Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

Leas Story 27

 

Затварям очи и се опитвам да си припомня. Странно усещане – едновременно някак много лесно, но и непосилно трудно…

Лежахме в леглото – Тодорка до мен, вече отдавна заспала, и май-май леко похъркваше, или поне това е мелодията, с която споменът е закотвен, някъде там из разните глобули вътре в черепа ми. А аз се опитвах да запазя спокойствие.

Не, не точно опитвах. Всъщност се борех с всички сили да го запазя, шибаното му спокойствие, но малко по малко се изхлъзвах, с всеки изминал момент хватката ми ставаше по-неустойчива, пръстите ми, вкопчени в някаква невидима опора, малко по малко се разтваряха и аз увисвах, или потъвах, или може би вече бях започнал да падам… Не помня, не помня…

Денят беше започнал гадно още от сутринта. Не знам дали ви е познато това усещане, при мен то е почти неизбежно във времената на огромни, продължителни напрежения. Малко като батерия, която постепенно се изпразва, в хода на деня. Сутринта, особено ако сваря да се заредя с някакви физически упражнения, съм кукуряк, после успявам да избутам нещата повече или по-малко нормално някъде докъм следобеда, а оттам нататък е Опълченците на Шипка. За нощта не ме питайте.

Трябва да е било малко след времето, в което тя ми отправи онзи ултиматум, надявам се да си спомняте. „Ако ти не се изнесеш, изнасям се аз, заедно с децата“. Смътно си спомням, че се стараех да запазя някаква поза на независимост, на устойчивост, може би дори някакъв вид непукизъм… Всъщност всичко това са конструкции, нямам реална представа какво точно съм правил. Но когато дойде нощта и тя заспа, изведнъж отнякъде се появи това абсолютно невъзможно за понасяне усещане…

Години по-късно, в един от разказите си, го описах като преживяванията на човек, който е вързан за стълб някъде на брега на океана, за да бъде удавен от прилива, в хода на много и много часове. Драматична, хубава картинка. А в онази нощ, разбира се, съзнанието ми пораждаше всичко друго, но не и метафори, тоест потъвах, братко, и то съвсем не на теория, ами изцяло наяве, въздухът ми изчезваше и усещането, че малко по малко се давя… Започна някъде долу, откъм стъпалата, после малко по малко се заизкачва нагоре, постепенно обхвана слабините и диафрагмата ми, стегна гърдите, полека-лека се качи до гърлото. Стисках юмруци, опитвах да се съпротивявам…

Добре, добре, добре. И сам вече чувствам, че започва да става леко театрално, че измазването на все нови и нови пластове в тази картинка на пълна безпомощност и безсилен ужас не добавя нищо повече към цялостния ефект, тоест най-късно тук вече с неизбежност възниква въпросът, „Хубаво, разбрахме, че си се помъчил. Но защо всъщност ни разказваш всичко това?“

Ами, опитвам се. Опитвам се да ви дам тук някаква възможно най-непосредствена представа за това, през какво ли точно е минала, и как долу-горе се е чувствала Леа – ден след ден, ден след ден, ден след ден.

В продължение на две години…

* * *

Никой от нас не можеше да си го обясни. Бяхме говорили многократно с двете водещи учителки в класа ѝ, бяхме се постарали да направим всичко възможно, за да открием някаква причина, някакво обяснение, за необяснимото ѝ поведение. Всички само вдигаха рамене – Леа е много послушна, много изпълнителна, не създава никакви проблеми, не сме забелязали никакви странни поведения или сигнали…

По това време тя вече живееше при Дорейн и аз – без да разбирам нищичко, та дори и по-малко от нищичко, живеех с чувството на огромно облекчение. А Дорейн драпаше – всъщност по-правилно е да кажа „е драпала“, тъй като по онова време комуникацията ни беше силно затруднена – през всите кръгове на ада. Леа беше се превърнала в малка адска машинка, която избухваше непрестанно – но винаги само при майка си, което ме изпълваше тогава с някакво много гадничко, много низичко и злостничко, чувство на удовлетворение. „Хак ти е, нали така си го желаеше! Давай сега, плащай си моля сметките, булка! Не съм те аз с остен бол, ти сама си го избра!“

Веднъж беше отскубнала як кичур коса на майка си, заедно с част от скалпа. Трошенето, беснеенето, опитите да се самонаранява, да удря, да хапе, да дращи – всичко това май се беше превърнало в част от ежедневието им. Без Клаус да може да помогне с нищо, просто защото Леа не допускаше нито за миг възможността в жилището на Дорейн да живее някой друг, освен те двете с майка ѝ. Така и продължи, до края на тези пет години – Дорейн ги нарича „моите пет години в единична килия“.

Лудницата беше – е била – пълна. И възможности за някакво разбиране, за някакво обяснение – нула.

Докато в края на краищата те все пак започнаха да се появяват, решаващите улики. Леа започна да се прибира у дома с белези от драскотини, най-вече по ръцете, а по-късно и по раменете, и по врата. Върхът на всичко бяха явните следи от ухапвания. Дорейн избесня на свой ред, започна да изисква някакви обяснения от двете учителки, но тук вече нещата станаха много дебели, защото пък самата тя, на свой ред, беше се принудила да прилага при Леа „усмирителни техники“ – някакви видове мъртва хватка, ох, не ме питайте какво точно, вероятно някаква такава отчаяна прегръдка, която довежда малката до пълна неподвижност, в продължение на половин или един час, докато ѝ мине пристъпа… Та, в резултат на тия неща пък учителките, от своя страна, откриха по корема и китките на Леа синини, причинени от стиснатите ръце на майка ѝ, а в Германия такова нещо се предава веднага на социалните и полицейски органи, по закон. Уффф, чак и сега се изпотявам…

Проведохме много дълга и трудна съвещателна среща с участието на всички хора, отговорни за семейството ни, тоест двете учителки и съответната дама от социалните служби. Слава Богу, всички ни познаваха добре и много отдавна, съгласиха се в този случай да не дават публичност на нещата, но с възможно най-строго предупреждение това да не се повтаря повече…

Което, разбира се, не усмири с нищо бесненията на Леа. Тя продължаваше да се дави пред очите ни, без да сме в състояние да помогнем с нищо. Докато в края на краищата Дорейн тресна по масата. И с това спаси всички ни.

* * *

Привеждам тук писмото на Дорейн до двете класни ръководителки на Леа. С него „мистерията“ се разкрива като нещо повече от банално, но не мислете, че всичко се получи толкова просто.

16.5.2010, 22:45

Уважаеми екип,

Отказът на Леа да ходи на училище е толкова яростен и толкова решителен, че не виждам начин да я „докарам“ там против волята ѝ – просто не знам как.

Сега имах няколко дни „да се вслушвам“ в Леа.
Колкото повече време мина след последното ѝ посещение в училище, толкова по-спокойна стана тя.
Днес, след четири дни свободно време в Хайлигензее заедно с нейната специализирана помощничка, я взехме обратно щастлива, пълна с енергия и много бодра.
Тревожността ѝ настъпи отново, когато дойде вечерта и тя разбра, че утре отново е учебен ден – разбира се, аз не бях допуснала никакво съмнение в това, през всичките тези дни.

След като отново видях колко много обича да ходи на други места (четири почивни дни, един от които прекара с партньора ми), вече не мога да приема, че тя не иска да напуска дома, че отново и отново иска да бъде само при мен.
Тя се радва много, когато има възможност да пренощува другаде или дори просто да бъде другаде, да пътува щастливо и приключенски с моя партньор, когато той я взема от мен, прекарва ден и нощ с него, направи с него и „Пътуването“ до Хайлигензее [
в кавички, защото е много близо – З. Е.], което очакваше с нетърпение. Там без смущение се среща и живее заедно с напълно непознати хора, сбогува се без проблеми, наслаждава се на почивката, кооперативна е и много приятна в отношенията си с всички, както разбрах днес при събирането …
Между другото, това е вече четвъртата година, в която тя ходи на летен лагер!

Е, сега вече наистина мисля, че обяснението не е в някакво нейно желание просто да бъде с мен: Тя не иска да ходи на училище!

Бяхме си уговорили среща след родителския разговор, скъпа госпожо Ф., уважаема г-жо М.-К., че ще ви информирам веднага щом стигна до извода, че съм открила нещо, което може да „оправдае“ това нейно отхвърляне.
Леа често говори, че М. [
единственото друго момиче в класа] хапе, драска и удря.

Освен това чувам такива изречения:

„Не искам в приземния етаж.“ Или

„Искам друг клас.“

Отпечатъкът от последното ухапване на М. по рамото на Леа все още се вижда, след повече от две седмици.

Моето разбиране е, че преживяванията от последните седмици, а вероятно дори месеци [всъщност бяха пълни две години – Леа започна да отказва да ходи на училище още през 2008, когато живееше при мен – З. Е.] са се натрупали у Леа до такава степен, че са я довели до състояние, в което доверието ѝ към училището, към класа, е било толкова разклатено, че тя не може повече.

Обвинявам самата себе си за това, че не съм приемала на сериозно тези нападения от по-рано. Веднъж лицето ѝ беше изцяло издраскано, това отново беше се случило чрез М. Тя вече я беше ухапала, още преди последното ухапване отпреди две седмици.

Между другото, искам да ви уверя, че не мисля, че М. действа злонамерено или подло. Виждам, че това вероятно е начин това момиче [което също е с увреждане] да изрази себе си. Но подобни обяснения и възможности за обяснения не помагат на Леа с нищо (ако и да помагат на мен, макар и малко)!

В момента успявам да доведа Леа на училище само чрез най-голяма принуда, в истинския смисъл на думата.
Това не ми се струва правилно! Дъщеря ми наистина съзря през последните месеци, с нея може да се говори, освен това тя е сравнително мила и разбрана.

Винаги съм била много безкомпромисна, но поне в момента само до онази точка, при която виждам колко спешен е нейния „вик“, който наскоро, в нашия разговор, ни предложихте да схващаме, като „вик за помощ“. Няма да допусна повече тя да се вижда принудена да хапе, драска, удря, или да използва каквито и да било други форми на насилие, докато майка ѝ най-после я чуе! (Вече ви писах в последното си писмо: всичко това са неща, които се случват почти всеки ден тук, у дома през последните няколко седмици.)
Опитахме да толерираме това за известно време, но вече нито мога, нито пък искам, да се връщам назад! Това не е правилно! И, преди всичко останало, това не е добре и за двете ни, убедена съм, че в дългосрочен план това ще навреди на отношенията ни, които инак се определят от атмосфера на любов и доверие.

Освен това не живея с впечатлението, че отстъпвам твърде бързо.

Какво трябва да направим?
Първо: отново да проведем съвместен разговор!
Къде точно, на коя маса?
Наистина трябва да помогнем на Леа, така мисля!

В момента виждам, че трябва да ѝ предложа една напълно различна, нова ситуация, за да възстанови доверието си в училището.

Докато по-рано схващах смяната на класа единствено като крайно средство, защото през всички тези години Леа се чувстваше много добре обгрижена във вашия клас, в момента една такава смяна ми се струва единственото решение, което мога да си представя.

И имам ясното усещане, че трябва да действаме бързо, за да не се втвърдят нещата. Колкото повече време минава, мога да си представя, толкова по-несигурна тя ще се чувства, когато става дума за училище.

Самата аз работя непрекъснато над това всеки ден отново да укрепвам доверието ѝ в училището. Разбира се, моят собствен интерес е, тя да отива с радост!

Моля, обсъдете нашия проблем и с училищното ръководство, предайте двете ми писма и отново се свържете с мен.

Много сърдечни поздрави,

Дорейн Вестфал

И какво, значи? Оказва се, че през целите две години тя е била тормозена – систематично тормозена – от единственото друго момиче в класа? Един проблем, който във всяка друга ситуация, при деца с нормална способност за комуникация, би бил решен за броени дни, но при Леа се превърна едва ли не в трагедия, поради пълната ѝ неспособност да ни предаде по какъвто и да е начин тази „информация“. Не знам как самите вие си представяте всичко това, моят собствен вариант имахте възможност да прочетете малко по-горе.

Но с това трудностите не свършиха. Двете учителки, добре образовани и със солиден опит педагожки, се почувстваха силно засегнати от позицията на Дорейн и, повече пасивно, отколкото агресивно, се постараха да направят ясно и на нас, и на училищното ръководство, че не вярват в това обяснение и че според тях агресията на М. е нещо, което Дорейн едва ли не „си е измислила“. Ситуацията ставаше все по-неприятна, още повече, че на всички въпроси дали е тормозена от М., Леа отговаряше единствено с мълчание. Самият аз – пореден грях на душата – силно се съмнявах в солидността на преценката ѝ. Искам да кажа, като как така, две опитни, дългогодишни педагожки, плюс още няколко други възпитателки, да не успеят да забележат, че в тяхната малка детска група се упражнява дългогодишен тормоз? Че Леа се чувства долу-горе като пословичното животинче, хванато в капан. Ееее, хайде, моля ви се! Нека да потърсим друго някакво обяснение.

Но Дорейн не отстъпваше. Доведе въпроса до директорката, пребори се с всичко и всички, включително и с моята липсваща подкрепа, и в края на краищата действително успя да извоюва преместването на Леа в друг клас.

Сигурно всички се питате „И какво се случи оттук нататък?“ Откровено казано, не си спомням да е имало радикална и бърза промяна – при Леа просто всичко протича с други скорости – но, след един, два или може би няколко месеца, страхът ѝ пред училището постепенно изчезна и някъде от 2011 нататък нещата потръгнаха в по-нормално русло.

И все пак аз – неверний Тома – продължавах да се съмнявам в онова, което се чете в писмото на Дорейн. Все още не исках, или не можех, знам ли, да подаря доверието си на тази жена. Все още отвътре ме тровеха ненавистни, мъчителни емоции. Все още бях вътре в собствения си капан.

Докато…

Беше вече две или три години по-късно, по време на един от училищните празници. При тях те се правят редовно, с много хубава подготовка и програма, децата участват с огромен ентусиазъм, мило е, топло е, хубаво е. Та, седя аз значи на опашката за сладкиши и питиета заедно с Леа – тя издокарана, възбудена, радостна, цялата поруменяла – и ѝ се радвам разбира се. На татко принцесата!

И в този момент някъде изотзад, с буквално змийска бързина, се прокрадва една такава ръка, тънка и дълга, и пред очите ми ощипва Леа, ама гнусно, гадно и много здраво, казвам ви. Малката буквално подскочи, за момент пресрещнах очите ѝ – и само дето не се разревах.

Никога не бяха виждал такава безпомощност, такъв страх, такова примирение, но и такъв срам, ох, Боже! Тя не каза нито дума, само се присви едно такова, аз – напълно ошашавен, още не осъзнал напълно какво точно се случва, се извръщам… И пресрещам други две очи.

Няма да ви описвам какво точно видях – уговорили сме се с Дорейн никога повече да не се завръщаме към тази история с някакви други чувства освен такива на прошка и забрава, все пак тук става дума за действия на човече, което не е напълно отговорно за онова, което върши…

Но ще ви призная, волю или не, че за някакъв миг – ама много злостен, много мрачен, много зловещ миг – през главата, душата и цялото ми тяло преминаха всички емоции, които понякога водят хората до много злостни, много тежки, много зловещи постъпки…

следва продължение...

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • дядо мраз писа Още
    Пишеш нетърпеливо,... преди 9 часа
  • Порги и Бес писа Още
    Тюрлю от енеизми. Не... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 19 часа
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 21 часа
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица