Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

Leas Story 12

 

Завръщам се отново към разказа. Или поне към онова от него, което е достъпно за паметта ми. Странно нещо е тя, не ще и дума, прави каквото си иска и ни играе какви ли не номера, гъне се и вие като пътека из непозната гора – от всички страни дървета, дървета, дървета, някак усойно и чуждо е в тая гора, човек неволно потръпва и не смее много-много да гледа встрани, придържа се бъзливо към пътеката, все пак тя предлага поне някаква сигурност…

А дали, наистина? Направих всичко, което можех, за да опресня спомените си за тази част от историята, прегледах стотици фотографии и видеоклипове, всичко, което сме събирали в хода на годините като трудолюбиви мравчици, щрак тук, клик там – и единственият резултат от това беше, че ме налегна такава тъга, че ако не бях зачаткал по клавишите (писането, моята дрога!), сигурно бих се свил на кълбенце в леглото и бих пролежал така нощта, вперен в една точка, с напразната надежда, че сънят все пак ще спусне ръка над очите ми. Но неее, не съм вече толкова млад, знам как минават такива нощи...

Прочее, нека се опитаме да следваме пътеката…

Началото изглеждаше почти невероятно леко. Всъщност, може би не точно леко, а някак много интересно, много изпълнено с открития, които – след ужаса и ступора от предходната година – сега ми изглеждаха почти като приключения, като открития на цели непознати светове. А също и една нова, напълно неизвестна до този момент гордост: гордостта от „женската работа“, от това да се научиш да се справяш с десетките, стотици, а може би и повече „дреболии“, с които е изпълнено ежедневието на всеки родител, принуден да се грижи сам за децата си, а особено такъв, при когото това не се възприема като нещо подразбиращо се от само себе си, тоест баща.

Основното русло на спомените ми е свързано с амбицията да направя от себе си колкото се може по-добър готвач. Нахвърлих се върху готварското изкуство с почти същото ненаситно любопитство и енергия, които 15 години преди това бяха ми позволил да направя човек-практик от книжното, абстрактно момче, отдадено единствено на книги и размишления. Накупих множество готварски книги, зарових се в екзотични рецепти от какъв ли не вид, правех нещо ново и различно почти всеки ден – въпреки че децата не бяха кой знае колко ентусиазирани от всичко това, те си искаха най-вече нещата, които познаваха, но все пак успявах някак да им продавам гозбите си, при това без да се тъпча прекомерно, поне в началото. По-късно резултатите се оказаха доста катастрофални за тялото ми, но тогава вече здравичката се бях хързулнал надолу в някаква възгъста мешавица от носталгия, меланхолия и тиха депресивност. Впрочем, нека не избързваме.

 

Leas Story 13

 

Е, не че всичко това беше продиктувано единствено от безкористност и бащинска грижа, разбира се. Родителите на Дорейн, шокирани до немай-къде от решението на дъщеря си, изпаднаха в нещо като тихичък ужас и, въпреки че нито за момент не оттеглиха благоразположението, обичта и подкрепата, които бяха ми дарявали винаги, разбира се изпитваха огромен страх и несигурност при мисълта, че децата „ще растат без майка“. Трябваше, значи, на всяка цена да спечеля доверието им, да им покажа по всички възможни начини, че в мои ръце децата са на сигурно място, че всъщност „не се е променило чак толкова много“, че те са все така обгърнати от родителска грижа, както винаги са били. Бедният, как малко съм си давал сметка за това колко недостатъчни са били готварските ми усилия. Добре че Дорейн винаги беше наоколо – и бдеше.

Заживяхме значи тримата в някакво подобие на – не знам как точно да го нарека – сън ли, блян ли, или просто някакъв вид сънуване наяве. Полагах всички усилия, на които бях способен, за да поддържам усещането за „нормалност“: чистех, поддържах, готвех, опитвах се да създавам усещане за някаква топлина и уют, четях приказки, водех и вземах Леа от училище… Мъчех се.

Сега, когато вече ми е ясно до каква степен вътрешните светове на Леа, а може би и онези на Паул, са ми били недостъпни, понякога просто се гъна под тежестта на самообвиненията и гузната съвест (предполагам, че това е просто израз на непреодолим нарцисизъм, прекомерно взиране в самия себе си, но облекчението от такива мисли не е особено голямо). Дорейн, щедра както винаги, ми подава спасителния пояс, без който сигурно не бих изплувал така лесно: според нея аз съм вършил „сравнително добре“ работата на грижовния родител, но в замяна на това пък „отлично“ онази на възпитателя и доставчика на образователни забавления, развлечения и всичко, което би могло да разширява хоризонтите на децата, просто защото това е нещото, което съм правил и продължавам да правя цял живот, най-първо за себе си, а после и за всички, които са около мен. Роден съм с гладна глава, която не може да бъде заситена от нищо – това вече изглежда доказан факт, в него между нас няма особени съмнения. И така вкъщи се трупаха все нови и нови книги, ленти, дискове – както за Паул, така и за Леа, която прекарваше цялото си време, заета с някакъв вид, хм, хм, Medienkonsum. Книжките се разпарцаливяха сравнително бързо, музикалните касети, дискове и самите машинки рядко издържаха повече от половин до една година (тя слуша едни и същи места, което означава почти непрестанно прещракване на бутоните „напред“ и „назад“, а на такъв режим не може да издържи май-май нищо) – но, хей, детето занимаваше главичката си, и аз се чувствах на седмото небе. Слава Богу, компютрите са моят занаят, така че оправях и всички бакии, които тя оставяше след себе си по тях. Чувствах се нужен и полезен, и това беше почти достатъчно, за да изтика назад болката, да не ѝ позволи да ме души подло и безпрестанно.

М-да, почти.

2006-та измина – или по-скоро „е изминала“, както ми показват архивите, в някаква почти натрапчива надпревара с времето, в непрестанни опити да поддържам онзи вид динамика, за който преди това винаги се беше грижила Дорейн. Направил съм цели три пътувания – едно с Павелчо до Будапеща, където изкарахме десетина дни през април, после през май, сам до България, традиционното ми по онова време „литературно пътуване“ (тогава все още хранех илюзията, че детските ми книги ще се превърнат в някакъв вид масово четиво, та си потрошвах краката в тичане по различни четения из провинциални читалища); накрая, през лятото, с двете деца, отново до България, при това в доста сложна комбинация от различни места, без да си давам сметка колко убийствено уморително и натоварващо това трябва да е било за Леа. Вкъщи непрекъснато канех гости, приготвях софри и масрафи поне по веднъж месечно. Изобщо, правех всичко, което беше по силите ми, за да поддържам онзи начин на живот, който бяхме водили преди раздялата.

 

Leas Story 14

 

Но полека-лека започваше да става все по-тежко.

За себе си наричам всичко това „мелодията на монотонната месомелачка“. Уж се случват неща, при това непрекъснато, уж нямаш особено много време за глуми и тежки мисли – децата! – уж продължаваш да опитваш все нови и нови работи, но усещането, че малко по малко въздухът около тебе сякаш намалява, става все по-надишан, все по-недостатъчен, все по-задушаващ, те притиска безпрестанно и в някакъв момент (човек не може да се самозалъгва до безкрайност я!)… В някакъв момент просто се спарушваш като пробит плондер и те обхваща едно такова равнодушие, уморително равнодушие. Продължаваш да тракаш, продължаваш да функционираш, но това е просто защото си прекалено добре програмирана машина. Няма вече собствена енергия, няма желание за развитие, остава единствено потребността да заспиш, и спиш, и спиш…

От 2007-ма няма почти никакви снимки.

Виждам единствено лятното пътуване до България – този път без Павелчо, само Леа и аз, както и някакъв училищен празник на малката, някъде през есента. И, естествено, рождените дни на децата. Това е всичко.

Но, разбира се, не съм забравил нищо от онова, което се разигра през онази година. В смисъл онова, което ми припари като бензин под опашката. Две неща бяха: първото, и далеч по-малко страшно, беше собствената ми фаза на компютърна зависимост (прекарах няколко месеца в състояние, което и до сега не мога да различавам от наркозависимост). За това съм писал надълго и нашироко преди, няма да ви занимавам отново.[1]

Второто беше, че Леа се размина на косъм с нещо много, много страшно.

* * *

Дотук още не съм споменавал един от основните проблеми – както психически, така и чисто практически – с който беше свързано отглеждането на това дете: преди да заживее отделно от нас, след 18-та си година, тя никога не се научи да контролира отходните си функции и изкара цялото си детство и юношество на памперси.

(Ако някой се чувства погнусен, да прескача. Нека се уговорим, че тази част ще касае най-вече хората, които имат деца с подобни проблеми. Четете внимателно, това може да ви спести доста големи неприятности!)

Естествено, обяснения има много: преди да се разделим, майка ѝ почти беше успяла да я научи, или поне бяхме стигнали до фаза, при която използвахме памперсите само през нощта. Но раздялата отхвърли рязко назад цялостното ѝ развитие, и всички резултати от дългите и упорити тренировки изчезнаха начаса. Известно време опитвахме да настояваме, но дори и в специалното училище, което тя посещаваше (за образованието ѝ, надявам се, ще напиша отделна част)… Та, дори и в това училище, където за групи от пет до осем деца се грижат по трима или четирима специалисти, работата по непрекъснатото чистене на Леа дойде на хората в повечко и в края на краищата всички някак се примирихме с неизбежността на този свършен факт. Така отиде, повтарям, до осемнадесетата ѝ година: смяна на памперси по пет пъти на ден, чистене, миене, къпане, непрестанно. Не е толкова тежко, колкото може би звучи, човек много бързо свиква и започва да върши тази работа като всяка друга: раз-два-три, хайде, готова си, бягай сега да си играеш отново. Пази Боже, ако забравиш, разбира се, защото тя самата не подава никакви сигнали, тоест, ако си се заблеял в нещо, мазалото е подобаващо. Но като цяло се живее.

Защото имаше и един далеч по-сложен, далеч по-тежък проблем, който на няколко пъти едва не ни струва най-скъпото…

Проблемът със задържането на изхождането и трупането на огромни количества фекална маса в чревния тракт е нещо, добре познато при деца и възрастни от аутисткия спектър. Причините за това изглежда са сравнително прости, тук не се търсят някакви психологически сложнотии, доколкото ми е известно. Те просто изпитват страх пред болката, с която изхождането е свързано от време на време, особено ако не е било извършвано в продължение на няколко дни, след което нещата навлизат в автоматичен процес на задържане, в продължение на толкова време, колкото могат да издържат. При Леа всичко това се усложнява от вродена леност на червата – нещо, за което уж знаехме още сравнително отрано, но никога не бяхме предполагали, че ще ни доведе до толкова големи опасности за здравето, че и за живота ѝ.

Първите случаи бяха още в най-ранното ѝ детство – някъде на втората или третата ѝ година. Детето просто преставаше да ака и ние не можехме да го накараме по никакви начини да го направи. След което, в някакъв момент, примерно след цели седмици, то изхождаше, или по-скоро „произвеждаше“ нещо като голям кокосов орех. Всеки може да си представи с какво е било свързано всичко това за нея.

Слава Богу, тези неща се случваха сравнително рядко. А може би не е било добре, че са се случвали рядко – инак сигурно не би се стигнало до драстичните преживявания, които описвам по-долу. Във всеки случай аз напълно бях забравил тези случаи и си я „гледах“, без да обръщам особено внимание на това, че някъде през есента на 2007-ма тя отново започна да задържа. И този път не само за една или две седмици. Отиде, доколкото си спомням, цял месец. Чудех се, маях се, но не знаех какво да правя – и си чаках така, ден да мине, друг да дойде. Майка ѝ, напълно необичайно, изглежда също не беше забелязала нищо, нали Леа е при нея само по уикендите…

И така се стигна до деня, в който я прибрах от училище, но тя нещо ни жива, ни умряла. Не пищи, не плаче, такива неща тя просто не прави, когато я боли, само стиска зъбки и хапе каквото ѝ попадне. Опитах се аз да я прилаская, спомням си, завихме се под едно одеяло и аз се опитвам да масажирам коремчето ѝ, както майка ми е правила с мен в детството. Но не помага нищо, братко, тя само пъшка и току подбелва очи, по едно време захапа одеялото с всички сили и стиска, стиска, стиска. Уплаших се аз не на шега и я питам, „Лейче, искаш ли да отидем при чичо доктор?“ А тя инак като чуе такова нещо, веднага рипва да отказва, но този път само изпъшка така и кимна с главичка, искам, искам. Грабвам я аз значи и я водя в бърза помощ, слава Богу, тук е наблизо, а там една лекарка само я пипна по коремчето, то кораво като бетон, и като чу, че не е акала от един месец насам, само дето не ме заплю. „Бе хора, вие ум имате ли? Как не се е стигнало до перитонит, умът ми не го побира! Бързо при сестрите, моментално да ѝ направят клизма!“

Мен краката ми омекнали, вече не знам кой от двама ни има по-голяма нужда от бърза помощ, но я довлачвам до амбулаторията, пускат ни без ред разбира се – и се започва голямото треперене, вече заедно с майка ѝ, която долетя начаса…

Е, размина ни се, инак щях ли сега да я разправям тая история? Някъде половин час след процедурата Леа произведе – дали да не кажа „роди“? – пет или шест топки с големината на кокосов орех, тоест някъде между два и три килограма фекална маса. Корави, разбира се. Страховита машина е това човешкият организъм, как едно малко дете е способно на нещо такова аз не мога да си обясня, но фактите са си факти.

О, Боже, почти щях да забравя да кажа, че известно време след това ние все пак намерихме решение (историята се повтори още веднъж, ако и не чак толкова драстично). Оттогава насам Леа е на почти ежедневна доза от едно разслабващо средство, за което сме сигурни, че няма странични последици. Името му е „Мовикол“ (Movicol) и тук в Германия се продава без рецепта. Вкусно е, леко е и функционира изключително добре, трябва просто да се следи какво се случва с нея. Впрочем, ние вече отдавна не чакаме, тя просто си го пие всеки ден с портокаловия сок и това е.

Спирам, спирам, сигурно това е достатъчно. В следващото продължение ще говоря за по-малко неудобни неща, надявам се. А вие все пак си правете сметката, ако имате някакъв подобен проблем. Дяволът никога си няма достатъчно работа, това го знаем всички.


следва продължение...

 

[1] Вижте текста „Изповеди на един разкаян геймър“, Либерален преглед, септември 2008.

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 3 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 4 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 4 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 5 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 5 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 5 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 5 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 6 дни
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици