Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

Leas Story 25

 

Исках тук  да продължа веднага със следващата важна история от живота ни с Леа – когато стигнем дотам, със сигурност ще видите сами колко невероятно трудно е понякога човек да премине „отвъд стената“ на аутизма – но междувременно се случиха няколко неща, които ме карат да мисля, че тук има нужда от поредно отклонение, размишление. Работата е там, че коментарите на хората към онова, което пиша (дотук без изключения издържани в тон на страхотна солидарност и човешка подкрепа – благодаря на всички ви!), ме карат да виждам по-добре трудностите, пред които съм изправен, докато пиша всичко това. И основната сред тях е свързана с поддържането на баланса между искреност и ексхибиционизъм, по-труден от който самият аз не познавам. Ето защо започвам да говоря тук за нещо, което излиза малко извън руслото на „чистия разказ“.

Та значи, за какво точно става дума? Ами, тънеж си е. От една страна, аз говоря от гледната точка и себеусещането на човек, който не възприема себе си като неуспешен баща – инак целият този разказ би бил напълно невъзможен, както беше невъзможен през всичките години, в които ме измъчваше някакво подобно усещане. Едва сега, когато вече се чувствам напълно ОК с всички грешки, глупости и слабости, които съм вършил и допускал в хода на годините, аз съм в състояние и да говоря за тях, без  да изпадам нито в самосъжаление, нито в опити за прикриване. Но от другата страна, разбира се, стоят самите грешки, глупости и слабости. И да се помирят едни с други тези неща не е съвсем лесна работа. В последната част например се постарах да ви дам ясно усещане за това колко неадекватен съм бил по отношение на Леа – и това ще става още по-ясно в следващите части, когато стигнем до описанията на разликите между мен и Дорейн като родители. Неадекватен съм бил и по отношение на Паул, в продължение на много години. Казано най-общо, аз имам проблеми с нормалната човешка близост – тя ме уморява, напряга, много често изпълва с агресия и т. н. Мога, за известно време, особено ако е свързано с някакъв вид анализ. Страшно добър съм в откриването на скритите причини за един или друг семеен конфликт, например, защото това изисква неща, в които главата ми се впряга в работа. Стане ли обаче дума за „простичко човешко споделяне“ на емоции, невербални сигнали и всякакви подобни неща, аз започвам да се отегчавам ужасно бързо, просто защото нямам реален усет за тях. За мен това са „празни приказки“ и „губене на време“, колкото и да се напъвам да постигна смисъла им като взаимна терапия или какъвто той си е там. В това, предполагам, се състои основната характеристика на собствената ми принадлежност към спектъра.

И въпреки това нещата в семейната ни структура в края на краищата изглежда функционират, ако и не по стандартните начини – точно както в човешкото тяло определени функции се възстановяват след загуба на органите, които са ги изпълнявали в „нормално състояние“, и се поемат от други органи или системи. Ние сме всичко друго, но не и стандартно семейство: не живеем заедно, не споделяме ежедневните грижи, трудности и успехи по начините, по които го правят повечето нормално функциониращи семейства. И въпреки това у никой от нас няма съмнение, че сме част от едно семейство, което продължава да функционира именно като семейство, а не просто група хора, свързани с генетични връзки. Именно това е нещото, което искам да споделя с вас – и то точно като сигнал за надежда, за оптимизъм, до всички хора, които може би чувстват самите себе си като „не съвсем способни на нормални човешки връзки“. Особняци. Чешити. Трудни характери. Аспергери.

ОК, такива сме. От това бягане няма. Но човек все пак може да направи най-доброто от него, не е нужно непременно да вдига ръце и да се отказва. И тук идва основният въпрос, който всички трябва да зададете първо на мен, а след това и на самите себе си: „Добре бе, човек, разправяш ни първо за това как децата са избрали теб пред майка си, а след това ни губиш времето да разказваш колко неадекватен баща си бил? Е как да се свържат в едно цяло тия неща?“

Мислих много над този въпрос, защото той е абсолютно ключов за собственото ми разбиране на цялата тази история, а донякъде и на целия ми живот. Ако действително генетиката, възпитанието, средата и знам ли какво още са направили от мен човек, който не е съвсем способен на средностатистическа близост, споделяне, сцепление, то какво все пак ми е позволило да надмогна цялата тази мътилка, в края на краищата? Какво ми е помогнало да стигна до момента, в който изобщо съм в състояние да разказвам?

