Джо-С-Огледалата
В магазина нямаше нито една камера – по време, когато и най-последната дупка в Холивуд беше инсталирала сложни системи за наблюдение във всяко свое кюшенце, без тоалетните (с малки изключения).
Джо-С-Огледалата стоеше прав – страшно висок и широкоплещест, направо внушителен, по-скоро жълтеникав, отколкото чернокож от Хаити – и говореше с клиенти, изпълняваше рецепти, тракаше на касата и през цялото това време наблюдаваше дългите коридори между рафтовете. Очите му, лупи на бинокъл, можеха да се разтегнат чак до изхода и да приковат всяко прегрешило пръстче на крадлива ръчица. Но истинската му гордост бяха огледалата, монтирани в горната част на високите стени – метър на два, цяла архимедова система под различни чупки и ъгли, готова да подпали всяка неприятелска армада. Посетителят попадаше там като във валяка на въртящо се детско калейдоскопче, уголемяваше се и се разтягаше смешно, начупваше се тъжно на хиляди парченца и пак се появяваше – уплътнена сянка на призрак.
Посегнеше ли някой клошар към шоколадче, пуснеше ли нехайно и незабелязано (според него) дъвка в джоба си, Джо-С-Огледалата включваше аларма – като при най-страшен пожар. Дрънченето, трещенето и мигащата червена лампа плашеха и прогонваха сума ти клиенти, но това не го смущаваше. Прескачаше тезгяха, след секунди беше при пишман крадеца, с дясната си ръка стискаше яката му (ако нямаше яка – врата), с лявата измъкваше шоколадчето и го поставяше театрално върху обеднялото местенце на рафта. Вдигаше нещастника във въздуха, носеше го чак до улицата, пускаше го на тротоара, изтупваше длани и се връщаше в магазина със стока поне за два милиона долара.
Нали си беше П Г, Тед Търнър понякога не забелязваше изобщо какво е станало. А и да разбереше, малко му пукаше. След време научихме, че искал да се пенсионира и да продаде магазина на Джо-С-Огледалата. Ето защо страшилището на всички несретници по „Холивуд булевард“ идваше сутрин пръв. Да прибере капаните, заложени от вечерта (уловените плъхове давеше под струята на чешмата в тоалетната). Да отвори вратата на касиерите от първа смяна и да им даде чекмеджета с пари за ресто. Да изхвърли развалените плодове и зеленчуци. Да провери имат ли количките за пазаруване високи прътове с американското флагче, които да опират в рамката на вратата и така количките да не могат да бъдат измъкнати на тротоара. Да отключи за първите клиенти – прегладнели градски врабчета, които дебнеха до секунда работното време.
Също като ПГ Тед Търнър и Джо-С-Огледалата не обядваше в кухничката, но не защото избягваше да се приравни с по-нисшия персонал. Чувстваше се задължен да бди под огледалата, докато дъвчеше сандвича, донесен от вкъщи.
Нови и нови болезнено-изтънчени
В продължение на година те се увеличаваха непрекъснато. Някои изчезваха за известно време или завинаги, други си оставаха постоянни – все в същия час, все със същите облекла, покупки, думи и суми.
С някои от тях се сприятелих.
Като с Индийд, например. Под сприятеляване разбирайте, че след време можех да си правя малки кодоши. След пазаруване, когато той вече приближаваше изхода, аз се провиквах силно: „Сър, забравихте нещо!“. Тичах след него и му подавах огромна кутия с надпис дневна доза от 24 презерватива. „Ин- дийд!“, казваше небрежно Индийд и пускаше още по-небреж- но кутията (празна, индийд) в джоба под смаяните погледи на туристите, а аз внимателно му напомнях: „Ама и вчерашната забравихте, пак добре че взехте втората!“
С други гледах да се забавлявам. Като с Монбланчо-Чети- ри-Точки, например.
Той пристигаше, когато работех сутрин – сериозен и делови, с артистична френска барета, поло, спортно сако на квадрати, голф, закопчан под коленете, ромбоидни чорапи и кожени сандали, замислен за някакви свои дела, но и нетърпелив да сграбчи баничка с конфитюр и датско сирене, запечатана в целофан. Удоволствието струваше четиридесет и девет цента. Монблан- чо-Четири-Точки бъркаше във вътрешния си джоб и измъкваше чекова книжка, после дебела автоматична писалка „Монблан“ със златен писец, разтваряше книжката, поглаждаше я с длан и започваше да нанася унесено и търпеливо синьото мастило.
Което си е право, и аз имах навремето „Монблан“. Бях си го купил преди трийсетина години в Белград за стотина динара, още толкова бях дал за вталено дънки, сако и обувки с огромни бомбета. В България нямаше такива неща, купувахме долари от приютени след войната виетнамци и пътувахме до Югославия да се поизтупаме. Сърбите пък прескачаха до Италия, пълнеха куфари с евтина стока и я препродаваха на по-западналите брачя бугари на петорни и десеторни цени. Няколко години по-късно аз и жена ми избягахме в Америка (докато чакахме за визи в Италия, се напазарувахме на денимчета) заедно с моя „Монблан“. Тъй като не пишех никакви разкази и не раздавах автографи, писалката си стоеше в нашия апартамент във Фолс Чърч, Вирджиния, преди да изчезне някъде през седемдесет и осма. Тогава най-неочаквано ни дойдоха на гости двама познати българи, литературни критици в командировка. Водихме ги по ресторанти и роднини, по паркове и магазини, преспаха у нас, а после открихме, че ни ги няма монблана, чисто нов фотоапарат със статив, взет на изплащане, златно синджирче на жена ми и недопита бутилка уиски.
Не искам да споменавам имената на двамата. Единият вече не е жив и не може да се защити, както е модерно да се казва напоследък за разобличени доносници. Гугълът не ми дава никаква информация за другия, но нищо чудно да е само литературно мъртъв като мене. Той пък не може да се защити дори да е жив и здрав, защото цялото писателско общество (ако все още има такова) го познава като патологичен вещоман и неволен клептоман.
Ето такива мисли, високи като самия Монблан, се блъскаха в главата ми, докато Монбланчо-Четири-Точки попълваше чека с най-калиграфски почерк, при това застанал неудобно, като пишещия прав Хемингуей. Прегледа внимателно написаното и започна да дипли подписа – време, за което можех да разкажа или напиша (ако все още имах моя „Монблан“) история за двамата литературни критици, и особено единия…
– Винаги подписвай чековете внимателно – за кой ли път ме посъветва Монбланчо-Четири-Точки. – Преди да е станало непоправимо късно! – размаха пръст като учителска показалка.
– Да не забравите четирите точки – напомних.
– Никога!
Наведе се над чека, взря се в подписа, невъзможен за ими- тиране дори от героя-фалшификатор на Леонардо ди Каприо от оня филм „Хвани ме, ако можеш“, и остро, с хъс, удари, с риск да счупи златния писец, четири точки, разположени симетрично около подписа. Като след кървав труд въздъхна, захлупи златния писец с капачката, пъхна писалката във вътрешния джоб на сакото, постави там и чековата книжка, олекнала с четиридесет и девет цента, уви баничката с три салфетки и си тръгна.
Нямаше нови клиенти и си казах: не може ли и с простата химикалка, вързана за синджирче и гравирана с името на дрогерията, а не само с „Монблан“, да разкажа нещичко за Пипи- Късото-Чорапче…
Седем верни приятели
Момичето, вече жена, дошло от Ню Джърси да си търси късмета в Холивуд. Били седем деца. Животът бил тежък. Започнало да работи още в детските си години, както повечето американчета. След гимназията пристигнало тук и си изкарвало хляба в дрогерията „Райт ейд“. Работата била изтощителна, но момичето успяло за четири години да се издигне до нещо като помощник-мениджър. Сега при нас беше мениджър и отговаряше за цялата стока в магазина.
Не беше ли такъв самият ПГ Тед Търнър? Не, той изпълняваше доброволната си роля на естетически организатор и нещо като художествен оформител. Другият, жестокият, непосилният и нечовешки труд се падаше именно на Пипи-Късото-Чорапче.
Още с пристигането си тя грабваше огромните ведомости с имената на продуктите, които продавахме – сигурно няколко хиляди на брой, с търговските им названия и баркодове. Броеше всяко малко нещо по рафтовете, минаваше го на скенер и изчисляваше какво трябва да се поръча. Прехвърчаше – работлива пчеличка – от стока на стока, сядаше на пода, с щръкнали крачета в малки обувчици и къси цветни чорапки.
Не знаех истинското и име. Разказах и за Пипи Дългото чорапче. Не беше чувала за нея. (Впрочем повечето американци не знаят кой е и Рей Бредбъри.) Историята и хареса, но мимоходом. Цялата беше погълната от най-добрите си и може би единствени приятели от едноименния телевизионен сериал – Рейчъл, Моника, Рос, Чандлър, Фийби и Джоуи. Актьорите живееха наблизо. Видях Дженифър Анистън няколко пъти в „Ралфс“ на „Сънсет булевард“, недалече от дрогерията – две непослушно щръкнали гърди на опашката пред касата ококориха очичките на стария познавач. Да не говорим за останалите, по време на премиери пред Китайския театър, на същия наш булевард, само през няколко преки… Но Пипи-Късото-Чорапче не мислеше, че един ден може да ги срещне на живо, не можеше да си представи, че след работа от спирката пред магазина ще вземе автобуса в обратната посока, а не към Глейндейл. Бързаше да се прибере в малката си стаичка, да развие сандвича, който си беше купила от нашия хладилник, да отвори поредния редбул, който щеше да я зареди с енергия за нови двайсет и четири часа, и направо влизаше в кутията на стария телевизор, нещо като коридор към квартирата на шестимата приятели или към кафенето „Сентръл пърк“. Бързаше да се измъкне по време на сцени със секс – радваше се на удоволствието, изписвано по лицата на другите, но за нея това беше непозната стока, без име и баркод. Дояждаше наченатия сандвич, допиваше редбула, лягаше и заспиваше бързо като дете – за да стане рано утре сутринта и да отиде отново на работа, и отново да отдели малко пари от новия чек за болната си майка и две малки сестрички, които още учеха.
Беше почнала да следи историята на шестимата приятели от първия епизод. Знаеше всичко за тях. Кой с кого и за какво. Трудно обаче намираше слушатели, защото почти никой от територията на ПГ Тед Търнър не следеше сериала – руски евреин, руснак, рускиня, хаитянин, мексиканка, цели трима филипинци и цели три филипинки. Българинът, тоест аз, предпочитах „Зай- нфелд“, а на русначето направо му се повдигаше от думичката друзья. По едно време при нас започнаха работа афроамериканче и американче. Първото – като пазач с надпис секюрити на гърба, а второто – да пренася стока, разбира се. Пипи-Късото-Чорапче бързо откри в тях възторжени фенове и търпеливи слушатели, докато седеше на пода и броеше безкрайната стока, но Джо-С- Огледалата ги изхвърли. Американчето изяло два сандвича от хладилника, без да ги плати, афроамериканчето заспивало право, вместо да бди за крадци. И кой мислите откри липсващите два сандвича? Гайгеровият брояч Пипи-Късото-Чорапче, свикнала да отмята всяка прашинка в магазина, предупредила Джо-С-Ог- ледалата, оня се прикрил и заловил гладника, неуспял да получи още първата си заплата. И кой единствен забелязал, че колегата му пък може да спи прав, с отворени очи, дори на една крачка разстояние пред самия ПГ Тед Търнър? Пак Пипи-Късото-Чорапче, естествено. С най-милата усмивка на света. Така аз останах единственият и слушател, посветен във все по-новите тайни на шестимата приятели. Дори по едно време толкова се сприятелихме, че веднъж чукнах по-малката цена на кока-кола за нейния редбул, но тя, пак с най-милата си и честна усмивка, ме поправи и си плати честно три пъти повече, като дълго след това ми припомняше моята грешка и се смеехме. Добре че не разказа веселата история на Джо-С-Огледалата.
Хитрият и безмилостен българин би казал за Пипи-Късото- Чорапче: пусни го да пасе като редбул, червен бик, ха-ха-ха. Това и направих.
Но имаше нещо толкова мило, чисто, честно и девствено в това момиче, вече жена, без да е още жена, че постепенно станах неин седми приятел. Е, не така млад, възторжен и интересен, но пък жив, когото можеше да тупне по рамото: „Ей, Ник, помниш ли как сбърка тогава и за малко не ми продаде редбула с цената на кока-колата, ха-ха-ха…“
Нови и нови жестоко-взискателни
Червената ми служебна риза разяряваше истински червени бикове само защото съм навил примерно вестника им на руло и съм го пуснал небрежно в книжна кесия вместо да го сгъна на две и да го пъхна в найлонова торбичка. В такива случаи тореадорите с червени плащове размахват мечове. Не и аз. Без да се ядосвам, укротявах изтънчените госпожици, госпожи и господа с още по-изтънчени маниери, като гледах да не избутвам многомного на преден план недотам съвършения си английски, при това без английски акцент.
Бяло-Шалче идваше всеки ден и си купуваше пакетче дъвка.
Под купуваше всеки нормален човек би си представил как някой взема дъвката, донася я до касата, хай – хай, аз я прекарвам през скенера, той ми подава доларче, аз му връщам двайсет и пет цента, тенк ю – тенк ю, и готово. Трийсет, трийсет и пет секунди – хайде, нека да е минута.
Така ли?
Не знам какъв е бил навремето Бяло-Шалче и като какъв се подвизаваше в момента, но купуването на дъвката беше за него като снимане на сцена от филм с няколко дубъла.
Първо развързваше шалчето от врата, разпъваше го и изтупваше невидимия пърхот, слял се с белия цвят – за ужас на клиентите зад него, които побягваха към другите каси, сякаш предугадили, че ще чакат поне половин час. Ако сте забелязали, ослепително бели шалчета обикновено носят хора, които прикриват мръсни вратове и отвличат вниманието от завехнали, излъскани облекла.
Както и да е.
Бяло-Шалче разпъваше парцала, сякаш току-що измъкнат от сушилнята, и го увиваше отново около врата си, като правеше тарикатски възел под брадичката, измъкваше внимателно портфейла си, улавяше с два пръста карта и ми я подаваше.
– Кредитна или дебитна? – питах, като че ли не знаех какво ще стане след малко.
– Кредитна.
Прекарвах я през машината.
– Отказ…
– Не може да бъде! Вчера изпратих чек за десет хиляди долара. Опитайте пак.
Опитвах.
– Същото.
– Хм. Тогава дебитна.
Не му казвах същото, преди да прекарам и тази карта през машината.
– Абсурд! Защо?!
– Не обясняват.
– Питайте ги!
– Не мога. Картата е ваша. Позвънете им.
По това време мобилните телефони не бяха така разпространени. Вдигах слушалката на служебния и я подавах на Бяло- Шалче.
– Имате ли кърпички със спирт?
Подавах му пакетче. Разкъсваше го, вадеше кърпичка, увиваше слушалката и започваше бързо-бързо да я трие като отчаян онанист. Едва тогава набираше номера от гърба на картата и обясняваше дълго и подробно нещо на невидимата служителка, а накрая ми връщаше слушалката:
– Искат да говорят с вас.
– За колко хиляди долара става дума? – шептеше изтощен глас.
– Седемдесет и пет цента.
– Окей, може да извършите транзакцията.
Ега ти транзакцията!
Прекарвах картата през машината.
– Всичко е наред! – съобщавах победоносно. И подавах нагорещената от напрежение хартийка за подпис.
Бяло-Шалче пазеше напоената със спирт кърпичка. Избърсваше внимателно вързаната с елегантно синджирче химикалка и се подписваше – някаква бърза, бегла черта след цялото мъчение. Почистваше и картата и я поставяше в портфейла, до сгънатата разписка.
– Найлонова торбичка или хартен плик? – Пакетчето дъвка в ръцете ми започваше да омеква и не пропусках да го стисна незабележимо, с гняв.
– Хартия, разбира се! – Нали нямаше никаква коса по голото теме, Бяло-Шалче размяташе бялото си шалче, сякаш беше бяла грива, и се понасяше към изхода – бяла комета от светещ бял нафталин.
Обръщах се с гняв назад.
Там стоеше и се усмихваше мениджърката, която отговаряше за касиерите.
Лорена-Идеален-Център-На-Цяла- Вселена
– Каква изтощителна продажба! Вземи си петнайсет минути почивка.
– Какво да правя през това време?
– Пий кафе.
– Едно сутринта ми стига.
– Яж нещо.
– Не съм гладен.
– Разходи се навън.
– Топло е.
Лесно и беше на нея. За пет минути можеше да замъкне понапълнялата си, но пъргава снага до вкъщи – имам предвид апартамента, където семейството и живееше вече петнайсет години на нормиран наем: просторен двуетажен рай в старичко, но потънало сред зеленина и цветя зданийце.
Фамилната крепост беше точно на една пряка от дрогерията. Точно на една пряка след това се намираше и магазинът със смешното за мен име „Стейпълс“ (телчета за защипване), където пък мъжът и беше мениджър. Една пряка наляво, и ето ти детската градина на малката им дъщеря, а в училището – една пряка надясно – ходеше голямата. На същите разстояния бяха пръснати кварталният пощенски клон, католическа църква, поликлиника, магазин „7-Елевън“, болница, мексиканска ба- калница, вечерно училище по английски, полицейски участък, ресторант „Тако бел“, Християнската асоциация на младите мъже (YMCA) с безплатен плувен басейн за децата, курсове по латински танци, както и празно място, обрасло с трева, където мъжете играеха футбол в неделя сутрин, преди празнично облечените им семейства да отидат на църква и в „Ай хоп“ за омлети и палачинки.
Завиждах и, което си е право, за тези петнайсет години, през които корабът на моето семейство беше преминал през толкова бури в различни държави и градове, за да се кротне като стар пияница капитан без никаква надежда да надене отново бялата фуражка и да опъне отново белите платна.
Но не и да вдигне бяло знаме.
Мобилният ми иззвъня. Отворих го и видях непознат номер. Беше момиче от агенцията за млади таланти „Айкан“.
– Ник ли е?
– Баща му.
– Още по-добре. Видяхме автобиографията и снимките му. Елате утре след училище. Искам да му стана агент…
Докато говорех, Лорена-Идеален-Център-На-Цяла-Вселе- на влезе в малката кабинка и застана зад касата. Но Холивуд затова беше Холивуд – макар и без камера, неволната сцена с моя разговор се запремята в огледалата и се успокои едва когато Джо-С-Огледалата ми махна с ръка да отида при него. Обясних му какво е станало и – ама, че нахалство! – помолих на другия ден да работя сутринта, та да мога следобед да отида с Ник до агенцията.
Джо-С-Огледалата извади от джоба на бялата си престилка седмичния график и се зае да прави размествания. Не му стана много приятно.
– Стига всичко това да не попречи на кариерата ти – от- беляза, докато наблюдаваше и огледалата. Един клошар се беше вмъкнал в магазина и се отправяше точно към рафта с шоколадите.
Джо-С-Огледалата хукна превантивно и ме остави да плача ли, да се смея ли на великата ми кариера като продавач на дъвки за жестоко-взискателни клиенти.
(Разказите се публикуват с любезното съгласие на издателство „Жанет 45“)
