Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 W pamet

 

В памет на паметта: Романс
от Мария Степанова, превод от руски език: Здравка Петрова
Изд. „Жанет45“, Пловдив 2019

 

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава, чуждият дневник

Почина леля, сестрата на татко, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше дълга опашка от семейни разногласия и сръдни; мама и татко бяха, дето се казва, в сложни отношения с нея, виждахме се от дъжд на вятър, така че между двете ни не израсна почти нищо наше. От време на време се чувахме по телефона, виждахме се още по-рядко, и с годините, като изключваше телефона („Не искам да чувам никого!“), тя все повече се отдръпваше в своята собственоръчно построена рамка: в пластовете предмети и предметчета, с които бе задръстено малкото и жилище.

Леля Галя живееше с мечтата за красота: за решаващо и окончателно разместване на предметите, за боядисване, за окачване на завеси. Някога, преди години, се захвана с генерално чистене и то постепенно завладя дома и. Течеше постоянен процес на претръскване и преразглеждане; съдържанието на жилището трябваше да се подреди и систематизира, всяка чашка изискваше размисъл, книгите и книжата преставаха да бъдат това, което бяха и се превръщаха просто в узурпатори на обем: на купчини и купчинки, кръстосали пространството като барикада. Стаите бяха две; щом предметите завоюваха пространството, Галка се преместваше от едната в другата, като си вземаше най-необходимото. Но и там започваше процес на преподреждане и преоценка; домът живееше, изтърсил навън своите вътрешности и неспособен да ги всмуче обратно. Вече не бе останало нищо важно и неважно: значимо по един или друг начин беше всичко, и особено жълтеникавите вестници, събирани десетилетия – високи колони от изрезки, подпрели стените и кревата. Сега място за стопанката се намираше само на продъненото диванче и тъкмо на него седяхме двете сред разбеснялото се море от картички и телевизионни списания в деня, който специално съм запомнила. Тя се опитваше да ме нахрани с някакви тиквички, да натъпче в мен скъпоценните, пазени за гости шоколадчета, а аз, безсрамницата, се дърпах. Най-горната, най-близка изрезка гласеше: „Каква икона е необходима на вашия зодиакален знак“, името на вестника и датата на публикацията бяха грижливо надписани отгоре, с идеален почерк, със синьо мастило по мъртвата хартия.

Пристигнахме някъде около час след като се обади болногледачката. На стълбището цареше полумрак и то сякаш бръмчеше: по стъпалата и на площадката стояха и седяха непознати хора, които вече по някакъв начин бяха научили за смъртта и се бяха слетели тук първи – да предложат своите ритуални услуги, помощ с документите, ще ги занесем-заверим-оправим. Кой им беше съобщил – милицията, лекарите? Един от тях влезе с нас в стаята и застана там, без да съблича якето си.

Леля Галя почина привечер на 8 март, съветския празник на мимозите и на патенцата по картичките – един от официалните дни, на които в нашето семейство бе прието да се събираме, разгъваше се голямата маса в гостната, газирана вода се лееше във високите чаши от тъмнорубинено стъкло, сервираха се четирите задължителни салати – морковена с ядки, цвеклова с чесън, кашкавалена – и великата обединителна „оливие“[1]. Всичко това не ни се е случвало вече трийсетина години, приключи много преди родителите ми да заминат за постоянно в Германия, Галка тогава гневно остана, а във вестниците започнаха да публикуват вълнуващи неща: хороскопи, рецепти, новини от домашната медицина.


Small Ad GF 1

Тя не искала да постъпи в болница, и с право. Не само защото в болницата бяха починали нейните родители, моите дядо и баба, а и заради личния си опит от държавната медицина. И въпреки това работата вървяла натам, да се извика „Бърза помощ“; така и щяло да стане накрая, ако не били празничните дни, решили да почакат до понеделник, работния ден – и така Галка получила възможност да се обърне на другата страна и да умре в съня си. В съседната стая, където живееше болногледачката, в шахматен ред висяха снимки и рисунки на баща ми, много бяха, по цялата ширина на стената; досами вратата – черно-бяла картинка, която той бе заснел през шейсетте, от моята любима серия за ветеринарната клиника. Много хубава снимка: край стената стоят и чакат лекаря куче и стопанинът му, мрачно момче на около четиринайсет и опрял до него рамо едър боксер.

Жилището сега изглеждаше стъписано, накокошинено, пълно с внезапно обезценени предмети. По ъглите на голямата стая мълчаха сухите скелети на телевизорите. Огромният нов хладилник беше натъпкан с леден карфиол и замразени хлябове („Мишенка обича хляб, купи повечко“). В библиотеката стояха всички онези книги, с които човек, дошъл на гости, се здрависва като с роднини – „Да убиеш присмехулник“, черният Селинджър с момчето на корицата, сините гръбчета на „Библиотека на поета“, сивият Чехов, зеленият Дикенс. По лавиците се виждаха старите познати: кучетата – дървеното и жълтото пластмасово, и някакъв издялкан от дърво мечок с флагче на конец. Всички те сякаш бяха приседнали преди тръгване на път, внезапно усъмнили се дали са още нужни.

Когато няколко дни по-късно започнах да преглеждам книжата, сред снимките и празничните картички почти нямаше писано. Имаше залежи от топло бельо и офицерски наполеонки, имаше нови и красиви сака и поли, заделени за специални, официални случаи и затова необличани и все още лъхащи на съветски магазин. Имаше везана мъжка риза отпреди войната и малки кокалени брошки, ажурни и момински – роза, още една роза, жерав; били са на майката на Галка, моята баба Дора, вече четиресет години никой не ги бе носил. Между всичко това съществуваше безусловна и пряка връзка и то бе имало смисъл и значение само като цяло, в общата рамка на протичащия живот, а сега за секунди се разпадаше. В една книга за устройството на мозъка четох, че за да осъзнаеш в човешката физиономия лице, за да я разпознаеш като лице, е необходима не толкова съвкупност от черти, колкото овал. Без овал не може: той е онова, което очертава граници около нашата история, онова, което я събира в постижимо за ума единство. Овал може да бъде самият живот, докато протича; или пък, вече пост мортем, свързващата линия на разказа за това какво е било. Покорно, отведнъж усетило себе си като смет, съдържанието на това жилище за миг се бе разчовечило и бе престанало да помни или означава каквото и да било.

Застанала над него, вършейки каквото е редно, учудвайки се колко малко се е писало в този толкова четящ дом, аз с колеблива нежност докосвах малкото словесни клавиши, достъпни за докосване; някакви фрази от скорошното или отдавнашното, истории за стопанина на кутрето, разпитвания как е мъничето – моят растящ син, разкази за далечен, от трийсетте, поход през някакви поля, бързо изпаряваща се, невъзстановима езикова тъкан.

„Аз никога не бих казала шикозно, само разкошно!“ – говореше ми строго Галка, и нещо друго подобно, което вече не мога и да си спомня, тате за баща си, вести за приятелки, новини от съседки, новости от един много самотен, самозахранващ се живот.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И все пак жилището е било място за писане и аз скоро научих това. Сред предметите, с които леля Галя не се бе разделяла до последно, за които питаше и които галеше с ръка, се оказаха неизброими томове изписани ежедневници, хроникални записки за всеки ден, които тя бе водила с години, нито-ден-без-ред, в задължителен, като да станеш и да се измиеш, режим. Всички те още лежаха в дървения сандък до кревата, бяха много: напълниха двата големи сака, с които си ги занесох вкъщи, на „Банний“, и веднага седнах да ги чета в търсене на разказа, на обяснението, на овала. И ги прочетох; и странни бяха тези дневници.

За пристрастния читател на разни дневници и бележници те се делят на две ясни категории. Има такива, в които речта е по специален начин настроена така, че да стане официална и обясняваща – тоест, да бъде чута от външно ухо. Тетрадката се превръща в полигон, в място за настройване и трениране на външния себе си, и като някакъв дневник на Мария Башкирцева[2] се оказва разгърната декларация, нескончаем монолог, адресиран до невидима инстанция на съчувствието.