Гледах, мислих, и накрая открих едно-единствено нещо: аз винаги съм бил там. Никога не съм отсъствал, винаги съм присъствал. Може и да съм стоял до тях само като резервна гума, може и да не съм бил в състояние да споделям невербалните части от семейния живот, може в много случаи да съм бил просто неадекватен – но никога не съм липсвал. Ето това е всичко. Грижих се за тях без да се скатавам, абсолютно винаги съм се придържал към железни стандарти за справедливост, дори и когато това ги е наранявало и ме е отдалечавало от тях, опитвах се да се уча от грешките си – и в края на краищата, след много години на лутаници, вече всички те ме приемат като човека, който съм: техният баща, нейният партньор, който никога няма да ги изостави и да запраши нанякъде, пък те да се оправят както могат. Господ да ми е на помощ, големи думи са това, дано да не рева някой ден в пароксизми на отчаяние и съжаление, щото съм си позволил да отворя голяма уста. Казвам ги просто, защото друго обяснение нямам. И защото, колкото и странно да звучи, това май също е достатъчно, за да се чувства човек ценен и обичан. Въпреки – или точно поради Аспергера. Това поне е моят отговор, моето обяснение.

* * *

Така. Казах, каквото трябваше да се каже, сега продължавам с историята.

Да се проникне отвъд „стената“ на един аутист/една аутистка, е изключително трудна работа, както вече казах. В годините, преди Дорейн най-после да успее да направи това, ние разбирахме само малко или нищо от онова, което се е случвало в съзнанието на Леа. Не разбирахме например, че я докарват до безумие неща, които в повечето случаи ние просто не сме в състояние да доловим: жуженето на луминесцентни лампи, скърцания на врати, понякога дори толкова „естествени неща“ като леко повишен тон или лице, изкривено в нервна гримаса. В някакъв смисъл аутистите са като планети, лишени от защитното покритие на газова атмосфера: всички онези метеори и по-малки метеорити, които изгарят без следа при защитените планети, достигат тяхната повърхност без никаква съпротива, стоварват се върху нея с огромна взривна мощ и оставят след себе си дълбоки кратери. И, което е още по-лошо, още по-тежко за носене: всичко това е свързано с пълна неспособност за споделяне на всички тези неща, за докосване до другите, за постигане на някаква връзка. Дали самият Апостол не е бил също човек от спектъра, как мислите? За самия мен, във всеки случай, няма по-лаконично описание и обобщение на аутистката вселена от онова „Сам съм, други няма!“

Сега, от разстоянието на толкова години, вече е лесно да се посочват и уточняват всички предупредителни сигнали, които тя и брат ѝ са изпращали към нас, и може би основно към мен, тъй като бях най-близо до тях. Това, както и пълната ми неспособност да разшифровам сигналите. Естествено, нещата не ме подминаваха без следа – емоционалното и психическо натоварване ставаше все по-отчетливо, започвах все по-ясно да чувствам, че нещо не е наред и с тях, и вътре в мен, но бронята на егото не допускаше никакво по-дълбинно проникване, всички тия неща отскачаха от мен като грахови зърна, захвърлени срещу Великата китайска стена (ухаа, накиприх си го тук в метафорка-чудо). И така продължавахме, драпахме.

Но някъде по средата или към края на 2009 това стана напълно невъзможно. Както всичко останало при Леа, кризата беше се оформяла в продължение на много дълго време, в случая повече от година, но всички бяхме предпочели да игнорираме сигналите, вместо да се борим за разчитането им. Пък и какво ли може да се направи в една такава ситуация? Тя просто не казва нито дума, не е в състояние да даде никакво обяснение за поведението си, но все пò и по-упорито се съпротивява срещу училището, буквално като малко магаренце, което е лишено от дар слово, но не и от собствена воля. Искам да кажа, тя разбира се можеше да говори, вече отдавна, но нещата, които казваше, бяха строго ограничени до рамките на непосредствените ежедневни нужди и порядки. Всичко, излизащо извън тези неща, си оставаше заключено зад седем печата – дори и нещо толкова потискащо, толкова смазващо и унищожително за едно дете, колкото е онова, което ще описвам.

Случаят на летището беше първият, който със сигурност е трябвало да ни алармира, да ни покаже, че не можем да игнорираме до безкрайност сигналите, които тя изпраща. Но продължихме така, още няколко месеца. Чак докато стана ясно, че да се продължава така повече не може. Леа започваше очевидно да губи земята под краката си, развитието ѝ се забави още повече, тя се затвори тотално и единствените моменти на някакво спокойствие и възможност за разпускане изглежда бяха неделните следобеди, които тя прекарваше с майка си и Клаус… в берлинските обществени тоалетни.

Звучи ви детинско, наивно, аутистко? Да, разбира се. Но не само. Великият Луис Бунюел, в една от непостижимо-абсурдните си сцени, показва група хора в официално облекло, които се събират за тържествен обяд. Само че покрай масата в голямата трапезария са наредени не столове, а… тоалетни чинии. Влизат значи нашите, събуват гащите и се разполагат най-непринудено по местата си, след което започват социалния си ритуал – с все разговори, фалшиви усмивки и пр., както си му е редът. Но в някакъв момент един от тях изчезва, заключва се в някакво малко помещение и… започва да яде. Та ето ви ги значи всичките човешки порядки и условности, преобърнати с главата надолу и представени в цялата им конвенционална абсурдност. В империята на ацтеките, която очевидно се е намирала по-близо до света на Бунюел, отколкото до нашия, е било забранено под наказание от смърт да се гледа, когато се храни императорът. Дали посещенията му в тоалетната са били извършвани под публичен надзор е нещо, за което историческите свидетелства благоразумно си мълчат.

Но да се върнем към Леа и нейния неконвенционален свят. Тоалетните – публични, частни, добре поддържани или не чак толкова – винаги са упражнявали някаква необяснима притегателна сила върху въображението на това дете. Дорейн, с нейния непогрешим усет, беше започнала да влага огромно количество усилия и енергия, за да удовлетворява ненаситното желание на малката, в продължение на много и много неделни часове, през които, заедно с Клаус, я возеха от една тоалетна в друга. Само по себе си това може би щеше да бъде смешно или странно, ако не беше една решителна, огромна трудност: Леа, както винаги, работеше с кодове. Произнася тя значи, нещо от рода „искам сега в тоалетната със сини плочки на пода, сребърно казанче и“ … някакви допълнителни там указания, въз основа на които майка ѝ трябва да стигне, без каквато и да е допустима грешка, до съответния адрес и място, тъй като в противен случай малката избеснява неудържимо. Нека за пореден път свалим шапка пред Германия и нейната тотална, всеобхватна отдаденост на „добре свършената работа“ – тази жена направи подробен списък с атрибутите на всички обществени тоалетни в радиус от, примерно, 15 километра наоколо, в резултат на което в някакъв момент действително стана способна да отгатва мястото на желаната тоалетна с точност от почти сто процента. И Леа беше безкрайно щастлива, през тези неделни почивки. Благодарение на Дорейн и Клаус.

Клаус, големият! Всички ние дължим толкова гигантска благодарност на този човек, просто не знам как да я изкажа. Дорейн, в някакъв непостижим поврат на вселенска справедливост, беше намерила единствения човек, който можеше да ѝ помага в тази непосилна борба. Не съм преживявал нито един момент, в който нервите му да изпушат, да тресне нещо, както обикновено го правя аз или повечето хора с тънки нервни връзки. Винаги всеотдаен, винаги на мястото си, винаги неподвижен като онзи камък, с който трябва да започне всеки градеж. Изминаха много години, преди да дорасна дотам, че да мога да го приема като член на семейството и много близък приятел, но днес вече това е нещо напълно естествено за всички ни. Клаус е задно с нас и ние сме заедно с него. Поклон дòземи, човеко с гигантска душа!

 

Leas Story 26

 

* * *

Вижте, разбирам отлично, че вече за трети път отлагам разказването на основната история, но това е всичко, което мога, другояче просто не става. Има толкова много неща, толкова много спомени, картини, сънища, мечти, които просто не мога да пропусна. Имайте още малко търпение, скоро ще стигнем и до там…

следва продължение...

 

 
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • дядо мраз писа Още
    Пишеш нетърпеливо,... преди 10 часа
  • Порги и Бес писа Още
    Тюрлю от енеизми. Не... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 20 часа
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 22 часа
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица