Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2019 11 Oliver Sacks
Оливър Сакс, изследователят на мозъка...

 

И така, семейната история стигна до изключително драматичен момент, който аз възприемам и описвам като най-голямото чудо в живота си. Надявам се да се съгласите с това. По някаква причина, която не проумявам и до днес, вселената или Богът бяха решили да ми дадат допълнителен шанс. Това е моята гледна точка в тази сложна динамика, но днес, толкова години по-късно, когато малко по малко започвам да осъзнавам, че собствените ми усещания, разбирания и прозрения са само малка част от тази изключително сложна семейна система, вече разбирам, че тя е напълно недостатъчна за разбирането на цялото. В тази история има минимум пет участници – и вероятно е от изключителна важност да направя опит за поне минимално обрисуване, представяне, обясняване, на отделните психически и личностни динамики, от които тя е съставена. Прочее, нека се огледаме и се опитаме да разберем, доколкото е възможно, какво точно се случва в този и последващите го моменти, дни, месеци, години…

Ефектът от думите на „децата“, по време на фамилната постановка (констелация), беше, разбира се, като от избухване на бомба. Трудно е да се опише нещо такова, ако човек не го е преживявал – усещането за абсолютна истина, буквално спусната „свише“, сякаш сте разговаряли директно с Бога, в комбинация с огромна изненада, удивление, ошашавеност. Всички участници – някъде към 10-15 души, стояха като замръзнали, гръмнати, зашлевени, изберете сами думата, която ви се струва най-подходяща. Аз подсмърчах шумничко, Дорейн, която също беше се разплакала, беше напълно безшумна. Лицето ѝ видимо посивя, ударът сигурно е бил безкрайно тежък, но тя го прие без никакви признаци на слабост или, не дай Боже, съпротива някаква. Седеше спокойно, малко като някоя от онези восъчни кукли от музея на Мадам Тюсо, не издаваше нито звук, но сигурно само тя си знае какво ѝ е струвало всичко това. Усещането за тайнство, за магия, за докосване до нещо безкрайно мощно, ако и напълно неразбираемо, държа всички ни в продължение на поне минута. Извършихме набързо ритуала, с който е свързано провеждането на всяка от тези терапевтични сесии – взаимно даване на прошка, раздяла, прегръдка. А след това започнахме да се разотиваме. Животът обикновено продължава нормалното си русло, дори и когато бихме искали да потънем в забравата на момента и никога, никога, никога да не изплуваме отново.

Съвсем накратко фактологията – далеч по-маловажна от разбирането на вътрешната, психическа динамика – но все пак неизбежна за разбирането на хода на по-нататъшната история. Какво значи се случи оттук нататък?

Колкото и странно да прозвучи, следващите няколко месеца са почти напълно изличени от паметите и на двама ни. В смисъл, и двамата знаем какво долу-горе се е случило, но детайлите са изтрити, все едно са били драскулки по някаква школска черна дъска. Аз, разбира се, си спомням много добре как тя просветна и някак полетя, когато се запозна с Клаус – беше буквално броени дни след събитията, които описах преди малко. Бяха се срещнали на някаква танцова забава – това може и да прозвучи малко като „пир по време на чумата“, тоест къщата в пламъци, ние по забави ходим, но всъщност всичко е напълно разбираемо, когато човек се опита да си представи нейната ситуация. Най-внезапно тя беше изгубила „всичко“, след дълги месеци, в които беше се намирала в ситуация на пълен контрол, или поне яснота по отношение на онова, което е очаквала да се случи. Естествено, че първата и най-важната ѝ задача – включително и като майка, като част от семейна система с две деца – беше да се погрижи за психическото си здраве и стабилност. Всички знаете онова нареждане от указанията за действия по време на самолетна авария, „Ако отгоре се спуснат кислородни маски, поставете първо своята, а едва след това онези на децата.“ Каква полза от един родител, който е изпаднал в безсъзнание или ступор?

Сега, тук без съмнение идва моментът, в който трябва да се обърна към една от най-важните характеристики на ситуацията – както личната на Дорейн, така и цялостната, онази на семейството. Обикновената реакция на хората, които узнават всичко това, е доста праволинейна: „Но каква е тази жена, каква е тази майка, която толкова лесно се съгласява да се раздели с децата си? Това не може да е нормално, тази жена със сигурност има някакъв проблем, нещо у нея не е съвсем наред!“ И когато ние двамата започнем да се опитваме да споделяме съвместното си усещане, разбиране, убеждение, че тя е взела единствено правилното, единствено поддържащото в равновесие и баланс цялата семейна система, решение, това обикновено се приема трудно и с много недоверие. Голяма е силата на „обществено-приетите“ модели на поведение в такива ситуации (децата остават при майката, таткото да си хваща пътя) – и способността да се мисли и особено чувства, извън шаблона, не е нещо особено лесно за постигане.

