Майка ми каза – само за две минути ела да го видиш. За една минута ела, да ти каже довиждане. Аз не исках да излизам, не трябваше да излизам, знаех си. Веднъж ми каза „довиждане“ преди да побягна за Белгия. Хубава работа ми беше намерила братовчедката, да гледам три малки деца – баща им лекар, майката учителка. Златна работа. Ти дойде да ми кажеш довиждане. „В Белгия постоянно вали, подхвана ти. В Белгия лятото е три часа, но и тогава вали. Ела да видиш какво лято си имаме ние. Ела под нашия орех. Под неговата сянка сме пораснали, помниш ли? До ореха още дреме железопътната линия, тя пак си върви до Гърция, но за какво ти е Гърция? Нашата поляна е тук. Виж я каква е – цялата бъз и коприва.“ Целият свят знаеше, че неговият дядо и моят дядо насадили ореха, за да има къде да пият лете сливова. После моят баща и неговият баща пиеха заедно под ореха, а ние ходехме да им купуваме бира от „Бързото“. За какво ти е да ходиш в Белгия на техния дъжд, измърмори ти. И тогава пак беше извикал на майка ми – само да й кажа довиждане, лельо Нешке. Само едно довиждане ще й кажа, преди да замине. „Помниш ли как ти правех сок от бъз?“ Че кой ще забрави! Ние бяхме деца на двамата най-силни пияници, Васко и Наско. Ти прибираше твоя баща, аз моя. Аз в училище бях амбициозна, а ти две не виждаше от мързел.
– Само една минута излез, Лена – каза ми майка. – Заедно проходихте със Слав. Оня може да почака.
– Влакът няма да чака, мамо – отговорих й аз.
– Ми аз казах на Слав, че си си намерила момче в Белгия и му казах, че ти е омръзнало тука. Казах му, че другото момче е заможно, разбира от сметки и банки, има пари – майка ми изведнъж спира и гласът й става тънък като тихия звън на влак, който никога няма да мине през нашата гара в седем привечер. – Знам, че онова момче има много пари. Но ти ходи да кажеш довиждане на Слав.
Аз не мога да понасям поляна без бъз и коприва на нея, каза ти. Копривата спира народа от жилищните блокове, те да си стоят в тяхната кръчма, а ние си прибираме бащите от нашата. Ти си луничава, каза ми Слав вместо довиждане. Но какво е момиче без лунички? Това е поляна без коприва. Става само за ония с големите джипове. Аз за нищо я нямам поляна без коприва и ти да го знаеш. Тогава така ми каза вместо довиждане и аз никъде не отидох. Останах в цеха за банички. Сега щях да имам много пари, ако не се бях хванала на тия тънки приказки за бъза и копривата.
– Слав закара баща ти до болницата – каза мама с оня глас като здрач край влака, който няма да се върне на нашата гара. – Бащата на Слав почина, докато ти беше в чужбина. Аз му казвам на Слав – тя се запозна с едно момче. И тя ще се ожени за това момче. Слушай, момиче, яд ме е. Ходи да кажеш довиждане на Слав. Като заминеш, той ще остане при нас. Ще се навърта наоколо. Майка му не е добре.
Погледнах през прозореца и го видях – Слав чакаше на улицата. Куфарът ми беше готов, нямаше време. Само едно „довиждане“, щях да кажа на Слав „Всичко хубаво и успех“. Нищо повече. Баща ми, който беше най-силният мъж в Перник, сега се бе смалил, само кожа, лунички и кости. Аз съм Васко хубавецът, пееше лете той и ми разказваше за луната, която висяла над Перник само за да си допие той бирата на светло. Слънцето му също било силно негов човек. Сега баща ми бавно гаснеше, тънък и мършав, но като го погледнеш в очите веднага разбираш, че само заради този човек пролетта бие път до склоновете на Голо Бърдо. Слав винаги чакаше като луд пролетта още от първи клас. Трябва да му кажа довиждане, едно малко довиждане. Той ще остане тука, при майка ми, при баща ми, който е една торба тънки кокали, но пак си е луничав.
– Слав, дойдох да ти кажа довиждане – измърморих.
– Заради тебе сряда ще дойде тихо и хубаво – каза той. – Специално съм я избирал. В сряда човек не казва довиждане. Стой. Стой да дойде четвъртък и тогава си тръгни.
В сряда ще цъфне бъзът. Ония с джиповете ще дойдат да изорат поляната и да направят паркинг. Но да има да вземат! Аз оставам тука! Чакай. Още не съм ти казал довиждане. Какво ще правят твоите лунички без мене? Ти ще ги съсипеш. Ще ги мажеш с кремове да изчезнат. Какво е момиче без лунички – влак без релси. Не бързай, сряда е особено време. Сряда е ден за „Оставам“. Виж, четвъртък е съвсем друга работа. Четвъртък можеш да отидеш при банките и сметките. Но остави луничките при мене. Виж ореха, поляната и влака. Топло и хубаво е на перона. Копривата наоколо е голяма клечка. Бъзът в никакъв случай няма да изсъхне в жегите, не се плаши. Освен това аз ще насадя нов. Помниш ли как беряхме бъз в кошници и чичото ни плащаше едно левче за един пълен чувал? Още е сряда и знаеш какво не се казва в сряда. Никакво бързане. Още десет минути няма да има влак. Какво, от глада ли се плашиш? Какво е един глад. Помниш ли като деца как дебнехме къде майка ти ще скрие бонбоните. После взимахме – една за тебе, една за мене. После пак взимахме – една за тебе, една за мене. Спомни си за тия бонбони и няма да си гладна. Като си примене, все ще е сряда, това е ясно. Ти го знаеш. Аз съм Славко, хубавецът. Слънцето е силно мой човек, то е човек и на чичо Васко. Чичо Васко е една торба кокали, но като го погледнеш, знаеш, че е надбягвал рейса нагоре по пътя към Перник. И без да го гледаш, знаеш, че е бил най-добрият приятел на Наско, моя баща. Те двамата бяха най-силните мъже на Перник, най-свестните пияници на Перник. Нищо, че баща ти е торба кокали сега. За него е сряда, когато си тука. За мене е още по-голяма сряда. Най- широката, но ти го знаеш. Нищо не говори, абсолютно нищо. И не хлипай, защото нищо не е тъжно, момиче. Защото сега ще оставим тоя влак да си върви по релсите там, откъдето е дошъл. Прав му път. Ти и луничките оставате тука. А ако не останете, аз си вдигам шапката и идвам с вас. Идвам. Където и да те отнесе вятърът и мене ще носи на същото място. Тоя нашият витошки вятър е свикнал да влачи тежко и от нас двамата няма никак да се стресне. Никакъв страх нямай! Няма да е студено. Аз имам лято за двайсет и осем човека.
Тогава си забравих куфара на гарата. Забравих, че чакам влак. Това е най-хубавото нещо, което му се е случвало на тоя куфар. Никак не усещам как минава времето. По едно време синовете ми се катереха по ореха. Дъщеря ми ги гледаше отдолу. Страхувах се да не паднат. Сега орехът си расте на същото място, страшен, грамаден, направо безкраен.
– Слушай какво, децата нямат обувки – реди майка ми. – Не слушат. На тебе са се метнали. Направи на Славко чай от бъз, кашля, та се скъсва човекът. И ти пий. Не стига, че синовете ти луничави, ами и на щерката ти се показаха лунички по носа, да му се не види.
Лято е, юли. Страшна горещина. Сряда е. От двайсет години все е сряда.
