1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 08 Iceberg

 

Странно (или може би напълно нормално) нещо: нетипичната, малцинствена природа, с която са ме наказали (възнаградили) прищевките на генетиката, както и идещата от нея липса на кой знае какво общуване с хора ме довежда до състояния, при които липсата на реакции и от двете страни се утвърждава в съзнанието ми като нормалното състояние на нещата. Повечето хора, с които ме сблъскват живота и света, ми изглеждат безцветни, посредствени и по правило лишени от достатъчно интересни допирни точки. Аз им отвръщам със същото.

Всъщност странният факт се появява едва тук – и той е, че когато получа доказателства за обратното, тоест реални, живи хора най-неочаквано се обърнат към мен с непредизвикан от нищо, човешки интерес (получих напоследък едно или две обаждания, в които напълно непознати хора ме питат дали съм добре в тези пандемични времена, просто защото престанах да работя по списанието)… Та, когато се случат такива неща, те ме изпълват с толкова силно усещане за извън-нормалност, че реакцията ми, отново по причини, свързани с телесните ми и умствени реалности, обикновено се оформя някак сухарска, дистанцирана, затворена и по принцип неспособна да отвърне с човешкост на човешкия жест. „Благодаря за интереса, добре съм, но нямам желание да говоря“. Това е, на което съм способен. Или поне това е „нормалното“ ми състояние.

Да, но след това идва безсънието, изпълнено с трескави, неконтролируеми и по принцип атомно-енергетични мисли. И тогава се виждам принуден, както и в този, най-последен от всички настоящи моменти, да стана от овършаното легло, да нахлузя чифт панталони и подпетените си чехли, след което да се потопя в онази част от съществуването си, която го прави вълшебна, или, ако щете, марсианска. Да започна да изливам. Quod erat demonstrandum.

В главата ми се борят за място и право на съществуване десетки различни асоциации и хрумвания, повечето от тях прекалено скорострелни и микро-временни, за да могат да бъдат уловени в реч. Ницше, който е опаковал в безумно-гениална фраза една от основните реалности на този вид съществуване: „когато човек е надничал прекалено дълго време в пропаст, то и пропастта започва да наднича обратно в него“. Александър Селкирк, прототипът на една от най-героичните фигури в световната литература, Робинзон Крузо, който, за разлика от литературното си превъплъщение, е изгубил почти напълно всякаква способност за нормално човешко поведение, включително и речта, в момента, в който го откриват на необитаемия остров, където е бил изхвърлен от бурята. Героят от „Додескаден“ на Акира Куросава, който, насред гигантската пустош на един съвременен японски мегаполис, е изгубил способността за човешкост по също толкова необратим начин, по който това се е случило и със Селкирк на неговия реален остров. Все хора, лишени от способност за комуникация. Все хора, чийто свят е осъден да бъде невидим и недостъпен за останалите – както и светът на останалите, за самите тях. Хора-айсберги.

Споменавам тази метафора, човек-айсберг, съвсем не случайно, защото именно тя ме прогони от леглото. Айсбергът, както и човекът, комуто приписвам подобни същностни измерения, се идентифицира в съзнанието ми предимно чрез две основни характеристики: 1. Безумна, лежаща извън всякаква измеримост и параметричност, големина. 2. Комична, или може би трагична, невидимост, породена от факта, че тази големина е изцяло под-повърхностна, лишена от външно-сетивни измерения и, в огромното мнозинство от случаи, напълно лишена от какъвто и да било смисъл или цел, различни от прищевките на океанските течения и бавното, но неотвратимо разтопяване, изчезване, от което не остава ни най-малка следа.

Една планина, направена от вода, не е точно планина, както надявам се ще се съгласите всички.

М-да. Всичко, казано дотук по адрес на айсберга е почти вярно. Казвам „почти“, защото от правилото, разбира се, има и изключения, чиито измерения, искаме или не, отново се намират в измеренията на извънгабаритното, гигантското, тъй като те са свързани със случаите, в които тази инак тъй безсмислена, непричемна и осъдена на тихичко отминаване в небитието планина, изведнъж предизвика някакъв катаклизъм, който оставя в съзнанията и историите ни толкова неизличима следа, че тя се превръща в един от основните меми на последващата я човешка култура. Мемът, наречен „Титаник“.

Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа през цялото време? Всичко, което е необходимо, за да може айсбергът да демонстрира неизмеримата мощ на (временно)-гигантското си съществуване, е да влезе в досег с нещо човешко. Просто, мимолетно, еднократно докосване, следите от което не могат да бъдат забравени никога. „Чук-чао“ в космически мащаби. Голиат, Голем, Гаргантюа, който най-внезапно е напуснал сферата на фантастичното и е тропнал с гигантското си копито насред подредената дребност на еснафската ни собичка. Нещо, което е пораздрусало всичко – или поне всичко осезаемо – преди да изчезне в небитието.

Да, но за да се случи нещо подобно, е необходимо най-първо на пътя на айсберга да се изпречи съответното нещо. Просто да го има, да се е появило отнякъде, да е запълнило за миг тъй лишената от допирни точки траектория на инак безсмисления и лишен от цели айсбергов дрейф.

За да може да засъществува, айсбергът трябва поне за миг да попадне в пространство, различно от пустиня.

А когато и където това не се случва, просто защото мястото е прекалено празно и прекалено лишено от неща, с които може да се влезе в досег, той просто изчезва без да остави следа.

Както например в един език и една култура, по принцип лишени от други съществени измерения, освен изконната си, отколешна пустинност.

Там айсбергът е осъден да си остане невидим, просто защото липсват неща, с които той може да влезе в досег, за добро или за зло.

Или поне това е обяснението, на което е способна собствената му айсбергова природа. Хората, живеещи в пустинята, разбира се, имат свое собствено, напълно различно от айсберговото, усещане и разбиране за реалностите на съществуването си.

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 2 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... преди 4 седмици
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Практиката в това... Петък, 23 Октомври 2020
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... Петък, 23 Октомври 2020
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... Петък, 23 Октомври 2020
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... Сряда, 21 Октомври 2020
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... Вторник, 20 Октомври 2020
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... Понеделник, 19 Октомври 2020