Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2019 12 devojka

 

Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да заспи отново внимателно, на пръсти се измъкна от притихналата къща и бавно пое към механата.

Фамилните къщи, от които се състоеше хотелският комплекс, бяха досущ еднакви, общо десет на брой, разположени на две нива. По пет къщи на ред. Тяхната се падаше на горната редица, най-крайната, току до гората и най-отдалечена от механата.

Всички къщи бяха заети, доколкото беше разбрала, и сега в този безбожно ранен час нямаше жива душа навън. Кая прекоси необезпокоявано и без да бърза прясно окосените морави пред къщите, стигна до края на горната редица и заслиза по каменните стъпала, залепени от външната страна на механата.

Щом стъпа на чакълестия път, обрамчващ целия комплекс, зави надясно и след три крачки се озова в подножието на механата. Погледна нагоре, присвивайки очи, за да фокусира, но от мястото, където беше, не се виждаше нищо. Дали изобщо е отворена толкова рано, усъмни се за момент, но все пак пое по масивните стъпала, водещи към чардака.

Горе нямаше никого, както и предполагаше, и тъкмо се обърна да си ходи, когато дървената врата на механата се отвори и отвътре се подаде един мъж. Изглеждаше на около шейсет, но спокойно можеше и да е на повече. Дребен на ръст, със сигурност по-нисък от нея, с късо подстригана сиво-бяла коса и дълбоки бръчки покрай устата – вдълбаха се още повече, когато мъжът се усмихна широко и вдигна подканящо ръце.

– Добро утро, девойче! Как спа?

Кая се усмихна в отговор, докато изучаваше лицето на мъжа. Беше ѝ странно познат.

– Добро утро. Непробудно, като никога.

– Така се спи в планината – кимна одобрително човекът. – Кафе и закуска?

Тогава се сети. Той им сервираше снощи на вечеря.

– Само кафе, благодаря. Закуската после, като се събудят останалите.

– Идва кафето – отсече бодро и се шмугна навътре.

Кая се зачуди дали да не го последва – да седне на топло – или да остане на чардака. Постоя нерешително на едно място, претегляйки ползите и негативите от двата варианта и накрая избра една кръгла масичка навън вдясно от стъпалата, сядайки с лице към боровата горичка отсреща. Със сигурност щеше да помръзне, но пък гледката си заслужаваше.

Тежката врата се хлопна, звънчето, закачено над нея, се обади и в следващия момент беше сервирана една димяща чаша пред Кая.

– А-а, забравих захарта, ще прощаваш – и мъжът се обърна да влезе отново.

– Няма нужда, благодаря.

– Добре, обадете се, като ти дойдат хората. Вътре ще съм.

Кая остана сама. Отпи предпазливо от горещото кафе, без да сваля поглед от гората. Тишината беше оглушителна, само някое куче излайваше от време на време и това беше всичко.

Единственият друг звук, който нарушаваше тишината, беше хлопката на някакъв кон, спънат в подножието на механата. Едър, светлокафяв с бяло петно на челото, с широк гръб и опашка, опираща в земята.

Кая вдиша хладния сутрешен въздух и се отпусна назад в стола. Как да се върнеш после в града, помисли си разсеяно, докато посягаше към чашата.

Сепна се, когато усети движение някъде зад себе си. Мъжът беше излязъл отново и тъкмо сядаше на един люлеещ се стол по диагонал на Кая. Без да поглежда към него разбра, че е запалил цигара.

– Тук ли си стои все? Имам предвид вързан и въобще? – посочи към коня, който пасеше вглъбено, безразличен към заобикалящия го свят.

– Да, използваме го за трупи – отвърна мъжът след кратка пауза, за да си дръпне от цигарата.

– За какво?

– За теглене на трупи. На дърва – обясни търпеливо.

– А за яздене?

– О, не. Стар е вече за тия работи.

Кая не каза нищо повече, но отмести поглед от коня. Посегна към кафето, за да установи, че е изстинало, и го побутна настрана. После със закуската щеше да си поръча ново, не обичаше студено кафе.

Мъжът допуши мълчаливо цигарата си и влезе вътре. И тишината се настани отново, писваща в ушите, пристрастяваща. Кучетата бяха замлъкнали, незнайно защо, само хлопката на стария кон се обаждаше колебливо.

Кая потрепера, чак сега усети хладната прегръдка на планината и се уви, колкото можа, в тънката си жилетка. Изведнъж си спомни думите на Мати на вечерята снощи.

Възрастните се хранеха, насядали около дългата маса, а децата си играеха наоколо, търчаха напред-назад – смях и пищене, от време на време малко рев, разбира се.

По едно време синът ѝ се приближи към нея, дръпвайки я настойчиво за ръката. Прошепна ѝ нещо, но тя не го чу. Някой беше разказал виц и всички на масата се смееха.

Кая се сниши, доколкото е възможно, към сина си.

– Какво? – почти извика в ухото му.

– Не искам да пораствам, казах.

Погледна я право в очите, отдолу нагоре, немигащ и съвсем сериозен. Шумотевицата на масата беше поутихнала.

– Защо, Мати? – Кая се напрегна да го чуе.

– Просто не искам. Не искам да пораствам, да остарявам и да умирам. Не искам ти да умираш – изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

Това ѝ дойде изневиделица и за момент остана безмълвна. Другите на масата спореха за нещо ожесточено. Кая стисна лекичко ръката на сина си – беше малка и топла.

– Дотогава има много време, миличък. Още дълго ще бъдеш дете, това е сигурно. А после… – тук се запъна.

– После? – детето я гледаше обнадеждено.

– После като станеш голям, сам ще видиш, че и това не е крайно лошо – засмя се майка му.

И с това приключи темата.

Хлопката издрънча. Погледът на Кая се приплъзна от бистрото светлосиньо небе през боровата горичка към поляната долу и точно когато спря върху бялото петно на челото му, конят вдигна ненадейно глава към нея. Кая затвори очи.

август, 2018

 

Pin It
Дияна Тончева
Дияна Тончева е родена във Велико Търново. Икономист по образование. Живее в София. Авторка е на романа „Ти си всичко“, изд. „Весела Люцканова“. Нейни разкази са публикувани в„Литературен вестник“ и списанията „Море“, „Простори“, „Съвременник“, „Страница“, „Артизанин“ и др.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 5 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 13 часа
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 1 ден
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 4 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 4 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 2 седмици
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 2 седмици