На мен са ми интересни другият вид дневници, онези, които представляват работен инструмент, специално направени да прилягат на ръката на точно този занаятчия и затова почти непригодни за чужди ръце. Работен инструмент – това е формулировка на Сюзън Зонтаг[3], която десетилетия е практикувала този жанр, и все пак ми се струва не съвсем точна. Бележниците на Зонтаг, и не само нейните, са не просто начин да се складират идеи, към които предстои пишещият да се върне, или да се остави бърз, от три точки очерк за случилото се – за припомняне, когато потрябва. Това е практика, абсолютно необходима за повседневния живот на хора от определен тип: скелет, на който се крепи тяхната привързаност към реалността и вярата им, че тя е непрекъсваема. Такива текстове имат за адресат един-единствен читател – но пък много заинтересован; има си хас! Като отвориш тетрадката на кое да е място, се убеждаваш в собствената си истинност; тя е сбор от веществени доказателства, потвърждаващи, че животът има история и продължителност, и най-важното – че всяка точка от твоето минало е на една ръка разстояние.

Тези неща (така богато представени в дневниците все на Зонтаг – изброяване на филми и прочетени книги, на красиви думи, изсушено като гъби кюспе от преживяното) почти никога нямат пряк изход, последствия – не се развиват в книга-статия-филм, не стават подпора или отправна точка за реална работа. Те изобщо нямат за цел да обясняват нещо на някого (освен на себе си, но в такъв галоп и с такъв бързопис, че тук-там е трудно човек да възстанови какво точно е имал предвид писалият). Това е обикновен хладилник – или, както е било навремето, ледник, място за запазване на бързоразвалящия се продукт на паметта, територия, на която се трупат свидетелства и потвърждения, веществени залози за невеществени отношения, ако се възползваме от формулата на Гончаров[4].

В това има нещо смътно неприятно, та дори само заради прекомерното трупане, казвам го с толкова по-голямо основание, защото и аз съм такава, и моите работни записки твърде често ми изглеждат като баласт: мъртъв, излишен товар, с който бих искала да се разделя, но какво ще остане от мен тогава? В книгата „The Silent Woman“ Джанет Малкълм[5] описва един интериор, който по нещо прилича на моя собствена тетрадка – и това е леко зловещо усещане. Там, спомням си, присъстваха редом списания, книги, пълни пепелници, прашни перуански сувенири, немити чинии и кутии от пица, кутийки, отварачки, справочници „Who Is Who“, отговарящи за точното знание, и някакви предмети, които за нищо не отговарят, защото отдавна на нищо не приличат. За Малкълм това жилище е един вид Борхесов Алеф[6], монструозна алегория на истината, мешавица от неразчистени факти и версии, така и неподредила се като чиста история.

Но дневниците на моята леля Галя бяха извънредно особени: докато ги четях, тяхната своеобразна текстура — напомняща най-вече мрежа от едри пчелни килийки — ставаше все по-загадъчна и все по-интересна.

В моето детство на големи художествени изложби винаги можеше да се видят посетители от един определен тип. Кой знае защо това бяха преди всичко жени, те пристъпваха от картина към картина, навеждаха се над табелките и си записваха нещо на листчета или в тетрадки. В един момент аз разбрах, че те просто преписват там всички изложени работи, правят си нещо като собствен каталог — почти нематериално копие на видяното. Тогава си мислех — за какво ли им е това, докато не разбрах, че списъкът дава илюзия за притежаване: изложбата щеше да се закрие и забрави, но хартията запазваше реда на побягналите изпод носа им картини и скулптури в техния първоначален вид, както са били, не им даваше да свършат.

Галкините дневници бяха такова изреждане на ежедневните случки, учудващо подробно — и същевременно учудващо потайно. Тя винаги точно документираше събития като часове на ставане и заспиване, заглавия на телевизионни предавания, брой на телефонни обаждания и имена на събеседниците, какво е яла и какво е правила. Онова, което виртуозно и грижливо бе заобикаляла, беше съдържанието на деня, важното в него. Бе писала например „прочетох“, но нито дума какво е прочела и какво и е дало то; и така беше с всичко, от което се е състоял нейният дълъг и подробно записан живот. Нищо, което да сочи какъв е бил този живот – нищо за себе си, нищо за другите, нищо освен накъсани и подробни детайли, с летописна точност фиксиращи хода на времето.

Все ми се струваше, че този живот трябва да се подаде отнякъде – поне веднъж да се покаже, да си каже всичко. В края на краищата той се е състоял от интензивно четене, а значи и от мислене, и от тихо кипене на разнопосочни капризи и обиди, които за моята леля означаваха много и я владееха дълго. Все нещо от това е трябвало да се запази, да се прояви – като гневен абзац, с който леля Галя да каже на този свят и на нас, неговите представители, цялата истина, всичко, което мисли.

Но в тетрадките нямаше нищо такова. Имаше оттенъци и полутонове на смисъл, имаше някакви гънки в текста, където бе подала нос емоцията – „ура“ в полето, когато сме се обаждали по телефона татко или аз, няколко не твърде ясни горчиви фрази във връзка с годишнините на родителите ми. И общо взето толкоз. Сякаш главната задача на всяка записка, на всеки ежегодно запълван том е била именно да остави сигурно свидетелство за външния си живот – а истинския, вътрешния, да остави скрит. Да покаже всичко. Да скрие всичко. Да се пази вечно.

Какво толкова е ценяла в тези тетрадки? Защо до сетния си ден ги е държала до себе си, страхувала се е да не изчезнат и е молела да ги преместят по-наблизо? Може би писаният текст, такъв, какъвто се е получил, а той се е получил като разказ за самотата и незабележимото хлътване в небитието, все пак е имал за нея силата на обвинително заключение – светът и ние е трябвало да прочетем всичко това и да разберем най-сетне колко зле сме постъпили с нея.

Или, странно е да се помисли, но дали в тези оскъдни събития за нея не се е съхранявало някакво вещество на радостта, което, пак за нея, е било важно да обезсмърти, да го внесе в категорията на ръкописите, които не горят – и говорят, без изобщо да се опитват да свидетелстват? Ако е така, успяла е.

11 октомври 2002

Пак от обратното. Сега е 1:45. Току-що накиснах пешкирите и нощниците и др. каквото трябваше, освен тъмните. Чаршафите по-късно. Преди това прибрах всичко от балкона. Навън е 3°С, ами ако зеленчуците измръзнат! Обелих тиквата и засега – на парчета в кутия, ще ги замразя. Много бавно става всичко! Докато вървеше празничното предаване по РТР, за два часа свърших тая работа, хем и още време отне. Преди това чай с мляко.

От 16 до 18 спах, не можех да не дремна малко. Преди това се обади Т В. за телефона на „Войковская“. А неговото обаждане преди 12: работи ли телевизорът? А от сутринта той не работи на нито един канал. Станах към 8, когато Серьожа (наемателят – М. С.) се къпеше, а след 9, след дълги приготовления, излязох. Автобусът № 3 дойде в 9:45, дълго го чакахме. Трябваше да стигна до 171-ви. Навсякъде вече имаше тълпи и всичко се бавеше. „Уралская „, автогарата, вестници. Но пък купих тиква, за пръв път виждах този сезон, и моркови. Бях си вкъщи към 12. Исках да гледам „Коломбо“. А през нощта, след 1:45, си премерих кръвното, взех клофелин, почаках да спадне, за да взема още лекарства. А след като се мотах двайсет минути, не можах да го премеря и си легнах чак в 3 часа.

8 юли 2004

От сутринта – хубав слънчев ден, размина се без дъжд. Сутринта пих кафе с кондензирано мляко и към 11 отидох на „Алтайская „. Там заварих навалица и седях много дълго, до 13, край езерцето, гледах зеленината, облаците, небето, пях и ми беше толкова хубаво!

По алеите хората разхождаха кучета, возеха дечица в колички, цели групи се печаха по бански, почиваха си и се веселяха.

Платих вече без опашка, купих извара и се потътрих към къщи. Пред новото училище е разкошно озеленено – високи храсти, шипки – невероятно красиво! А на шосето хлапаци си играеха в потрошен автомобил. Имаха една пластмасова бутилка, пълна догоре с някакви зелени шушулки. Били ядливи.

11 октомври 2005

Не можах да спя, не ми се ставаше, не ми се мърдаше, нищо не ми се правеше… В 10:40 прибрах пощата, пак легнах. Света дойде скоро, умно момиче, ей – пазарува по-добре от мен! Пих чай и лежах цял ден. Благодарих на Вл. Вас. за пощата!…

Боброва ми звънна след 12. Пристигнала в четвъртък…

Обадих се до 79-а на Морозко, на Ира от ЦСО, вечерта – на Юрчук. Докато вървеше някакво телевизионно предаване, прибрах прането от стола. Легнах си в 23:30.

Горещо. Облякох поличката на Тоня. „Сив, безцветен, никому ненужен живот.“ Следобед – чай, вечерта – кафе! Никакъв апетит!

И все пак там имаше една бележка, която не приличаше на останалите, от 17 юни 2005 година:

Сутринта се обадих на Сима. После извадих албума. Разбира се, изтръсках всички снимки и дълго ги разглеждах. Не бях гладна, а това занимание много ме натъжи, просълзи ме, беше тъга и по отминалото време, и по всички, които ги няма, и по моя глупав, по-точно излишен живот, по празнотата в душата ми… Искаше ми се да се забравя.

И отново си легнах и цял ден, да се чудиш просто как, спах, почти не станах чак до вечерта, до 20 часа, когато пих мляко, спуснах завесите, отново си легнах и този сън, който ме откъсваше от действителността, продължи. Сънят е спасение. —

Минаха няколко месеца или години. Галкините тетрадки лежаха тук и там, полека-лека се смесваха с другите книжа, които човек оставя на лично място с мисълта, че много скоро ще потрябват, и така те остаряват пред очите му, като покъщнина. Спомних си за тях случайно, когато се озовах в Починки.

Затънтено градче в Арзамаска околия, на двеста и повече километра от Нижни Новгород, Починки не беше твърде тачено в нашата къща. То беше място, откъдето сме тръгнали всички и където никой не бе пожелал да се върне седемдесет или колко бяха там години. Набоков пише за съществуването като за цепнатинка слаба светлина между две идеално черни вечности; струва ти се, че първата, онази, където нас още ни няма, зее по-дълбока; ето такава дупка в семейната памет бе станало през годините това от тихо по-тихо населено място, неинтересно за никого.

Там семейството, изглежда, е било огромно; смътно си спомнях разказите за братя и сестри, които били повече от десет, снимките на каруци с коне и дървени постройки, и всичко това бе засенчено от по-късната история за невероятните приключения на родената в Починки моя прабаба Сарра Гинзбург. Тя някак си успяла и да лежи в затвора още по царско време, и да поживее във френския град Париж, и да се изучи за лекарка, и да лекува съветски деца, включително мама и мен, и всичко, което се разказваше за нея, имаше лавровия привкус на легенда. Никой не се и наемаше да проверява нейните източници.

Впрочем имахме един роднина, който все пак се канеше да тръгне за Починки – сега, свило се през изминалия век, градчето бе станало село – като на полярна експедиция, и се опитваше да подстори за това близки и далечни, мен също, една от последните. Имаше невероятно прозрачни очи и постоянен, работещ като моторче ентусиазъм, поводите за който обсъждаше с възрастните. В Москва се мяркаше рядко, цъфна веднъж да поприказва за това пътуване и не щеш ли, не свари там родителите ми: те вече живееха в Германия, представител на семейството бях аз. Аз, която никога не бях мислила за подобни сантиментални пътешествия, с неочаквана лекота се въодушевих: за пръв път нашето месторождение ми се стори достижимо, тоест реално. И колкото повече моят събеседник натъртваше върху тегобите на пътуването и далечното разстояние, които правеха пътешествието все по-малко вероятно, изискващо подготовка, планиране, мислене, толкова по-ясно ставаше, че човек все някак може да се добере до Починки. Този саратовски Льоня възнамерявал да заминем за там семейно, като имаше предвид нещо като завръщане на колената Израилеви, които трябвало да са много; и така след дълго канене умря преди десетина години. Починки си остана там, невидимо като Китеж[7].

И ето че аз лека-полека се приближавах към него. Какво ме ръчкаше – не знам, а пък е абсолютно неясно какво именно разчитах да намеря там, но преди да тръгна, поседях в интернет, то беше нещо като фокусиране. Излизаше, че това място наистина е отвъдно, настанило се на старата карта дълбоко оттатък Арзамас, в Лукояновска околия – досами Пушкиновото Болдино, сред населени места с имена Утка и Погибелка. Влаковете заобикаляха отдалеч тези краища, от коя да е гара трябваше да се пътува още около три часа. Решихме да пътуваме без усложнения: с кола от Нижни.

Тръгнахме рано сутринта, по розовите, несъвзели се от зимата проспекти. Странната, не напълно изгубила памет градска среда – индустриални постройки редом с дървени къщи, неотстъпващи на новия свят нито педя, с техните стобори и градинки – хлътваше в дерета и отново доближаваше до стъклата. Когато излязохме на шосето, колата се юрна от само себе си, набирайки безсмислена състезателна скорост; шофьорът, баща на тригодишно момче, пренебрежително мълчеше с ръце на волана. Пътят плуваше нагоре-надолу на плитки вълни, под боровете лежеше на чергила изумял сняг. Светът обедняваше с всеки преживян километър. В почернели селища грееха с порцеланова светлина новички черкви, бели като зъбни коронки. Носех си пътеводител, обещаващ красотите на Арзамас, който отдавна бе останал далече вдясно, и книжка за Починки, издадена преди двайсет години. Там беше споменато магазинчето на евреина Гинзбург, който продавал шевни машини, и толкоз. За героичната Сарра не бяха и чували.

Пътувахме дълги часове. Най-сетне се занизаха мрачни, не тосканско-манделщамовски, а някакви умбрийски хълмове с цвят на тъмен мед, ритмични като вдишване и издишване. От време на време проблясваше бързо свършваща вода. Щом подминахме разклона за Болдино, взеха да се срещат паметници на Пушкин; едно предание говори, че неговата селска любовница била от село Лукояново, което дало името на околията. Тук-там – дървесни китки.

Градчето е било построено по протежение на главната улица; от нея се отделяха наляво и надясно изрядни перпендикулярни линии. Оттатък пътя се издигаше хубава класицистична черква – както обясняваше пътеводителят, Рождественският храм, в който навремето служел свещеникът Орфанов. Знаех това фамилно име: когато бяхме деца, Валя Орфанова ми предаваше поздрави, а веднъж помолила мама да ми купи от нейно име книжка, та Маша да не я забравяла. От книгите, които били налице в антикварната книжарница, мама избрала сборниче на Сологуб. За нещастие, оказа се, че е „Великата блага вест“, книжка с революционни стихове, издадена през 1923-та; възгласи като „Свободен аз съм пролетарий, в гръдта със пламенно сърце“ според тогавашните ми мерки за нищо не ставаха, ала още не бях в състояние да оценя звука, хем имаше какво:

Кон офицерски на силите вражи право сърцето, сърцето в гърди ми погази.

На пустинния площад, от който ни се дощя по-бързо да свърнем към място, където има какво да се види и пипне, ни посрещна Мария Алексеевна Фуфаева, историчката на починковския живот. В този неделен ден заради нас бяха отворили библиотеката, мястото за местна култура, където имаше изложба: някой изпратил от Германия стогодишни акварели – портрети на къщи и улици. Това германско семейство живяло в Починки в края на деветнайсети век и аз изведнъж си спомних фамилното име, което бях чувала в детството си – Гетлинг. Картинките бяха задушевни, цветни; Августа Гетлинг, сестрата на техния автор, подготвяла моята невръстна прабаба за гимназията в ей онази весела къщичка с цъфналите камбули и надписа „Аптека“. Тя още си беше там, облицована с някакъв бетон, погубил стълбището отпред; нито цветя, нито резбовани черчевета. Къде е живяла в началото на миналия век моята Сарра с фамилията си, с широкия двор и каруцата, не знаеше никой.

И това беше всичко, само това беше, като в дневниците на леля Галя, където трябваше да се задоволявам с отчети за времето и изреждане на продукти и телевизионни програми. Онова, което стоеше зад това всичко, колебливо, с бръмчене, не бързаше да се покаже, а може би изобщо не смяташе да го направи. Почерпиха ни с чай, поведоха ни на разходка. Аз шарех с очи по земята, сякаш се опитвах да намеря копейка.

Селото така и не достигаше очертанията на онова, което преди е било град, съществуващ около най-големия в околията – че и в цялата губерния – конски панаир. Прекосихме някогашния пазарен площад – неговото огромно пространство сега бе обрасло с дървета, някъде в центъра му се виждаше оловносив паметник на Ленин, но мястото явно бе отвикнало от хора, прекалено голямо беше, за да си намери ново предназначение. Обграждаха го слезли от онези картинки къщи-играчки, някои със следи от бързо и насилствено престрояване. Показаха ми още едно празно място – асфалтиран квадрат вместо магазинчето на Соломон Гинзбург, по-големия брат на Сарра, и ние набързо се снимахме: група накокошинени жени с палта и зимни шапки. Духаше. В края на тревата, край шосето, сребрееше още един паметник: на могъщия жребец Капрал, който прослужил двайсет години като производител по тези места.

Оттатък моста през река Рудня, ако се изминело еди-колко си, се намирало изживялото времето си градообразуващо предприятие – заводът на лейбгвардейския Конен полк, построен в Пушкинови времена. Тук били развъждани коне и по-рано, „персийски и нагайски жребци, и коне, и скопени коне, и ногайски кобили, и стадни и руски жребчета“, после Екатерина II превърнала това в промишленост и огромният завод с неговите класически линии и напукана белота, с продънена и рухнала централна куличка, с входния портал, огледално отразен в оттатъшната страна на квадрата, се очаквало да бъде крепост на цивилизацията, остров на приличното петербургско общество. Окончателно увяхнал съвсем наскоро, през деветдесетте. Сега го заобикаляше поле, облизано до плешивост от дългата зима. Из откритите бачии обикаляха последните коне: рижи, възтежки, със светли гаменски перчеми. Те повдигаха глави и свираха носове в протегнатите ни ръце. Небето вече беше станало съвсем ослепително, облаците – летяща върволица[8], олющената боя показваше възрозовата телесна основа.

Бяхме изминали вече половината път, когато изведнъж се сепнах, че бях забравила да направя най-важното: тук не можеше да няма гробище, еврейско или какво да е, където лежат мои хора. Шофьорът си надуваше сто и двайсетте, мяркаха се имена: Суроватика, Пешелан. Започнах да звъня на Фуфаева; гробище в Починки отдавна нямало, както вече и евреи. Впрочем един бил останал, тя знаела кой е и как се казва. Колкото и да е странно, името му било Гуревич, като на мама.


Откъсът се публикува с любезното съгласие на издателите.

 

[1] Популярна у нас (с малки видоизменения) като „ руска салата“, из­обретена през 1860 г. от белгиеца Люсиен Оливие за московски рес­торант. Б. пр.

[2] Мария Константиновна Башкирцева (1858-1884) - руска художнич­ка, авторка на прочут дневник, преведен на много езици и изключи­телно популярен в Русия в началото на ХХ век. Б. пр.

[3] Сюзън Зонтаг (1933-2004) - американска писателка, есеист, фило­соф. Б. ред.

[4] В „Обикновена история“ И. А. Гончаров (1812-1891) вероятно е пе­рифразирал антитезата „Музиката е невеществена дъщеря на вещест­вени звуци“ от незавършено произведение на А. И. Херцен. Употре­бява се шеговито-иронично: подаръци, предмети, възприемани като „залог за любов“ или напомняне за нечия симпатия, общо минало и т.н. Б. пр.

[5] Джанет Малкълм (р. 1934) - американска писателка, журналистка, визуален артист. Става дума за книгата й The Silent Woman: Sylvia Plath & Ted Hughes (1994). Б. ред.

[6] Борхес, Х. Л. „Алефът“. В: Смърт и компас, С., „Труд“, 2004. Прев. Р Хубеш. Б. ред.

[7] Митичен град, послужил като основа на много руски произведения на изкуството. Б. пр.

[8] Александър Пушкин, „Редеет облаков летучая гряда...“ (1820). Б. ред.

 

Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru. Завършила Московския литературен институт „Максим Горки“. Степанова е сред най-отличаваните съвременни руски поети. Поезията й е преведена на повечето европейски езици.

Pin It

Прочетете още...

Гара Кроносово

Венцислав Божинов 06 Ное, 2008 Hits: 14339
Малката долина, в която се намира Кроносово,…