1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 09 Requiem Cover burned

 

От автора: 

Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.

Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.

Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“

Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)

Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.

 

В гримьорната пак имаше изгоряла крушка и Нели с усилие потисна желанието да закрещи с всички сили „Идиоти, идиоти, идиоти!“ Колко пъти им казва, че ѝ е необходимо перфектно осветление, че работата ѝ изисква перфектна подготовка, че не може да си позволи нищо друго, освен да излиза на екрана перфектна, перфектна, перфектна. Пред вас стои Нели Тонева, идиоти! Не някаква селска патка, а звездата, единствената! Онази, заради която хиляди хора включват екраните на телевизорите си всяка вечер, защото друго шоу като нейното има ли, а? Има, друг път! Не случайно е блъскала толкова години по чужди телевизии, не случайно се прибра и обратно в България, макар че в Америка поне трима тузари ѝ бяха предлагали и брак, и дом, и златни гори! Прибра се, защото винаги е знаела, че е родена за звезда. Не за домашна помощница на някой мухльо с пари, а звезда. Звезда, идиоти, разбирате ли какво означава това? Звездата е нещо ярко, сияйно, нещо, което облива със светлина и радост всичко наоколо, че и живот дарява, и всичко! Звездата е нещо, около което се въртят останалите неща – тя излъчва, тя облива, тя дарява, а всичко останало само отразява. Нейна е светлината, а значи нейно е всичко. Всичко. Как не можете да поберете нещо толкова просто в кратуните си селски?

– Как са ни днес цифрите? – изстреля тя зад гърба си и с удоволствие почувства как момичето, застинало почтително зад гърба ѝ с притисната към гърдите папка, изтръпна до кости.

– Ами…

Извърна се бавно, грациозно и убийствено, изгледа малката с поглед, който сигурно я накара да си пикне малко в гащичките, после просъска:

– Какво „ами“?

– Почти отлични са. Долу-горе като последния път.

– Не ми бърбори глупости! Колко процента?

– Минус две цяло и трийсет и пет – простена девойчето, вече готово да се продъни през все бетонен под и всичко.

Нели я остави да потрепери още малко, после махна с ръка и я отпрати. Няма смисъл да я уволнява, останалите са още по-загубени. Не е в тях проблема, нееее. Укроти се нещо ландшафтът, няма ги вече ония зрелищни репортажи отпреди три-четири години, престана да се стреля по улиците народът, престана и да се впечатлява от истории за изнасилени старици и семейни драми с трагичен завършек. Нещо друго трябва да се търси, нещо свежо, непознато, нещо дето още никому не е хрумвало, ама иди та го измисли де!

Тя седна пред огледалото, затвори очи и си даде няколко мига на концентрирано вдишване и издишване. Днес чакрите ѝ се усещат някак затворени, ще трябва да поработи над това. Ах, по дяволите, то кое по-напред?

Вляво от нея извибрира мобилният, онзи, по който звъни само той – и сърцето ѝ неволно прескочи. Сега пък какво, точно преди ефир?

Гласът на Ангел, както винаги гальовно-заповеден, я накара на свой ред да помисли за състоянието на гащичките си. Страшен е, мръсникът му! Силен звяр, расов, не ти е това някой селски котак. Такива даже и в Америка не беше виждала, не че там ги няма, просто не беше успяла да стигне до левъла им. А тук, без съмнение, като него я има двама-трима, я не. В цяла България, не само в този забутан вилает, дето всеки си мисли, че е Цезар, щот бил се пръскал с одеколон „Брут“.

– Как си, милото ми?

„Милото ти, да. Още имам синини от последния път.“

– Прекрасно, както винаги. А ти, котаране?

– Мър, мър, на чадър.

Това най-вероятно ще рече: целият съм наострен, само за теб. Ох, само ти ми липсваш!

– Ами, не знам. В ефир съм до десет, после имаме сводки, трябва да уточняваме нещата за следващата седмица, нали знаеш? Петдесет и два пъти в годината аз трябва да бъда кралицата на това заспало царство.

– Хм, триста шейсет и пет минус петдесет и две, колко прави това? Някъде към два милиона, нали?

Тя се засмя гърлено и мъркащо, макар да беше чувала подобни остроумия поне два милиона пъти. Върти го, сучи го, Ангел винаги трябва да ти посочи някакви гигантски цифри, да ти покаже колко много и важно е всичко покрай него, колко и ти си му в ръчичките. Особено това последното.

– Да, да, знам. Ще видя какво мога да направя. Но Соня ми е малко болна тия дни, имай предвид, че не мога да остана. Само ще се гушнем набързо и после бягам, трябва да се погрижа за детето си.

– Набързо, набързо – изръмжа той недоволно, после отстъпи. – Добре де, щом се налага. Но гледай паузата да не се проточи много. Знаеш колко мразя да спя сам.

– Знам, знам, разбира се. Три години са вече.

– Трите най-блестящи години от твоята кариера. – Той поизчака малко, за да придаде повече тежест на думите си, после добави – С кого си днес?

– Мехмед Аслан. Лично интервю.

– Охо! Не знаех, че той дава и такива.

– За мен дава. От три месеца насам го коткам.

– Странно, не знаех. Нещо на тъмно взе да ме държиш. Умната, дружке!

Помълчаха. Това последното също е част от неизменния му репертоар, свикнала е.

– Добре, ще те чакам. Цун, цун, чугун!

О, Боже! Тя положи машинката на мястото ѝ, постави ръце на облегалките и се вгледа напрегнато в огледалото. Колко ли дълго ще продължи всичко това? Кога ще му омръзне, кога ще я захвърли както десетките други преди нея? Не започва ли да остарява, да става безинтересна, прекалено позната, прекалено достъпна?

Стиснатите устни създаваха ситна мрежа от бръчици покрай ъглите на устата ѝ. Тя стисна облегалките и с известно усилие си наложи да отпусне мускулите на лицето си. Остаряване, глупости! Нели Тонева си остава Нели Тонева, нищо не може да промени това. На прага на четирийсетте не е мръднала и на милиметър от онова, което беше на осемнайсет, безмилостната дисциплина си казва думата. Ако би се смесила с абитуриентките, сигурно малцина биха заподозрели, че не е една от тях, двадесет години по-късно.

Прониза я неприятно чувство, както винаги, когато този спомен, абитуриентският бал, изплуваше в съзнанието ѝ. Ох, не ѝ стига останалото, сега пък и тия горчилки. Стига толкова, достатъчно! Ако продължава така, като нищо ще свали рейтинга си още повече. Нели, глупачко, никога не забравяй коя си!

Затвори очи, облегна се назад и се остави на сръчните, милващи ръце на Ваня. Уф, добре че на тоя свят все още има хора, които си знаят работата. За къде сме иначе, за къде?

* * *

Студиото я пресрещна с мърляво предложение за „уют“ и миризма на препълнени пепелници. Боже, и днес ли? След като хиляда пъти им беше обяснявала, че не иска тук никакви цигари, поне тук!

– Димчо! – подвикна тя, опитвайки се да не звучи прекалено истерично. – Пепелниците!

– Сега, сега. – Слабичкият техник, всъщност момче за всичко, повлачи крака откъм гримьорната. Пак не си е мил гривата поне една седмица.

– Не сега. Вчера! В ефир сме след петнайсет минути. Готово ли е всичко? Водата за господин Аслан трябва да бъде марка „Девин“.

– Ей я там, да му приседне!

– Стига си кудкудякал! Къде ми е аутокюто?

– Ми до тезгяха, къде да е другаде? Промени нали няма?

– Ще видим, както дойде. Гостът тук ли е вече?

– Бе въртят се някакви горили, душат. Той винаги идвал в последния момент, страх го е от атентатори.

– Атентатори, my ass. Мръдни малко левия прожектор, че не ме осветява добре. И смени филтъра, този е прекалено ярък. Ей, на всичко трябва да ви уча!

– Добре де, добре.

Тя седна зад длъгнестия плот, разстла пред себе си съдържанието на папката. Така. Първо – малко история на движението. Откъде идват, кои са, какви са целите им. После няколко леки чуквания под пояса – етническият им състав, противоконституционно ли е това или не, в края на краищата всички ги наричат „турската партия“. Изтъркана работа, на такива въпроси той е отговарял хиляди пъти, но тя му е подготвила и някоя-друга изненада. Може би по някое време ще ѝ се удаде да свали гарда му, макар че, едва ли – тоя е прекалено стара лисица, такива номера не му минават. Е, ако не друго, то поне ще се опита. Не се знае съвсем точно кой тук е петелът и кой – кокошката.

Отвън нещо се засуетиха, тоя май пристигна най-после. А, ето го.

Мехмед Аслан, лидерът на Движението за индивидуални свободи, още известно като „Движение за пари и свободи“, пристъпи в студиото с походката на цар-лъв, огледа я уж небрежно, но тук деца няма, тя знае повече от добре защо дава интервю именно на нея, приближи се, подаде малка, но силна ръка. Беше хубав мъж, тоест все още хубав, с оредяваща коса, високо чело и умни, всезнаещи очи зад очила в скъпи телени рамки. На петдесет и нещо беше успял да запази някаква що-годе представителна фигура, във всеки случай над колана му не висеше нищо от рода на обичайните за тази страна мъжко-политически атрибути. Е, коремче си имаше, но не грозно.

– Радвам се да ви видя, чаровна Нели!

– Същото от моя страна, господин Аслан. Готов ли сте за кръстосване на шпагите?

– Винаги, винаги, особено с вас. – Той я погледна изпитателно, но не многозначително, все пак класата му е поне с едно-две нива над такива неща. – Ще започваме ли?

– Остават ни още няколко минути. Ако искате нещо освежително.

Димчо не чака подкана, поставя на масичката за гости запотена бутилка и чиста чаша. Гостът, естествено, не го поглежда, вниманието му е напълно съсредоточено върху нея.

– Коя точно камера снима мен?

– Дясната.

– И когато е включена светва лампичка, нали?

– Естествено, ние работим със стандартно оборудване. Заповядайте, седнете.

Димчо се засуети наоколо, нагласи микрофона на госта, така, май че всичко е готово.

 

Зазвучаха познатите, омръзнали до скомина електронни акорди. Който му е мислил шапката на това предаване си е оставил ръцете, но всичко това е от времето преди нея, а да се сменя шапката на водещо шоу не е за препоръчване, разбира се. Тя залепи на лицето си възможно най-чаровната усмивка, изчака края на отброяването и започна.

Началото се получи вяло и стандартно, редовните въпроси и отговори. Терористичното наследство на организацията, сътрудничеството на лидера със службите, противоречието с Конституцията – минали истории, дрън-дрън, та пляс, на всички им е омръзнало до смърт от тия въпросчета. Аслан промърморва дежурните си отговори, изглежда досадèн и отегчен. Е, моме, това ли е всичко, което можеш?

Добре, сега ще ти покажа какво мога.

– Досега говорихме за етническия характер на вашата партия, евентуалните противоречия с духа на Конституцията и страховете, които това поражда сред по-широките части от населението. Но един въпрос остана неизказан и, в интерес на обективността, той едва ли може да бъде оставен извън който и да било сериозен разговор около вашата партия: Господин Аслан, ще поиска ли ДИС    автономия за българските турци, особено с оглед аспирациите ни да станем членове на ЕС? Има ли въобще такива амбиции във вашата партия?

В очите му проблясва насмешлив интерес. Аааа, събудихме се най-после.

– Естествено, че не. Не виждам как някой разумен политик, в тази страна или някоя друга, би могъл да настоява за автономия вътре в географските рамки на държавата, в която живее. В края краищата целта на всяка автономия е да даде някакви гаранции за сигурността, запазването на идентичността, ценностите и стратегиите на общността, която представя. А каква по-добра гаранция за всички тези неща от членството в една либерална, просветена, толерантна Европа? Ако този въпрос би бил зададен от дъщеря ми, бих могъл да го разбера. Но тук?

– Тоест вие приемате, че нашата държава не може – и никога няма да бъде – делена по някакви етнически принципи.

– Естествено, че го приемам. Следващия въпрос, моля.

Знам го аз това „естествено“. Почакай, почакай още малко!

– Нека да поговорим малко за финансирането на партията ви. Господин Аслан, как точно вашата партия събира пари?

– Вижте, имам чувството, че вие – нямам предвид лично вас, разбира се, по-скоро онази част от обществеността, която е склонна да гълта подобна стръв – имам чувството, че много лесно се поддавате на всевъзможни глупости относно дарения, лични фирми и пр. Може би това е част от истината, но всъщност никой политик няма да се осмели да ви каже онова, което ще кажа аз: по целия свят, от Австралия до Канада и от Индия до Чили, всички партии си имат нещо, което бих нарекъл „обръчи от фирми“. С други думи, всички сериозни фирми, които биха искали да правят бизнес в тази страна, трябва да се съобразяват с определени партийни интереси – или да се откажат от бизнеса си.

Той се усмихна, направи предълга пауза и добави:

– Това е толкоз просто и логично.

Нели едва не зяпна. Егати пича! Тоя вярно пере през просото както му скимне.

– И… тази политическа партия…

– Да?

– Тя след това… отблагодарява ли се за… извършените услуги?

– Естествено, това също е вярно. Има проекти, има свързани с тях обекти, изпълнители, подизпълнители, консултанти, юристи и така нататък. Всичко това трябва да бъде разпределяно по някакъв начин.

– А защо вие сте единственият, който се осмелява да каже нещо такова публично?

Той се позасмя, сдържано.

– Ще ви отговоря с думите на Евгений Примаков. Знаете кой е той, нали?

– Разбира се. „Кой от всичките, идиот такъв! Тия са цяла династия!“

– Та, господин Примаков беше казал веднъж, че ако един политик би искал да се справи със сериозните проблеми на съвременността, той трябва да има топки. Ето ви го и вашия отговор.

Тя си позволи хладна усмивка, после отново си сложи професионално-намръщената маска.

– С други думи, политическата конкуренция, евроинтеграцията, борбата на идеите… Всичко се свежда до това през чии обръчи от фирми ще минават европейските средства? Правилно ли съм ви разбрала?

– Да, абсолютно. Няма случай Европа да е спуснала някакви средства без предварително да е посочила и желаните от нея изпълнители. Нашите фирми идват едва на трета или дори по-задна позиция, стриктно в ролята на подизпълнители. Ние разпределяме само онова, което Европа не е разпределила още преди нас.

– Мога ли да ви помоля за съвет?

– Заповядайте, защо не?

– Ако бих искала да основа успешен бизнес, кое трябва да бъде основното ми правило?

– А, това е просто. На първо място трябва изключително много да внимавате чии интереси ще подкрепите. Оттам нататък вече е малко по-просто.

Тя го изгледа невярващо, после сви рамене и започна да прибира листовете си.

– Господин Аслан, благодаря ви! Това беше един… наистина много просветляващ разговор.

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

66

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 6 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици