1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
 „Има ли пътища, които водят нагоре, чичо Бела?
Много пътища водят нагоре, Булчо.“
 Нимрод Антал, „Кontrol“

Първият ми работен ден в халетата на новата – американска – Бояна филм, започна в една мразовита ноемврийска утрин в 7:30. (Колко много значат първите, и колко малко последните.) По това време на деня обикновено в главата ми нахлуваха спомени от недалечни милитари-физзарядки или пък още по-студените води на фобий, отгледани по детските градини.

Хангарът приличаше на гигантски хладилник, фризер, в който щъкащите нагоре-надолу гащеризони бяха това, без което уискито ГОРЕ нямаше да е така сладко. Веднага след като опипом в тъмнината намерих съблекалнята“ и навлякох работните дрехи, ме въоръжиха с мече, бака резедава боя, ръкавици, маска и задачата да преобразя една неправдоподобна конструкция от силикон и смола в автентичен коридор на нюйоркското метро. Както разбрах по-късно, само след седмица тук щели да снимат филм на ужасите, в който група надрусани колежанчета налитат на някакво окаяно-отчаяно-и-откачено същество, жадно за внимание и, разбира се, кръв. (БГ, магнит за всички Б категории.) Нагласях си ваната така, че да не ми блести в очите, когато се появи Франка.

Франка е трътлестата двайсетгодишна румънка с бейзболната шапка и баджа на арт-директор на дясното бедро, която след всяка сутрешна оперативка слизаше при нас от импровизирания си офис на горния етаж и ни изтезаваше с английски език, докато не проумеем като как си представя декорите на местата за снимки. Чуждото желание да играеш желание, подтискайки своето, срещу така желаната сума.

Никога не съм разбирал толкова ясно дефиницията на К. Веднъж един от общите работници – нисък, червендалест шоп (копие на Руслан Мъйнов), размаха заплашително един дълъг червен фенер пред цигарата на Франка (с такива фенери играехме на джедаи в средата на 80-те), после я хвана за кръста и без каквото и да било усилие я изстреля право нагоре. Полетът й отключи онзи кристален звън, който обикновено децата издават на блъскащите се колички или на виенското колело.

– Тежи ли – попита някой.

– Е, не колкото живота – отвърна духовито Мъйнов.

Свикнала да се къпе в реки от тестостерон, трансилванската „графиня“ порита кокетно въздуха с крака и не видя кога капучиното й се изсипа върху киселата физиономия на колежка, стърчаща от декоративна дупка в пода. Останалите – дърводелци, монтажници и декоратори, забравили откога ни се пикае, безмълвно попивахме балканската еротика.

Та Франка ми нареди да зарежа всичко и да отида при секретарката им – типичната за соца лелка, с рязаното кожухче и златните обеци. Сред опашката разпознах доста художници от Академията, които усърдно се преструваха на непознати. Аз се разписах на един хвърчащ лист, срещу думата пейнтър* и обнадежден от обещаните пари, стопих разстоянието до бояджийския си инвентар в мисли за грандиозни творчески планове.

Още същия ден ме изпратиха с отговорна мисия на няколко от другите локации на копродукцията, първата от които беше метро-подлез Люлин. След два безумно вкусни хамбургера от кетъринга на крак (кой казва, че пластмасата не се яде), надянах втори панталон и трети суичър и въоръжен с няколко килограма аерозолен ацетон, скочих бързо в чакащия ме бус. Здравенякът отпред (собственик на цветарски магазин в Силистра), раздразнен от естеството на временната си работа, изкара колата на мръсна газ и почти и стопи гумите в желанието си да ме изхвърли час по-скоро на крайната точка.

Ще се върна, изръмжа атлетът и изчезна яко дим.

Хубаво че послушах препатили – течението в подлеза си го биваше, ветровете тук наистина можеха да бъдат мечта за всеки сърфист. Това, което се искаше от мен, бе да докажа на дело професионалната си характеристика като залича свастиките и хулиганската лирика с нещо позитивно, здравословно и безсмислено. Докато размишлявах философски над проблема Велика – една от дузината красавици (велико име), чийто работен ангажимент щеше да си остане загадка за мен, хвърляше по ъглите автентичен „американски“ боклук – т.е. фасове Мелник, шума и бутилки Кока-Кола, освен това разлепваше и вносни афиши по таблата на изходите. Момчето от „Егида“, умиращо за нормален разговор, реши временно да напусне кибритената си кутийка и да ми прави компания докато бомбя стените.

Нали е платено къдет’ трябва и ‘сичко е легално…, не съм против драскането – що, стига да е естетично, кат’ на ендекато на културата...“

„Кат’ на ендекато на културата“, улавям се да повтарям наум. Представям си що за шок и ужас би било за люлинските гангста-поети, ако сега не бяха на училище и можеха да ме видят. Ня’къв трийсегодишен „цайс“ в дружеската компания на униформен „враг“ съвсем легално и посред бял ден пренася с автоспрей англоезични (непознати нему) фрази и картинки сред редовете на тяхната собствена тетрадка. Тетрадката, на чийто задни, скрити, или просто непонятни за молядругарката страници от бетон, малкият агресор можеше и моделираше ежедневно в текст и картина своето световно неудовлетворение, и вселенски гняв. А относно качеството на съдържанието, бих перифразирал така - проблемът не е във Вашето дете.

Докато си чаках шофьора, отворих един луксозен чернобял албум (Франка ми го бутна в сака за вдъхновение), който така и не използвах – от страх да не нацапам хартията. Разглеждах графити от гетата на Голямата ябълка. Абстрактната поезия на чернобелите. Единственото място, в което черното и бялото се докосваха. Графити, слезли от стените на затвори; графити, затварящи всеки без съд и присъда. Антирелигиозна меса за мир и терор. Надгробни надписи на родени убийци и родени месии.

Следващата ми дестинация е депото на метрото. Трябваше да скрия истинския цвят на един вагон с патини, имитиращи корозия, старост и разруха. Богохулство ли е да се флиртува със смъртта? По едно време някаква рутинна манипулация на диспечера вдъхна секунда живот на моя вагон и извика във въображението ми края на „Ана Каренина“. Нощната смяна (беше вече десет) ме следеше с любопитство на почтително разстояние и самоотвержено откликваше на всяко мое желание. Дистанция нямаше и не заради оплесканото ми лице или отровния въздух, който дишахме заедно. Преди да събудя шофьора си реших да доразгледам албума в кабината на старши отговорника. Там тъкмо нареждаха началството:

– Ако ще със слънцето да се състезава за първо място във вселената, ма да плаща, бе. Тоя тип е живо доказателство, че краят на света наближава… Момче, а ти що изобщо я четеш тази книга? Няма там да живеем…

* painter – художник/живописец/бояджия

(Разказът е публикуван във в-к Сега, 16.02.2008)

Pin It
Антон Терзиев

Антон Терзиев (1977) е писател и художник, работещ в България.

Автор на книгите:

Всичко е включено в цената – сборник разкази, изд. Жанет 45, 2012
Местни герои – сборник разкази, изд. Сиела, 2010
Ърбан йога за начинаещи – сборник разкази, изд. Сиела, 2009
Никакъв портрет за художника – стихосбирка, изд. Жанет 45, 2007

Носител на наградата за съвременно изкуство БАЗА, 2010;
Голямата награда на конкурса Рашко Сугарев, 2007
Две отличия в конкурса Златен ланец на в-к Труд, 2006, 2007;
Наградата за дебют на RFI, 2004;
Включен в 50 International emerging artists на сп. Contemporary 2006.

Повече за автора на antonterziev.com

Други статии от този автор

Посетители

119

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 2 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици