1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

2020 09 Evdokia Berkovica
Белоградчишката крепост и скалите

 

Пристигаме в Берковица по здрач, пропътували земите от Горна Джумая, през Лакатнишките скали, по местата, дето е шетала Баба Илийца, минаваме през Вършец, българския Бат, нещо средно между рустикална идилия, соцсъсипия и алчен курорт, в който и да искаш не можеш да останеш за нощувка. Тук някога са отсядали царе и големци, писатели и художници, файтони са трополели по улиците, дантелени чадърчета са се въртели срещу жаркото слънце, изпод тях са надничали изкусителни личица и къдрици. Журове, вечеринки, предполагам танци, флиртове… Днес Вършец е царството на три и четиризвездните хотели, с ярък контраст между запуснати градинки от селско-градски тип, с рецепционисти, които презрително мрежат погледи: имате ли резервация, не, къде сте тръгнали тогава, а и не сте чужденци… Места няма. А където вероятно има, няма нито кой да те посрещне, нито кой да ти отвори, в разгара на лятото семейният хотелиерски бизнес от нисък клас явно има други приоритети. „Негостолюбиво село“, имаше такъв разказ Патриархът на българската литература, със сигурност сюжетът му е вдъхновен някъде тук.

Идваме от Лакатник. Когато застанеш в подножието на скалите, си в състояние да повярваш в Бог. Пред очите ти се разстила ждрелото с остри зъбери, завършен алпийски пейзаж с драматични възвишения и пропасти, там, долу, шава Искъра, а знаем, от него по-дълбоко нема. Да ѝ се чудиш на гордата челопеченка как го е преплавала с дете на ръце, че и полумъртво, което после оживява… Колове, ладии, бунтовници, потери, и всичко това се случва нощем, просто не е за вярване, тук нощите са тъй бездънни, толкова е тъмно, че все едно си умрял, дори едрите звезди не носят утеха. Вазов определено е имал въображение. Местните хора прибавят към това качество и доза прагматизъм като употребяват максимално запазената литературна марка. Скалата на Дядо Йоцо, Бродът на Баба Илийца са отбелязани на туристическата карта като забележителности, а едноименни механи, барчета и къщи за гости припечелват за сметка на безсмъртните образи. Всичко е бизнес, нали? Не така е мислел синът на чорбаджи Минчо Вазов от Сопот, който, освен въображение и талант, определено е имал и щастлива съдба, отпратила го в ранната му младост по тези приказни места. Представете си назначение в местния съд, без юридическо образование, в китната и будна, макар и запратена вдън-гори тилилейски, Берковица.

Пътят до там е меко казано живописен. Чудесно е. Няма друго такова място в света, повярвайте ми. Пътуваш с километри, след като си се изкатерил като лакатнишка коза горе на върха, на север, през криволичещ път, в тунел от зелени корони на дървета, преминавайки през призрачни опустели селца с романтични имена като Горна Бела Речка и Долна Бела Речка (произнасят се слято, като скоропоговорка: Гóрнабеларечка). В тази част на България, която черният хумор отдавна нарича Северозападнала, си в състояние да пътуваш с часове без да видиш селище, а и да влезеш в някое, не виждаш жив човек. Природата смело настъпва и поглъща промишлени и архитектурни недоразумения, полуразрушени къщи, обори, далечни спомени за предприятия или други странни постройки. „Смива срамът и на клеветата строшава зъбът“, както би казал Вазов, но не за героизма, а за нехайството ни. Зеленината скрива всичко и е чисто, и е красиво. Природата побеждава цивилизацията, също като в (анти)утопия, като в книгата „Светът без нас“ на Алън Уайзман. Има и друга гледна точка към упадъка и това е съхранението, светът наистина може и без нас. От местните хора чух квалификацията Северозапазена България, и понеже пристигам от Бетономорието, горещо я аплодирам. Освен че е екополезна, икономическата разруха можа да бъде и поучителна.

Обратно на очакванията ни Берковица се оказва доста живо и, отговорно твърдя, едно от най-красивите и оптимистични градчета в България. Достатъчно убедително ли е посланието в името на градския пенсионерски клуб Берковски кестен? Здрави сме като дървета, че и благородни, не стига, че им живеем – нема сега да им мрем, я! С риск да разочаровам държавната администрация ще отбележа, че тук има концентрация на дълголетници. Соцът тук е оставил сравнително скромна диря – няма панелни блокове (които вишат снаги дори по селата в родината ни), градските къщи от началото на века са реставрирани, а градският площад е зелен и цветен. Пред часовниковата кула, връстница на Паисиевата история, ромоли елегантен водоскок. Оттук се тръгва към връх Ком, това е кота нула на любимия Вазов маршрут до върха, който поетът възпява така:

Аз чувствам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя ми въз върха висок, пустинен, див
бял облак се изпречва кат призрак странен, жив
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.

(„На Ком“, 1880)

Въпросният облак ни сполетя на следващата сутрин, той бе оловно сив, затули цялото небе и над главите ни се изля библейски потоп, гарниран с оглушителни гърмове и светкавици. Така може да трещи и святка само високо в планината, разсърди ни се божеството, че разтревожихме духа на поета. През март, 1879 пристигнал в градчето като председател на Окръжния съд младият чаровен сопотчанин Иван Минчов. Той бил завършил само четвърти клас на прочутата Пловдивска гимназия при Йоаким Груев, но към бащиния си търговски занаят така и не посегнал, а учил езици и жадно поглъщал стиховете на Ламартин, Юго и Беранже. Колко дела е разгледал младият съдия не знаем, но тук, в Берковица той събрал литературни сюжети, трупал житейски и чувствен опит. Тук написал поемата „Грамада“, историята за Камен и Цена, имена, характерни за тези места. Литературата ги обезсмъртява, а местните връщат жеста, като назовават едно от близките села Грамада. Мимоходом ни задминава междуградският автобус Берковица-Черкаски, марка и изработка от петдесетте, тъмносин с избелели розови перденца, като че ли нарисуван в детска книжка, от прозорците надничат досущ Радичкови физиономии, оглеждам се и за верблюд. Коне, патици, скачащи бълхи, всичко е тук на живо, но отлагаме Радичков за следващо идване, в което, дано да случим и някоя от фамозните му зими… А сега ще влезем в къщата на поета.

 

Ипеклийската къща, в която отседнал младият съдия, била стар и богат турски дом на два ката, явно свързан с финия занаят на копринарството (ипек на турски е коприна) и търговията с фината като паяжина свила. В прохладния просторен дом, архитектурно решен в добрите стари турски традиции, със задължителните помещения: селямлък (гостна стая, салон за селями, тоест комуникация, със софа, миндери и възглавнички до прозореца, където шумно се сърба кафе каймаклия с розова вода и се хапва локум с индрише); харемлък (място за отдих и наслади), чардак (теферич с балкон) и хамам (цели две турски бани). Най-широката и прохладна стая била предназначена за кабинет на съдията Вазов, а в съседство, на същия етаж се помещавал колегата Иван Стоянов (прототип на бъдещия Дормидолски). Прислужвала им младата Зехра, деветнайсетгодишната черноока и гарвановокоса красавица, която въвлякла Вазов в изпепеляваща любовна авантюра. След година, завърнал се в „долините красни“ на юг, в Пловдив, с разбито сърце, той ще въздъхне:

Но твойте кичести хълми
Да бяха ощ по-красни
И твойте гиздави моми
Да бяха ощ по-страстни…

(„Зихра“, 1881)

Сравнявайки ги с берковските чаровници… Зехра е вдъхновението на поета в едноименната му поема за мрачния ревнивец Селим и очарователната „робинка Зихра“, затворена отвъд дебелите зидове на дома. (В половинметровата дебелина на истинските стени се уверихме с очите си, наистина уникална архитектура има този дом.) Съвсем в духа на „Отвличане от сарая“, макар и лишена от оперетния финал, поемата рисува, подозираме, конкретно преживени сцени на еротичен унес и любовни наслади от страна на поета и туркинята, след непосредственото ползване на домашния хамам:

Мечтателна е тя сега
и полугола, влажна:
едва одеве излетя
из банята домашна…

(„Зихра“, 1881)

Как после да не загубиш духа си в рояка спомени свещени? Историята мълчи по случая какво всъщност налага раздялата на Иван и Зехра, която съвсем не била мома, но щастливо овдовяла, след като пияният ѝ мъж, беят, се удавил в реката. Известно е, че майка и син Вазови страдали един без друг, вездесъщата баба Съба, като съща Йокаста, дума не давала да се издума за женитби, и младият съдия се завърнал в Пловдив без булка. Че е била и друговерка, дума да не става, аман, а и без друго бракът усложнявал съществуването. Младият съдия бил ценител на женските прелести и моногамията му била чужда, та още в Берковица той се утешил с друга черноока берковченка на име Мария. Злите езици мълвят, че бил скандално уловен в страстните ѝ прегръдки преди една гощавка. Което означава, че е имал още една квартира, една българска къща, доста скромна в сравнение с Ипековия палат, за съжаление неоцеляла до днес. Срещата на Вазов и Зехра се оказва освен любовно-еротична и литературно щастлива, девойката му дава и конкретни идеи за написването на „Моята съседка Гмитра“. Поетът винаги има по една муза и поне няколко съпровождащи я вдъхновения, подозираме, че за младият поет в Берковица те определено са били сонм. Малиноберачките от своя страна дотолкова очаровали сърцето на ценителя на фините сладости, че той смело римувал „очи сини“ с „малини“ („Малини“, 1880). Вазов ще срещне още много жени в живота си, но ориенталската екзотика на берковските музи от малкия град в планината повече няма да се повтори. И мимолетно ще отмине, както впрочем и младостта.

 

Но да не потъваме в меланхолия, че път ни чака. Пред нас е Белоградчик. Иначе казано Малкият Белград, така са го наричали турците заради хубостта му. Не знам дали е заради лъжовното име, но тези негови скали винаги съм си ги представяла бели. А те са, о, боже мой, … розови! Розова е и почвата наоколо, представете си: розови разорани ниви, яркозелена трева, лъгове, по които пасат полудиви коне, бели, петнисти, оранжево-кафяви, красиви английско червени крави между скучноватите сиво-черни, козички, овце… Светът без нас е истинска Аркадия. Понякога внезапно на шосето изникват призрачни човешки силуети: я магарешка каручка, претоварена със сено, я проскубано куче порода неизвестна, я добре трениран овчар, който завръща козето стадо, а шампионите са вече по върховете на дърветата. Общата картина е твърде безлюдна. Което си има своите предимства, например: имаш лукса да разглеждаш на воля, без да ти се пречкат в краката туристи с фотоапарати. Пусто, вероятно заради обедната мараня, е и по улиците на Белоградчик, град, в който препоръчвам да се живее. Без панелки, с къщички и китни градини, потънали в преизобилие от цветя, плодове и зеленчуци. Гергини (далия – по латински) във всички размери и цветове на дъгата, незабравим спомен от детството ми, няма ги вече тези бабини цветя по нашите ширини; богородички (астри – по латински) в розово-лилаво-мастилената гама, зурли паши (цинии – по латински, но пък какво поетично ориенталско име, нали – зурлите, т.е. тромпетите на пашата), менгишки (нямам латинска дума)… И нищо повече от рози, рози, рози. Все едно сме в Розовата долина. На всичкото отгоре от всеки двор надничат огромни смокинови дървета, отрупани с плод, някои са си засели бананови палми, направо в почвата; и много магнолии, праскови, сливи, лози… Усещането за това, че климатът генерално променя пейзажа (все пак сме доста на североизток от Средиземноморието) обаче е твърде измамно, ако човек се разрови в старите книги. Доверяваме се на най-ентусиазирания пътешественик и пътеписец по тези земи Евлия Челеби, който рисува чудна картина на редуващи се рамо до рамо палми и кестени в някогашната Видинска Вароша, а тя е още по на север. Притварям очи и виждам камилските кервани, които пренасят благините на Изтока и вярвам, че по нашите земи са се случвали приказките от хиляда и една нощ.

В подножието на скалите се чувствам като в Кападокия, каменните феномени са точно толкова интересни и уникални, просто достъпът до тях е много по-труден, а в повечето случаи направо невъзможен. Основният скален ансамбъл, наречен Калето, ограден от крепостна стена, е пазел града от нападения. Естествена крепост, осигурена от скалите, Белоградчишката твърдина е била непревземаема. Някога там имало два манастира – мъжки и девичи. Легендата разказва как красивата монахиня Валентина не успяла да скрие под расото своята прелест, а мълвата за хубостта ѝ се разнесла надлъж и шир. Един овчар на име Антон се влюбил в нея (само по описание, също като в източната поема за Хосроу и Ширин) и ѝ посветил своите песни на кавал. Въздишал Антон по нея, а музиката му звучала в сърцето на Валентина. Тази любов от разстояние скоро се сбъднала: една нощ, монахинята се спуснала по въже от високия каменен прозорец на килията си при своя възлюбен. Не след дълго в манастира се дочул детски плач и плодът на тази греховна любов бил разкрит. Монахинята била позорно изгонена от манастира, а влюбеният мъж възседнал коня си и препуснал след нея. Тогава от небето се излял страшен дъжд, земетръс тозчас разрушил манастира, гръмотевици разцепили мрака, една от тях паднала и вкаменила всичко: бягащата Валентина с дете на ръце, препускащия бял конник Антон, монасите и монахините, които в ужас се разбягали. И днес тази красива и трагична любовна история може да бъде разпозната в каменната симфония в розово, която се възправя пред очите ни: Мадоната, Конникът, Монасите, Манастирище.

Изкачваме се по екстремално стръмни и тесни метални стълби към върха на скалите, възможни за достъп. Пред нас шумно пухтят двама дебеланковци, мъж и жена, габровци, които авантюрно са решили за един ден да пребродят Магурата и скалите: от минус петдесет и седем метра под земята (и 7 градуса температура) до 630 метра надморска височина (34 градуса на сянка). Браво на тях! Ами кръвното? Сещам се за разказа „Туристи“ на Чудомир и ме напушва смях… Балкани, вдигайте се в небесата – ами да се вдигат, да се вдигат, пусти да останат дано… Наоколо е осеяно с разни каменни ансамбли, но за разлика от Кападокия в Турция или Метеора в Гърция, тук инфраструктурата е доста семпла и любезно ни подканва по-скоро да си тръгваме. Иначе причудливите розови образувания са навсякъде, пръснати из гората, в полето, между околните села; приказните скали напомнят на влюбени, конници, воини с непроницаеми лица, библейската двойка Адам и Ева, гърбици на камили, гъби, слонове, лъвове. Видяхме и пещера в горска скала, предприемчив гражданин я взел на концесия, бучнал ѝ като каскет една грозна козирка, наредил столчета и масички, оградил със стъкло и я превърнал в барче. Затворено барче, тъй като няма жива душа.

Спокойствие и безметежност е чувството, което те завладява, след като си преодолял ужаса от изкачването по металната стълба, всякакви аерофобии и други фобии са се изпарили, само гледаш да не те отвее вятърът, и можеш да съзреш дупките в скалата под краката си, напълнени с дъждовна вода, която, заради червения цвят на „съда“ напомня на липов чай. От високо градът е облян в светлина и между обилно бухналото зелено от дворове и лозници, златно и червено на керемидените покриви съзирам стройното минаре на джамия. Озадачена съм и се отправяме нататък.

Слизаме по стръмни улички, чиито дворове предлагат чудна гледка към скалите, привилегия е да се живее тук, идилично и красиво като в картичка. „Хаджи Хюсеин Джаами“ се оказва истинско бижу – малка, спретната, в онзи прелестен изчистен османски стил на заоблените форми и лалеобразно балконче. Историята разказва, че е строена две години и завършена през 1751 за сумата от 3000 гроша, дадени от българин християнин. Уникална е българската резба на тавана в основното молитвено помещение, това е безкуполна джамия с дървен таван, а той е в основата на загадъчната любовна история която витае между тези стени. Извикали младия майстор Стойне да поправи покрива на храма, а той се влюбил в красивата щерка на Хаджи Хюсеин. Опозореният баща решил да измие с кръв наранената чест и тази друговерска любов била наказана. Той промушил в сърцето влюбения майстор, но когато разтворил ризата му, видял на врата му верижка, на която висяла златна разполовена монета. Мигом разпознал липсващата половина на жълтицата, завещана от майка му, на изпроводяк с еничарския корпус. Другата половина останала в сестричката му – което означавало, че Стойне е негов роден племенник! На тази прокълната любовна история, в която има и инцест, и друговерство и пролята роднинска кръв, обаче ѝ било съдено безсмъртие. Изкусната ръка на майстор издълбава изящна роза в дърворезбата на тавана. Има версия, според която самата Айше, влюбената щерка на Хаджи Хюсеин, е издълбала розата във вече започната дърворезба, след което умряла от мъка по любимия. Не след дълго умрели и бащата Хаджи Хюсеин, и майката. Погребани са в двора на джамията, трите надгробни камъка стоят и до днес. Изящен арабски стенопис с обилие от флорални мотиви, винетки, арабески, пауни и пеперуди краси входната арка, а подобно, но още по-богата е рисунката над михраба във вътрешността на храма. Това е най-скромната и бедна джамия, която съм виждала въобще – с изключение на безценния дървен таван и двата стенописа. За първи път видях да се влиза в джамия с обувки, което е недопустимо, но мургавата стопанка, която ми отвори, нехайно подметна, че може всякак, а джамията била реконструирана.

 

Поемаме към Видин и става още по-интересно. Омагьосаните гори започват да се разреждат и редуват с обширни поля, ливади, обработени ниви, но повече запустели хаври, а розовата пръст постепенно започва да потъмнява. Привечер влизаме в древната твърдина Бдин и последните лъчи рисуват слънчеви зайчета по каменната арка на Еничер капия, портата на Видинското кале от 17 век. Над входа ѝ ясно личат отдавна непипвани от майсторска ръка барелефи: задължителната османска роза, доста поизронена от дъждове и ветрове и пропуканото хетско слънце с развълнувани лъчи. Двете слънца се докосват – небесното и каменното… Не ми се изпада в подробности на какво прилича градинката около капията, колко печална разруха и забрава навява тази запуснатост; не ми се правят (наложителни впрочем) сравнения с Рим и неговите каменни арки Порта Пия и Порта Капуана, които са гордите ориентири на вечния град. В този, не по-малко вечен град, като че ли хората са загърбили всичко и не забелязват сред какви съкровища живеят. Където е копнато за строежи, се е показала я крепостна стена, я каменен саркофаг, я друга прелест. Всичко е обрасло в бурени и самота. Стигаме до крепостта Баба Вида, която ще разгледаме на следващия ден и отново ще срещнем нашите храбри габровци, Чудомировите Мадам Оче и бай Цвятко, на които дори имената не научихме.

Известно е, че крепостта със загадъчното име Баба Вида е с тракийски и римски основи, които средновековното болярство, а после и османлиите надграждали. Превърнала се в чудо на чудесата непревземаемата крепост Вида, която до днес среща западни и северни гости по реката. Оттук заминавали за Венеция, Дубровник и континента корабите на тежки търговци-евреи, натоварени със сол и риба, дървен материал и зърно. Имало алъш вериш и благоденствие.

Легендата разказва, че средновековен болярин купил земята с руините и решил да построи крепост, която да защитава земите му. Той имал три дъщери: Вида, Кула и Гъмза. И трите били красиви болярки, случило се обаче така, че малките преженили кака си Вида. Случва се понякога така в живота, дори в средновековните болярски семейства, където всичко трябва да е планирано и предвидено, зер, държава се управлява, имоти се наследяват. Кула заминала на север, Гъмза – на юг. Вида останала при стария си болен баща, който предсмъртно я заклел да довърши градежа на крепостта. Наела Вида майстори, но се влюбила в най-сръчния, най-красивия от тях. Един ден той се качил на високото скеле да догради северната кула, но паднал от високо и загинал. Вида примряла от скръб. Отнесли я в покоите ѝ, а на сутринта се събудила със съвсем бяла коса. Била още млада и хубава, но не се оженила никога, не можала да прежали майстора. Но довършила градежа, а поданиците ѝ я нарекли баба, заради бялата косата. Но вероятно и зарад почитта, защото тя станала новата владетелка. Същинска Катерина Сфорца, която смело, като тигрица, влизала в схватки, градила градежи, управлявала дълго и справедливо. Макар и с разбито сърце. Османците страхопочитателно съхранили името на крепостта в чест на сърцатата гяурка, знаем, те са пословични с почитта си към жената, към смелостта, към майката. Защото Вида, макар и мома до края на дните си, била майка за народа си. А прозвището „баба“ за турците има двоен смисъл (на турски бабá означава баща): крепостта на Вида е „бащината крепост“ и символизира верността към бащата и рода.

Майки, бащи и родове… и невъзможни любови. Колко ли още истории са се случвали тук? И страшни – защото това е било затвор, с килии за мъчения, в които има кръстове за разпятия, букаи, гвоздеи, топори, на които се режат глави, топузи, разпъвачи с куки, каквито само в лондонския Тауър съм виждала; и епични – защото после крепостта е била ползвана за барутен склад с топове и гигантски каменни гюллета; и сантиментални – защо не? Една от тях, подозирам, се е разиграла на това място преди петдесет години, когато младата ми майка Мария пристигнала на екскурзия по тези места. Срещнала е някого тук, имало е искра, имало е навярно и романтична вечер край бялата река, после тя си тръгнала – много, много надалеч, на изток. И не се видели двамата никога вече. Дори името му не знам. Но помня и още пазя сред снимките и писмата ѝ картичка с Бабините Видини кули, плътно и ситно изписана на гърба с калиграфски, трудно четим почерк (маниакално красиви и равни, изящно подредени букви), подписан с инициали. „Ти се яви мимолетно и изчезна като дим, дали ще те видя повече не знам, но тук остави едно сърце, което те чака“ – нещо подобно гласеше текста на гърба на картичката, която тайно съм разчитала неведнъж. Имаше, спомням си, обстоятелствени подробности от прекараното време заедно, които, сега като си помисля, описват майка ми като същата тази Вида – стройна, красива, горда, достойна, непреклонна, дори малко студена, не знам, сдържана и по спартански устремена. Но вглъбена. С поглед към широкия свят, а всъщност – обърнат много навътре в себе си. От картичката ли, от неразгадаемия почерк ли, от тайната на тази история, която не успях съвсем да разчета, а и мастилото е твърде избледняло вече, от факта, че тя никога не я изхвърли, и много се дразнеше, когато ѝ пипам нещата, винаги съм си мислела, че майка ми всъщност е срещнала принца точно тук, във Видин, уви твърде късно. В детското ми съзнание това е било някъде там, много далече-далече, почти до Виена, където има кули, крепости, стени и бойници, ровове, пълни с вода, синджири и коне. Накрая на света, ограден от голямата река. И винаги, при споменаването на името Баба Вида, у мен проблясват угризения, че съм причината за това, да не се случи една голяма любов.

Този град те облъхва с угризения, тъга и меланхолия. С усещането, че животът се случва някъде там, далеч от теб, а защо трябва да бъде така, та ти си на пътя на Европа – ей я, де е реката! Само крачка и… Защо ли в Белград усещането е, че си в сърцето на света? А тук те гложди съмнение и тревога за пропуснати шансове, за бедност, страдание и безнадеждна любов. Дори ремонтираните пътеки, дори крайречната променада, която води право към Речното пристанище, дори обилното августовско слънце и бляскавата вода, пасажерските кораби и малки яхти, преминаващи край теб, съвсем близките румънски гори, островът, широтата на перспективата – не могат на излекуват това чувство. Чувството за обреченост и съсипия. Видин се е смалил три пъти като население за последните трийсет години. Умопомрачително огромната и красива някога Синагога днес тъне в руини, в двора ѝ растат дървета, металните колони с коринтски капители и дантелените метални обкови на някогашните витражи по стените са ръждясали, фризовете се ронят, само еврейската каменна звезда стои нависоко, почти непокътната. Покрив липсва. Внезапно си спомням за Помпей, който въпреки вулкана, разрушен и вкаменен, днес изглежда доста по-жив от този град със затворени очи. Синагогата на Видин: толкова внушителна е само синагогата в Рим, тази, Видинската е определено по-голяма от Флорентинската, и вероятно в пъти по-красива е била. Из града се носят слухове, че май щели да я възстановяват, било взето решение, общината страшно се е заканила… Дано, но подобни неща се говорят от години. Засега е сложила само табела Общински имот, това си е мое, дори да се руши, а влизането строго забранено. А кой ще се погрижи за десетките чудно красиви фасади в стил барок, рококо, сецесион, неокласицизъм в центъра на стария град? Тъжният Видин – най-красивият и печален град в България. А може да бъде като Виена, Будапеща или Белград.

 

118616868 10219740215110664 4839568006535192873 n
Изоставената Синагога на Видин

 

Завършваме обиколката си с тържествен вход през Стамбул капия и излизаме на широкия, в стил късен соц, градски площад, който, като че нарочно е решил съвсем да ни обърка. Тук са нехайно съчетани възможно всички взаимно отричащи се стилове и епохи. С гръб към чудната османска капия е застанал ренесансова фонтан, естествено пресъхнал, изобразяващ малкия Нептун, възседнал риба и вдигнал раковина на раменете си, която би трябвало да шурти. Видин е градът на пресъхналите чешми и фонтани, което е необяснимо. Всеки ден вали, реката е пълноводна, а местните разказват, че във всеки двор има кладенец, където копнеш блика вода. Вода гази – жаден ходи. Още един монумент е загърбил Стамбул капия – паметник за загиналите във войните, скулптурна композиция с щикове и надпис: „Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея.“ Думи, думи, думи…, извадени от смисъла на простите неща, труда, грижата за хората, съзиданието, умението да цениш живота тук и сега. Да живееш добре тук и сега, а не заобиколен от спомени за кости, останки и руини – нима е толкова трудни? Този войнствен паметник, като че ли се заканва на грандоманския небостъргач от мрамор и иска да го набоде на щиковете си – явно е бил някогашен областен комитет на партията. Дори не си направихме труда да разберем в какво е превърнат днес, привлечени от прекрасната музика на живо. Там, на сянка, на стълбите на огромната библиотека „Михалаки Георгиев“ репетира за вечерния си концерт оркестърът на Видинската филхармония. Свирят божествено, младата диригентка работи без партитури, а под палката ѝ оживява Моцарт и Бетовеновият „Егмонд“. Колко безнадеждно трябва да си влюбен в този град, за да останеш тук, да се отдадеш на тази музика и само за рехавата градска публика (защото туристи изобщо не видяхме), да свириш така, като че животът ти зависи от това. Доплаква ми се. И се сещам за онази сантиментална история с оркестъра на Титаник, който свири, потъвайки в ледените води на океана „Господи, на твоята милост се оставям, приюти ме в тихите си води, в небесните пасбища…“ Предходните преди 1912 година лета русокосият му солист свирел в прочутото софийско казино и столичанки били влюбени в него, когато се разнесла вестта за катастрофата с кораба, в балканската столица се чуло за няколко самоубийства от любов. Днес, мисля си, отдавна сме оперирани от възможността да живеем с наслада и да се самоубиваме от любов.

 

118467170 10219740264151890 5955293190273430939 n
Джамията на Осман Пазвантоглу - кръглата сграда е прочутата библиотека

 

Сбогуването ни с Видин е на най-хубавото място на града, където майсторска и градинарска грижовна ръка се е погрижила за всичко: и за райската градина в двора на Видинската митрополия, и за тъмночервената прясно боядисана фасада, и за чистия прохладен храм на Светеца на водите Николай Чудотворец. В съседство, на отсрещната страна на тротоара е вълшебната градина с рози, маслина и папрат, че и три пчелни кошера за разкош – бликаща чешма (най-сетне вода!): попадаме във владенията на Осман Пазвантоглу. Снежнобялата джамия, наречена още Сърцатата джамия или Джамията на Осман е протегнала грациозно лебедова шия, а минарето блести срещу слънцето. Върхът му е увенчан от пика, стрелата ѝ сочи към небето – за едни това е знак за дързост и неподчинение към султана, знаем си го Осман какви ги върши и колко дръзко отделя Видинския вилает от империята, превръщайки го царство в царството, със свои сурови закони на справедливостта. За някои е пика, предизвикателство към авторитарния падишах. За други това не е пика, а обърнато сърце. Сърце- надежда за споделеното разбирателство и обич между иноверци, залог към християнските поданици на бунтовния владетел, че няма да бъдат дискриминирани заради своята вяра. Но това е и сърце-символ на несподелената любов на гордия албанец (една от хипотезите за произхода на Осман Пазвантоглу) към една българка. Суровото сърце на владетеля омекнало от слабостта по една жена, затова може би на гроба му изниква мощно смокиново дърво, дървото на желанието и любовната страст. Утеха намерил Осман само в книгите, които били за него усещането, че не е посрамил завета на бащата, затова и тази джамия, и библиотеката към нея са поклон и към родителите. И днес сбирката от над 2600 тома на Библиотеката към джамията, удивява с богатството и разностранността на интересите на този истински европеец – просветеният монарх, възроптал срещу средновековният имперски ред, постигнал секуларния идеал на верското равноправие в малка държава с категорични граници – Видинския вилает. Сред заглавията на книгите му: Молитви и поеми, Читанки, Астрономия, География и история на стария и новия свят, Военно дело, Фетви и закони за земите, Медицина, Лечебник за животните, Благонравие, откриваме и Давидовите псалми (?!), както и Сборник народни умотворения и един прелюбопитен ръкопис за производството на карамфили (от 1801 г.). И нищо чудно в това, че градината на джамията и библиотеката напомня на Едема.

Чак до отсрещната страна на улицата ухае на рози. Пред очите ми се завърта калейдоскопът на времена и вери всякакви: джамия, митрополия, синагога, а на излизане от града видяхме, как, прегърната в строително скеле, се извисява разкошна католическа катедрала с готически сводове.

Тръгваме от Видин и усещането за разруха не ме напуска. Така преминава световната слава – ще кажете. Бил е, минало е величието му, кипял е живот, търговия, култура, красота, всяко нещо си има край. Но нали това е град на река, при това световна, тя никъде не си е тръгвала, а и плодородната земя продължава да е на мястото си. И историята, и легендите, и спомените. Само сградите се рушат и хората заминават оттук. В ушите ми звучат словата на мъдрия Осман, изписани на входа неговата библиотека: „Светлините на изгряващия ден щедро и благословено ще отличат и открият издигнатата новооснована лична сграда. Листовете и страниците на всяка книга са знание и мъдрост.“ Неговата лична любовна и героична история няма да мога да разкажа по-хубаво от Вера Мутафчиева („Летопис за смутното време“). Но думите му ви припомням, те са като че изречени за днешните времена.

 

 

Pin It
Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

49

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 3 дни
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 2 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 3 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... Неделя, 18 Октомври 2020