли този глас?“, попита той.

Баща му поклати глава.

„Това е Рената Тебалди. Не си ли спомняш как обичаше да слушаш Тебалди едно време?“

Той отказа да приеме поражението. Продължи да се надява, че някой ден, когато е извън къщата, баща му ще пусне новата, безупречна плоча, ще си налее чаша бренди, ще седне в креслото си и ще се пренесе в Рим или Милано, или където и да е – там, където като млад мъж ушите му за пръв път са се отворили за чувствените красоти на човешкия глас. Той искаше гърдите на баща му да се изпълнят с онази стара радост, пък било то и само за час; искаше той да съживи тази изгубена младост, да забрави сегашното си съсипано и унизено съществуване.

Но най-много от всичко той искаше баща му да му прости. Прости ми!, искаше той да каже на баща си. Да ти простя? За Бога, какво има за прощаване?, искаше му се да чуе в отговор от баща си. При което, ако би могъл да събере куража за това, той най-после би направил пълно самопризнание: Прости ми за това, че преднамерено и със зла умисъл аз надрасках твоята плоча на Тебалди. А и за други неща, толкова много, че изреждането им би отнело цял ден. За безбройни актове на подлост. За подлостта на сърцето, където се породиха тези актове. Изобщо за всичко, което съм направил от деня, в който съм се родил, и то така успешно, за да превърна живота ти в страдание.

Но не, нямаше никаква следа, дори и най-слабата, от това, че по време на отсъствието му Тебалди е била пусната да пее на свобода. Тебалди, както изглеждаше, беше изгубила чара си; или, в противен случай, баща му играеше някаква ужасна игра с него. Животът ми – страдание? Какво те кара да мислиш, че животът ми е бил страдание? Какво те кара да мислиш, че изобщо някога е било по силите ти да превърнеш живота ми в страдание?

От време на време той пуска плочата на Тебалди за самия себе си; и докато слуша, началото на някакъв вид трансформация започва да се оформя вътре в него. Както може би се е случило с баща му през 1944, сърцето му започва да бие в такт с онова на Мими. И както великолепната извисяваща арка на нейния глас може би е призовала душата на баща му, така сега тя призовава и неговата душа, подбуждайки я да се присъедини към нейната в един страстен, свободен полет.

Но какво му е липсвало през всичките тези години? Защо не е слушал Верди, Пучини? Глух ли е бил? Или истината е по-жестока от това: дали, още като младеж, той перфектно е долавял и разпознавал призива на Тебалди, а след това с мълчалива превзетост („Няма пък!“) е отказвал да се вслуша в него? Долу Тебалди, долу Италия, долу плътта! И ако баща му също трябва да пропадне във всеобщото крушение, то нека бъде така!

За това какво става в главата на баща му той няма ни най-малка представа. Баща му не говори за себе си, не пише дневник или писма. Само веднъж, по случайност, вратата се открехна мъничко. В светската притурка към неделния Аргус той откри един Да-Не въпросник, който баща му беше попълнил и оставил да лежи, един въпросник, озаглавен „Вашият личен индекс за удовлетвореност.“ До третия въпрос – „Познавали ли сте много представители на другия пол?“ – баща му е задраскал квадратчето Не. „Били ли са отношенията с другия пол източник на задоволство за вас?“, продължава четвъртият. Не, отново същият отговор.

От възможните двадесет точки баща му е набрал шест. Сума от петнадесет или повече, казва авторът на въпросника, някой си Рей Шварц – доктор на медицинските науки, автор на Как да преуспеем в живота и любовта, един бестселър по въпросите на личностното развитие – означава, че отговарящият е живял един реализиран живот. Сума от десет или по-малко точки, от друга страна, означава, че той или тя трябва да развие един по-положителен възглед за живота, към която цел присъединяването към някой социален клуб или школа по танци биха могли да бъдат първа крачка.

Баща му работи като счетоводител за една фирма, която внася и продава части за японски коли. Понеже повечето от тези части са произведени не в Япония, а в Тайван, Южна Корея или дори Тайланд, те не могат да бъдат наречени истински. От друга страна обаче, понеже те не пристигат във фалшиви опаковки на производителя, а обявяват (в много дребен шрифт) страната на производство, те не са и пиратски.

Собствениците на фирмата са двама братя, вече в напреднала средна възраст, които говорят английски с източноевропейски спрежения и се преструват, че не разбират Африканс, макар че всъщност са родени в Порт Елизабет и разбират уличния Африканс много добре. Те имат персонал от пет души: трима продавачи, един счетоводител и един помощник-счетоводител. Счетоводителят и неговият помощник имат една малка собствена кабинка от дърво и стъкло, която да ги изолира от работите около тях. Що се отнася до продавачите, те прекарват времето си в суетня между щанда и рафтовете с авточасти, които се простират назад в тъмното хале на магазина. Главният продавач, Цедрик, е с тях още от самото начало. Колкото и рядка да е някоя част – кожух за вентилатор на Сузуки с три колела от 1968, централна втулка за петтонен камион Импакт – Цедрик знае къде да я намери.

Веднъж в годината фирмата прави инвентаризация, при която всяка купена или продадена част, чак до последната гайка и болт, бива отчетена. Това е голямо начинание: повечето търговци сигурно биха затворили магазина през това време. Но Авточасти Акме е стигнала дотам, където е – така казват братята – като е стояла отворена от осем сутринта до пет следобед пет дни в седмицата, плюс от единадесет преди обяд до един следобед в събота, ако ще да валят камъни, петдесет и две седмици в годината, с изключение на Коледа и Нова Година. Така че инвентаризацията трябва да се прави след работно време.

Като счетоводител баща му е в центъра на операциите. По време на инвентаризацията той жертва обедната си почивка и работи до късно вечерта. Работи сам, без помощ: да работят извънредно, а следователно да хващат късен влак за в къщи, е нещо, което нито госпожа Ноердиен, помощничката на баща му, нито продавачите са съгласни да правят. Да се вземат късните влакове е станало доста опасно, казват те: твърде много пътници биват нападани и ограбвани. Така че след работно време остават само братята и баща му, в неговия офис, внимателно преглеждайки документи и счетоводни книги.

„Ако госпожа Ноердиен би оставала само по един допълнителен час дневно“, казва баща му, „щяхме да свършим за нула време. Аз бих могъл да чета цифрите, а тя да ги проверява. Да го правя сам е безнадеждна работа.“

Баща му не е квалифициран счетоводител, но през годините, в които имаше самостоятелна юридическа кантора, той е научил поне най-основното. Той е счетоводител на братята вече дванадесет години, през цялото време, откак се отказа от закона. Братята най-вероятно знаят за пъстрото му минало в юридическата професия – Кейп Таун не е голям град. Те знаят за него, а следователно – най-вероятно – го наблюдават внимателно, за в случай че, дори така близо до пенсия, той би се опитал да ги изизграе.

„Ако можеш да донесеш счетоводните книги в къщи“, предлага той на баща си, „аз бих могъл да ти помогна с проверката.“

Баща му клати глава и той може да се досети защо. Когато баща му споменава счетоводните книги, той го прави само с приглушен тон, сякаш това са някакви свещени книги, сякаш тяхното поддържане е някаква свещеническа функция. Поддържането на счетоводството не е проста работа, така подсказва поведението му; това е нещо повече от елементарна аритметика с колонки от цифри.

„Не мисля, че мога да донеса счетоводните книги у дома“, казва баща му накрая. „Не и с влака. Братята никога няма да го позволят.“

Той може да разбере това. Какво ще стане с Акме, ако баща му бъде нападнат, а свещените книги – откраднати?

„Тогава нека дойда в града накрая на работното време и да поема работата на госпожа Ноердиен. Двамата бихме могли да работим от пет до единадесет, да речем.“

Баща му мълчи.

„Просто ще помагам при проверката“, казва той. „Ако се появи нещо поверително, обещавам, че няма да гледам.“

Когато той пристига за първата си смяна, госпожа Ноердиен и продавачите са се прибрали в къщи. Той бива представен на братята. „Синът ми Джон“, казва баща му, „който идва, за да ми помага при проверката.“

Той се ръкува с тях: господин Родни Силвърман, господин Барет Силвърман.

„Не съм сигурен, че можем да те включим в платежната ведомост, Джон“, казва господин Родни. Той се обръща към брат си: „Как мислиш, кое е по-скъпо, Барет, един доктор на науките или един квалифициран счетоводител? Май ще ни се наложи да вземаме заем.“

Всички се смеят на шегата. След това те му предлагат тарифа. Тя е точно същата, каквато той получаваше като студент, преди шестнадесет години, за преписването на информация за домакинствата върху картички за общинското преброяване.

Заедно с баща си той сяда в стъклената кабинка на счетоводството. Задачата, която ги очаква, е проста. Трябва да минат през папка след папка с фактури, проверявайки дали цифрите са били преписани коректно в счетоводните книги и в банковия дневник, маркирайки ги една след друга с червен молив, проверявайки сумата в долния край на страницата.

Те започват да работят и напредват спокойно. Веднъж на няколко хиляди страници намират по някоя грешка, пикливи пет цента в едната или в другата посока. В останалата си част книгите са в безукорен ред. Както от разпопените свещеници се получават най-добрите коректори, така и от изключените адвокати изглежда се получават добри счетоводители – изключени адвокати, подпомагани, ако има нужда, от своите прекалено образовани, безработни синове.

На следващия ден, на път за Акме, го застига кратък дъжд. Пристига мокър до кости. Стъклата на кабинката са замъглени; той влиза, без да чука. Баща му е прегърбен над бюрото си. В кабинката има още някой, една жена – млада, с очи на газела, нежно закръглена, тъкмо обличаща палтото си.

Той заковава на място, стъписан.

Баща му става от мястото си. „Госпожо Ноердиен, това е синът ми Джон.“

Госпожа Ноердиен отвръща поглед, не подава ръка. „Аз ще тръгвам“, казва тя тихо. обръщайки се не към него, а към баща му.

Един час по-късно братята също си тръгват. Баща му кипва чайника и прави кафе. Страница след страница, колонка след колонка, те напредват с работата, до десет часа, докато баща му започва да примигва от изтощение.

Дъждът е спрял. По обезлюдената Рийбек Стрийт те се отправят към гарата: двама мъже, повече или по-малко физически силни, по-сигурни през нощта от сам мъж, много по-сигурни от сама жена.

„От колко време насам работи за теб госпожа Ноердиен?“, пита той.

„Дойде през последния февруари.“

Той очаква повече. Но няма повече. Би могъл да пита за много неща. Например: как така госпожа Ноердиен, която носи забрадка и вероятно е мюсюлманка, работи за еврейска фирма, без наблизо да има мъж-роднина, който да я държи под защитния си поглед?

„Добра ли е в работата си? Ефективна ли е?“

„Много добра. Много точна.“

Той отново чака за нещо повече. Отново, това е всичко.

Въпросът, който той не може да зададе, е: Какво се случва със сърцето на един самотен мъж като теб, когато той седи ден след ден, в една кабинка не по-голяма от много затворнически килии, редом с една жена, която е не само толкова добра в работата си и толкова точна, колкото е госпожа Ноердиен, но също и толкова женствена?

Защото това е основното впечатление, което той отнася със себе си след кратката среща с нея. Той я нарича женствена, защото не намира по-точна дума: женственото, една по-висока разреденост на женското, до степен да се превърне в дух. С госпожа Ноердиен, как би могъл един мъж, как би могла дори госпожа Ноердиен, да прекоси пространството от екзалтираните висини на женственото до земното тяло на женското? Да се спи с едно същество като това, да се прегърне едно такова тяло, да се помирише и вкуси то – какво би направило всичко това с един мъж? А да бъдеш редом с нея цял ден, долавяйки и най-слабото й движение: дали тъжният отговор на баща му в отговор на въпросника на доктор Шварц – „Били ли са отношенията с другия пол източник на задоволство за вас?“ – „Не“ – има нещо общо с това, че в зимата на своя живот той се е изправил лице в лице с една красота, каквато никога преди това не е познавал и за която никога не може да се надява да притежава?

Източник

Pin It
Дж. М. Кутси
Джон Максуел Кутси (род. 1940) е писател и университетски преподавател от Южна Афирка (понастоящем австралийски гражданин). Международно реномиран като романист, литературен критик и преводач, Кутси е двукратен носител на наградата Букър и носител на Нобелова награда за 2003 година.
Други статии от този автор

Посетители

7
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 12 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 21 часа
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 5 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 5 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 2 седмици
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 2 седмици