А реалността на ситуацията всъщност не е чак толкова трудна за съпреживяване, но за това е необходимо да опишем всички „психически особености на ситуцията“ без много завъртулки, но и с достатъчно дълбочина, достатъчно яснота.

Значи, първо: изминалите месеци бяха показали достатъчно ясно на всички ни, че за мен по-нататъшният живот без опората на семейната система би бил напълно невъзможен. Аз бях на края на всичко, а Дорейн е достатъчно чувствителна и емоционално-компетентна жена, за да си позволи да игнорира нещо толкова важно. Без недвусмисленото подсказване, та комай и заповед, на семейната постановка (констелация) тя едва ли би го направила, но след това всичко ѝ беше напълно ясно. Някой, отнякъде, подаваше на всички ни недвусмислен сигнал „Това е единствено правилното, единствено възможното решение. Умната, не ми се оплесквайте сега, точно когато сте почти на другата страна на Дунава!“ И тя не си позволи нито за миг да подложи на съмнение важността и правилността на този сигнал, тази заповед. Голяма жена е тя, Тодорката!

Второ: в годините, които изминаха, преди семейната динамика да се промени отново (Леа отиде да живее при майка си в края на 2009 година, при мен остана само Павелчо – и това е нещо с гигантска важност, без него Леа никога не би могла да достигне онази фаза на развитие и съзряване, на която се намира днес!)… Та, в тези години Дорейн преминаваше през своя собствена такава фаза, която е неразривно свързана с присъствието на Клаус. Самата тя ми е казвала многократно, че е била толкова вътрешно изгоряла след раздялата, толкова осакатена, толкова изморена и податлива на емоционално изтощение, че без паузата на тези три години едва ли би успяла да вложи наистина гигантската енергия, която щеше да ѝ бъде нужна по-късно, за да извлече на гърба си Леа през всички неща, за които ще разказвам допълнително – ако успея, разбира се. Сложна, много сложна е тази история…

Трето, възможно най-просто: ние просто чувствахме, малко като пословичните камили, надушили вода в пустиня, че това е единствено правилното решение. Чувствахме го, и това е. Когато е проговорила вселената или Богът, човек си замълчава, свежда глава и приема. Всичко останало е просто някакъв вид магарешка история. Не че не сме способни и на такива неща де…

Така, достатъчно.

Аз, от своя страна, затъвах малко по малко в следващата фаза от личностното си развитие, която щеше да се окаже не по-малко мъчителна и трудна от предишните, ако и далеч не толкова външно-драматична. Казано най-кратко, след няколкодневното усещане за пълна еуфория, възторг и, о, да, о йе, оу йеееееес!, победа, Sieg, Victory… Та, след всичко това, без да го осъзнавам ни най-малко, върху мен се спусна (или изплува някъде отвътре) някаква черна, задушаваща маса, в която ми беше съдено да прекарам още много, много години. Реших аз, значи, че от този ден нататък „люто ще мразя Тодорка“ и никога, никога, ама никога, ей!, няма да ѝ простя „онова, което ми е причинила“. И заживях така с омразата вътре в мен, малко като жабата в онзи съд, който бавно и неусетно се подгрява отдолу. Вай, завалията!

А Клаус? Той, разбира се, се появи в един момент – голям, мълчалив, тежък мъж-мечок, от когото винаги се е излъчвало някакво много странно усещане за почти шаманска мощ, абе странен, много странен и много мощен човек е тоя, но по онова време аз, разбира се, виждах единствено самеца, който ми е отнел женската, и можех да показвам само зъби, какво друго? Здрависахме се мълчаливо, той каза нещо от рода на „съжалявам за случилото се, но трябва да го приемеш“. Това, или нещо подобно. Здрависахме се, той ѝ помогна да изнесе малкото неща, които тя вземаше със себе си – и това беше.

Магията, в която всичко това е забулено, се състои в простичкия факт, че между датата на семейната постановка (някъде през есента на 2005) и окончателното изнасяне на Дорейн в ново жилище (април 2006), са изминали минимум пет или шест месеца, в които ние сме продължавали да живеем под един и същи покрив, но, повтарям, никой от двама ни не е в състояние да си спомни дори и един-единствен ден. Пет или шест месеца, които сме блокирали напълно от паметите си! М-да…

Децата? Тук вече със сигурност става далеч по-сложно, особено когато отново заговоря за Леа, главната фигура в целия този разказ. Но, всичко по реда си, най-първо идва редът на Павелчо.

Момчето видимо се затвори в себе си, което едва ли може да бъде изненада за когото и да било. Едва много години по-късно, когато вече беше в състояние да говори за тези неща, той сподели с нас чувството на огромно огорчение, гняв и бунт срещу „решението“ на майка му, за чиито реални причини и психо-социални основания той, разбира се, не е имал ни най-малка представа. „В продължение на много дълго време не можех да обичам мама“ – това, или долу-горе това, са думите, с които самият той го описва. Моята собствена роля в цялата история му е оставала напълно неясна, това е доста сигурно. Което в никакъв случай не означава, че отношенията ни са станали някак по-различни, по-близки или по-топли. За мен той все още беше „само дете“, за него аз най-вероятно съм бил източник колкото на сигурност и порядък, толкова и на ежедневни фрустрации и раздразнения. Коравината, на която винаги съм държал толкова много по отношение на възпитанието на децата (Булгар, булгаааар!), щеше да си остава още дълго време между нас като някаква дебела, „водо- топло- и всичко-непроницаема“ стена. Такъв бях, такъв си оставам в много отношения и до днес. Не е лесно, мамка му!

А Леа? Ухааа, помагай, майко! Тук вече трябва да задълбая много надълбоко, надявам се да не се изгубя някъде из криволиците на лабиринта.

Нагазвам, значи, във възможно най-дълбоките води на психическите и психиатрични спекулации, които са ми достъпни (нямам никакво друго образование в тази област, освен дългогодишните занимания с философски текстове, част от които са силно психологически просмукани, но това е всичко). Голяма част от нещата, които ще споделя и утвърждавам оттук нататък, се базират единствено на (надявам се, просветени) надниквания отвъд непроницаемостта на стената, която разделя вътрешния свят на Леа от онзи на всички останали хора. В опитите си да намеря някакви обяснения за мисленето и поведението ѝ ще се опирам най-вече на прозренията на Оливър Сакс – един от корифеите на психиатричните и психотерапевтични подходи от края на миналия век, но, разбира се, също и на всичко, което ми е споделяла Дорейн, както и всичко, което съм успявал някога да поуча като „информация“ от самата Леа. Малко е като разговор с оракул, както сигурно можете да си представите, но това е всичко, което мога да предложа.

Значи, да започнем отново с фактологията. Между мен и Дорейн винаги беше имало особено големи напрежения по отношение на „възпитанието на Леа“. Казано възможно най-просто, аз винаги съм настоявал за „повече строгост“, а тя – за опити за близост и разбиране, колкото и невъзможни да са изглеждали винаги. В хода на годините това беше се превърнало в своеобразна студена война, в която всеки от нас прилагаше собствените методи и разбирания, без много-много да се съобразява с другия. Както вече описах, по-голямата част от трудностите с Леа бяха свързани с нейните неконтролируеми изблици на „гняв“ и „ярост“. Днес вече, след като Дорейн ме е просвещавала в хода на толкова много години, аз също разбирам, че това е било единствената комуникация, на която Леа е била способна, в отчаянието, объркаността и изгубеността си из цялата кашора, в която я е потапяло увреждането ѝ. Но по онова време бях мноооого далеч от каквото и да е разбиране. И я „възпитавах“.

Практическото следствие от всичко това беше, че детето, което вече беше разбрало от дълъг, горчив и болезнен опит, че да се „обръща“ е възможно само към единия от двамата си родители (онзи, който не избухва и не тегли ушите точно когато се опитваш да му съобщиш нещо важно), и постепенно започваше да насочва изблиците на „ярост“ и „гняв“ най-вече към майка си, а пред мен „се държеше прилично“. И аз, идиотът, разбира се възприемах всичко това единствено като потвърждение на собствените си „методи на възпитание“. Виждаш ли как може, ако само човек не отстъпва и ѝ показва непрекъснато докъде се простират собствените ѝ граници? Е как може да си толкова дебелоглава, как може да настояваш, че въпреки това трябва да „слушаме“ какво тя се опитва да изкрещи! Идиотщина, идиотщина, пълна идиотщина! Хайде, махай ми се от главата и ме остави на мира! Достатъчно са ми другите ядове!

Такаааа. А сега значи детето остава при мен, майка му вече я няма вкъщи. И изблиците на „ярост“ и „гняв“ започват да намаляват все повече и повече, тоест тя им дава израз най-вече когато е при майка си, по време на уикендите. При мен е „спокойна“ тоест повече или по-малко затворена в херметичните граници на собствения си свят, без каквато и да е комуникация, без възможност да сподели с когото и да било нещата, от които се състои този свят. И това продължава така цели три години, при всички предупредителни сигнали, че нещо не е наред, които ще описвам по-нататък. Ужас, как сме издрапали през това блато, и до днес умът ми не го побира!

Но какъв точно е този херметично затворен свят, от какво се състои той? И как човек може да надникне в него, как може да помогне на детето си?

Честно казано, за мен способностите на Дорейн граничат с магия – но може би това е просто следствие от собствените ми ограничения, от онази аспергерова некомуникативност, за която говорех в началото. Може би нещо такова е достъпно за всеки човек с по-малко затворена комуникационна система, знам ли? Слушайте, слушайте сега, и се опитвайте да правите собствени заключения. Пътищата към световете на аутистите винаги са уникални, но обединяващият мотив зад всички постижения е един и същи – човек трябва да отвори сетивата си толкова, колкото му/ѝ е възможно – и да слуша, да слуша, да слуша, докато прозре през писъците, през бесовете, през цялата привидна налудничавост на това поведение. След това вече е малко по-лесно… Оооох, по-лесно, а?

В една от класическите си студии по въпросите на аутизма, Близнаците, Оливър Сакс описва уникалния случай на двама братя-близнаци с тежки когнитивни увреждания и силен аутизъм, които въпреки това (или точно поради това) са способни на невероятни умствени фокуси, като например посочването на който и да е ден от календара – напред и назад с по тридесет хиляди години. Човек им казва датата – а след една или две минути те казват какъв ден от седмицата е било това – с абсолютна, неизменна точност. Постижението им е толкова по-необяснимо, като се има предвид, че братята не са способни на елементарни интелектуални операции, като четене, писане или прости аритметични пресмятания. Как правят „изчисленията“ си е абсолютно неразбираемо, но те го правят, отново и отново, в резултат на което за кратко време са се превърнали в „звезди“ на американските телевизионни програми.

Всъщност моментът, върху който искам да насоча вниманието ви, тъй като той е особено важен при разбирането на света на аутистите, и особено онзи на нашата Леа, е малко по-различен. Ето тук конкретния пасаж, за да не пропусна нещо:

Този път те бяха седнали в един ъгъл, със загадъчни, тайнствени усмивки на лицата – усмивки, които вече бях виждал, сякаш се наслаждаваха на странното удоволствие и спокойствие, които изпитваха в момента. Промъкнах се тихо, за да не ги смущавам. Изглеждаха запленени от някакъв уникален, чисто числов, разговор. Джон произнасяше някакво число – шестцифрено число. Майкъл от своя страна подхващаше числото, кимваше, усмихваше се и сякаш някак го вкусваше. След това той, от своя страна, произнасяше друго шестцифрено число и сега вече Джон беше онзи, който го получаваше и оценяваше по достойнство. В началото ми изглеждаха като двама ценители, които дегустират вино, споделяйки редките си вкусове, редките си преценки. Седях неподвижен, хипнотизиран, объркан.

Какво правеха те? Какво за Бога се случваше изобщо? Не можех да разбера нищичко. Може би това беше някаква игра, но в нея имаше някаква тежест и интензивност, един вид спокойна, медитативна, почти свещена интензивност, каквато дотогава не бях виждал в нито една игра, и със сигурност не бях виждал преди това при обикновено развълнуваните и разсеяни близнаци. Задоволих се с това да си запиша числата, които те изричаха – числата, които явно им доставяха такава наслада и които те „съзерцаваха“, вкусваха, споделяха, заедно.

Дали тези числа имат някакъв смисъл, питах се по пътя към къщи, дали зад тях се крие някакъв „реален“ или универсален смисъл, (ако изобщо има такъв), или дори само някакъв причудлив, частен смисъл, подобно на онези тайни и глупави „езици“ които понякога си измислят братя и сестри? Докато карах към къщи, се сетих за близнаците на Лурия – Льоша и Юра – двама мозъчно-увредени, с увредени езикови способности братя-близнаци, и как те са си играели и бъбрели помежду си, на някакъв примитивен, подобен на празно бръщолевене, език (Лурия и Юдович 1959 г.). Но Джон и Майкъл дори не използваха думи или полуслова – те просто захвърляха числа един към друг. Дали тези „борхесови“ или „фунезийски“ числа[1] не бяха някакви прости числови плетеници или  конски гриви, а може би някакви съзвездия, частни числови форми – нещо като числов сленг – разбираеми единствено за близнаците?

Щом се прибрах вкъщи, извадих таблици на математическите степенувания, фактори, логаритми и прости числа – спомени и реликви от един странен, изолиран период от собственото ми детство, когато самият аз бях малко луд по числата, един вид числов „ясновидец“, и изпитвах особена страст към такива неща. Вече бях имал определено предусещане – и сега то се потвърди. Всички числа, шестцифрените числа, които те си разменяха, бяха прости – т.е. числа, които могат да се делят единствено на самите себе си или на единица. Дали самите те притежаваха, или бяха видели, някаква книга като моята – или може би, по някакъв невъобразим начин, те бяха в състояние да „виждат“ простите числа? Със сигурност те не бяха в състояние да ги изчислят – та нали не можеха да изчисляват каквото и да е.

 В този малко странен, хипнотичен и объркващ пасаж, е скрито според мен едно от най-дълбоките прозрения за света, който обитават аутистите, и който „невротипичните“ хора могат да достигнат единствено ако се уповават на също толкова тайнствени сили и прозрения, каквито са майчините интуиции (подкрепяни от огромно търпение и неуморна работа по разбирането, както ще обясня по-долу). А може би просто се отплесвам в някаква мистична, ирационална насока, знам ли? Във всеки случай този случай, описан с такова майсторство и дълбочина от Сакс, ми дава базисните предпоставки и ключове към разбирането на света на Леа, доколкото това разбира се е възможно.

Значи, как си представям всичко това аз? Общо взето, неговият основен компонент е хаосът, тоест пълната неразбираемост и непредвидимост на всичко, с което аутистът/аутистката, се сблъсква непрестанно. Но този хаос, това гъмжило от всевъзможни звуци, цветове, впечатления, миризми, кожни и други сетивни усещания, е изпъстрен от проблясъци, свързани с „виждането“ на един или друг мотив [pattern, Muster], който те са в състояние да запечатат в паметта и когнитивния си апарат с интензивност, която инак е недостъпна за нас. Най-вероятно поради факта, че тези мотиви са толкова неравномерно и случайно разпределени, толкова свързани с някакви лични преживявания и умонагласи, абсолютно уникални за всеки аутист/всяка аутистка, те придобиват нещо, което бих си позволил да нарека „ослепителна яркост“ – и именно тези когнитивни проблясъци са нещата, които те се опитват да споделят с нас, обикновено без какъвто и да е успех, тъй като за това им липсва съответният езиков и логически апарат. Аутистът/аутистката, може да произнася до безкрайност поредица от напълно неразбираеми звуци или фрази – от елементарни звукоподражания като „ми, ме, му“, през ключовите фрази на Леа, разшифровани от майка ѝ (за тях по-късно, когато стигнем до съответната част от тази история), та чак до непостижимите за обикновения ум математически фокуси, които описва Сакс (изчисляването на прости числа с по шест или осем цифри, което правят близнаците в неговата история, е изисквало по онова време компютърната мощност на машина, която би заемала пространството на малка университетска аудитория). В някакъв смисъл това е като непрестанно изпращане на сигнали към космоса, без какъвто и да е отговор, в по-голямата част от случаите. Как тогава човек да не изпадне в пълно отчаяние, ярост и бяс? Ето това е аутисткият свят в моята собствена интерпретация и разбиране (без особено настояване за оригиналност, тъй като всичко това, уверен съм, е отдавна известно на специалистите в областта).

 

следва продължение...

 

[1] Тоест някакъв вид тайна карта, покриваща терена, който показва, в мащаб 1 : 1 (по разказа „За точността на науките“ на Хорхе Луис Борхес).

 

 
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 39 минути
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 3 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 5 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица