Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Когато бях малка, много исках да разбера какво е любовта. Представях си я като лилава фея, облечена в прозрачно кимоно. С огромни маргарити в едната ръка и мрежа за ловене на пеперуди в другата. Тичаше боса по тревата, а след нея никнеха цветя. После те се покриваха с пчели. След тях идваха и хората – всички по двойки, всички хванати за ръце. Бяха голи, а на лицата им висяха закачени продълговати умивки.

Представях си любовта като нещо грандиозно. Като карнавалът в Рио де Жанейро, който гледах всяка година по БНТ. Представях си я недостижима. Като палмите в Калифорния и красивите момичета с големи гърди и ролкови кънки. Представях си я обсебваща и екзотична. Като нестихващ празник, на който всички са щастливи и танцуват. Танцуват много. И не се интересуват дали са облечени, нахранени, дали са платили данъците си, какво дават по телевизията, кой ден сме днес и кой ни управлява. Единственото, от което се интересуваха, беше любовта. Тя беше министър председателят на всички. Президентът на света – такава съществуваше в моите представи.

Стоях в малката си стая, притаила дъх в очакване на карнавала. Исках и аз да обуя ролковите кънки и пипна твърдите листа на палмите. Бях сграбчила билетчето с двете си ръце и чаках да мина през входа. Чаках любовта.

Когато един ден тя най-накрая се появи, аз нахлузих ентусиазирано кънките на невръстните си крака, изправих се и паднах жестоко. Кръвта ми запъпли по бетонените плочки, затича се в тесните им фуги и попи в земята. Просмука се в растенията, а те на свой ред нахраниха пеперудени вампири. Вместо копринени криле, те имаха кучешки зъби. Вместо магическа фея от книгите на Толкин, любовта се оказа невроза, излязла от томовете на Фройд. Не приличаше на приказно същество с островърха шапка. Тя беше премисляща, трепереща, психично болна.

Точно каквато е любовта към моите родители. Тази невидимата. Която се затваря, не иска да говори, не казва „Обичам те”. Крие проблемите си в тъмен ъгъл в гардероба, за да не ги притеснява. Брои фасовете в пепелника и държи дълги лекции за здравето на баща си. Събужда се посред нощ и на пръсти проверява равномерното му дишане. Спира душа и се ослушва дали всичко вкъщи е наред. Купува всяка Коледа пуловер за баща си и Poison на Dior за майка си. Украсява елхата и всички прозорци, за да бъде уютно, въпреки че отдавна не са семейство. Или поне не от тези, които дават по телевизията. А от онези, които мигат в жълтите прозорци всяка вечер – раздробени, нахвърляни, с хиляди духове помежду си.

Точно каквато е любовта към баба ми и дядо ми. Тази тихата. Която се обажда само веднъж в месеца. Разпитва и целува от разстояние. Брои бръчките по лицата и дните, които им остават. Кара ги да стоят един до друг и ги снима всеки път, чудейки се дали не е последен. Пазарува в мола ориз, синьо сирене, пастет и сладко, ужасно много сладко, защото толкова обичат. Тази, която се открива в острите черти на дядо си и зелените очи на баба си. Слуша за пореден път една и съща история и се усмихва, сякаш я чува за първи. Любовта, която се предава по гените. Която колкото и да е телефонна, никога не изчезва, дори тях двамата отдавна да ги няма. Тя идва всеки път, щом застанеш пред огледалото и се огледаш в острите черти на дядо си или зелените очи на баба си.

Точно като любовта към четирите ми приятелки. Тези, които редовно ровят из най-тъмните квадрати на моя гардероб. Държат сърцето ми в ръцете си и никога не го изпускат. Не го нараняват. Не го разкъсват. Целувам ги всяка събота в Онда срещу Руската църква – сънливи, рошави, изморени от поредната петък вечер. С повече алкохол в кръвта си, отколкото грим по лицата си. По кецове и с тениски. Истински. Моите приятелки, с които няма нужда да си даваме обети, за да съм сигурна, че си принадлежим. Те са мои по природа. Най-личните. Най-милите. Най-любимите. Жени, които миришат на мен. Мои душевни клонинги.

Точно като любовта към бившето ми гадже – упорит и натраплив вирус. Тя е навсякъде – по повърхността на предметите, на дъното им, във въздуха. Изпада от всяка книга, която отворя. Свила се е на кълбо в джоба ми. Седи до мен в киното, докато гледам филм с приятели. Клати крака от кухненския шкаф и ме гледа как си приготвям вечеря. През нощта пълзи между кокошите пера на възглавницата и чегърта остатъците от сълзи и спирала по нея. Тя е нечуплива, имунизирана, безжична. Любовта ми към него е Wi-Fi. Няма форма и цвят. Единственото й постоянно свойство е това, че е неизлечима.

Моята любов е моят СПИН. Тя е в мен самата. В малкия ми крив, похабен от наркотиците, голям колкото маслина хипоталамус. Там съм ги събрала всичките – в изображения с малка резолюция и дълга история. Паспортни снимки на любимите ми хора.

Pin It
Цвета Стоева
Цвета Стоева е млада българска авторка, победителка в конкурса „Новелови награди“ 2007.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Един много нормален... преди 8 часа
  • Нели писа Още

    Ако сте изчели много... преди 18 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не е лошо авторът да... преди 20 часа
  • meritus писа Още
    Гьобелс се върти в... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 2 дни
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 2 дни
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 3 дни
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 6 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 6 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици