Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

В един дървен сандък, някъде под избата на съзнанието ми, крия всичките си криви качества, а освен това – два чифта параноя, невроза и няколко вида сезонни депресии. От седмица насам някой от тях е намерил ключа, отворил е катинара, докато съм спяла, и сега всички се забавляват в главата ми. Оттогава не мога да спя. Вместо това предпочитам да шофирам. В такива състояния винаги помага. Карам със 180 км/ч, все едно се опитвам да им избягам някъде по пътя. От скоростта няма да успеят да ме настигнат и ще измръзнат там в студа – на тъмно и мокро. Нещастници!

Магистралата свършва и виждам огромна зелена табела „София“. След по-малко от 10 минути паркирам колата пред блока. Ослушвам се – в главата ми е тихо. Най-накрая! И точно преди да въздъхна с облекчение, на таблото лампата за маслото светва в червено. Аз съм го сменила преди месец и няма причина да премигва в този кървав цвят. В главата ми малкото неприятно дяволче започва да сменя табелки – теч на масло, двигател, колянов вал, основен ремонт на главината. После ми показва ценоразписа – 2000 лева, 3500 лева, 5000 лева.

Лампата продължава да си свети, без въобще да й дреме. Просто си има проблем и крещи в тишината, а ехото се удря в мозъка ми и пак превърта ценоразписа. Шибаната лампичка мига на червено, сякаш напук, а аз от опит знам, че това е второто най-лошо нещо, което може да се случи с колата ми. Първото е челен удар в стълб. Поглеждам нагоре и разпервам ръце.

– Добре, какво още можеш да ми причиниш, а? Какво? Колко още трябва да понеса?

Напоследък често си говоря с него. Затварям вратата на колата и телефонът ми звъни – Бившият. Окей, окей, можело да стане и по-зле. Винаги може. Не знам кой е този Мърфи, но е трябвало да умре от инфаркт, преди да измисли тъпите си закони. Оглеждам се объркано и не знам какво да правя. Оставям телефона на капака на колата и той също започва да вибрира. Целият автомобил се тресе и се превръща в огромна трепереща слушалка. Онзи отгоре съвсем се е ядосал. Сега седи в небесното си царство и се наслаждава на собствената си игра. Поставил е пешката си пред моя цар и се чуди как ще изляза от ситуацията. Къде ще се скрия, на кое квадратче ще избягам. Естествено, на погрешното. Вдигам телефона.

– Ало.

– Кате!

– Привет!

– Здрасти! Аз съм в Непал. Тук е супер! Обикалям вече 1 месец, но ми писна и след 2 дни се прибирам.

– Браво на теб!

– Ти как си? Още ли си толкова руса?

– Аха.

– Блондинка гадна!

– Еми...

– Иначе как си?

– Затънала в сезонното си социопатно състояние.

– Аха. Добре, като се върна, ще говорим. Купил съм ти подарък.

– Аз обичам подаръците.

– Знам.

– Окей. До скоро и лек път на обратно!

– До скоро!

Затварям и се замислям. Докато аз хвърча бясно около немската си кола и преглеждам мазното й като соев сос масло, той обикаля хималайски кътчета и яде бял ориз в купичка. Не мисли за течове, пари, ремонти. Аз съм на единия край на планетата, а той – на хиляди километри от мен. На високо, на чисто, на безпроблемно пътешествие към самия себе си, в което оставаш само с купичката ориз. Едно на нула за него. Винаги сме били на различни планети.

Три дни по-късно седя отново в колата си. Лампичката за маслото вече не свети, но тази в главата ми – да. Пак ще го видя, пак след толкова месеци, но онова наше пак никога не трябва да се повтаря. Пък и не би могло. Той си има приятелка, аз нямам никой. Две на нула за него. Мразя я тая шибана игра. Винаги той я печели.

Чудя се дали ще я доведе. По-добре не. Не искам да знам нищо, свързано с нея – как се казва, колко е дълга косата й, как мирише и какво мило име му е измислила, за да го нарича с него, след като правят секс и преди да заспят. Предпочитам да остане момичето X, което ме задраска от неговия списък. Нищо повече.

Чакам го пред работата му и превъртам станциите на радиото. Още преди да се е появил, знам какво ще ми подари – гердан или колие. Имам по едно от Италия, Непал, Рио де Жанейро, Гърция, въобще от всяко място, на което е бил. По Jazz FM звучи Sade. Sade е добре. Поглеждам часовника – 21:21. Винаги намирам нещо дяволско в това съвпадение.

Тъкмо се замислям за ада и той излиза иззад стъклената врата на офиса си. Едва успявам да го видя от голямата му усмивка. Той е 32 броя перфектно бели, подредени зъби, смъкнати дънки и кецове. Всичко това влиза в колата ми и ме целува. Странно, но ми се вижда остарял. Говори някакви неща, изсипва ги с камиони пред мен и се смее. Смее се много. Аз само се усмихвам. Когато губиш играта, поне трябва да проявиш малко достойнство.

4 рома по-късно в ресторанта се смея и аз. За няколко часа вече сме направили антология на нашата връзка. Как той заспиваше винаги когато гледахме филм, а аз го събуждах със скандали. Как аз разхвърлях дрехите си из цялата му къща и той ме посрещаше със скандали. За секса, който правихме в склада на Седемте рилски езера, докато на главите ни падаха ски и сноуборд автомати. За тройката, която всяка вечер планирахме, но накрая винаги се прибирахме двамата сами.

Говорим си за нашето минало, а то изглежда толкова далечно, че е като избледняла пътна табела, която отдавна не води до никъде. Нашата пътна табела, която аз толкова обичам, че при всеки удобен случай я бърша от прах и се опитвам да издълбая в ламарината заличените от времето букви.

Едно жълто такси по-късно и няколко нелепи разговора между диспечерката и шофьора ние сме в неговия апартамент. Там винаги има още ром и много от неговата музика, която преди не можех да понасям. Обичам го това място! Той ми подава малка шарена кесийка и в нея откривам гердан от мъниста, който пазел собственика си от лошите енергии. Винаги е вярвал в тези неща. Целувам го.

Наоколо няма и помен от друга жена. Не се получи просто, казва ми той и свива рамене. Вместо това в стаята са пръснати предмети, които съм му подарявала за всеки празник – голяма дървена статуя от индийски магазин; ракитова лампа с преплетени в нея пръчки, стърчащи навсякъде; черно-бяла моя снимка в паспарту, на която съм гола и с отрязана глава. Точно в този момент осъзнавам, че колкото и месеци да не съм идвала, аз през цялото време съм била тук. С подаръците, снимките, спомените, недоизказаните неща.

Изведнъж ми става мило и уютно и явно при него протичат същите процеси, защото се навежда и ме целува. Усещам миризмата му – познатата, любимата, изстраданата. В първия момент се разтварям във въздуха на хиляди любвеобилни парченца, а после червената лампа светва в главата ми. Сирени вият и сигнализират тревога. Малкият ми мозък обявява аварийно положение. Теч на масло! Проклетото дяволче започва да сменя табели – 5 дни рев, 2 месеца депресия, 100 години самота. Отдръпвам се и го поглеждам.

– Какво правиш?

– Целунах те.

– Да, виждам. Обаче ние сме били вече там и това не трябва да се повтаря!

– Добре, тогава. Няма.

– Знаеш, че много те обичам, но просто не мога да се върна там.

– Ще бъде както кажеш, спокойно.

– Окей!

Лягаме двамата, гушнати в леглото. Той е чисто гол, а аз оставам по моите бели боксерки с кичозен златен ангел отпред. Какво ли съм си мислела, когато съм ги купувала? Със сигурност не съм подозирала, че ще се окажа в тази ситуация. Навън е тихо и тъмно, а препиканото улично осветление хвърля глуха светлина из къщата. Той заспива почти веднага, а аз оставам да разглеждам правоъгълните шарки, които се образуват по стената.

Лежа до най-любимия си мъж, прегърнала съм го полугола, но няма да правим секс. Не и този път. Тази вечер го губя като любовник, за да го спечеля на сутринта като приятел. Имам чувството, че сме преминали на съвсем ново ниво. Сякаш съм превъртяла първата част на „Супер Марио“, преборила съм се с миризливото огромно чудовище, което пази портата, и съм отишла на второ ниво. А там е ведро и слънчево. По артериите на апартамента му тече спокойствие. 0 на 0 за двамата и край на игрите, обещавам си аз. После съм заспала.

Цвета Стоева
Цвета Стоева е млада българска авторка, победителка в конкурса „Новелови награди“ 2007.
Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пламен писа Още
    ... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 2 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици